Обсесията по „правдата“, която постепенно се превръща в своята противоположност

  

Конкретният повод за написването на този текст е, разбира се, плачевното състояние на Русия и руския народ, което става явно за всички покрай войната им в Украйна. Как народът, който непрекъснато говори за борбата си с фашизма в крайна сметка прегърна една явно фашистка идеология – и то не леко и неохотно, а с ревност, жар и плам?

Отговорът на този въпрос ни касае пряко – много по-пряко отколкото руската война в Украйна. Понеже този „феномен“ не е някаква характерна черта на руснаците, националистите или други групи хора – боя се, че всеки един от нас е застрашен. Понеже от години наблюдавам същото нещо - под една или друга форма – да се случва и в християнските среди (Не че не се случва при всички както имаме примера с Русия, но християнските среди представляват особен интерес за мен лично, по очевидни причини.). Последното е особено тревожно – понеже се очаква християните да бъдат известни със своята „трезвеност“ (т.е. трезва преценка)  и, като такива, да бъдат „светлина на света“. Затова – съвсем накратко – искам да разгледам въпроса защо и как се стига до това състояние.

 

Сатана обича да прави хората достойни за подигравка и презрение.

Писано е, че Сатана е „противникът на нашите души“, но е важно християните да разбират по-добре дълбочината на омразата му, причината и посоките ѝ. Сатана е въплъщение на гордостта, мрази Бога и иска да заеме неговото място в творението. От друга страна Човекът е „венеца на Божието творение“ – създаден по Божи образ и призван да изявява Божията слава, сила и величие пред творението. От това става явно защо Сатана мрази Човека и защо се стреми да го направи да бъде за подигравка и презрение – вместо за слава и почит. Можете да видите същото дори при горделивите хора – те повече от всичко друго мразят да стават за смях, но презират и се подиграват на останалите.

А кажете ми, каква по-добра подигравка от това не само да бъдеш лишен от полагащото ти се величие, но и да бъдеш умопомрачен, така че да се хвалиш с величието си, въобразявайки си не само че все още го притежаваш, но и го притежаваш много повече от всички други?

Да вървиш по улицата гол и в същото време самодоволно изпъчен, докато се подиграваш гръмогласно на останалите колко парцаливо са облечени? Или (ако минем на по-християнска тематика) да се имаш за велик християнин, докато в същото време водиш живот по-лош и от невярващите (заради което и те те презират и хулят)? Да проповядваш любов и единство, а да си най-големият сектант от всички? Да се смяташ за велик и изпълнен със силата на Святия Дух, а да не умееш да свършиш дори най-обикновената работа като хората?

Съдете сами – не е ли това подигравка на Сатана с достойнството и самата същност на Човека?


Как се стига дотук?

„Пътят към Ада е постлан с добри намерения“ казват хората. Явно няма как да претендирам за оригиналност на горните наблюдения – те са отдавна известни на тези, които наблюдават (с разсъждение) отстрани. Но как хората стигат дотук – особено пък християните? Нали в крайна сметка уж сме ревностни за нещо добро и правилно – защо Бог допуска да стигнем до подобно плачевно положение? Без да имам претенции за изчерпателност ще се опитам да дам някакво обяснение.

Причината е тривиална – гордостта. Но понеже на пръв поглед изглежда, че човек се бори за нещо добро (и всяка следваща стъпка му изглежда логична) понякога е трудно да се забележи когато си „вътре“ (т.е. вършиш го самият ти). За външните (хора, които нямат твоята мания) обикновено е доста очевидно.

Първо се започва със желанието да се направи нещо „добро“ според както самият човек го разбира. Забравя се, че нямаме нито „всяко знание“, нито ясно виждане, нито предузнание за бъдещето. Въпреки това човекът е твърдо убеден, че знае точно какво трябва да се направи и – ако не овладее желанието си – то постепенно се превръща в мания.

Втората стъпка на вече вманиаченият човек е компромисът. Понеже всяка кауза иска жертви, той започва да ги принася  - отново  бавно и постепенно, като всяка жертва изглежда логична и оправдана „в името на по-голямото добро“. Ако човекът е християнин, тук постепенно започва да принася в жертва и покорството си на Божиите заповеди  - започва да прави неща, които по принцип не би направил и да се държи с хората по начин, който знае, че е неугоден на Бог, понеже те пречат на въпросното "добро“. Тук тези жертви са все още полуосъзнати.

Последният етап е когато манията се превърне в религия. Тогава вече човекът – без значение дали нарича себе си християнин – е абсолютно и тотално отдаден. Мотото „доброто иска жертви“ е напълно осъзнато и официално кредо. Човекът осъзнато е посветил себе си на каузата и не възнамерява да позволи на никой и нищо да го спре. Готов е да жертва собственият си живот, както и живота на другите.


В заключение – пазете се от маниите, дори да ви изглеждат „добри“. Ако сте твърдо убедени, че нещо или някой със сигурност и непременно ще донесе добро, ако пламтите от вътрешно желание всички останали непременно да подкрепят каузата ви, ако в ума ви се промъкват идеи да се отнесете лошо с някого понеже е на различно мнение – то вероятно вече сте стъпили с единия крак на пътя, „постлан с добри намерения“. Спрете се докато е време – преди да сте достигнали до горчивия му край…

За протестите и революциите

Вчера за първи път се сблъсках лично с протестиращите студенти и, да ви кажа, стана ми много болно. Не само за студентите, естествено, но за мен те са нещо като символ. Понеже ако надеждата, възвишените идеали, красотата, стремежа и вярата в доброто у хората биха имали символ и „лице“ - какво по-добро от това на студентските протести?

Не знам за вас, но аз лично много уважавам хората, които търсят доброто и са готови да се борят и дори да се жертват за него. Уважавам студентите и всички други, които протестират и се борят против мизерното статукво в нашата държава. Уважавам не само тях – понеже това не е първата борба, на която съм свидетел. Уважавам и тези, които се бориха през зимата на 1997г., когато и аз самият бях студент. Много добре си спомням митингите и демонстрациите веднага след 1989г., борбата на изборите след това, които тогавашното въплъщение на надеждата – СДС – загуби. И на следващите, които спечели. И не само тях уважавам. С риск да ядосам някого ще кажа, че уважавам и предишните борци за доброто на народа – комунистите от предкомунистическото време. Понеже като дете (покрай моите баба и дядо) познавах някои от тях. Затова ви моля да не ги бъркате с властоимащите, които се возеха във „Волги“-те. Не, те бяха обикновени хорица, които се бяха борили и жертвали за идеалите си, за това, което сами като младежи са вярвали, че е добро за България. И понеже такива хора нямаше как да са удобни на управляващите, бяха натикани в „трета глуха“ - с едно звание „активен борец против фашизма и капитализма“ (и тук там някоя инвалидна пенсийка) за награда. А за някои от тях, които са си позволявали да се противопоставят на свещената „партийна линия“ се говореше, че братята им комунисти са се погрижили да замълчат завинаги... Аз лично не съм изследвал съдбата им, нито имам някакви доказателства, но знаете как е в малкия град – хората се познават... и говорят разни неща.

Защо ви пиша днес всички тези неща? За да си спомните. Може би някои от вас са се ентусиазирали покрай големите думи – в България се раждало гражданското общество, това било началото на промяната и т.н. Спомнете си. Спомнете си как от идеите за равенство и братство се роди Червения звяр, който първо унищожи идеалистите в собствените си редици, които бяха готови да жертват живота си за него. Спомнете си какво се случи с „революциите“ от 1989 и 1997г. И ако по някаква причина си помислите, че това е някаква типично „българска черта“, нещо специфично единствено за нашия манталитети и нашите революции – спомнете си безсмъртната фраза на френския адвокат и революционер Пиер Вернио „Революцията изяжда децата си“.

Пиша ви всичко това – конкретно на вас, 10-ината души, които чете този блог – понеже искам да ви призова да се опитаме да направим нещо, едно последно отчаяно усилие. Смятам, че България умира, българския народ загива. Дано Бог даде да греша за това, но така смятам. Ако изобщо сме свидетели на някакво „начало“, то според мен това е „началото на края“. Вероятно нищо няма да се случи следващите 5-6, дори 10 години. Може би дори до края на живота ни държавата ще просъществува – държавите и народите обикновено не изчезват чак толкова бързо. Най-вероятно процеса ще бъде доста плавен и постепен, но той вече е в ход. Мисля, че почти всички вече го виждат – някои са безразлични, други отчаяни, а трети се опитват да променят нещо. Дори обаче тези, които се борят не знаят как да го направят, нямат „ключа“, който би могъл да им донесе успех. Ние, християните имаме този „ключ“ - поне теоретически. Знаем защо плътската борба срещу злото е обречена (поне на теория) и (отново на теория) би трябвало да познаваме единственият Път, който може да донесе успех.

Затова искам да ви призова – опитайте се да направите нещо. Молете се. Опитвайте се да помагате на хората. Работете. Може би не точно сега е момента - на мига да направите нещо. Може би не и утре. Но не отлагайте повече отколкото трябва.

Не искам да звуча като някой от модерните проповедници, които манипулират емоциите на хората. Не искам да се ентусиазирате, да тръгнете да вършите глупости и после да изглеждате смешни. Не искам да се натоварите (под влияние на емоциите) с повече отколкото можете да носите и – след седмица, месец или година – да рухнете под бремето, което сами сте си наложили. Не искам нищо от това да се случи – затова преценете добре силите, желанието и възможностите си. Но знайте, че другата страна на проблема също е реална – хората загиват. Днешните идеалисти, които протестират в името на „една по-добра България“ са утрешните циници, които ще са се убедили „от собствен опит“, че идеализма е празна работа, и че единственото смислено нещо в живота е личното облагодетелстване , па ако ще „след мен и потоп“.

Затова нека се опитваме да правим каквото е по силите ни. Да подкрепяме всичко, което е добро. Да даваме пример – личен пример – кое е правилно, какво значи човек да е добър и достоен и какъв е пътя да се постигне това. Да вършим каквото можем всеки ден – дори и да е малко. Да се опитваме да показваме верния път, за който вярваме, че единствен води към спасение...

Това не е работа за ден или два, но за цял живот. Уинстън Чърчил беше казал „Нямам да предложа нищо друго освен кръв, тежък труд, сълзи и пот.“. Такова е и нашето дело, в което ние сме се кръстили да участваме. Това означава да си християнин. Затова нека оставим всичко друго и да се стремим да бъдем това, за което сме призвани. И Бог да ни помага.

Притчата за сеяча

(Мат. 13)

1. „и като сееше някои зърна паднаха край пътя: птиците дойдоха и ги изкълваха.“
Този, който не разбира – лукавият идва и грабва посятото от сърцето му. Тоест., важно е не само да чуеш, но и да разбереш. Всички сме били свидетели как, говорейки на невярващите, те не могат да ни разберат. Но често и ние, вярващите, изпадаме в подобно положение. Това, че Бог е повдигнал отчасти завесата пред нас, съвсем не означава, че разбираме всичко. Така че, освен знание, трябва да търсим и разбиране. Само знанието не ни ползва – не можем да го изпитаме, а дори и да е съвсем правилно пак като не го разбираме не можем да го приложим в живота си и обикновено го изкривяваме за своя погибел. Разбирането ни се дава милостиво от Св. Дух, Който живее в нас. Който няма Св. Дух може да знае, но не може да разбере. Св. Дух обаче обикновено не ни дава разбиране за нещата просто ей така – от нищото. Най-често Той използва като материал това, което чуваме, четем или виждаме и най-вече Божието слово. Както самата библия, така и други писания/проповеди. Така че – ако искаме да търсим разбиране – необходимо е да обърнем внимание на тези две неща:

• собственото ни изпълване със Святия Дух
• източникът, от който черпим материал

Колкото повече се изпълваме с Духа, толкова повече ще получаваме от Него живот и разбиране. Колкото повече напредваме, толкова по-голям ще става и капацитета ни да приемаме. И ще се нуждаем от все по-чисти и добри източници...

 2. „А други паднаха на канаристите места, гдето нямаше много пръст; и твърде скоро поникнаха, защото нямаше дълбока почва;а като изгря слънцето, пригоряха, и понеже нямаха корен изсъхнаха.“

Ако не просто сме чули, но сме и разбрали, то семенцето има възможност да се захване. Това обаче все още не е краят и съвсем не означава, че семето със сигурност ще даде плод. То трябва да бъде подхранвано и да расте дълго време. Да пусне дълбоки корени в живота ни, защото със сигурност ще дойдат дни на изпитания. Исус говори за гонения, но често дори много по-слаби изкушения са достатъчни за да ни повалят. Не е необходимо винаги да е крайното „искаш ли да живееш – направи компромис“. Може да е „искаш ли хубава работа – направи компромис“. Или „искаш ли да се ожениш – направи компромис“. Това „растение” обаче ти пречи – отскубни го и ще можеш да получиш това, което искаш. Изкушенията са непрекъснато около нас – малки и големи. И те ще опитат „корена“ на нашето семе. Погрижили ли сме се то да се вкорени дълбоко в живота и за да може да устои на слънце, бури и бедствия? Или всичко е повърхностно, на „плитка почва“ където първият дъжд ще го отнесе, първата жега ще го изгори и т.н.? Наистина ти може да си успял да пуснеш по-дълбокички корени от другите, но знаеш ли колко силен дъжд ще дойде утре? Да, други са се отказали днес, а ти си устоял. Но нека това не ти служи като повод за гордост – утре може да дойде по-силно изкушение и ти също да не успееш да издържиш. Затова нека „използваме благовремието“ и се стремим да пуснем колкото се може по-дълбоки корени. Да се грижим новият живот да се „вкоренява“ в нас все по-здраво и по-дълбоко. Да пуснем дълбоки корени в Божията благодат, та когато настане „суша“ да можем да оцелеем. Ние често живеем под влияние на емоции, страсти, убеждения и т.н. Но тези корени са плитки. Когато дойдат проблемите и трудностите виждаме колко малко от нашата радост и ентусиазъм – които сме смятали за част от живота ни като християни – остават. Така че - когато „придойдат реките и задухат ветровете” – каква част от „къщата” ни ще устои и кое ще се срути? Всичко, което не е стъпило на „здравата основа” или, иначе казано, не е здраво вкоренено в Господа и Той не е неговия източник, няма да устои в последния ден. Така че дори „ реките и ветровете”, които Бог понякога допуска в живота ни служат за наше добро – чрез тях можем да изпитаме „къщата” с и да „заздравим” (или дори да построим отново!) „това, което се клати”. Докато все още не е станало твърде късно за поправки...

3. „Други пък паднаха между тръните; тръните пораснаха и ги заглушиха.“
Заедно с емоционалното и повърхностно приемане на християнството, съществува и друга опасност – постепенното охладняване. Християнството не е спринт – един кратък изблик на свръхенергия – а по-скоро маратон, бягане на дълго разстояние. И въпрос на издържливост. Не е толкова важно как ще започнеш – много по-важно е как ще финишираш. Наистина добрият старт често помага и за крайното добро класиране и ние сме призвани да го търсим. Все пак най-важната цел си остава финала. И затова никога не бива да го губим от поглед. Търси добрия старт, но тичай с настройката за дълго бягане – цял живот. Някой се случва просто да отпаднат в някакъв момент – за това говорихме в предишната точка. Има обаче и друга опасност. Когато дяволът не може директно да „дисквалифицира“ някой, той се стреми да го накара да спре или поне съвсем да го забави. Това се случва с тези, които не се грижат достатъчно за „житото“ и не плевят около него редовно. Постепенно започват да израстват плевели, които се съревновават с него за почвата и слънчевата светлина. И, не получавайки достатъчно „ресурси“, житото започва да линее. И дори и да не изсъхне съвсем, напълно възможно е да остане... безплодно.

Христос казва „Първо търсете Божието царство...“, а ап. Павел добавя „нека отхвърлим всяка тегота и греха, който лесно ни сплита, и с търпение нека тичаме на предлежащето пред нас поприще, “ Да отхвърлим всяка тегота значи да хвърлим товарите, които ни пречат да тичаме – които ни тежат и ни забавят. Не само греховете – за тях е ясно – но и товарите. „Житото“ е крехко растение – по-крехко от плевелите. Започнеш ли да поливаш и ториш всичко, то най-вероятно те ще надделеят. Затова нека се стремим да изкореняваме – с Божията помощ – страстите си, а не да ги поливаме и торим. Дори когато на пръв поглед (само на пръв поглед е така!) не влизат в категорията „грехове“.

4. „А други паднаха на добра земя, и дадоха плод, кое стократно, кое шестдесет, кое тридесет.“

Господ Исус казвам, че добрата земя са тези, които чуват словото , разбират го и дават плод. Как дават плод? В Лука 8 се казва „държат го в искрено и добро сърце, и дават плод с търпение.“ Две неща с казани тук:

• Да го държат „в искрено и добро сърце“, т.е. да го държат с любов и искреност в сърцето си – където държим скъпите ни и любими неща.
• Да постоянстваме в това – плодът не се ражда за един ден. Нито за два. Той е крайният продукт – венецът и заплата на всичкия ни труд. Затова нека с постоянство да сеем и да се трудим, за да можем – когато му дойде времето – да пожънем богат плод.