За смирението

 

"Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат"

Яков 4:6

 

Съществува универсален консенсус в Христовата църква, че смирението е едно от най важните качества, необходими на Божия слуга. Но какво точно е смирението? И, най-важното, как може да бъде достигнато?

 

Смирението не е само по себе си чувство, макар да включва съответните чувства. То е по-скоро състояние на духа (и последващо от него състояние на ума), в което човек вижда истинското си състояние и положението си спрямо Бога и останалите човеци.

 

Положението ни спрямо Бога

Едва ли ще кажа нещо ново на читателите, като повторя че положението ни спрямо Бог е положение на грешниците – всички християни го знаем, но никой не го разбира (в това число и аз, затова няма да пиша много по тази точка). Как можем да достигнем до осъзнаване?

 

По-ревностните християни обикновено си го повтарят и се опитват да предизвикат в себе си „смирени чувства“, но това рядко води до някакъв реален резултат извън самозаблудата, че се „смиряваш“.

 

Доста по-добре се получава когато подобен ревностен човек наистина съгреши, оплете конците и разбере, че наистина не може да поддържа стандарта (който често сам си е определил) спрямо Бога. Отначало това води до отчаяние, но - когато е правилно насочено – отчаянието може постепенно да премине в  разбиране за собствената слабост и недостатъчност и упование на Бог.

 

Да грешим ли тогава за да се научим на смирение(ако мога да пререфразирам ап. Павел)? Не, разбира се. Но невъзможността ни да бъдем и вършим е вродена в нас и не изчезва с новорождението – така че ще преминем през „духовно падение“ така или иначе, колкото и да се стараем. Ако можехме със старание да постигнем духовно съвършенство, нямаше да имаме нужда от Христос...

 

Тук обаче е изненадата за мнозина – новорождението ни ни дава просто „духовна сила“, та старанията ни вече да се увенчаят с успех. Не, но Святият Дух е този който отваря ума ни да разберем състоянието си и разбирането, че нямаме друга опция освен да се опрем на Бога. Самите ние си оставаме тези, които винаги сме били – слаби, нищожни и недостойни. Разбирането (и приемането!) на този факт поставя началото на правилното ни отношение на смирение във взаимоотношеният ни с Бога.

 

За някои това може да е източник на депресия, но за други е Врата към мир и лично взаимоотношение с Бога.

 

Положението ни спрямо хората

 

Какво значи да сме смирени спрямо хората? Значи да осъзнаем, че не сме нещо повече от тях и нямаме основание за гордост.

 

Ние – подсъзнателно – винаги търсим начин да възвисим себе си над другите. Имаме се за по-знаещи, по-можещи, по-разбиращи и т.н. Разни качества, в които считаме, че превъзхождаме останалите.

 

Тук е и голямата клопка за всички християни, понеже те считат себе си за по-разбиращи и по-знаещи духовните неща в сравнение с останалите. В това има истина, но това знание се е превърнало в источник на духовна гордост и ни влече надолу вместо да ни помага. Само дълбокото разбиране, че това не ни поставя над останалите хора може да ни спаси от тази клопка.

 

Трябва да спрем да се изживяваме като месии и дори като учители – и да започнем да гледаме на другите като на равни и дори по-горни от нас. Понеже ако зная нещо, което ти не знаеш – не е ли вярно и обратното? И ако мога нещо, което ти не можеш – също? А ако имам нещо, което нямаш? Не се притеснявай – Бог ще те компенсира в някоя друга сфера, където ще ме изпревариш...

 

Ако някой иска да придобие смирение трябва да се научи да гледа хората отдолу, а не отгоре. Да не се има за учител (още по-малко за духовен месия), а да гледа на останалите като на равни нему – понеже невярващите също не са забравени от Бога и Той им дава благодат също като нас.  И под „равни“ нямам предвид да си изискваме правата, а да не възприемаме едно „по-горно“ отношение спрямо хората, с които общуваме.

 

Понеже – ако се вгледаме по-добре в тях и себе си – ще намерим и достатъчно неща, които можем да научим и достатъчно неща, заради които да ги уважаваме. А ако считаме, че знаем или разбираме за нещо повече от тях – можем да го споделим, но със съответното уважително отношение. Но – в общия случай – „ученето“ винаги би трябвало да е двупосочно. Понеже „един е Учител, а всички вие сте братя“.

 

Заключение

Началото на смирението е да оставим усещането си за „ексклузивност“ спрямо всички останали. Продължението е да разберем, че всичките ни познати  и приятели – в това число и невярващите – в много неща ни превъзхождат и можем много да научим от тях. И да гледаме на тях по съответния начин – обикновено запазен за пастира в църквата ни (и други подобни „велики служители“).

Колко глупав си всъщност

                     „— Аслан — проговори Брий разстроен, — май съм голям глупак.

         — Блажен е онзи кон, който разбере това на младини. А и човекът също.“

„Брий и неговото момче“, К.С.Луис

Липсата на промяна е една от най-големите беди, които могат да сполетят човека. Ясно е, че всички имаме своите недостатъци и това е нормално – няма как всички да сме еднакво умни, красиви, благородни и т.н. Един има едни недостатъци, друг - други. Когато обаче човек осъзнае своите недостатъци и ги приеме, той се променя – дори когато му е трудно (или дори невъзможно!) да ги преодолее. Понеже самият акт на осъзнаване(какъв си в действителност) води до промяна в живота и отношението. С други думи промяна в човека се осъществява още с акта на осъзнаването, дори преди да е започнала борба против недостатъците и за изграждане на съответните добродетели. Ако трябва да използвам горния пример – самото осъзнаване на факта, че си постъпвал глупаво вече те прави един много различен човек, преди още да си придобил мъдрост как трябва да постъпваш. Тоест самото знание, че притежаваш определен недостатък , само по себе си силно ограничава неговото действие.

Христовата църква би трябвало добре да познава този път – в крайна сметка самото ядро на Благовестието е, че Христос дойде (т.е. стана човек) за да ни спаси от греховете ни. За съжаление обаче – по мое мнение – добрите примери са рядкост. Повечето хора са „замръзнали“ в някаква избрана т тях форма на „благочестие“ – годините минават, а те си остават все същите.

 

Предполагам, тук някой ще възрази, че все пак има мнозина ревностни християни, които искат да се променят и активно търсят благочестието. Проблемът е, че повечето от тях също търсят някакво „свое благочестие“, т.е. гонят някаква набелязаната от тях цел, дори когато на пръв поглед изглежда, че целта се припокрива със заповяданото от Бога. С други думи, те са по-скоро „духовно амбициозни“ отколкото благочестиви. Те рядко губят време да „размекват“ сърцето си пред Бога, а когато все пак го правят за тях това е по-скоро средство за постигане на избраната от тях цел, отколкото цел само по себе си. В резултат на това Божията благодат им дава твърде ограничено просветление -понеже, гледайки само в избраната цел,  сами затварят ума си и им липсва широта на погледа. Те се борят (и дори постигат големи успехи!) с някои недостатъци, но често това не са големите проблеми в живота им, които Бог им показва, а нещо друго, което самите те считат за важно. В резултат на това „големите камъни“ и тук стоят с години и реално тези хора също не се променят…

И така, мислиш ли, че си голям глупак? Според К.С.Луис блажен си, ако си го разбрал докато си още млад…

Тесният път в ежедневния живот

 „Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в живот, и малцина са ония, които ги намират.“

Матей 7:14

Горният стих може да има различни тълкувания, отразяващи реални духовни истини.

- Повечето християни приемат „тесен“ като синоним на „труден“ и „изпълнен с лишения“ – отразявайки всички неща, от които доброволно се лишават заради Христос и всички товари, които доброволно поемат заради него.

- Други, наблягайки на „малцина“-та, тълкуват, че малко хора намират Христос (Който е Вратата) и се спасяват – което също е истина.

Този кратък текст ще разгледа една трета духовна истина, отразена от „тесният път“, без да отхвърля горните две.

В този пъстър свят и живота, който живеем, всеки ден се налага да избираме пътя си в най-различни области. (Освен ако съвсем не излезем от света – повечето евангелисти обаче отхвърлят монашеството. А дори да го приемат, пак ще трябва да се съгласим, че това не е път за всеки.) Обикновено това ни се представя като избор между две (понякога и повече) алтернативи. И ние трябва да изберем една от тях, а другата да отхвърлим.  

Проблемът обаче е, че света не е черно-бял, а сив:

- Поради греха в човека, всяко негово дело или идея – дори най-възвишените – съдържа някакъв елемент на зло.

- Поради Божият образ, по който сме създадени, почти във всяко дело или идея има по нещо божествено.

Повечето християни, за съжаление, предпочитат да гледат на света черно-бяло - едно приемат за „праведно“ (позволено), друго за „грешно“ (забранено). Този път е ясен и лесен (широк), но неправилен. Все пак той е следван от мнозинството във всички сфери – затова ще видите такива, които отхвърлят ясни пасажи от Библията (тъкуват ги извратено, понеже не пасват на „ясното и просто“ учение), отхвърлят/приемат различни части от науката, спорта, изкуството и т.н.

Горното обаче представлява съществен проблем – алтернативата „приемане/отхвърляне“ (чисто/нечисто) ни изправя пред две (на практика и двете грешни) алтернативи:

- Или да валидираме злото, което се съдържа във всяко нещо (ако го обявим за „чисто“)

- Или да изхвърлим и доброто заедно със злото (ако го обявим за „нечисто“)

Авторът на този текст смята, че обикновено има и трета алтернатива, различна от приемане или отхвърляне „ан блок“ – тесен път, който трудно се намира, но единствен е правилен и води към живот.

Няма да натоварвам текста с дълги библейски примери, но ще посоча няколко (а вие може да си ги прочетете от Билията ако не се сещате) :

- За „светските“ неща  - въпросът „Дадаваме ли данък на Кесаря?“ към Исус ( Матей 22:15 -22) Трябва ли да даваме данъци или не – това разрешено (задължително) ли е или забранено (неправилно) е?

-  За „духовните“ отсъждания – жената, уловена в прелюбодейство (Йоан 8:4 -11). Да я убием ли с камъни (както сам Бог ни е заповядал чрез Моисей) или не? 

- Отделно ап. Павел казва, че „всичко създадено от Бога е чисто“ (а знаем че дявола не създава, а само извращава създаденото) и т.н.

Разбира се, някои неща са толкова „тъмно сиви“ (а други „светли), че е правилно да ги класифицираме на практика като „черни“ (или „бели“). Но истината обикновено е по-сложна и правилният път – по-труден за намиране.

В заключение – светът не е черно-бял, затова не гледайте на него така, нито отсъждайте (смело и  категорично) в този смисъл. Във всяка ситуация търсете правилният „тесен път“, който „трудно се намира“, но единствен води към пълноценен живот в Бога.

Политиците и Помазаникът

„...мнозина ще дойдат в мое име, казвайки: Аз съм Помазаникът...“

Матей 24:4

 

Повода да напиша този кратък материал е поредното изказване по въпроса, с което се сблъсках с днес (перефразирам го леко) :

„Как може да казваш, че обичаш Бог, когато не харесваш политика Х?“

Това ми напомни за проблем, с който се сблъсквам непрекъснато – съзнателно или не, християните търсят „Господният Помазаник“ сред политиците. Всъщност, докато пиша тези редове, президента Тръмп е даже открито обявяван за „Господният Помазаник“ в християнските среди в САЩ (виж „Помазанието на Кир“).

Ще познаете кой е „помазаникът“ за определен чове/избирателк обикновено по тези две неща:

1. В неговите очи той е на практика съвършен – винаги защитаван и никога критикуван. Няма сфери и политики, за които избирателя не е съгласен с него и му се противопоставя. Практически всичко, което този политик върши, е добро.

2. Който харесва този политик е от „добрите“, който не го харесва е от „лошите“.  Често дори нехаресващите го са определяни директно като (волни или неволни) „богопротивници“ – както в цитираният въпрос в началото на текста.

 

Сравнете горните 2 точки със следните „атрибути“ на Исус Христос:

1. Той е „без петно или недостатък“.

2. Който Го приеме, приема Бога, а който Го отхвърли – отхвърля Бога.

 

За мен приликата е повече от очевидна, но няма да се впускам сега в подробности – вместо това ще посоча какво (според мен) би трябвало да е правилното отношение.

 

Наскоро писах подробно как функционира демокрацията като система – че това е „управление на народа“, където ние управляваме държавата непряко, чрез избрани от нас представители. В този смисъл политиците се явяват нещо като „наемни работници“ – хора, които ние „наемаме“ (избираме) за да свършат определена работа, в случая да управляват държавата...

 

В този смисъл управляващите се явяват обикновени хора, назначени от нас на тази длъжност(управители). Те не са съвършени, още по-малко са „богопомазани“ – и християните не би трябвало да изискват или очакват подобни неща от тях. 

Затова и нашата длъжност – като избиратели – е да следим за провежданите политики, съответно одобрявайки или противопоставяйки се на различните неща, които се вършат или говорят.

 

Вземайки впредвид горното виждаме, че е напълно естествено да имаме помежду си политически различия – за различните хора различни неща са важни, преценката  ни за хора и идеи е субективна и т.н. Всичко това определя кои политици ние ще смятаме за по-добри (и желани да управляват) от други. Това обаче не ни освобождава от следните отговорности:

1. Да не обожествяваме въпросният политик, постепенно приемайки го за (почти) съвършен.

2. Ясно и открито да се противопоставяме на политиките на нашите любимци, които смятаме за грешни и/или неправедни.

 

Предизвикателствата на времената

„Ecclesia sеmper reformanda est.“

St. Augustine

 

Църквата, ако и да е пазител на непроменимото Божие откровение, се е сблъсквала, сблъсква се и ще се сблъсква с непрестанно променящият се свят, който – с всяко следващо поколение - представя пред нея нови и различни предизвикателства. Можем да видим в историята на църквата периодите на първите гонения, ересите и формирането на догматиката, институционализирането на църквата и т.н. (Тъй като смятам материала да бъде кратък няма да се разпростирам върху миналото – комуто е интересно може да прочете за историята на Църквата и да я разгледа от тази гледна точка).

Последната голяма реформация се осъществява 16 век в Католическата църква, когато реформаторите – освен всичко друго – реформират богослужението (и се отделя клона на протестантизма). Адресирайки (вярвам правилно) предизвикателството на своето време, а именно невежеството на масите те прехвърлят акцента от обредите върху проповедта, целейки Евангелието да достигне до обикновените хора. Общите проповеди обаче, както и всичко друго на тази земя, си имат своите предимства и недостатъци.

Предимства? Позволяват на ограничен брой учени мъже (по онова време повечето учени са били мъже) да научат голям брой обикновени хора. Това е било от изключителна важност във време, когато знанието е било достъпно за изключително тесен кръг хора.

Недостатъци? Общите проповеди позволяват предаването на ограничен брой истини, на сравнително ниско ниво (поради многообразието на слушателите). И те слабо (да не кажа почти никак не) помагат на израстването на християните над това „начално“ ниво. Всъщност даже се забелязва обратния ефект – събранието „тегли назад“ всички, които се опитват да надскочат общото ниво. За „различните“ има само 2 опции:
1. Да станат „служители“ – част от отделен елитарен кръг, който на практика не е част от мнозинството

2. Да бъдат „дамгосани“ като различни – да, търпиме ги, но те (в най-добрия случай) не са „част от нас“ или (в по-лошия) са страшни и опасни, подобно на заразно болни.

И така, какви са предизвикателствата на днешните времена към Църквата? Аз лично вярвам, че едно от основните е израстването на християните.

 

Вярвам, че събитията от последните няколко години, които ни засегнаха пряко (и по които се наложи да вземем отношение) -  Ковид и войната в Украйна – ясно показаха на всеки, който има очи да види една тъжна истина:

В църквите има доста „бебета“ и почти никакви „възрастни“.

 

Не че самите хора са лоши (тук разисквам само истинните и посветени християни – другите не представляват интерес) – напротив, те искрено желаят доброто. И, когато става дума за нещо просто, на тях може да се разчита. Ако си болен и се нуждаеш от молитва, ако си закъсал с колата и трябва някой да те бутне – за такива неща те са насреща. Когато стане дума за по-големи неща обаче, те са объркани, „носени от всеки вятър на учение“, „неспособни да различат дясната си ръка от лявата“ (т.е. добро от зло).

 

Истината е, че в тези две кризи от последните няколко години – когато хората бяха уплашени и объркани – християтните в България претърпяха пълен провал в ролята си да бъдат „светлина на света“. Когато хората бяха объркани, нямаше кой да им посочи „светлината“ – всъщност оказа се, че християните са дори по-объркани от обикновените хора...

Още по-тревожното е, че не се наблюдава никакво покаяние, никакво учене от грешките.   По време на Ковид – епидемията чух най-невероятни неща от приятели християни, при това защитавани с фанатична увереност. Ето някои от тях:
1. Ковид изобщо не съществува – всичко е манипулация в медиите
2. Ваксините срещу Ковид били „белега на Звяра“, а самият Звяр – Бил Гейтс

3. Ваксините срещу Ковид съдържали микрочипове, с които щели да ни контролират

4. Ваксините срещу Ковид били смъртоносни – използвали ги за намаляване на световното население, всички ваксинирани сме щели да умрем в рамките на 6 месеца/2 години

5. Маските били за да ни накарат да мълчим и вече никога нямало да ги махнат

И т.н.

Чух всички тези неща от много различни хора, но не знам нито един, който да се е покаял след като стана очевидно, че нищо от горното не е вярно. Като казвам „да се покае“ нямам предвид да се извинява на някого (най-малкото на мен), а да промени убежденията си и да се спаси от безумието.

Не е ли най-естественото нещо на света – когато някой ти е говорил неща, които са се оказали неверни – да си кажеш „След като виждам че тези ме лъжат повече няма да ги слушам?“ Най-естествено е, но не знам дори един, който да го е направил.

Защо? Каква е причината за това безумие у иначе добри хора? Аз лично вярвам, че основният проблем е липсата на зрялост. Както едно дете е сравнително лесно да го излъжеш многократно (колкото по-малко, толкова по-лесно) – то бързо забравя какво е било, а иму липсва задълбоченост да анализира информиция, мотиви и т.н. Децата най-често реагират емоционално и прибързано – и това е, което наблюдавам в повечето хора.

Какво трябва да се направи? Смятам, че - ако искат да отговорят на предизвикателствата на времето – малцината по-зрели люде трябва да „сменят фокуса“. Акцента трябва да бъде не толкова вече върху предаването на елементарни знания (знаем, че нашето време изобилства от информация), а да полагат повече усилия за израстването и изграждането на зрели личности...

Молбата ми е особено към пастирите и другите хора с авторитет – хората гледат на вас, идват при вас за съвет. Ако случайно прочетете това и сте съгласен – помислете за приоритетите си. Знам, че пълните църкви са приятни за окото, но може би влагането на повече в по-малко хора е това, което Бог иска от вас днес... Нямам намерение да ви казвам какво да правите – всеки си има свой път, отреден от Бог. Но може би си струва да помислите – понеже все някой трябва да отговори и на тази нужда... нали така? 

Християните и ЛГБТИ

Поводът да напиша този кратък текст стана поредното „брожение“, на което станах свидетел , по темата. Ако читателите са ходили в (по-) консервативна евангелска църква, вероятно знаят за какво става въпрос – възгласи от типа „Прогнилият запад отново ни напада с гей-пропаганда, ставайте всички на борба!“ Случи се така, че успях да задам няколко въпроса по темата, на които не получих задоволителен (за мен) отговор. Затова и реших да пиша – не за да им отговоря, а за да ги повдигна отново пред вас...

Бих разделил (условно) отношението ни към ЛГБТИ на две части – отношение към ЛГБТИ идеологията и отношение към ЛГБТИ хората.

 1. Отношение към ЛГБТИ идеологията

Тук нещата са сравнително ясни. Християнството няма как да приеме популярната в момента сред ЛГБТИ идея, че да си транс е също толкова нормално колкото и да си хетеросексуален. Църквата смята хомосексуализма за проблем, чийто източник е грехопадението, и който няма и не може да бъде част от Божието царство – както от „сянката“ му, която в момента е сред нас, така и от пълнотата, която предстои да дойде. Също така повечето християни (по лични наблюдения) смятат, че държавните закони трябва да отразяват тези християнски виждания.

По тази точка има широк консенсус и няма какво толкова да се говори. Има, обаче, и втора точка и тя е не по-малко (може би дори повече) важна от първата

2. Отношение към ЛГБТИ хората

На кратката среща, която имах, ми бе обяснено, че съвсем наскоро сме „извоювали“ поредната си голяма „победа“ (след отхвърлянето на Истанбулската конвенция) – конституционният съд е обявил за противоконституционна възможността за смяна на пола. Добре, чудесно. Само че невъзможността за документална промяна на пола няма да направи транс-хората да изчезнат. Какво ще правим с тях? И това, приятели, беше въпросът, на който не получих отгоговор (който да намирам за задоволителен – беше ми казано, че ще им проповядваме да се покаят и това е). А според мен тук има много какво да се каже. 

Християните не отхвърлят хората с проблеми – те ги обичат и, според възможностите си, се опитват да им правят добро. Дори на тези, които не желаят да се променят. Но, естествено, първият фокус е да се подаде ръка и да се помогне на желаещите да се освободят от проблема. На мен лично именно тази част от „борбата с ЛГБТИ“ ми липсва.  Имаме ли контакти с тези хора? Любов към тях? Знание за живота им и проблемите, с които живеят? Добро отношение и желание да помогнем – дори на тези, които не се опитват да променят? Или обратното – смятаме ги за врагове, с които трябва да се „борим“? Без съмнение сред тях има агресивни елементи, готови да „ухапят“ протегнатата ръка, от които трябва да се пазим. Но такива хора има навсякъде – и това никога не е спирало християните...

За да разберете по-добре какво имам предвид, ще направя паралел с отношението ни към наркоманията (не приравнявам двете, сравнението е илюстративно):

От една страна и Църквата и държават считат наркоманията за зло, като това е отразено и в държавните закони, които са ориентирани към превенция на разпространението на проблема (Дотук добре – идеите съвпадат).

От друга страна обаче хората, вече имащи този проблем, не са стигматизирани. Дори напротив – и държавата, и Църквата специално подкрепят тази уязвима група (центрове, комуни, метадонова програма и др.) и се опитват да ги реинтегрират в обществото.

Имаме ли подобно милостиво и подкрепящо отношение и към ЛГБТИ хората? Не смятам. Трябва ли да променим отношението си? Какво точно трябва да направим на практика? Няма да давам готови отговори – всъщност нямам такива. Но мисля, че трябва да помислим по въпроса. И то сериозно.

Обсесията по „правдата“, която постепенно се превръща в своята противоположност

  

Конкретният повод за написването на този текст е, разбира се, плачевното състояние на Русия и руския народ, което става явно за всички покрай войната им в Украйна. Как народът, който непрекъснато говори за борбата си с фашизма в крайна сметка прегърна една явно фашистка идеология – и то не леко и неохотно, а с ревност, жар и плам?

Отговорът на този въпрос ни касае пряко – много по-пряко отколкото руската война в Украйна. Понеже този „феномен“ не е някаква характерна черта на руснаците, националистите или други групи хора – боя се, че всеки един от нас е застрашен. Понеже от години наблюдавам същото нещо - под една или друга форма – да се случва и в християнските среди (Не че не се случва при всички както имаме примера с Русия, но християнските среди представляват особен интерес за мен лично, по очевидни причини.). Последното е особено тревожно – понеже се очаква християните да бъдат известни със своята „трезвеност“ (т.е. трезва преценка)  и, като такива, да бъдат „светлина на света“. Затова – съвсем накратко – искам да разгледам въпроса защо и как се стига до това състояние.

 

Сатана обича да прави хората достойни за подигравка и презрение.

Писано е, че Сатана е „противникът на нашите души“, но е важно християните да разбират по-добре дълбочината на омразата му, причината и посоките ѝ. Сатана е въплъщение на гордостта, мрази Бога и иска да заеме неговото място в творението. От друга страна Човекът е „венеца на Божието творение“ – създаден по Божи образ и призван да изявява Божията слава, сила и величие пред творението. От това става явно защо Сатана мрази Човека и защо се стреми да го направи да бъде за подигравка и презрение – вместо за слава и почит. Можете да видите същото дори при горделивите хора – те повече от всичко друго мразят да стават за смях, но презират и се подиграват на останалите.

А кажете ми, каква по-добра подигравка от това не само да бъдеш лишен от полагащото ти се величие, но и да бъдеш умопомрачен, така че да се хвалиш с величието си, въобразявайки си не само че все още го притежаваш, но и го притежаваш много повече от всички други?

Да вървиш по улицата гол и в същото време самодоволно изпъчен, докато се подиграваш гръмогласно на останалите колко парцаливо са облечени? Или (ако минем на по-християнска тематика) да се имаш за велик християнин, докато в същото време водиш живот по-лош и от невярващите (заради което и те те презират и хулят)? Да проповядваш любов и единство, а да си най-големият сектант от всички? Да се смяташ за велик и изпълнен със силата на Святия Дух, а да не умееш да свършиш дори най-обикновената работа като хората?

Съдете сами – не е ли това подигравка на Сатана с достойнството и самата същност на Човека?


Как се стига дотук?

„Пътят към Ада е постлан с добри намерения“ казват хората. Явно няма как да претендирам за оригиналност на горните наблюдения – те са отдавна известни на тези, които наблюдават (с разсъждение) отстрани. Но как хората стигат дотук – особено пък християните? Нали в крайна сметка уж сме ревностни за нещо добро и правилно – защо Бог допуска да стигнем до подобно плачевно положение? Без да имам претенции за изчерпателност ще се опитам да дам някакво обяснение.

Причината е тривиална – гордостта. Но понеже на пръв поглед изглежда, че човек се бори за нещо добро (и всяка следваща стъпка му изглежда логична) понякога е трудно да се забележи когато си „вътре“ (т.е. вършиш го самият ти). За външните (хора, които нямат твоята мания) обикновено е доста очевидно.

Първо се започва със желанието да се направи нещо „добро“ според както самият човек го разбира. Забравя се, че нямаме нито „всяко знание“, нито ясно виждане, нито предузнание за бъдещето. Въпреки това човекът е твърдо убеден, че знае точно какво трябва да се направи и – ако не овладее желанието си – то постепенно се превръща в мания.

Втората стъпка на вече вманиаченият човек е компромисът. Понеже всяка кауза иска жертви, той започва да ги принася  - отново  бавно и постепенно, като всяка жертва изглежда логична и оправдана „в името на по-голямото добро“. Ако човекът е християнин, тук постепенно започва да принася в жертва и покорството си на Божиите заповеди  - започва да прави неща, които по принцип не би направил и да се държи с хората по начин, който знае, че е неугоден на Бог, понеже те пречат на въпросното "добро“. Тук тези жертви са все още полуосъзнати.

Последният етап е когато манията се превърне в религия. Тогава вече човекът – без значение дали нарича себе си християнин – е абсолютно и тотално отдаден. Мотото „доброто иска жертви“ е напълно осъзнато и официално кредо. Човекът осъзнато е посветил себе си на каузата и не възнамерява да позволи на никой и нищо да го спре. Готов е да жертва собственият си живот, както и живота на другите.


В заключение – пазете се от маниите, дори да ви изглеждат „добри“. Ако сте твърдо убедени, че нещо или някой със сигурност и непременно ще донесе добро, ако пламтите от вътрешно желание всички останали непременно да подкрепят каузата ви, ако в ума ви се промъкват идеи да се отнесете лошо с някого понеже е на различно мнение – то вероятно вече сте стъпили с единия крак на пътя, „постлан с добри намерения“. Спрете се докато е време – преди да сте достигнали до горчивия му край…

Кратки размисли за gender и Истанбулската конвенция

Във връзка с разгорелият се в началото на 2018г. дебат относно Истанбулската конвенция за защита на жените от насилие бих искал да предложа един кратък (и без претенции за изчерпателност) анализ от християнска гледна точка. Преди това обаче нека изясним използваната терминология.

Какво означава думата  gender?

„Gender“ традиционно означава „(граматически) род“ и до времето на така наречената „сексуална революция“ (1960-1980г) се е използвала в предимно в този смисъл. Значението на „социален пол“ (или по-скоро „социална роля“, което ще използвам по-нататък) се свързва със сексологът Джон Мъни, който през 1955г. публикува труд,  в който прави разлика между „биологичен пол“ и „полова роля“.  Идеята му е първоначално  възприета и развита от феминистите и днес в социалните науки се прави ясно разграничение между „биологичен пол“ (sex) и „социален пол“ (gender). (източник - https://en.wikipedia.org/wiki/Gender )

Най-общо казано социалния пол/роля (gender) е съвкупността от всички характеристики и роли, които обществото възприема като „типично мъжки“ или „типично женски“ – като се започне от начина на обличане и се стигне до сексуалната  ориентация(Съответно трансджендър се наричат всички хора, които са възприели някаква роля, която е типична за другия пол.). Тъй като това понятие е доста широко Истнабулската конвенция дефинира в чл.3 значението на думата gender за целите на самия документ:

„„пол“ (gender – Б.м.)означава социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете; “

Понеже ще разглеждам темата в контекста на документа , оттук нататък ще се огранича до горната дефиниция за значението на думата gender.

Има ли социални роли според християните?

Може би някои ще се изненадат, но отговора е „да“.

      1. В Библията можем да намерим текстове, очертаващи различни роли за мъжа и жената – като се започне от Битие (различната форма на проклятието в Битие 3:16-18) и се стигне до посланията на ап. Петър и Павел (които говорят какво е подходящата роля за жените и мъжете в семейството и църквата)

          2. Дори „самото естество“ ни учи, че мъжете и жените имат различни роли. Половете се различават и физически, и психически(душевно).

3    

      3. Също така подобен извод можем да направим от света около нас (Бог се изявява и чрез творението Си). Виждаме (от Творението), че нашият Бог е Бог на разнообразието, на уникалността.  Колко различни видове цветя имаме например – и дори цветята от един и същи вид се различават едно от друго. В общи линии можем да кажем, че принципа на цялото творение е „много части с различни функции, които работят заедно и не могат една без друга“. Същият принцип се наблюдава и в човешкото общество.

Следователно можем да кажем, че всяко нещо, създадено от Бог е надарено от Него и с „Божествена роля“, която да изпълнява в едиността и цялостността на Творението.

Може ли християнин да изпълнява трансджендър-роля?

Вероятно отново ще стресна мнозина с отговора си – да (макар и не всяка роля). Вземете за пример вдовицата, която е принудена да изпълнява „мъжки“ роли в семейството. Или малка църква, състояща се само от жени (или само от мъже). Най-общо казано отношението ни към трансджендър ролите не бива да бъде „Не пипай, защото ще умреш!“. В много случаи се налага да помагаме (или да компенсираме липсата на човек от другия пол) с каквото можем. Голямата разлика с трансджендър хората е, че християнинът може да помага, но не губи/сменя половата си идентичност! Той се идентифицира със своята джендър роля и тя си остава главна и водеща за него. Трансджендър ролята е непривична тежест , едно „разсейване“, отклонение и забавяне в пътя, по който той трябва( и иска) да върви.

Основни изводи

Мъжете и жените, макар и равни (като „сънаследници на дадения чрез благодат живот“), са сътворени различни(„Равни“ не означава „еднакви“!) и имат различни функции в семейството, църквата и обществото. Понеже тези функции са „Божествено дадени“  в контекста на живота на цялото Творение, то те са единствено добри и правилни и неизпълнението им поражда зло както за самият индивид, така и за останалите хора и Творението като цяло. Функциите могат както да се припокриват в някаква степен (например и двата пола господаруват над и трябва да имат грижа за природата), така и да бъдат „полово ексклузивни“ (например раждането на деца). Можем (и трябва!) да помагаме в „чуждите“ функции, когато се налага, но приоритет и основа на живота ни остават функциите на собственият ни биологичен пол.

Проблемни концепции в Истанбулската конвенция

По надолу ще разгледам главните (според мен) проблемни концепции, залегнали в Иснабулската конвенция (По-нататък нарична за краткост  „Конвенцията“).

Конвенцията се занимава с проблемите на насилието над жените и начините за неговото изкореняване – една несъмнено правилна и достойна цел. Най-общо казано това трябва да бъде постигнато чрез инкриминиране актовете на насилие и превенция (отново няма какво да възразя относно принципа).  Проблемът е в погрешната идея за това кой е правилният модел на общество, към който трябва да се стремим.

Конвенцията стъпва върху модерното днес в западната култура разбиране за „абсюлютната индивидуална свобода“ (всеки може да прави каквото си иска със себе си). Колкото и добре да звучи на пръв поглед обаче, подобно виждане е несъвместимо с християнското виждане за  „интелигентния дизаин“ на Творението, което се състои от множество различни части, всяка от които има своя функция. Бих отишъл дори по-далеч като кажа, че това би трябвало да е очевидно за всеки здрав разум. Представете си например едно общество, състоящо се изцяло от трансджендъри, които да имат всички трансджендър роли (т.е. всяка част от обществото е напуснала определеното ѝ от Бог място) – няма начин подобно общество да бъде стабилно.  От друга страна да си представим обратния сценарий – всеки член от обществото взема насериозно отредената си роля на мъж/жена (Важно е обаче ролите да бъдат правилно дефинирани! Именно неправилни стериотипни идеи пораждат проблеми - като дискриминация на жените например.). Кой не би искал да живее в подобно общество?
Идеализираните крайни модели, разбира се, няма как да бъдат реализирани – винаги ще бъдем някъде по средата. Въпросът е към коя крайност се стремим? Към кое сме по-близо – възможно най-доброто или възможно най-лошото? Затова вместо да приемаме предлаганият ни „морален релативизъм“ (всички роли са еднакво добри за всеки) трябва ясно да заявим, че се стремим към ненасилствено изкореняване  на това, което е зло както за обществото, така и за отделния индивид.

За съжаление Истанбулската конвенция – изхождайки от възприетия днес в западната култура „морален релативизъм“ – предполага, че всякакви роли са еднакво добри за всеки и „правото на избор“ трябва да бъде промотирано и защитавано.  Това се вижда особено ясно в частта за превенция, където страните се задължават да „насърчават“ „нестереотипните роли“  и да „изкореняват“ на  „стереотипните роли“  (Член 12).  Това трябва да се постигне чрез кампании (Член 13), промени в образованието (Член 14) и участието на медиите (Член 17).

Не толкова явно идеята се промъква и в указанията за инкриминиране на насилието. Например член 3 говори, че разпоредбите на конвенцията ще се прилагат без дискриминация на база „сексуална ориентация“ . Как се тълкува това? Ако кажем, че гей-мъжете (които се самоопределят като жени) не са жени (или поне, че са непълноценни жени) - дискриминираме ли ги? Ако кажем, че транс-хората не могат да заемат определени длъжности (например в църквата) – дискриминираме ли ги? Ако кажем че транс-сексуалните „няма да наследят Божието царство“ – дискринминираме ли ги? Имайки предвид общоевропейският контекст, в който ще се тълкуват горните казуси мисля, че отговора е да. Тоест проповядването, че злото е зло и противоестественото е противоестетвено ще се приема като дискриминация към злите и противоестествените.

Да обобщим:

Истанбулската конвениция – ако и да засяга реални проблеми в обществото – е продукт на съвременната секуларана мисъл и поради това няма как да адресира проблемите по правилния начин, нито може да предложи правилните решения.  Всъщност в стремежа си да изкорени злото (под формата на насилието над жените), тя легализира и промотира други форми на злото (които в момента се възпримат като „ценност“), разрушителни за обществото и отделния индивид.

Какво трябва да се направи?

Отстояването на позицията „проив“ конвенцията (и други подобни документи) е само част от необходимите действия. Проблемът с насилието над жени, грешните стереотипни роли в някои общности и т.н. е съвсем реален и трябва да бъде адресиран. Необходимо е християните активно да участват в изготвянето на подобни документи и да пледират за използването на християнски подход към съответния проблем. За документите, за които сме „против“ е необходимо да бъдат предложени подходящи корекции, за които да настояваме. Не открих достоверни статистики, но в България би трябвало да има над 100 000 активни християни (съдейки по активност в популярни страници и харесвания във Фейсбук). Това е изключително сериозна сила, с която на всяко правителство би му се наложило да се съобразява. Ако сме достатъчно единни и активни. 

За мъжете, жените, семейството и бъдещия век

Когато Бог сътвори мъжа и жената, Той даде на мъжа силата, а на жената красотата. Това едва ли се нуждае от доказателство – достатъчно е просто да се огледаме около нас. На следващите редове ще разгледаме накратко как дарбите на мъжа и жената се осъществяват поотделно, в семейството и в духовния план на Църквата, който е „сянка“ на живота в бъдещия век

Мъжът

Славата на мъжа е в силата му. Сила не само физическа, но във всяко отношение – като характер, ум, духовност. Мъжът е роден за да бъде герой - да се бори, да воюва и да побеждава. Това може да се види още при децата – от техните живот, наклонности и мечти. Момчетата още от малки обичат съзтезанията, единоборствата, победите. Играят такива игри, четат такива книги, гледат такива филми. С израстването им обаче този потенциал може да се развие по различен начин. Както мъжът така и жената в течение на живота си биват постоянно изправяни пред два избора – доколко да развият потенциала си и в чия служба да го поставят.  Тъй като първият въпрос е в общи линии ясен сам по себе си, ще се спрем направо на втория.

Може би най-лошата възможност е когато мъжът служи на самия себе си. Тогава силата му е поставена в услуга единствено на собствените му егоистични интереси, а останалите хора се възприемат като „съперници“. Именно борбата със „съперниците“ се превръща в смисъл на живота му – те трябва да „победени“, поставени в подчинено положение. Това го превръща в зъл деспот, непрекъснато тормозещ тези, които е успял да подчини и мразещ тези, които са над него. Ако все пак успее да се изкачи „на върха на стълбицата“ (или поне достатъчно високо за да смята, че е успял) в живота му (след първата радост от „победата“) обикновено настъпва празнота.

Другата възможност е да има някаква цел/мечта/идеал, по-големи от самия него. Създаден от Твореца за взаимоотношения с Него, човекът вътрешно усеща, че би трябвало да има нещо по-голямо от самия него, на което да служи (да посвети живота си). Някои служат на родината, други на различни благородни каузи, трети – на някакъв кумир.  Колкото по-добра и благородна кауза толкова по-добре, но все пак това не е най-добрият вариант. Понеже всяко добро, което не е от Бога, постепенно се деформира и извращава, превръщайки се в крайна сметка в зло...

Третата възможност е службата на Бога. Този, който е познал живия Бог и му е предал живота си, вижда реалното изпълнение на мечтите си. Именно в духовните битки – на страната на абсолютното добро срещу абсолютното зло – мъжът може по най-правилния начин да развие потенциала си на герой. Тук всемогъщият Бог е неговата сила и гаранцията за неговата победа, а победите и славата ще бъдат неговата корона за вечността.

Жената

Славата на жената е красотата. Жената не просто е красива, тя има дарбата да създава красота – започвайки отсебе си и продължавайки със света около себе си. Красотата (също както силата на мъжа) не е само физическа, а може да приема най-различни форми. Развивайки потенциала си, жената не само превръща себе си в избрана скъпоценност, но и придобива способността да превръща в злато това, до което се докосне. Тя създава красота.

Разбира се, жената също има избор на кого да служи – на себе си, на някаква кауза или на Бог. За да не се повтарям с казаното в предната точка ще се спра направо на третата възможност – службата на Бог.

Как жената служи на Бог с дарбата си? Като става проводник на Божията благодат. Благодатта, докосвайки се до човека, приема различни форми. При мъжа тя приема (най-общо казано) формата на сила, чрез която той изявява Божието величие. При жената тя приема формата на красота, която изявява на света Божието великолепие. Това означава, че жената, която се е докоснала до Божието великолепие може – по един или друг начин – да го направи видимо за света.

Тук е мястото да направим едно важно уточнение – Божията сила и красота са различни от светските! Всъщност често са толкова различни, че света не може дори да ги разпознае. Силата на Исус например често е приемана като слабост – да се остави да бъде разпнат вместо да изтреби противниците си в един миг, възтържествувайки (според светските представи!) над тях! Така също и Божията красота често приема форма, неразпознаваема за света – например „украшението на кротък и тих дух, кето е скъпоценно пред Бога.“ В крайна сметка обаче ще дойде момент, в който Божията сила и красота ще станат явни за целия свят – и ще красят притежателите им за вечността.

Семейството

"Затова ще остави човек баща си и майка си, и ще се привърже към жена си, и двамата ще станат една плът". Тая тайна е голяма; но аз говоря това за Христа и за църквата.“

                                                            /Ефесяни 5:31-32/

Каква е тази голяма тайна, която освен това е преобраз на единството между Христос и Църквата?  „Двамата ще станат една плът.“  Не двама, а една плът. А едната плът има един живот. Мъжът и жената оставят своя индивидуален живот, за да се посветят на общия, семеен живот.  Този общ живот не е просто съвкупност от живота на двамата какъвто е бил преди да сключат брак, той е нов, различен.

Подобно и Църквата – чрез Духа – се съединява с Бог за да бъде Христово тяло, част от Него. Да бъдат едно и да имат един живот. „Който се съединява с Господа е един дух с Него“. Многото стават едно с Господа и един с друг – понеже ако двама са „един дух с Господа“, те няма как да не са „един дух“ и помежду си. Затова и истинските братя в Господа имат любов помежду си – понеже са едно в Духа както семейството е едно в плътта.

 Бъдещият век

Какво да кажем за живота в бъдещия век? Единството на семейството ще изчезне – то е само преобраз, то е по плът. „Ония, които се удостоят да достигнат онзи свят и възкресението от мъртвите, нито се женят нито се омъжват.“ Единството в Духа обаче ще остане – Църквата е  „Христова невяста“ не само сега, но завинаги. Също така и останалите ни „дарби“ ще „изчезнат“ – но не за да ги загубим, а за да ги придобием в пълнота. Преобразите ще изчезнат и ще дойде времето на истинските неща, на цялата пълнота. Можем ли да опитаме от тях днес, да видим какви ще бъдат, на какво приличат? Можем. „А на нас Бог откри това чрез Духа - понеже Духът издирва всичко, даже и Божиите дълбочини“. Както опитвайки мъничко парченце можем да почустваме вкуса на цялата торта, така и чрез Духа можем да „вкусим“ нещичко от бъдещия век още сега - понеже „Божието царство е във вас. Изобразявайки Христос в нас Духа ни дава все по-голямо (опитно) разбиране за това, което предстои.

Да си направим богове

Правим ли си и днес ние, християните, богове, които да "ходят пред нас" (Изход 32:1)? Според мен да. И даже бих казал, че това е масово явление в днешните евангелски църкви. Всъщност голяма част от тях се занимават точно с това - да "правят" богове и да ги "продават".  Но какъв е смисъла да правиш идоли? И защо търговията с тях преуспява? Основният смисъл според мен е, желанието да имаме бог, който да е част от нашия живот. Чували ли сте  въпроса "Бог част от твоя живот ли е"? Точно това е, което хората искат да имат. Понеже все пак е много по-добре да имаш "богове, които да ходят пред теб"  и да ти помагат в нужда, нали? Без съмнение е така. Затова и всеки човек си мечтае да има един малък бог - достатъчно малък, за да бъде удобно "вграден" в "постройката" на неговия живот. Само че истинският Бог е твърде голям, твърде неподходящ за тази цел (Всъщност ние сме малките "тухлички" в Божия градеж, ние сме тези, които са част от Божия план, а не обратното.). Оттук и голямото търсене на "малки" богове, които могат да бъдат удобна част от живота ни.

Със съжаление виждам, че църквите откликват на голямото търсене с дори още по-голямо предлагане и разнообразие от идоли. Да, казвам идоли. Вие преценете как трябва да бъде наречен бога на някой, който е обърнал Божия ред (нашият живот е станал "сградата", а Бог - "тухла" от нея), "изрязал" е фундамента на Благовестието (че трябва да умрем за да живеем, да се съразпнем с Христос за да получим нов живот, който вече ще живеем като едни малки "тухлички" в Божието творение - само за Него и според Неговата воля), "излъскал" е максимално "външността" на своя бог (с обещания за просперитет, здраве, щастие и т.н.) и иска да ми го "продаде". Всеки бог, който удобно се вгражда в стария плътски живот и който няма нищо против приятелството със света, аз го наричам идол - вие можете да го наречете както си искате...

Праведните и управлението на държавите

Част 1

Част 2

Автор:  Watchman

Източник : Братско общение в тревожни времена

1Петр. 2:9  Вие, обаче, сте избран род, царско свещенство, свят народ, люде, които Бог придоби, за да възвестява превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина. 

Откр. 1:6  Който е направил нас царе и свещеници Богу и Отцу своему, на него да бъде слава и държава във веки веков. Амин 

Божият народ е народ с царско и свещеническо призвание. Това не е някаква "духовна" абстракция както смятат "небесните шматки", нито е политическа кариера, както считат реконструкционистите. Това е съвсем реална работа, която изисква нужното обучение и подготовка. И Христовото ученичество има за цел да ни подготви именно за това призвание.

Пс.149:5  Светиите ще тържествуват славно, Ще се радват на леглата си.
Пс.149:6  Славословия към Бога ще бъдат в устата им. И меч остър от двете страни на ръката им,
Пс.149:7  За да отдават възмездие на народите И наказание на племената,
Пс.149:8  За да вържат царете им с вериги, И благородните им с железни окови, -
Пс.149:9  За да извършат над тях написания съд! Тая чест принадлежи на всички Негови светии. Алилуя. 

Този пасаж говори съвсем ясно за ролята, която светиите ще изпълняват в Милениума, но мнозина напълно погрешно си представят, че управленските умения ще им се появят ей така от нищото с възкресението от мъртвите. Подобно очакване напълно обезсмисля ученичеството, защото ако умения и характер се придобиваха от нищото след възкресението, то така щяхме да придобием всички необходими качества за придобиването на които светиите през историята са претърпявали множество страдания и лишения, проявявали са усърдие, постоянство и дълготърпение.

За упражняването на тази власт Бог е отредил не политическата система, а определени оръжия чрез които праведните воюват за правдата и опазването на народите си. Апостол Павел говори за тези оръжия не веднъж:

2Коринт. 10:4  Защото оръжията, с които воюваме, не са плътски, но пред Бога са силни за събаряне на крепости. 

2Коринт. 6:7  с говорене истината, с Божия сила, чрез оръжията на правдата в дясната ръка и в лявата; 

Еф. 6:10  Най-после, заяквайте в Господа и в силата на Неговото могъщество.
Еф. 6:11  Облечете се в Божието всеоръжие, за да можете да устоите срещу хитростите на дявола.
Еф. 6:12  Защото нашата борба не е срещу кръв и плът, но срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесните места.
Еф. 6:13  Затова вземете Божието всеоръжие, за да можете да противостоите в злия ден, и, като надвиете на всичко, да устоите. 

Очевидно под "оръжия" апостола няма предвид методите на политическата система, както предлага Гари Норт. Когато използва термина "оръжията на правдата", защото методите на системата се използват от нечестивите, а "оръжията на правдата" се подразбира, че са достъпни само за праведните.

Апостол Павел също дефинира и конфликта в който участваме и в който прилагаме тези оръжия. Нашата борба не е срещу плът и кръв, срещу нещо, чийто източник са човеци, а срещу предалите се на сатана структури на власт във небесните места. С други думи християните се намират в постоянен конфликт с намеренията на демоничните началства и власти спрямо народите, като нашата задача е да блокираме тези намерения и да бъдем проводници на Божиите цели и намерения.

Прекрасен пример на борба за такова блокиране на намерения виждаме в молитвите на цар Давид:

Пс.  140:8  Господи, не удовлетворявай желанията на нечестивия; Не оставяй да успее злият му помисъл, Да не би да се надигат.

Пс. 64:2  Покрий ме от събора на лукавите,От сганта на делащите беззаконие,
Пс. 64:3  Които острят като меч езика си:Приготвят като стрели горчиви думи,
Пс. 64:4  За да устрелят тайно непорочния:Внезапно го устреляват, и не се боят.
Пс. 64:5  Утвърждават се на едно лукаво нещо:Наговарят се да крият сети,И казват: Кой ще ги види?
Пс. 64:6  Изнамерват беззакония:Думат: Извършихме намерение добре измислено.Вътрешността и сърдцето на всекиго са дълбоки.
Пс. 64:7  Но Бог ще ги устрели:От внезапна стрела ще бъдат ранени.
Пс. 64:8  И езикът им ще ги спъне:Ще бягат всички които ги гледат. 

Пс. 55:9  Опропасти ги, Господи, и раздели съвета им; Защото видях насилие и разпра в града. 

Това е само малка част от непрестанната борба на Давид в молитвите си срещу кроежите и плановете на нечестивите. Ако изучаваме Псалмите ще видим, че подобни молитви бяха основна част от молитвения живот на Давид.

Днес на повечето християни е внушено (чрез непрестанна доктринална инфилтрация от врага), че моливите за хората с власт и сила трябва да бъдат само позитивни молитви за благословение и успех. Такова беззъбо и наивно християнство води до инфантилността и наивността, която се е превърнала в масово явление по църквите. Божиите хора трябва да разпознават слугите на поднебесните началства и власти срещу които е нашата непрестанна борба.

За да можем въобще да водим такава борба, ние на първо място трябва да сме наясно със ситуацията в която се намираме. Точно затова апостол Павел поставя на първо място от Божието въоръжение - да бъдем препасани с истина през кръста си. Ние трябва да сме наясно на първо място с истината за това какви са Божиите цели и намерения в нашето поколение и на второ място да не сме невежи относно конкретните кроежи и цели на врага. Само по този начин ние можем да воюваме на страната на истината. Но ако нехаем и сме в "блаженно" невежество, то ние сме напълно неспособни да водим каквато и да е борба с врага. Който е ходил в казармата знае, че когато един войник бъде пленен или вкаран в ареста, първото нещо, което се прави е че му се сваля колана от кръста. Ако ти си без колан, това означава, че си пленник или арестант. И точно такова ще бъде състоянието ни спрямо врага ако не сме здраво препасани с истината през кръста си.

Накрая бих искал да направя няколко обобщения от казаното до момента по темата:

1. Първото и най-важно нещо е да осъзнаем нашата отговорност спрямо народа част от който Бог ни е направил да се родим и сред който Бог е избрал да живеем. Народите са под непрестанната атака на врага от една страна, но от друга Бог има цел и намерение за всеки народ, който Той е създал на земята.

2. Тази отговорност изисква, да изоставим безучастното нехайство по отношение на това, което се случва с народа ни, и да търсим Божията воля за този народ, като воюваме за тази воля с оръжията на правдата в дясната ръка и в лявата.

3. На нечестивите не е даден мандат да безчистват на воля, но Бог е избрал народа Си да бъде глава над тях, а не опашка. Да ги държи с железни вериги и да обуздава тяхното непрестанно увеличаващо се нечестие. Това обуздаване не става посредством политическата система и придобиване на политическа власт, а чрез оръжията на правдата, които следва да бъдат прилежно изучавани от Писанията и прилагани на практика.

Моето дълбоко убеждение е, че ако успеем да вникнем, разберем и приложим тази толкова важна тема, ние ще се превърнем в инструмет за промяната на съдбата на нашия народ и нейното насочване в руслото на Божията воля и далеч от деструктивните усилия на врага.

Праведните и управлението на държавите

Част 1

Част 2

Автор:  Watchman

Източник : Братско общение в тревожни времена

Сред християнските кръгове битуват различни представи относно отношението на християните към властта и управлението на държавите. Тези представи обхващат пълния спектър на възможните варианти, от пълното безхаберие по отношение на властта и управлението до целенасочения стремеж към завземане на властта чрез политически методи.

В тази тема, аз бих искал да разгледам този въпрос, който е от изключителна важност, защото в последните времена дори ние да игнорираме властта, ние самите няма да бъдем игнорирани от нея. Има една поговорка, която казва, че ако ти оставиш на мира дявола, това не означава, че и той ще те остави на мира. Същото може да се каже и за нечестивата власт, каквато виждаме, че се установява все повече във всяко кътче на Земята.

Искам също да кажа, че започвайки тази тема аз нямам за цел да наложа някакво мое непременно правилно и безпогрешно разбиране, а по-скоро да споделя онова, до което съм достигнал до момента в моето търсене на истината. Да изложа моите аргументи и тези, за да може те да бъдат изпитани и ако трябва коригирани от останалите.

От друга страна аз започвам темата, защото смятам, че в нея се съдържат неща, които са спешни и важни да бъдат разбрани и приложени от светиите, с цел успеха на Божия народ в тези зли и коварни времена.

Ще започна накратко с двете крайности в отношението към този въпрос, които крайности аз наричам митове.


Мит. No.1 - "Ние трябва да мислим за духовните и небесните неща, Господ си знае работата за всичко останало."

Това е отношението на типа хора, които някой веднъж много удачно нарече "небесни шматки". Според тях "духовните" и "небесните" неща по никой начин не са свързани с реалния живот и реалните ситуации в които се намират народите, а единствено с някакво вътрешно преживяване (най-вече на емоционално ниво) на някакви дълбоки духовни работи, които те наричат с термини като "поклонение", "търсене на Божието лице", "духовен живот" и прочие.

Проблема разбира се не е в самите термини, а в тяхното подменено съдържание, което подобно на дрога изстрелва небесните шматки в необятния простор на въображаемата духовност и емоционалното християнство.

Според философията на игнориране на реалността на тези хора, властта си е в ръцете на нечестивите и те трябва да си правят каквото искат, а пък ние трябва да вършим "божието дело", което според тези хора се състои предимно в черкуване, молитви и "печелене на души", които на свой ред трябва да вършат абсолютно същото. Т.е души се печелят за да се печелят други души, за да се печелят още души, без въобще да става ясно от какво и към какво са спечелени тези души. Т.е липсват ясни цели касаещи реалния живот, касаещи народите и тяхната съдба.

Ако изследваме Писанието, ще видим, че Бог не е безразличен към съдбата на народите, както и праведните не са безучастни наблюдатели по отношение на тази съдба. Бог дори изпрати еврейски пророк за да спаси от унищожение езическата Ниневия, народ, който не само нямаше завет с Бога, ни и беше враждебен на Божия народ.

От друга страна Антихристът има за цел за провали народите, да ги отклони от Божието призвание за всеки народ и да ги вкара в своята програма за обезличаване и разруха:

Ис. 14:12  Как си паднал от небето, ти Деннице, сине на зората! Как си отсечен до земята, ти, който поваляше народите;Оригиналната еврейска дума преведена в нашия превод като "поваляше" разкрива доста богата картина на това, какво всъщност цели сатана спрямо народите:

Цитат от : Strong's

H2522
חָלַשׁ
châlash
khaw-lash'
A primitive root; to prostrate; by implication to overthrow, decay: - discomfit, waste away, weaken.

Самият въпрос за народите в Божия план и призвание заслужава свое собствено изследване, което неизбежно е свързано и с тази тема, но ако целта на сатана е да разруши народите, Христос се яви за да разруши делата на дявола. 1 Йоан 3:8

Т.е отговорността на християните бидейки ученици на Христос е да участват в това разрушаване на делата на дявола, които от своя страна включват разрушаването на народите.

Казано с други думи част от призванието на праведните е да противостоят на разрушителните усилия на дявола и неговите слуги спрямо народите. Именно това е истинско участие в Божието дело на земята и истинска духовна работа и небесно призвание.

Не трябва да забравяме, че "небесните неща" т.е нещата свързани с Божия ред и управление, с Божията слава, спасение и царство са неща предназначени за Земята. Точно както Исус ни учеше да се молим:

Матей 6:10  да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето така и на земята; 

Т.е нашия ангажимент спрямо Небесните неща има за цел тяхното довеждане в реалностите на Земята, а не игнорирането на реалностите на Земята в името на Небесните неща. Виждате как представите на "небесните шматки" са обърнати надолу с главата и за мен няма никакво съмнение, че тази сбъркана представа за нещата е дело на лукавия, доктрина на демони обслужваща интересите на поднебесните началства и власти.


Мит. No.2 - "След като Бог желае Царството Му да дойде на Земята, християните трябва да превземат властта над народите и да наложат спазването на "Божият закон" чрез политическата система и политическото управление."

Това е доктрината на така наречените доминионисти, които се подвизават и под ред други имена, като теономи, реконструкционисти и прочие. Те разпознават отговорността на християните спрямо народите и целите на Божието Царство на земята. Но се препъват в начините за постигането на тези цели.

Трябва да се има предвид, че Божията воля има поне 3 измерения за да бъде наистина Божия воля:

1. Правилното нещо.
2. По правилния начин.
3. На правилното време.

Ако едно от тези 3 неща не е изпълнено, то вече имаме извращение, а не реално изпълнение на Божията воля. Нека дам пример.

Един баща казва на сина си да дойде да му помогне в работилницата. Това е волята на бащата спрямо сина му. Какво обаче ще стане ако:

1. Синът дойде в работилницата да помогне на баща си влизайки през комина, при което или се заклещва вътре или излиза целия омазан, черен и наранен? Т.е той прави правилното нещо - идва да помогне на баща си според неговата дума. Но правилен ли е начинът по който идва? Това ли е била волята на баща му?

2. Синът дойде в работилницата да помогне на баща си влизайки през вратата, но идвайки през нощта в 3 часа, когато бащата вече си е легнал да спи и почива. Изпълнил ли е такъв син волята на баща си? Той е направил правилното нещо, дошъл е да помогне, влязъл е по правилния начин, през вратата, но прави всичко това в напълно неподходящо време, което напълно проваля неговото послушание спрямо волята на баща му.

С този прост пример съвсем ясно се вижда, че за да се изпълни Божията воля не е достатъчно само да се направи правилното нещо, но то трябва да бъде изпълнено и по правилния начин и на правилното време.

Именно това е проблема на доминионистите. Те желаят да постигнат правилното нещо, но напълно игнорират Божият начин за неговото постигане и подобно на йезуитите са приели максимата "целта оправдава средствата". Те желаят да участват в схемите, които дявола е инсталирал за да мами народите за да победят самия дявол. Политическата система и въобще политическите методи са част от схемите на дявола. Това е една мръсна игра в която няма начин да участваш и да останеш чист. Веднъж един човек много точно беше описал подобни опити казвайки:

"Да се мъчиш да оправиш системата на света е все едно да се мъчиш да научиш едно прасе да танцува. Ти се омърсяваш до ушите като прасе. А прасето полудява."

Доминионизма води до нещо още по-лошо, той води до сливане на вярващите със света и неговия вървеж, защото за да имаш шанс да успееш чрез методите на този свят - ти трябва да вникнеш в тях, да задълбочиш в техните тънкости, да експлоатираш техните възможности и така неусетно ти се ставаш част от тях, част от тяхната мъдрост, техния вървеж, тяхното коварство. Именно защото тези методи работят не по Божия начин, а са базирани на коварство и измама.

Пример за това коварство може да се види в следния цитат на един от водещите теолози на доминионизма Гари Норт:

Цитат от : Gary North

So let us be blunt about it: we must use the doctrine of religious liberty to gain independence for Christian schools until we trak up a generation of people who know that there is no religious neutral- it y, no neutral law, no neutral education, and no neutral civil gov- ernment. Then they will get busy in constructing a Bible-based social, political, and religious order which finally denies the religious liberty of the enemies of God.

В превод:

Цитат от : Гари Норт

Нека да го кажем направо: ние трябва да използваме доктрината за религиозна свобода за придобиване на независимост на Християнските училища, докато създадем поколение от хора, които знаят, че няма религиозен неутралитет, че няма неутрален закон, неутрално образование и няма неутрално гражданско правителство. Тогава те ще се захванат да конструират базирано на Библията социално, политическо и религиозно устройство, което в края на краищата ще отнеме религиозната свобода от Божиите врагове.

С други думи те заявяват, че ще издигат лозунгите на религиозна свобода съвсем лицемерно с цел да се възползват от нея докато са в позиция на немощ, за да могат подмолно да катаплутират себе си в позиция на сила и от тази позиция да отнемат свободата на която лицемерно са държали - от всички останали. Това е изцяло йезуитска логика и показва че поговорката за омърсяването от заиграване с политическата система не е мит, а е напълно реално и работи безапелативно.

В крайна сметка реконструкционистите извращават Божиите цели и воля чрез своите светски и нечисти методи и така поставят себе си в служба на Антихриста и неизбежно се позиционират като реални Божии врагове.

И така като разгледах накратко двете крайности в отношението към въпроса за управлението на народите е време да се фокусирам на балансираното и Библейско учение по този въпрос. Но понеже настоящия постинг се получи твърде дълъг и следователно уморителен за четене и осмисляне - ще направя това в последващ постинг.