За смирението

 

"Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат"

Яков 4:6

 

Съществува универсален консенсус в Христовата църква, че смирението е едно от най важните качества, необходими на Божия слуга. Но какво точно е смирението? И, най-важното, как може да бъде достигнато?

 

Смирението не е само по себе си чувство, макар да включва съответните чувства. То е по-скоро състояние на духа (и последващо от него състояние на ума), в което човек вижда истинското си състояние и положението си спрямо Бога и останалите човеци.

 

Положението ни спрямо Бога

Едва ли ще кажа нещо ново на читателите, като повторя че положението ни спрямо Бог е положение на грешниците – всички християни го знаем, но никой не го разбира (в това число и аз, затова няма да пиша много по тази точка). Как можем да достигнем до осъзнаване?

 

По-ревностните християни обикновено си го повтарят и се опитват да предизвикат в себе си „смирени чувства“, но това рядко води до някакъв реален резултат извън самозаблудата, че се „смиряваш“.

 

Доста по-добре се получава когато подобен ревностен човек наистина съгреши, оплете конците и разбере, че наистина не може да поддържа стандарта (който често сам си е определил) спрямо Бога. Отначало това води до отчаяние, но - когато е правилно насочено – отчаянието може постепенно да премине в  разбиране за собствената слабост и недостатъчност и упование на Бог.

 

Да грешим ли тогава за да се научим на смирение(ако мога да пререфразирам ап. Павел)? Не, разбира се. Но невъзможността ни да бъдем и вършим е вродена в нас и не изчезва с новорождението – така че ще преминем през „духовно падение“ така или иначе, колкото и да се стараем. Ако можехме със старание да постигнем духовно съвършенство, нямаше да имаме нужда от Христос...

 

Тук обаче е изненадата за мнозина – новорождението ни ни дава просто „духовна сила“, та старанията ни вече да се увенчаят с успех. Не, но Святият Дух е този който отваря ума ни да разберем състоянието си и разбирането, че нямаме друга опция освен да се опрем на Бога. Самите ние си оставаме тези, които винаги сме били – слаби, нищожни и недостойни. Разбирането (и приемането!) на този факт поставя началото на правилното ни отношение на смирение във взаимоотношеният ни с Бога.

 

За някои това може да е източник на депресия, но за други е Врата към мир и лично взаимоотношение с Бога.

 

Положението ни спрямо хората

 

Какво значи да сме смирени спрямо хората? Значи да осъзнаем, че не сме нещо повече от тях и нямаме основание за гордост.

 

Ние – подсъзнателно – винаги търсим начин да възвисим себе си над другите. Имаме се за по-знаещи, по-можещи, по-разбиращи и т.н. Разни качества, в които считаме, че превъзхождаме останалите.

 

Тук е и голямата клопка за всички християни, понеже те считат себе си за по-разбиращи и по-знаещи духовните неща в сравнение с останалите. В това има истина, но това знание се е превърнало в источник на духовна гордост и ни влече надолу вместо да ни помага. Само дълбокото разбиране, че това не ни поставя над останалите хора може да ни спаси от тази клопка.

 

Трябва да спрем да се изживяваме като месии и дори като учители – и да започнем да гледаме на другите като на равни и дори по-горни от нас. Понеже ако зная нещо, което ти не знаеш – не е ли вярно и обратното? И ако мога нещо, което ти не можеш – също? А ако имам нещо, което нямаш? Не се притеснявай – Бог ще те компенсира в някоя друга сфера, където ще ме изпревариш...

 

Ако някой иска да придобие смирение трябва да се научи да гледа хората отдолу, а не отгоре. Да не се има за учител (още по-малко за духовен месия), а да гледа на останалите като на равни нему – понеже невярващите също не са забравени от Бога и Той им дава благодат също като нас.  И под „равни“ нямам предвид да си изискваме правата, а да не възприемаме едно „по-горно“ отношение спрямо хората, с които общуваме.

 

Понеже – ако се вгледаме по-добре в тях и себе си – ще намерим и достатъчно неща, които можем да научим и достатъчно неща, заради които да ги уважаваме. А ако считаме, че знаем или разбираме за нещо повече от тях – можем да го споделим, но със съответното уважително отношение. Но – в общия случай – „ученето“ винаги би трябвало да е двупосочно. Понеже „един е Учител, а всички вие сте братя“.

 

Заключение

Началото на смирението е да оставим усещането си за „ексклузивност“ спрямо всички останали. Продължението е да разберем, че всичките ни познати  и приятели – в това число и невярващите – в много неща ни превъзхождат и можем много да научим от тях. И да гледаме на тях по съответния начин – обикновено запазен за пастира в църквата ни (и други подобни „велики служители“).

Колко глупав си всъщност

                     „— Аслан — проговори Брий разстроен, — май съм голям глупак.

         — Блажен е онзи кон, който разбере това на младини. А и човекът също.“

„Брий и неговото момче“, К.С.Луис

Липсата на промяна е една от най-големите беди, които могат да сполетят човека. Ясно е, че всички имаме своите недостатъци и това е нормално – няма как всички да сме еднакво умни, красиви, благородни и т.н. Един има едни недостатъци, друг - други. Когато обаче човек осъзнае своите недостатъци и ги приеме, той се променя – дори когато му е трудно (или дори невъзможно!) да ги преодолее. Понеже самият акт на осъзнаване(какъв си в действителност) води до промяна в живота и отношението. С други думи промяна в човека се осъществява още с акта на осъзнаването, дори преди да е започнала борба против недостатъците и за изграждане на съответните добродетели. Ако трябва да използвам горния пример – самото осъзнаване на факта, че си постъпвал глупаво вече те прави един много различен човек, преди още да си придобил мъдрост как трябва да постъпваш. Тоест самото знание, че притежаваш определен недостатък , само по себе си силно ограничава неговото действие.

Христовата църква би трябвало добре да познава този път – в крайна сметка самото ядро на Благовестието е, че Христос дойде (т.е. стана човек) за да ни спаси от греховете ни. За съжаление обаче – по мое мнение – добрите примери са рядкост. Повечето хора са „замръзнали“ в някаква избрана т тях форма на „благочестие“ – годините минават, а те си остават все същите.

 

Предполагам, тук някой ще възрази, че все пак има мнозина ревностни християни, които искат да се променят и активно търсят благочестието. Проблемът е, че повечето от тях също търсят някакво „свое благочестие“, т.е. гонят някаква набелязаната от тях цел, дори когато на пръв поглед изглежда, че целта се припокрива със заповяданото от Бога. С други думи, те са по-скоро „духовно амбициозни“ отколкото благочестиви. Те рядко губят време да „размекват“ сърцето си пред Бога, а когато все пак го правят за тях това е по-скоро средство за постигане на избраната от тях цел, отколкото цел само по себе си. В резултат на това Божията благодат им дава твърде ограничено просветление -понеже, гледайки само в избраната цел,  сами затварят ума си и им липсва широта на погледа. Те се борят (и дори постигат големи успехи!) с някои недостатъци, но често това не са големите проблеми в живота им, които Бог им показва, а нещо друго, което самите те считат за важно. В резултат на това „големите камъни“ и тук стоят с години и реално тези хора също не се променят…

И така, мислиш ли, че си голям глупак? Според К.С.Луис блажен си, ако си го разбрал докато си още млад…

Тесният път в ежедневния живот

 „Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в живот, и малцина са ония, които ги намират.“

Матей 7:14

Горният стих може да има различни тълкувания, отразяващи реални духовни истини.

- Повечето християни приемат „тесен“ като синоним на „труден“ и „изпълнен с лишения“ – отразявайки всички неща, от които доброволно се лишават заради Христос и всички товари, които доброволно поемат заради него.

- Други, наблягайки на „малцина“-та, тълкуват, че малко хора намират Христос (Който е Вратата) и се спасяват – което също е истина.

Този кратък текст ще разгледа една трета духовна истина, отразена от „тесният път“, без да отхвърля горните две.

В този пъстър свят и живота, който живеем, всеки ден се налага да избираме пътя си в най-различни области. (Освен ако съвсем не излезем от света – повечето евангелисти обаче отхвърлят монашеството. А дори да го приемат, пак ще трябва да се съгласим, че това не е път за всеки.) Обикновено това ни се представя като избор между две (понякога и повече) алтернативи. И ние трябва да изберем една от тях, а другата да отхвърлим.  

Проблемът обаче е, че света не е черно-бял, а сив:

- Поради греха в човека, всяко негово дело или идея – дори най-възвишените – съдържа някакъв елемент на зло.

- Поради Божият образ, по който сме създадени, почти във всяко дело или идея има по нещо божествено.

Повечето християни, за съжаление, предпочитат да гледат на света черно-бяло - едно приемат за „праведно“ (позволено), друго за „грешно“ (забранено). Този път е ясен и лесен (широк), но неправилен. Все пак той е следван от мнозинството във всички сфери – затова ще видите такива, които отхвърлят ясни пасажи от Библията (тъкуват ги извратено, понеже не пасват на „ясното и просто“ учение), отхвърлят/приемат различни части от науката, спорта, изкуството и т.н.

Горното обаче представлява съществен проблем – алтернативата „приемане/отхвърляне“ (чисто/нечисто) ни изправя пред две (на практика и двете грешни) алтернативи:

- Или да валидираме злото, което се съдържа във всяко нещо (ако го обявим за „чисто“)

- Или да изхвърлим и доброто заедно със злото (ако го обявим за „нечисто“)

Авторът на този текст смята, че обикновено има и трета алтернатива, различна от приемане или отхвърляне „ан блок“ – тесен път, който трудно се намира, но единствен е правилен и води към живот.

Няма да натоварвам текста с дълги библейски примери, но ще посоча няколко (а вие може да си ги прочетете от Билията ако не се сещате) :

- За „светските“ неща  - въпросът „Дадаваме ли данък на Кесаря?“ към Исус ( Матей 22:15 -22) Трябва ли да даваме данъци или не – това разрешено (задължително) ли е или забранено (неправилно) е?

-  За „духовните“ отсъждания – жената, уловена в прелюбодейство (Йоан 8:4 -11). Да я убием ли с камъни (както сам Бог ни е заповядал чрез Моисей) или не? 

- Отделно ап. Павел казва, че „всичко създадено от Бога е чисто“ (а знаем че дявола не създава, а само извращава създаденото) и т.н.

Разбира се, някои неща са толкова „тъмно сиви“ (а други „светли), че е правилно да ги класифицираме на практика като „черни“ (или „бели“). Но истината обикновено е по-сложна и правилният път – по-труден за намиране.

В заключение – светът не е черно-бял, затова не гледайте на него така, нито отсъждайте (смело и  категорично) в този смисъл. Във всяка ситуация търсете правилният „тесен път“, който „трудно се намира“, но единствен води към пълноценен живот в Бога.

Политиците и Помазаникът

„...мнозина ще дойдат в мое име, казвайки: Аз съм Помазаникът...“

Матей 24:4

 

Повода да напиша този кратък материал е поредното изказване по въпроса, с което се сблъсках с днес (перефразирам го леко) :

„Как може да казваш, че обичаш Бог, когато не харесваш политика Х?“

Това ми напомни за проблем, с който се сблъсквам непрекъснато – съзнателно или не, християните търсят „Господният Помазаник“ сред политиците. Всъщност, докато пиша тези редове, президента Тръмп е даже открито обявяван за „Господният Помазаник“ в християнските среди в САЩ (виж „Помазанието на Кир“).

Ще познаете кой е „помазаникът“ за определен чове/избирателк обикновено по тези две неща:

1. В неговите очи той е на практика съвършен – винаги защитаван и никога критикуван. Няма сфери и политики, за които избирателя не е съгласен с него и му се противопоставя. Практически всичко, което този политик върши, е добро.

2. Който харесва този политик е от „добрите“, който не го харесва е от „лошите“.  Често дори нехаресващите го са определяни директно като (волни или неволни) „богопротивници“ – както в цитираният въпрос в началото на текста.

 

Сравнете горните 2 точки със следните „атрибути“ на Исус Христос:

1. Той е „без петно или недостатък“.

2. Който Го приеме, приема Бога, а който Го отхвърли – отхвърля Бога.

 

За мен приликата е повече от очевидна, но няма да се впускам сега в подробности – вместо това ще посоча какво (според мен) би трябвало да е правилното отношение.

 

Наскоро писах подробно как функционира демокрацията като система – че това е „управление на народа“, където ние управляваме държавата непряко, чрез избрани от нас представители. В този смисъл политиците се явяват нещо като „наемни работници“ – хора, които ние „наемаме“ (избираме) за да свършат определена работа, в случая да управляват държавата...

 

В този смисъл управляващите се явяват обикновени хора, назначени от нас на тази длъжност(управители). Те не са съвършени, още по-малко са „богопомазани“ – и християните не би трябвало да изискват или очакват подобни неща от тях. 

Затова и нашата длъжност – като избиратели – е да следим за провежданите политики, съответно одобрявайки или противопоставяйки се на различните неща, които се вършат или говорят.

 

Вземайки впредвид горното виждаме, че е напълно естествено да имаме помежду си политически различия – за различните хора различни неща са важни, преценката  ни за хора и идеи е субективна и т.н. Всичко това определя кои политици ние ще смятаме за по-добри (и желани да управляват) от други. Това обаче не ни освобождава от следните отговорности:

1. Да не обожествяваме въпросният политик, постепенно приемайки го за (почти) съвършен.

2. Ясно и открито да се противопоставяме на политиките на нашите любимци, които смятаме за грешни и/или неправедни.

 

Предизвикателствата на времената

„Ecclesia sеmper reformanda est.“

St. Augustine

 

Църквата, ако и да е пазител на непроменимото Божие откровение, се е сблъсквала, сблъсква се и ще се сблъсква с непрестанно променящият се свят, който – с всяко следващо поколение - представя пред нея нови и различни предизвикателства. Можем да видим в историята на църквата периодите на първите гонения, ересите и формирането на догматиката, институционализирането на църквата и т.н. (Тъй като смятам материала да бъде кратък няма да се разпростирам върху миналото – комуто е интересно може да прочете за историята на Църквата и да я разгледа от тази гледна точка).

Последната голяма реформация се осъществява 16 век в Католическата църква, когато реформаторите – освен всичко друго – реформират богослужението (и се отделя клона на протестантизма). Адресирайки (вярвам правилно) предизвикателството на своето време, а именно невежеството на масите те прехвърлят акцента от обредите върху проповедта, целейки Евангелието да достигне до обикновените хора. Общите проповеди обаче, както и всичко друго на тази земя, си имат своите предимства и недостатъци.

Предимства? Позволяват на ограничен брой учени мъже (по онова време повечето учени са били мъже) да научат голям брой обикновени хора. Това е било от изключителна важност във време, когато знанието е било достъпно за изключително тесен кръг хора.

Недостатъци? Общите проповеди позволяват предаването на ограничен брой истини, на сравнително ниско ниво (поради многообразието на слушателите). И те слабо (да не кажа почти никак не) помагат на израстването на християните над това „начално“ ниво. Всъщност даже се забелязва обратния ефект – събранието „тегли назад“ всички, които се опитват да надскочат общото ниво. За „различните“ има само 2 опции:
1. Да станат „служители“ – част от отделен елитарен кръг, който на практика не е част от мнозинството

2. Да бъдат „дамгосани“ като различни – да, търпиме ги, но те (в най-добрия случай) не са „част от нас“ или (в по-лошия) са страшни и опасни, подобно на заразно болни.

И така, какви са предизвикателствата на днешните времена към Църквата? Аз лично вярвам, че едно от основните е израстването на християните.

 

Вярвам, че събитията от последните няколко години, които ни засегнаха пряко (и по които се наложи да вземем отношение) -  Ковид и войната в Украйна – ясно показаха на всеки, който има очи да види една тъжна истина:

В църквите има доста „бебета“ и почти никакви „възрастни“.

 

Не че самите хора са лоши (тук разисквам само истинните и посветени християни – другите не представляват интерес) – напротив, те искрено желаят доброто. И, когато става дума за нещо просто, на тях може да се разчита. Ако си болен и се нуждаеш от молитва, ако си закъсал с колата и трябва някой да те бутне – за такива неща те са насреща. Когато стане дума за по-големи неща обаче, те са объркани, „носени от всеки вятър на учение“, „неспособни да различат дясната си ръка от лявата“ (т.е. добро от зло).

 

Истината е, че в тези две кризи от последните няколко години – когато хората бяха уплашени и объркани – християтните в България претърпяха пълен провал в ролята си да бъдат „светлина на света“. Когато хората бяха объркани, нямаше кой да им посочи „светлината“ – всъщност оказа се, че християните са дори по-объркани от обикновените хора...

Още по-тревожното е, че не се наблюдава никакво покаяние, никакво учене от грешките.   По време на Ковид – епидемията чух най-невероятни неща от приятели християни, при това защитавани с фанатична увереност. Ето някои от тях:
1. Ковид изобщо не съществува – всичко е манипулация в медиите
2. Ваксините срещу Ковид били „белега на Звяра“, а самият Звяр – Бил Гейтс

3. Ваксините срещу Ковид съдържали микрочипове, с които щели да ни контролират

4. Ваксините срещу Ковид били смъртоносни – използвали ги за намаляване на световното население, всички ваксинирани сме щели да умрем в рамките на 6 месеца/2 години

5. Маските били за да ни накарат да мълчим и вече никога нямало да ги махнат

И т.н.

Чух всички тези неща от много различни хора, но не знам нито един, който да се е покаял след като стана очевидно, че нищо от горното не е вярно. Като казвам „да се покае“ нямам предвид да се извинява на някого (най-малкото на мен), а да промени убежденията си и да се спаси от безумието.

Не е ли най-естественото нещо на света – когато някой ти е говорил неща, които са се оказали неверни – да си кажеш „След като виждам че тези ме лъжат повече няма да ги слушам?“ Най-естествено е, но не знам дори един, който да го е направил.

Защо? Каква е причината за това безумие у иначе добри хора? Аз лично вярвам, че основният проблем е липсата на зрялост. Както едно дете е сравнително лесно да го излъжеш многократно (колкото по-малко, толкова по-лесно) – то бързо забравя какво е било, а иму липсва задълбоченост да анализира информиция, мотиви и т.н. Децата най-често реагират емоционално и прибързано – и това е, което наблюдавам в повечето хора.

Какво трябва да се направи? Смятам, че - ако искат да отговорят на предизвикателствата на времето – малцината по-зрели люде трябва да „сменят фокуса“. Акцента трябва да бъде не толкова вече върху предаването на елементарни знания (знаем, че нашето време изобилства от информация), а да полагат повече усилия за израстването и изграждането на зрели личности...

Молбата ми е особено към пастирите и другите хора с авторитет – хората гледат на вас, идват при вас за съвет. Ако случайно прочетете това и сте съгласен – помислете за приоритетите си. Знам, че пълните църкви са приятни за окото, но може би влагането на повече в по-малко хора е това, което Бог иска от вас днес... Нямам намерение да ви казвам какво да правите – всеки си има свой път, отреден от Бог. Но може би си струва да помислите – понеже все някой трябва да отговори и на тази нужда... нали така? 

Християните и ЛГБТИ

Поводът да напиша този кратък текст стана поредното „брожение“, на което станах свидетел , по темата. Ако читателите са ходили в (по-) консервативна евангелска църква, вероятно знаят за какво става въпрос – възгласи от типа „Прогнилият запад отново ни напада с гей-пропаганда, ставайте всички на борба!“ Случи се така, че успях да задам няколко въпроса по темата, на които не получих задоволителен (за мен) отговор. Затова и реших да пиша – не за да им отговоря, а за да ги повдигна отново пред вас...

Бих разделил (условно) отношението ни към ЛГБТИ на две части – отношение към ЛГБТИ идеологията и отношение към ЛГБТИ хората.

 1. Отношение към ЛГБТИ идеологията

Тук нещата са сравнително ясни. Християнството няма как да приеме популярната в момента сред ЛГБТИ идея, че да си транс е също толкова нормално колкото и да си хетеросексуален. Църквата смята хомосексуализма за проблем, чийто източник е грехопадението, и който няма и не може да бъде част от Божието царство – както от „сянката“ му, която в момента е сред нас, така и от пълнотата, която предстои да дойде. Също така повечето християни (по лични наблюдения) смятат, че държавните закони трябва да отразяват тези християнски виждания.

По тази точка има широк консенсус и няма какво толкова да се говори. Има, обаче, и втора точка и тя е не по-малко (може би дори повече) важна от първата

2. Отношение към ЛГБТИ хората

На кратката среща, която имах, ми бе обяснено, че съвсем наскоро сме „извоювали“ поредната си голяма „победа“ (след отхвърлянето на Истанбулската конвенция) – конституционният съд е обявил за противоконституционна възможността за смяна на пола. Добре, чудесно. Само че невъзможността за документална промяна на пола няма да направи транс-хората да изчезнат. Какво ще правим с тях? И това, приятели, беше въпросът, на който не получих отгоговор (който да намирам за задоволителен – беше ми казано, че ще им проповядваме да се покаят и това е). А според мен тук има много какво да се каже. 

Християните не отхвърлят хората с проблеми – те ги обичат и, според възможностите си, се опитват да им правят добро. Дори на тези, които не желаят да се променят. Но, естествено, първият фокус е да се подаде ръка и да се помогне на желаещите да се освободят от проблема. На мен лично именно тази част от „борбата с ЛГБТИ“ ми липсва.  Имаме ли контакти с тези хора? Любов към тях? Знание за живота им и проблемите, с които живеят? Добро отношение и желание да помогнем – дори на тези, които не се опитват да променят? Или обратното – смятаме ги за врагове, с които трябва да се „борим“? Без съмнение сред тях има агресивни елементи, готови да „ухапят“ протегнатата ръка, от които трябва да се пазим. Но такива хора има навсякъде – и това никога не е спирало християните...

За да разберете по-добре какво имам предвид, ще направя паралел с отношението ни към наркоманията (не приравнявам двете, сравнението е илюстративно):

От една страна и Църквата и държават считат наркоманията за зло, като това е отразено и в държавните закони, които са ориентирани към превенция на разпространението на проблема (Дотук добре – идеите съвпадат).

От друга страна обаче хората, вече имащи този проблем, не са стигматизирани. Дори напротив – и държавата, и Църквата специално подкрепят тази уязвима група (центрове, комуни, метадонова програма и др.) и се опитват да ги реинтегрират в обществото.

Имаме ли подобно милостиво и подкрепящо отношение и към ЛГБТИ хората? Не смятам. Трябва ли да променим отношението си? Какво точно трябва да направим на практика? Няма да давам готови отговори – всъщност нямам такива. Но мисля, че трябва да помислим по въпроса. И то сериозно.

Обсесията по „правдата“, която постепенно се превръща в своята противоположност

  

Конкретният повод за написването на този текст е, разбира се, плачевното състояние на Русия и руския народ, което става явно за всички покрай войната им в Украйна. Как народът, който непрекъснато говори за борбата си с фашизма в крайна сметка прегърна една явно фашистка идеология – и то не леко и неохотно, а с ревност, жар и плам?

Отговорът на този въпрос ни касае пряко – много по-пряко отколкото руската война в Украйна. Понеже този „феномен“ не е някаква характерна черта на руснаците, националистите или други групи хора – боя се, че всеки един от нас е застрашен. Понеже от години наблюдавам същото нещо - под една или друга форма – да се случва и в християнските среди (Не че не се случва при всички както имаме примера с Русия, но християнските среди представляват особен интерес за мен лично, по очевидни причини.). Последното е особено тревожно – понеже се очаква християните да бъдат известни със своята „трезвеност“ (т.е. трезва преценка)  и, като такива, да бъдат „светлина на света“. Затова – съвсем накратко – искам да разгледам въпроса защо и как се стига до това състояние.

 

Сатана обича да прави хората достойни за подигравка и презрение.

Писано е, че Сатана е „противникът на нашите души“, но е важно християните да разбират по-добре дълбочината на омразата му, причината и посоките ѝ. Сатана е въплъщение на гордостта, мрази Бога и иска да заеме неговото място в творението. От друга страна Човекът е „венеца на Божието творение“ – създаден по Божи образ и призван да изявява Божията слава, сила и величие пред творението. От това става явно защо Сатана мрази Човека и защо се стреми да го направи да бъде за подигравка и презрение – вместо за слава и почит. Можете да видите същото дори при горделивите хора – те повече от всичко друго мразят да стават за смях, но презират и се подиграват на останалите.

А кажете ми, каква по-добра подигравка от това не само да бъдеш лишен от полагащото ти се величие, но и да бъдеш умопомрачен, така че да се хвалиш с величието си, въобразявайки си не само че все още го притежаваш, но и го притежаваш много повече от всички други?

Да вървиш по улицата гол и в същото време самодоволно изпъчен, докато се подиграваш гръмогласно на останалите колко парцаливо са облечени? Или (ако минем на по-християнска тематика) да се имаш за велик християнин, докато в същото време водиш живот по-лош и от невярващите (заради което и те те презират и хулят)? Да проповядваш любов и единство, а да си най-големият сектант от всички? Да се смяташ за велик и изпълнен със силата на Святия Дух, а да не умееш да свършиш дори най-обикновената работа като хората?

Съдете сами – не е ли това подигравка на Сатана с достойнството и самата същност на Човека?


Как се стига дотук?

„Пътят към Ада е постлан с добри намерения“ казват хората. Явно няма как да претендирам за оригиналност на горните наблюдения – те са отдавна известни на тези, които наблюдават (с разсъждение) отстрани. Но как хората стигат дотук – особено пък християните? Нали в крайна сметка уж сме ревностни за нещо добро и правилно – защо Бог допуска да стигнем до подобно плачевно положение? Без да имам претенции за изчерпателност ще се опитам да дам някакво обяснение.

Причината е тривиална – гордостта. Но понеже на пръв поглед изглежда, че човек се бори за нещо добро (и всяка следваща стъпка му изглежда логична) понякога е трудно да се забележи когато си „вътре“ (т.е. вършиш го самият ти). За външните (хора, които нямат твоята мания) обикновено е доста очевидно.

Първо се започва със желанието да се направи нещо „добро“ според както самият човек го разбира. Забравя се, че нямаме нито „всяко знание“, нито ясно виждане, нито предузнание за бъдещето. Въпреки това човекът е твърдо убеден, че знае точно какво трябва да се направи и – ако не овладее желанието си – то постепенно се превръща в мания.

Втората стъпка на вече вманиаченият човек е компромисът. Понеже всяка кауза иска жертви, той започва да ги принася  - отново  бавно и постепенно, като всяка жертва изглежда логична и оправдана „в името на по-голямото добро“. Ако човекът е християнин, тук постепенно започва да принася в жертва и покорството си на Божиите заповеди  - започва да прави неща, които по принцип не би направил и да се държи с хората по начин, който знае, че е неугоден на Бог, понеже те пречат на въпросното "добро“. Тук тези жертви са все още полуосъзнати.

Последният етап е когато манията се превърне в религия. Тогава вече човекът – без значение дали нарича себе си християнин – е абсолютно и тотално отдаден. Мотото „доброто иска жертви“ е напълно осъзнато и официално кредо. Човекът осъзнато е посветил себе си на каузата и не възнамерява да позволи на никой и нищо да го спре. Готов е да жертва собственият си живот, както и живота на другите.


В заключение – пазете се от маниите, дори да ви изглеждат „добри“. Ако сте твърдо убедени, че нещо или някой със сигурност и непременно ще донесе добро, ако пламтите от вътрешно желание всички останали непременно да подкрепят каузата ви, ако в ума ви се промъкват идеи да се отнесете лошо с някого понеже е на различно мнение – то вероятно вече сте стъпили с единия крак на пътя, „постлан с добри намерения“. Спрете се докато е време – преди да сте достигнали до горчивия му край…