Идолите

„Дечица, пазете себе си от идоли.“

(1 Йоан 5:21)

Всички знаем какво представляват идолите – образи на фалшиви богове. Знаем също, че Йехова – единственият истински Бог – многократно заявява, че ги мрази. Защо ги мрази? Отговорът отново изглежда лесен – защото те заемат Неговото място в живота на хората и по този начин крадат това, което по право принадлежи единствено на Него.

На пръв поглед може би изглежда, че ние, в нашето модерно съвременно общество, в голяма степен сме се отървали от идолопоклонството. Наистина, днес рядко можем да видим някой да се кланя на дървета или да държи в дома си „изваян идол“, комуто да казва „ти си ме направил“. Според мен обаче проблемът съвсем не е решен. Напротив, идолопоклонството продължава да бъде голям проблем за всички нас – то просто е сменило лицето си. Затова и искам да разгледаме въпроса малко по-подробно.

Както вече казах ревността на Бога се събужда от това, че идолите заемат полагащото Му се място в живота ни. Какво обаче е това място? Какво значи например израза „Исус Христос е моят Бог“ ? Това е едно събирателно определение, което включва множество съвсем конкретни неща. Всъщност аз искам да кажа следното:

• Приемам го за Бог – Той е велик, стои над всички хора и аз му отдавам почитта и уважението и славата, които заслужава
• Приемам Го за мой Бог – Той е мой Господар, а аз съм Негов слуга
• Обичам Го повече от всичко и Той е най-важен за мен
• Приемам Неговото всемогъщество и волята Му за света и себе си в частност, и т.н.

Могат да се добавят още точки, но най-общо казано всяко нещо, което ми пречи да отдам дължимото на Бога в някоя област от живота ми, като краде славата, покорството, любовта или друго, което Му принадлежи, всъщност заема Неговото място и де факто се превръща в идол.

Имайки това разбиране, можем да изследваме различните „сфери“ в нашия живот и да изпитаме себе си. Например обичам ли Бога „с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум“ или има нещо в живота ми, което се съревновава с Него? Може би близките, работата, любимият певец или футболен отбор? Или някоя благородна идея – като например борбата с глобалното затопляне? Или може би обичам най-много самият себе си – своите цели, желания комфорт и успех?

Ако наистина Го обичам, признавам ли Го за свой господар, а себе си – за Негов роб (както наричаха сами себе си апостолите)? Животът, мислите и целите ми около Него и Неговата воля ли се въртят или около самият мен и моята воля и желания? Отдавам ли му първото и най-доброто от всичкото си време, усилия, пари и т.н. или Му отдавам само непотребното за мене и „второто качество“ от всичко (виж Малахия 1:7-10)?

Ако на думи признавам верността и могъществото Му, признавам ли ги и чрез делата си? Ако например днес имам добра работа, финансови средства, дом, здраве и т.н. и съм спокоен за утрешния ден, мога ли да кажа, че - ако утре тези неща се отнемат от мен – ще запазя спокойствието си, уповавайки на Божиите думи че „Той се грижи за вас“ и „ни едно врабче не пада на земята без Неговата воля“? Или спокойствието и радостта ми ще си отидат заедно с тях и ще установя, че всъщност упованието ми е било в суетни неща и съм лъгал себе си?

А какво да кажем за Божията слава? Това е цяла една отделна тема. Даваме ли си сметка колко е важно кому отдаваме слава? Борбата на Сатана срещу Бога не е заради злато, петрол или полезни изкопаеми – тя е за власт, положение и слава. Бог ни предлага нещо, срещу него Сатана предлага друго. Разбираме ли, че всеки път, когато предпочетем нещо, което ни се предлага от света и неговия княз, отхвърляме Бога, заявявайки че това което Бог ни дава е второ качество – по-лошо от предлаганото от света. По този начин ние оскърбяваме Бога, казвайки че „Неговата трапеза е за презрение“ (Малахия 1:12) и въздаваме слава на Сатана, като източник на „по-добри“ неща...

Всеки може да продължи списъка за себе си като помисли и моли Бог да го изобличава за „идолите“, които е поставил в живота си. Добре би било също да се помолим и Бог да ни открие „каква е надеждата, към която ни призовава“ (Ефесяни 1:18) защото не е лесно да заменим нещата, които познаваме и обичаме, с нещо неизвестно. За това винаги е необходима стъпка на вяра – че Бог не ни е призовал единствено за да страдаме, но това, което ще получим в замяна на оставеното от нас, ще си струва.

Можем да обобщим темата така: Да признаем Христос за наш Бог, означава Той да заеме полагащото Му се място във всяка област от нашия живот и, по-специално, да изхвърли оттам света (т.е. светската система, която е противник и „конкурент“ на Божието царство), който се явява Негов „заместител“. Защото именно това е целта, която дявола преследва чрез системата – да я направи „заместител“ на Бог и Неговото царство, а сам той (Сатана) да ѝ бъде глава. Затова и Яков пише „Прелюбодейци! не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога? И тъй, който иска да бъде приятел на света, става враг на Бога.“ (Яков 4:4). Това може да бъде и една добра индикация за самите нас – почти винаги можем да кажем, че там където в живота ни има „нещо от света“, има и проблем. Дано Бог отвори очите ни за да видим тези неща и заедно с това ни даде сили да пожелаем да се освободим от тях. Защото след „изхода“ идва пустинята и заедно с това и плача - „Ние помним рибата, която ядохме даром в Египет, краставиците, дините, праза и червения и чесновия лук; а сега душата ни е изсъхнала; нищо няма; няма на какво да гледаме освен тая манна.“ (Числа 11:5,6) Но това вече наистина е друга тема...