За смирението

 

"Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат"

Яков 4:6

 

Съществува универсален консенсус в Христовата църква, че смирението е едно от най важните качества, необходими на Божия слуга. Но какво точно е смирението? И, най-важното, как може да бъде достигнато?

 

Смирението не е само по себе си чувство, макар да включва съответните чувства. То е по-скоро състояние на духа (и последващо от него състояние на ума), в което човек вижда истинското си състояние и положението си спрямо Бога и останалите човеци.

 

Положението ни спрямо Бога

Едва ли ще кажа нещо ново на читателите, като повторя че положението ни спрямо Бог е положение на грешниците – всички християни го знаем, но никой не го разбира (в това число и аз, затова няма да пиша много по тази точка). Как можем да достигнем до осъзнаване?

 

По-ревностните християни обикновено си го повтарят и се опитват да предизвикат в себе си „смирени чувства“, но това рядко води до някакъв реален резултат извън самозаблудата, че се „смиряваш“.

 

Доста по-добре се получава когато подобен ревностен човек наистина съгреши, оплете конците и разбере, че наистина не може да поддържа стандарта (който често сам си е определил) спрямо Бога. Отначало това води до отчаяние, но - когато е правилно насочено – отчаянието може постепенно да премине в  разбиране за собствената слабост и недостатъчност и упование на Бог.

 

Да грешим ли тогава за да се научим на смирение(ако мога да пререфразирам ап. Павел)? Не, разбира се. Но невъзможността ни да бъдем и вършим е вродена в нас и не изчезва с новорождението – така че ще преминем през „духовно падение“ така или иначе, колкото и да се стараем. Ако можехме със старание да постигнем духовно съвършенство, нямаше да имаме нужда от Христос...

 

Тук обаче е изненадата за мнозина – новорождението ни ни дава просто „духовна сила“, та старанията ни вече да се увенчаят с успех. Не, но Святият Дух е този който отваря ума ни да разберем състоянието си и разбирането, че нямаме друга опция освен да се опрем на Бога. Самите ние си оставаме тези, които винаги сме били – слаби, нищожни и недостойни. Разбирането (и приемането!) на този факт поставя началото на правилното ни отношение на смирение във взаимоотношеният ни с Бога.

 

За някои това може да е източник на депресия, но за други е Врата към мир и лично взаимоотношение с Бога.

 

Положението ни спрямо хората

 

Какво значи да сме смирени спрямо хората? Значи да осъзнаем, че не сме нещо повече от тях и нямаме основание за гордост.

 

Ние – подсъзнателно – винаги търсим начин да възвисим себе си над другите. Имаме се за по-знаещи, по-можещи, по-разбиращи и т.н. Разни качества, в които считаме, че превъзхождаме останалите.

 

Тук е и голямата клопка за всички християни, понеже те считат себе си за по-разбиращи и по-знаещи духовните неща в сравнение с останалите. В това има истина, но това знание се е превърнало в источник на духовна гордост и ни влече надолу вместо да ни помага. Само дълбокото разбиране, че това не ни поставя над останалите хора може да ни спаси от тази клопка.

 

Трябва да спрем да се изживяваме като месии и дори като учители – и да започнем да гледаме на другите като на равни и дори по-горни от нас. Понеже ако зная нещо, което ти не знаеш – не е ли вярно и обратното? И ако мога нещо, което ти не можеш – също? А ако имам нещо, което нямаш? Не се притеснявай – Бог ще те компенсира в някоя друга сфера, където ще ме изпревариш...

 

Ако някой иска да придобие смирение трябва да се научи да гледа хората отдолу, а не отгоре. Да не се има за учител (още по-малко за духовен месия), а да гледа на останалите като на равни нему – понеже невярващите също не са забравени от Бога и Той им дава благодат също като нас.  И под „равни“ нямам предвид да си изискваме правата, а да не възприемаме едно „по-горно“ отношение спрямо хората, с които общуваме.

 

Понеже – ако се вгледаме по-добре в тях и себе си – ще намерим и достатъчно неща, които можем да научим и достатъчно неща, заради които да ги уважаваме. А ако считаме, че знаем или разбираме за нещо повече от тях – можем да го споделим, но със съответното уважително отношение. Но – в общия случай – „ученето“ винаги би трябвало да е двупосочно. Понеже „един е Учител, а всички вие сте братя“.

 

Заключение

Началото на смирението е да оставим усещането си за „ексклузивност“ спрямо всички останали. Продължението е да разберем, че всичките ни познати  и приятели – в това число и невярващите – в много неща ни превъзхождат и можем много да научим от тях. И да гледаме на тях по съответния начин – обикновено запазен за пастира в църквата ни (и други подобни „велики служители“).

Политиците и Помазаникът

„...мнозина ще дойдат в мое име, казвайки: Аз съм Помазаникът...“

Матей 24:4

 

Повода да напиша този кратък материал е поредното изказване по въпроса, с което се сблъсках с днес (перефразирам го леко) :

„Как може да казваш, че обичаш Бог, когато не харесваш политика Х?“

Това ми напомни за проблем, с който се сблъсквам непрекъснато – съзнателно или не, християните търсят „Господният Помазаник“ сред политиците. Всъщност, докато пиша тези редове, президента Тръмп е даже открито обявяван за „Господният Помазаник“ в християнските среди в САЩ (виж „Помазанието на Кир“).

Ще познаете кой е „помазаникът“ за определен чове/избирателк обикновено по тези две неща:

1. В неговите очи той е на практика съвършен – винаги защитаван и никога критикуван. Няма сфери и политики, за които избирателя не е съгласен с него и му се противопоставя. Практически всичко, което този политик върши, е добро.

2. Който харесва този политик е от „добрите“, който не го харесва е от „лошите“.  Често дори нехаресващите го са определяни директно като (волни или неволни) „богопротивници“ – както в цитираният въпрос в началото на текста.

 

Сравнете горните 2 точки със следните „атрибути“ на Исус Христос:

1. Той е „без петно или недостатък“.

2. Който Го приеме, приема Бога, а който Го отхвърли – отхвърля Бога.

 

За мен приликата е повече от очевидна, но няма да се впускам сега в подробности – вместо това ще посоча какво (според мен) би трябвало да е правилното отношение.

 

Наскоро писах подробно как функционира демокрацията като система – че това е „управление на народа“, където ние управляваме държавата непряко, чрез избрани от нас представители. В този смисъл политиците се явяват нещо като „наемни работници“ – хора, които ние „наемаме“ (избираме) за да свършат определена работа, в случая да управляват държавата...

 

В този смисъл управляващите се явяват обикновени хора, назначени от нас на тази длъжност(управители). Те не са съвършени, още по-малко са „богопомазани“ – и християните не би трябвало да изискват или очакват подобни неща от тях. 

Затова и нашата длъжност – като избиратели – е да следим за провежданите политики, съответно одобрявайки или противопоставяйки се на различните неща, които се вършат или говорят.

 

Вземайки впредвид горното виждаме, че е напълно естествено да имаме помежду си политически различия – за различните хора различни неща са важни, преценката  ни за хора и идеи е субективна и т.н. Всичко това определя кои политици ние ще смятаме за по-добри (и желани да управляват) от други. Това обаче не ни освобождава от следните отговорности:

1. Да не обожествяваме въпросният политик, постепенно приемайки го за (почти) съвършен.

2. Ясно и открито да се противопоставяме на политиките на нашите любимци, които смятаме за грешни и/или неправедни.

 

Предизвикателствата на времената

„Ecclesia sеmper reformanda est.“

St. Augustine

 

Църквата, ако и да е пазител на непроменимото Божие откровение, се е сблъсквала, сблъсква се и ще се сблъсква с непрестанно променящият се свят, който – с всяко следващо поколение - представя пред нея нови и различни предизвикателства. Можем да видим в историята на църквата периодите на първите гонения, ересите и формирането на догматиката, институционализирането на църквата и т.н. (Тъй като смятам материала да бъде кратък няма да се разпростирам върху миналото – комуто е интересно може да прочете за историята на Църквата и да я разгледа от тази гледна точка).

Последната голяма реформация се осъществява 16 век в Католическата църква, когато реформаторите – освен всичко друго – реформират богослужението (и се отделя клона на протестантизма). Адресирайки (вярвам правилно) предизвикателството на своето време, а именно невежеството на масите те прехвърлят акцента от обредите върху проповедта, целейки Евангелието да достигне до обикновените хора. Общите проповеди обаче, както и всичко друго на тази земя, си имат своите предимства и недостатъци.

Предимства? Позволяват на ограничен брой учени мъже (по онова време повечето учени са били мъже) да научат голям брой обикновени хора. Това е било от изключителна важност във време, когато знанието е било достъпно за изключително тесен кръг хора.

Недостатъци? Общите проповеди позволяват предаването на ограничен брой истини, на сравнително ниско ниво (поради многообразието на слушателите). И те слабо (да не кажа почти никак не) помагат на израстването на християните над това „начално“ ниво. Всъщност даже се забелязва обратния ефект – събранието „тегли назад“ всички, които се опитват да надскочат общото ниво. За „различните“ има само 2 опции:
1. Да станат „служители“ – част от отделен елитарен кръг, който на практика не е част от мнозинството

2. Да бъдат „дамгосани“ като различни – да, търпиме ги, но те (в най-добрия случай) не са „част от нас“ или (в по-лошия) са страшни и опасни, подобно на заразно болни.

И така, какви са предизвикателствата на днешните времена към Църквата? Аз лично вярвам, че едно от основните е израстването на християните.

 

Вярвам, че събитията от последните няколко години, които ни засегнаха пряко (и по които се наложи да вземем отношение) -  Ковид и войната в Украйна – ясно показаха на всеки, който има очи да види една тъжна истина:

В църквите има доста „бебета“ и почти никакви „възрастни“.

 

Не че самите хора са лоши (тук разисквам само истинните и посветени християни – другите не представляват интерес) – напротив, те искрено желаят доброто. И, когато става дума за нещо просто, на тях може да се разчита. Ако си болен и се нуждаеш от молитва, ако си закъсал с колата и трябва някой да те бутне – за такива неща те са насреща. Когато стане дума за по-големи неща обаче, те са объркани, „носени от всеки вятър на учение“, „неспособни да различат дясната си ръка от лявата“ (т.е. добро от зло).

 

Истината е, че в тези две кризи от последните няколко години – когато хората бяха уплашени и объркани – християтните в България претърпяха пълен провал в ролята си да бъдат „светлина на света“. Когато хората бяха объркани, нямаше кой да им посочи „светлината“ – всъщност оказа се, че християните са дори по-объркани от обикновените хора...

Още по-тревожното е, че не се наблюдава никакво покаяние, никакво учене от грешките.   По време на Ковид – епидемията чух най-невероятни неща от приятели християни, при това защитавани с фанатична увереност. Ето някои от тях:
1. Ковид изобщо не съществува – всичко е манипулация в медиите
2. Ваксините срещу Ковид били „белега на Звяра“, а самият Звяр – Бил Гейтс

3. Ваксините срещу Ковид съдържали микрочипове, с които щели да ни контролират

4. Ваксините срещу Ковид били смъртоносни – използвали ги за намаляване на световното население, всички ваксинирани сме щели да умрем в рамките на 6 месеца/2 години

5. Маските били за да ни накарат да мълчим и вече никога нямало да ги махнат

И т.н.

Чух всички тези неща от много различни хора, но не знам нито един, който да се е покаял след като стана очевидно, че нищо от горното не е вярно. Като казвам „да се покае“ нямам предвид да се извинява на някого (най-малкото на мен), а да промени убежденията си и да се спаси от безумието.

Не е ли най-естественото нещо на света – когато някой ти е говорил неща, които са се оказали неверни – да си кажеш „След като виждам че тези ме лъжат повече няма да ги слушам?“ Най-естествено е, но не знам дори един, който да го е направил.

Защо? Каква е причината за това безумие у иначе добри хора? Аз лично вярвам, че основният проблем е липсата на зрялост. Както едно дете е сравнително лесно да го излъжеш многократно (колкото по-малко, толкова по-лесно) – то бързо забравя какво е било, а иму липсва задълбоченост да анализира информиция, мотиви и т.н. Децата най-често реагират емоционално и прибързано – и това е, което наблюдавам в повечето хора.

Какво трябва да се направи? Смятам, че - ако искат да отговорят на предизвикателствата на времето – малцината по-зрели люде трябва да „сменят фокуса“. Акцента трябва да бъде не толкова вече върху предаването на елементарни знания (знаем, че нашето време изобилства от информация), а да полагат повече усилия за израстването и изграждането на зрели личности...

Молбата ми е особено към пастирите и другите хора с авторитет – хората гледат на вас, идват при вас за съвет. Ако случайно прочетете това и сте съгласен – помислете за приоритетите си. Знам, че пълните църкви са приятни за окото, но може би влагането на повече в по-малко хора е това, което Бог иска от вас днес... Нямам намерение да ви казвам какво да правите – всеки си има свой път, отреден от Бог. Но може би си струва да помислите – понеже все някой трябва да отговори и на тази нужда... нали така? 

Християните и ЛГБТИ

Поводът да напиша този кратък текст стана поредното „брожение“, на което станах свидетел , по темата. Ако читателите са ходили в (по-) консервативна евангелска църква, вероятно знаят за какво става въпрос – възгласи от типа „Прогнилият запад отново ни напада с гей-пропаганда, ставайте всички на борба!“ Случи се така, че успях да задам няколко въпроса по темата, на които не получих задоволителен (за мен) отговор. Затова и реших да пиша – не за да им отговоря, а за да ги повдигна отново пред вас...

Бих разделил (условно) отношението ни към ЛГБТИ на две части – отношение към ЛГБТИ идеологията и отношение към ЛГБТИ хората.

 1. Отношение към ЛГБТИ идеологията

Тук нещата са сравнително ясни. Християнството няма как да приеме популярната в момента сред ЛГБТИ идея, че да си транс е също толкова нормално колкото и да си хетеросексуален. Църквата смята хомосексуализма за проблем, чийто източник е грехопадението, и който няма и не може да бъде част от Божието царство – както от „сянката“ му, която в момента е сред нас, така и от пълнотата, която предстои да дойде. Също така повечето християни (по лични наблюдения) смятат, че държавните закони трябва да отразяват тези християнски виждания.

По тази точка има широк консенсус и няма какво толкова да се говори. Има, обаче, и втора точка и тя е не по-малко (може би дори повече) важна от първата

2. Отношение към ЛГБТИ хората

На кратката среща, която имах, ми бе обяснено, че съвсем наскоро сме „извоювали“ поредната си голяма „победа“ (след отхвърлянето на Истанбулската конвенция) – конституционният съд е обявил за противоконституционна възможността за смяна на пола. Добре, чудесно. Само че невъзможността за документална промяна на пола няма да направи транс-хората да изчезнат. Какво ще правим с тях? И това, приятели, беше въпросът, на който не получих отгоговор (който да намирам за задоволителен – беше ми казано, че ще им проповядваме да се покаят и това е). А според мен тук има много какво да се каже. 

Християните не отхвърлят хората с проблеми – те ги обичат и, според възможностите си, се опитват да им правят добро. Дори на тези, които не желаят да се променят. Но, естествено, първият фокус е да се подаде ръка и да се помогне на желаещите да се освободят от проблема. На мен лично именно тази част от „борбата с ЛГБТИ“ ми липсва.  Имаме ли контакти с тези хора? Любов към тях? Знание за живота им и проблемите, с които живеят? Добро отношение и желание да помогнем – дори на тези, които не се опитват да променят? Или обратното – смятаме ги за врагове, с които трябва да се „борим“? Без съмнение сред тях има агресивни елементи, готови да „ухапят“ протегнатата ръка, от които трябва да се пазим. Но такива хора има навсякъде – и това никога не е спирало християните...

За да разберете по-добре какво имам предвид, ще направя паралел с отношението ни към наркоманията (не приравнявам двете, сравнението е илюстративно):

От една страна и Църквата и държават считат наркоманията за зло, като това е отразено и в държавните закони, които са ориентирани към превенция на разпространението на проблема (Дотук добре – идеите съвпадат).

От друга страна обаче хората, вече имащи този проблем, не са стигматизирани. Дори напротив – и държавата, и Църквата специално подкрепят тази уязвима група (центрове, комуни, метадонова програма и др.) и се опитват да ги реинтегрират в обществото.

Имаме ли подобно милостиво и подкрепящо отношение и към ЛГБТИ хората? Не смятам. Трябва ли да променим отношението си? Какво точно трябва да направим на практика? Няма да давам готови отговори – всъщност нямам такива. Но мисля, че трябва да помислим по въпроса. И то сериозно.

Богатството в Новия завет

Сред християните често възниква въпроса „Какво трябва да бъде нашето отношение към богатството?“  Защо и нашият Господ Исус Христос и неговите апостоли се изказват толкова негативно за богатството и богатите? Не е ли богатството благословение и не бяха ли мнозина от старозаветните праведници ( например Йов, Авраам, Исаак, Яков и др.) богати? Нещо повече – не е ли казано изрично  (поне за някои от тях), че богатството им се дължи на благословението от Господа? (напр. Йов 42:12, Битие 24:1, Битие 26:12-16, Битие 30:27-30)

В Новият завет обаче виждаме съвършено друга картина  - предупреждението на Исус колко „мъчно е да влезе богат в Божието царство (Матей 19:23), призиви към учениците да продават имота си и да дават на сиромасите(Матей 19:21, Лука 12:33), наставления да не се грижим „какво ще ядем и пием“ и др.

За да разберем това привидно противоречие е необходимо да се вгледаме в новото откровение, което получихме от нашият Господ Исус Христос – и по-специално в Неговата мисия. Христос дойде на света за да бъде света спасен чрез Него. По-конкретно :

1. Той ни изкупи от силата и проклятието на греха, ставайки сам Той жертва за грях.
2.  Той (бидейки „образ на невидимия Бог) ни изяви и показа Бога.

За да извърши това Той „се отказа да държи твърдо равенство с Бога“  (Филипяни 2:7) и „като бе богат, за нас стана сиромах“ (2 Коринтяни 8:9). Защо беше необходимо това? Защото за да ни помогне беше необходимо Той да страда вместо нас. А за да може да страда вместо нас беше необходимо да стане като нас. Как би могъл да понесе греха на Човека (т.е. на цялото човечество) без сам Той да стане Човек?  И не просто стана Човек, но най-последния между човеците – за да не му бъде спестена никоя човешка скръб и тегота, но Той да ги понесе всички и да ги унищожи на Кръста заедно с "тялото на греха" (Очевидно е, че ако беше по някакъв начин привилегирован, Той не би могъл да представлява цялото човечество.).

Христос не само изпълни всичко това, но ни даде и друга огромна привилегия – възможността да участваме в Неговото дело и да споделим Неговата слава. Той основа Църквата Си, която да бъде Негово тяло тук, на земята. Какво означава това? Означава че Той не само се възнесе в плът стои „отдясно на Отца“, но в известен смисъл продължава да живее  в плът и на земята – чрез Църквата. Църквата е Неговото тяло тук и сега. Когато Той иска да отиде някъде, отива чрез Църквата. Когато иска да извърши нещо, върши го чрез Църквата.  Той е в Църквата и Църквата е в Него. По този начин Църквата съучаства в Неговото дело, а оттам и в Неговата слава.

Какво означава това на практика за мен, обикновения редови  християнин? Означава, че  (макар и в един много ограничен контекст) Христос  продължава делото си в и чрез мен – там където е благоволи да ме постави, сред някаква малка или по-голяма общност от хора.  Означава, че – в и чрез мен – Той отново трябва да се смири и да стане „последен“ за да може да бъде свещеник (в и чрез  мен) за тези хора. Само по този начин ще мога – макар и в моя мъничък локален контекст – да изпълня (или Христос да изпълни в мен – то е едно и също) горните две точки.

Какво ще стане ако не го направя?

1.  Ако не съм последен от всички няма да мога да понеса теготите им и да им бъда свещеник пред Бога.
2. Няма да им представя истинския Бог, а друг бог – такъв който не се смирява, държи на своето, а често и не само че не се задоволява с положението, което вече има, а държи и още повече да придобие.

Не съм сигурен, че мнозина християни се замислят за величината на богохулството, което се крие в последната точка, за петното, което можем да лепнем върху Божието лице.  Ако твърдим, че сме „тяло Христово“, че сме се „облекли в Христос“  то това означава че ние сме Негов образ – точно както Той е „образ на невидимия Бог“. И е естествено хората да погледнат да видят що за човек е този Исус – най-малкото от любопитство. И какво виждат?

Най-лошото от всичко е, че освен нашата немощ – която е поне в някаква степен естествена – твърде много лъжебратя са се вмъкнали между нас, които не само че не се срамуват от това, че изобщо не приличат на Христос, но и с необяснима дързост и безочие твърдят, че всъщност това бил истинския Му образ – един христос, който обича богатството и комфорта, стреми се към светска власт и почести и мисли единствено какво още може да “издои“ от Бога за да си живее максимално дълго и комфортно в този свят и чието царство е тук и сега (без значение дали го заявяват в прав текст или не).

Затова в заключение бих искал да призова всички истински братя в Христос – разграничете се от подобни хора и техния христос.  За да не станете съучастници в злите им дела и в наказанието им, което неизбежно ще дойде ако не се покаят.

Праведните и управлението на държавите

Част 1

Част 2

Автор:  Watchman

Източник : Братско общение в тревожни времена

Сред християнските кръгове битуват различни представи относно отношението на християните към властта и управлението на държавите. Тези представи обхващат пълния спектър на възможните варианти, от пълното безхаберие по отношение на властта и управлението до целенасочения стремеж към завземане на властта чрез политически методи.

В тази тема, аз бих искал да разгледам този въпрос, който е от изключителна важност, защото в последните времена дори ние да игнорираме властта, ние самите няма да бъдем игнорирани от нея. Има една поговорка, която казва, че ако ти оставиш на мира дявола, това не означава, че и той ще те остави на мира. Същото може да се каже и за нечестивата власт, каквато виждаме, че се установява все повече във всяко кътче на Земята.

Искам също да кажа, че започвайки тази тема аз нямам за цел да наложа някакво мое непременно правилно и безпогрешно разбиране, а по-скоро да споделя онова, до което съм достигнал до момента в моето търсене на истината. Да изложа моите аргументи и тези, за да може те да бъдат изпитани и ако трябва коригирани от останалите.

От друга страна аз започвам темата, защото смятам, че в нея се съдържат неща, които са спешни и важни да бъдат разбрани и приложени от светиите, с цел успеха на Божия народ в тези зли и коварни времена.

Ще започна накратко с двете крайности в отношението към този въпрос, които крайности аз наричам митове.


Мит. No.1 - "Ние трябва да мислим за духовните и небесните неща, Господ си знае работата за всичко останало."

Това е отношението на типа хора, които някой веднъж много удачно нарече "небесни шматки". Според тях "духовните" и "небесните" неща по никой начин не са свързани с реалния живот и реалните ситуации в които се намират народите, а единствено с някакво вътрешно преживяване (най-вече на емоционално ниво) на някакви дълбоки духовни работи, които те наричат с термини като "поклонение", "търсене на Божието лице", "духовен живот" и прочие.

Проблема разбира се не е в самите термини, а в тяхното подменено съдържание, което подобно на дрога изстрелва небесните шматки в необятния простор на въображаемата духовност и емоционалното християнство.

Според философията на игнориране на реалността на тези хора, властта си е в ръцете на нечестивите и те трябва да си правят каквото искат, а пък ние трябва да вършим "божието дело", което според тези хора се състои предимно в черкуване, молитви и "печелене на души", които на свой ред трябва да вършат абсолютно същото. Т.е души се печелят за да се печелят други души, за да се печелят още души, без въобще да става ясно от какво и към какво са спечелени тези души. Т.е липсват ясни цели касаещи реалния живот, касаещи народите и тяхната съдба.

Ако изследваме Писанието, ще видим, че Бог не е безразличен към съдбата на народите, както и праведните не са безучастни наблюдатели по отношение на тази съдба. Бог дори изпрати еврейски пророк за да спаси от унищожение езическата Ниневия, народ, който не само нямаше завет с Бога, ни и беше враждебен на Божия народ.

От друга страна Антихристът има за цел за провали народите, да ги отклони от Божието призвание за всеки народ и да ги вкара в своята програма за обезличаване и разруха:

Ис. 14:12  Как си паднал от небето, ти Деннице, сине на зората! Как си отсечен до земята, ти, който поваляше народите;Оригиналната еврейска дума преведена в нашия превод като "поваляше" разкрива доста богата картина на това, какво всъщност цели сатана спрямо народите:

Цитат от : Strong's

H2522
חָלַשׁ
châlash
khaw-lash'
A primitive root; to prostrate; by implication to overthrow, decay: - discomfit, waste away, weaken.

Самият въпрос за народите в Божия план и призвание заслужава свое собствено изследване, което неизбежно е свързано и с тази тема, но ако целта на сатана е да разруши народите, Христос се яви за да разруши делата на дявола. 1 Йоан 3:8

Т.е отговорността на християните бидейки ученици на Христос е да участват в това разрушаване на делата на дявола, които от своя страна включват разрушаването на народите.

Казано с други думи част от призванието на праведните е да противостоят на разрушителните усилия на дявола и неговите слуги спрямо народите. Именно това е истинско участие в Божието дело на земята и истинска духовна работа и небесно призвание.

Не трябва да забравяме, че "небесните неща" т.е нещата свързани с Божия ред и управление, с Божията слава, спасение и царство са неща предназначени за Земята. Точно както Исус ни учеше да се молим:

Матей 6:10  да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето така и на земята; 

Т.е нашия ангажимент спрямо Небесните неща има за цел тяхното довеждане в реалностите на Земята, а не игнорирането на реалностите на Земята в името на Небесните неща. Виждате как представите на "небесните шматки" са обърнати надолу с главата и за мен няма никакво съмнение, че тази сбъркана представа за нещата е дело на лукавия, доктрина на демони обслужваща интересите на поднебесните началства и власти.


Мит. No.2 - "След като Бог желае Царството Му да дойде на Земята, християните трябва да превземат властта над народите и да наложат спазването на "Божият закон" чрез политическата система и политическото управление."

Това е доктрината на така наречените доминионисти, които се подвизават и под ред други имена, като теономи, реконструкционисти и прочие. Те разпознават отговорността на християните спрямо народите и целите на Божието Царство на земята. Но се препъват в начините за постигането на тези цели.

Трябва да се има предвид, че Божията воля има поне 3 измерения за да бъде наистина Божия воля:

1. Правилното нещо.
2. По правилния начин.
3. На правилното време.

Ако едно от тези 3 неща не е изпълнено, то вече имаме извращение, а не реално изпълнение на Божията воля. Нека дам пример.

Един баща казва на сина си да дойде да му помогне в работилницата. Това е волята на бащата спрямо сина му. Какво обаче ще стане ако:

1. Синът дойде в работилницата да помогне на баща си влизайки през комина, при което или се заклещва вътре или излиза целия омазан, черен и наранен? Т.е той прави правилното нещо - идва да помогне на баща си според неговата дума. Но правилен ли е начинът по който идва? Това ли е била волята на баща му?

2. Синът дойде в работилницата да помогне на баща си влизайки през вратата, но идвайки през нощта в 3 часа, когато бащата вече си е легнал да спи и почива. Изпълнил ли е такъв син волята на баща си? Той е направил правилното нещо, дошъл е да помогне, влязъл е по правилния начин, през вратата, но прави всичко това в напълно неподходящо време, което напълно проваля неговото послушание спрямо волята на баща му.

С този прост пример съвсем ясно се вижда, че за да се изпълни Божията воля не е достатъчно само да се направи правилното нещо, но то трябва да бъде изпълнено и по правилния начин и на правилното време.

Именно това е проблема на доминионистите. Те желаят да постигнат правилното нещо, но напълно игнорират Божият начин за неговото постигане и подобно на йезуитите са приели максимата "целта оправдава средствата". Те желаят да участват в схемите, които дявола е инсталирал за да мами народите за да победят самия дявол. Политическата система и въобще политическите методи са част от схемите на дявола. Това е една мръсна игра в която няма начин да участваш и да останеш чист. Веднъж един човек много точно беше описал подобни опити казвайки:

"Да се мъчиш да оправиш системата на света е все едно да се мъчиш да научиш едно прасе да танцува. Ти се омърсяваш до ушите като прасе. А прасето полудява."

Доминионизма води до нещо още по-лошо, той води до сливане на вярващите със света и неговия вървеж, защото за да имаш шанс да успееш чрез методите на този свят - ти трябва да вникнеш в тях, да задълбочиш в техните тънкости, да експлоатираш техните възможности и така неусетно ти се ставаш част от тях, част от тяхната мъдрост, техния вървеж, тяхното коварство. Именно защото тези методи работят не по Божия начин, а са базирани на коварство и измама.

Пример за това коварство може да се види в следния цитат на един от водещите теолози на доминионизма Гари Норт:

Цитат от : Gary North

So let us be blunt about it: we must use the doctrine of religious liberty to gain independence for Christian schools until we trak up a generation of people who know that there is no religious neutral- it y, no neutral law, no neutral education, and no neutral civil gov- ernment. Then they will get busy in constructing a Bible-based social, political, and religious order which finally denies the religious liberty of the enemies of God.

В превод:

Цитат от : Гари Норт

Нека да го кажем направо: ние трябва да използваме доктрината за религиозна свобода за придобиване на независимост на Християнските училища, докато създадем поколение от хора, които знаят, че няма религиозен неутралитет, че няма неутрален закон, неутрално образование и няма неутрално гражданско правителство. Тогава те ще се захванат да конструират базирано на Библията социално, политическо и религиозно устройство, което в края на краищата ще отнеме религиозната свобода от Божиите врагове.

С други думи те заявяват, че ще издигат лозунгите на религиозна свобода съвсем лицемерно с цел да се възползват от нея докато са в позиция на немощ, за да могат подмолно да катаплутират себе си в позиция на сила и от тази позиция да отнемат свободата на която лицемерно са държали - от всички останали. Това е изцяло йезуитска логика и показва че поговорката за омърсяването от заиграване с политическата система не е мит, а е напълно реално и работи безапелативно.

В крайна сметка реконструкционистите извращават Божиите цели и воля чрез своите светски и нечисти методи и така поставят себе си в служба на Антихриста и неизбежно се позиционират като реални Божии врагове.

И така като разгледах накратко двете крайности в отношението към въпроса за управлението на народите е време да се фокусирам на балансираното и Библейско учение по този въпрос. Но понеже настоящия постинг се получи твърде дълъг и следователно уморителен за четене и осмисляне - ще направя това в последващ постинг.

Старият и Новият Кръст

Е. У. Тоузър

(източник - http://www.salvation-bulgaria.blogspot.de/2014/03/blog-post_23.html )

Без никакво предупреждение, но най-вече неусетно всред широките евангелски кръгове навлезе един нов кръст. Той е подобен на стария кръст, но различен: приликите са повърхностни, а различията-фундаментални.

От този нов кръст се пръкна нова философия на християнския живот, а от нея - нови методи на благовестие – нов тип събрания и нов вид проповядване. Новото евангелизиране използва същия език както старото, но съдържанието му е различно, и акцентът не е както преди.

Старият Кръст не би търгувал със света. За надменната Адамова природа той значеше край на пътешествието. Той носеше ефекта на въздействие от присъдата на Синайския Закон. Новият кръст не се противопоставя на човешкия род, по-скоро той е един добър приятел с него, ако е правилно разбран е източник на океан от чисто, добро веселие и невинни удоволствия.

Той позволява на Aдам да живее необезпокояван. Неговата жизнена мотивация остава непроменена, той продължава да живее за собствените си удоволствия, само че сега той се удоволства от хоровото пеене и гледане на религиозни филми, а не от неприлични песни и употреба на силни напитки. Акцентът е все още върху удоволствието, въпреки че забавленията сега са на по-високо морално, ако не и интелектуално ниво.

Новият кръст насърчава нов и напълно различен подход за благовестие. Проповедникът на Евангелието не изисква отказване от стария живот, преди човек да може да получи нов живот. Той не проповядва различен начин на живот, а подобен. Той се стреми да заинтересува публиката, показвайки, че християнството няма непривлекателни изисквания. По-скоро той предлага същите изисквания, както и света, само, че на по-високо ниво.
Това, което сега този погълнат от грях свят следва, е същият продукт, който Евангелието предлага, само че религиозният е по-добър.

Новият кръст не убива грешника, той го пренасочва. Приспособява го в по-чист и по-приятен начин на живот и запазва самоуважението му. На самоизтъкващия се казва : "Ела и се изтъкни, заради Христос". На егоиста – " Ела и се похвали в Господа". На търсача на силни усещания: "Ела и се наслади на спиращите дъха християнски общения". Християнската вест се преиначава в посока на съвременната мода, за да я направи приемлива за обществеността.

Философията, която стои зад този вид неща, може да е искрена, но тази искреност не я предпазва от това да бъде лъжлива. А е лъжлива, защото е сляпа. Тя напълно пропуска целия смисъл и значението на кръста.

Старият кръст е символ на смърт. Той е внезапен, насилствен край за човека. В римско време човек, който поема кръста си и тръгва на път, се сбогувал с приятелите си. Той никога не се връщал назад. Вървял е така до края. Кръстът не прави компромис, не смекчавал и не щадял нищо, той е убивал всичко у човека, напълно и завинаги. Той не се е опитвал да бъде дипломатичен с жертвата си. Той е поразявал жестоко и безмилостно и когато е завършвал работата си, човекът вече не е съществувал.

Над Адамовото племе е произнесена смъртна присъда. Не е смекчена, нито отменена . Бог не може да одобри никой от плодовете на греха, колкото и невинен и привлекателен да изглежда в очите на хората. Бог спасява човека унищожавайки го и след това го възкресява за нов живот.

Евангелизиране, което прокарва приятелски паралел между Божиите и човешките пътища, е фалшиво за Библията и жестоко за душите на слушателите му. Християнската вяра не е паралелна със света, а го пресича. Идвайки при Христос, ние не издигаме стария си живот на едно по-високо ниво, а го оставяме на кръста. Житното зърно трябва да падне в земята и да умре.

Ние, които проповядваме благовестието не трябва да мислим, че сме лица за връзки с обществеността, изпратени да установим добра воля между Христос и света. Не трябва да мислим, че сме изпратени с поръчението да направим Христос приемлив за големия бизнес, пресата, света на спорта или модерното образование. Ние не сме дипломати, а пророци, и нашето послание не предлага компромис, а ултиматум .

Бог предлага живот, но не усъвършенствуван стар живот. Предлаганият от Него живот е живот идващ от смърт. Животът винаги се намира от другата страна на кръста. Всеки, който иска да го има, трябва да премине под гредата . Той трябва да се отрече от себе си и да се съгласи с Божията справедлива присъда срещу него самия.

Какво означава това за отделната личност, за осъдения човек, който би искал да намери живот в Христа Исуса? Как може да претвори тази теология в живота си? Човек трябва само да се покае и да повярва. Той трябва да остави греховете си и да се отрече от себе си. Да не ги покрива, да не ги защитава, и да не се оправдава. Той не трябва да се опитва да преговаря с Бога, а да се наведе под удара на справедливото Божие недоволство и да признае, че заслужава да умре.

Като направи това, нека с доверие и пълно внимание се вгледа във възкръсналия Спасител, и от Него ще дойдат живот, обновление, очистване и сила. Кръстът, който сложи край на земния живот на Исус сега слага край на живота на грешника и силата, която възкреси Христос от мъртвите, сега го възкресява към нов живот заедно с Христос.

Позволете ми да кажа на всеки, който може да възрази на това или да го сметне, че това е само ограничено личното мнение за истината, че Бог е утвърдил това послание с печата на Негово одобрение от времето на Павел до наши дни. Изразено с тези или с други думи, това е смисълът на всички проповеди, смисъл носещ живот и сила в света в продължение на векове. Духовниците, реформаторите, лидерите на възраждането са поставяли върху това своето ударение, а знаменията, чудесата и мощните действия на Светия Дух са свидетелствали за Божието одобрение.

Смеем ли ние, наследниците на такава власт да подправяме истината? Смеем ли с нашите тъпи моливи да коригираме линиите на плана или да променим картината, която се разкри пред нас на планината? Да не бъде. Нека да проповядваме Стария кръст и ще изпитаме старата сила.

За спасенинето

(Част II)

В първата част ( http://todorkichukov.blogspot.com/2013/04/blog-post_30.html) говорихме за разликата между оправдание и спасение (оправданието е част от нашето спасение) и за голямата грешка, която някои правят, като считат че спасението (в смисъла, в който се употребява  в евангелските църкви) визира единствено нашето оправдание.  Сега ще продължа разглеждайки по-подробно какво означава  "спасение" (отново в този смисъл, а не библейската употреба на думата!), както и ще се спра на някои по-важни моменти, които често предизвикват спорове.

"Спасение", най-общо казано, обозначава нашето ново положение в Христос. Когато някой евангелист попита "Спасен ли си?" То всъщност пита "Оправдан ли си чрез вяра в Христос? Приел ли си го за свой личен Господ и Спасител? Бил ли си съвъзкресен с Него и седиш ли сега с Него в небесни места?". Отговорът на всички тези въпроси (могат да се добавят и още) за евангелския християнин се обобщава в една единствена дума - "спасен".  

Как се влиза в това ново положение "в Христос"? По този въпрос всички протестанти са единодушни - спасението е дар от Бог (по благодат), чрез вяра в Исус Христос.  Оттук обаче започват различията и неразбирането.

1. Какво означава "вяра в Исус Христос"? Това не е просто интелектуалното убеждение, че Той съществува или че е Бог, а доверието и упованието в Него и в обещанията Му. Да вярваш в Него означава да се довериш на обещанията Му без още да ги виждаш и - ако желаеш да се изпълнят в твоя живот - да следваш Пътя, който Той ни посочва за изпълнението им.  Всяка друга "вяра" се приближава повече до "вярата" на бесовете отколкото до християнската и трябва да бъде поставена в кавички - тя не е угодна на Бога и не може да ни донесе спасение.
2. Спасението е динамичен процес, а не статично състояние. Не случайно говорим за "новорождение" - ние се раждаме в Христос за нов живот. И - също както в нормалния живот - се раждаме като бебета. Постепенно растем, научаваме се да се храним сами, да се обличаме, ходим на училище и т.н. Живота обаче е в нас от самото начало - останалото е само развитие. Така и новият живот и положение в Христос (спасението) се получава в самото начало. Това обаче е именно началото, а не края на всичко. Неразбирането на това е причина за объркването на мнозина, които вижда в посланията да се говори за спасение в минало свършено, сегашно продължително("изработвайте спасението си") и бъдеще време.  Отговорът е следния:
1. Новият живот и положение в Христос получаваме в момента на новорождението си - затова за спасението може да се говори в минало свършено време.
2. Раждането обаче е само началото на този нов живот и за да заемем мястото, за за което сме определени трябва да "пораснем по всичко в Него" и "да се изобрази Христос в нас". Този растеж  е това, което изработваме сега и той е също част от нашето положение в Христос (тоест от спасението). Понеже не е достатъчно само да се родим - трябва и да пораснем и да станем способни да заемем положението, за което сме призвани. Понеже едно бебе е също толкова неспособно да бъде, да речем, министър председател колкото и един мъртвец. Не само раждането, но и израстването е необходимо.

Тук някой ще попита "А тези, които умират малко след като са се обърнали към Господа?" Да, те са живи в Него - тоест спасени са. И веднага следва въпроса "Тогава значи може да се спаси човек и без израстване?" Не - понеже растежа е част от самия нов живот. Не може едно бебе да е живо и да не расте или да не се храни или да не диша. Така е и с духовните бебета. Ако са наистина живи те ще се хранят и ще растат през цялото време, което Бог им дава на земята (много вероятно растежа да продължава и след това, не знам). Ако не се хранят и не растат това означава или че са вече мъртви или че са в много тежко състояние - опасно близо до смъртта.

Така че спокойно можем да кажем, че "живот"="растеж".   И растежа е част от нашия живот в Христос(т.е. спасението), която е не по-малко важна от самото "раждане".  Затова и можем да кажем, че по този начин "изработваме спасението си" - подготвяме се да заемем мястото, което Бог ни е определил.

 Тук вече идва и нашата отговорност за това как и накъде растем и верни ли сме в нашето призвание- но затова ще говорим по-нататък.  

3. Остана да кажем за спасението в бъдеще време - спасението, което очакваме да се открие.  В момента божието царство е дошло на земята само частично - една "сянка" на истинските неща. Ние самите живеем в тази сянка и не е станало още явно какво ще бъдем - предстои ни една последна трансформация, която ще ни освободи окончателно от робството на греха и смъртта, което наследихме от Адам.  Това е последната част на спасението, която е все още в бъдещето и която очакваме.
2. Увереност в спасението.  За нашата увереност в спасението се говори много. Наистина в Христос Бог ни е снабдил с "всичко необходимо за живота и благочестието". Дори грехът не може вече да ни откъсне от Бога понеже имаме Жертва, при която можем да прибегнем за очистване. Дадено ни е ново естество, което е от Бога и което се наслаждава в заповедите Му, благодат според нуждата на всеки и т.н. Не трябва да се боим, че Сатана със сила ще успее да ни отлъчи от Христос понеже сам Христос казва "никой не може да ги грабне от ръката Ми, понеже Отец Ми, който Ми ги дава е по-голям от всички". Затова и ние можем да имаме увереност и да се "хвалим в Бога".

Всичко това е напълно вярно и истинно, но е само "едната страна на монетата". А "другата страна" е, че

4. Можем да изгубим спасението си. Когато дефинираме спасението като нашето положение в Христос тази възможност става съвсем явна и е изобилно подкрепена с текстове от Писанията. Ап. Петър говори за такива, които първо са "избягали от светските мръсотии чрез познаването на Господа и Спасителя Исуса Христа", но после "пак са се сплели в тях и остават победени " (2 Петр. 2). Той определя това им състояние като "по-лошо от първото"' " Понеже по-добре би било за тях да не бяха познали пътя на правдата, отколкото след като са го познали, да се отвърнат от предадената на тях света заповед. "(ст. 21)

Ап. Павел говори на например на галатяните, че са се "отлъчили от Христа, отпаднали от благодатта".

И накрая цялото послание към евреите е посветено именно на този проблем и изобилства от предупреждения в тази насока.

Как обаче възможността да изгубим спасението си се съчетава с казаното в предната точка? Нали Христос казва "никой не може да ги грабне от ръката Ми"? Никой не може да ни грабне наистина, но кой ще ни попречи сами да слезем? Царството на Сатана е все още тук и ние можем да преминем обратно в него ако решим. Най-ясно и кратко това евангелско послание е обобщено в  Евреи 10:38:

" А който е праведен пред Мене, ще живее чрез вяра; Но ако се дръпне назад, няма да благоволи в него душата Ми "

Но по защо бихме се "дръпнали назад"? Вярвам, че писанието ни дава две главни причини:

1. Съблазън. Съблазънта на света не бива никога да бъде подценявана. И ако в наше време се говори относително по-малко за нея то е не защото тя е намаляла (напротив, дори се е увеличила много според мен), а понеже заблуждението, че в нещата от света няма нищо лошо е де факто вече доминиращо в евангелските среди. Единици са тези, които говорят за съблазните на света и тяхната опасност - повечето предпочитат да замълчат стига да не става дума за някакви много тежки и явни грехове (а в много случаи мълчанието продължава дори и тогава). Резултатата е,  че почти всички християни са "освободени" единствено във въображението си - те са пристрастени към света също както един наркоман към наркотиците и също като него изпадат в абстиненция опитат ли се да се отделят за малко от удоволствията си (не че мнозина изобщо опитват). А когато си готов на всичко за да получиш една "дозичка" ти си роб на "дилъра" (света) и на "доставчика"(Сатана). Понеже "от когото е победен някой, на него роб става".
2. Лъжливото благовестие. Това е отделна тема сама по себе си и не може да бъде разгледана накратко. Най-общо казано друго благовестие означава също така и друг път и друг Христос. Вече споменах за галатяните, а и сам Христос казва на апостолите, че ще има такива които ще искат да ги убият "мислейки, че служат на Бога". Само истинското благовестие и истинския Христос могат да дадат живот и плодовете, обещани в Писанията.  Разбира се, понякога Бог може да има специална милост към искрени хора, които са "хванати" от лъжливо благовестие. Но такива хора обикновено са още неопитни "в учението на правдата" и постепенно надрастват заблудите. Много по-често заблудата е като резултата на закоравяването на сърцето и вероятността да донесе окончателна гибел е огромна...

Какво да кажем в заключение? Спасението  - както се разбира от евангелските вярващи - не се състои единствено от новорождението и прощението на греховете, но и от устояването "в Христос" след това чак до деня, в който този свят (а с него и царството на Сатана) ще премине или поне до нашето "преминаване" от света (смъртта ни).  Затова, както казва и апостола, нека "изработваме спасението си със страх и трепет". Който е още мъртъв в греховете си нека потърси прощение и рождение отгоре. Който вече е роден от Бога нека има радост и увереност, но да внимава да не падне и да положи всички усилия да се намери верен, в онова което Бог му е поверил - и в израстването, и в настойничеството на "многообразната божия благодат" . Понеже и това е част от спасението му, не само новорождението. А накрая Бог е, който ще изпита всичко и ще въздаде на всекиго според делата му.

Амин.