Яков 4:6
Съществува универсален консенсус в Христовата църква, че
смирението е едно от най важните качества, необходими на Божия слуга. Но какво
точно е смирението? И, най-важното, как може да бъде достигнато?
Смирението не е само по себе си чувство, макар да включва
съответните чувства. То е по-скоро състояние на духа (и последващо от него
състояние на ума), в което човек вижда истинското си състояние и положението си
спрямо Бога и останалите човеци.
Положението ни
спрямо Бога
Едва ли ще кажа нещо ново на читателите, като повторя че
положението ни спрямо Бог е положение на грешниците – всички християни го
знаем, но никой не го разбира (в това число и аз, затова няма да пиша много по
тази точка). Как можем да достигнем до осъзнаване?
По-ревностните християни обикновено си го повтарят и се
опитват да предизвикат в себе си „смирени чувства“, но това рядко води до
някакъв реален резултат извън самозаблудата, че се „смиряваш“.
Доста по-добре се получава когато подобен ревностен човек
наистина съгреши, оплете конците и разбере, че наистина не може да поддържа
стандарта (който често сам си е определил) спрямо Бога. Отначало това води до
отчаяние, но - когато е правилно насочено – отчаянието може постепенно да
премине в разбиране за собствената
слабост и недостатъчност и упование на Бог.
Да грешим ли тогава за да се научим на смирение(ако мога да
пререфразирам ап. Павел)? Не, разбира се. Но невъзможността ни да бъдем и
вършим е вродена в нас и не изчезва с новорождението – така че ще преминем през
„духовно падение“ така или иначе, колкото и да се стараем. Ако можехме със
старание да постигнем духовно съвършенство, нямаше да имаме нужда от Христос...
Тук обаче е изненадата за мнозина – новорождението ни ни
дава просто „духовна сила“, та старанията ни вече да се увенчаят с успех. Не,
но Святият Дух е този който отваря ума ни да разберем състоянието си и
разбирането, че нямаме друга опция освен да се опрем на Бога. Самите ние си
оставаме тези, които винаги сме били – слаби, нищожни и недостойни. Разбирането
(и приемането!) на този факт поставя началото на правилното ни отношение на
смирение във взаимоотношеният ни с Бога.
За някои това може да е източник на депресия, но за други е
Врата към мир и лично взаимоотношение с Бога.
Положението ни
спрямо хората
Какво значи да сме смирени спрямо хората? Значи да осъзнаем,
че не сме нещо повече от тях
и нямаме основание за гордост.
Ние – подсъзнателно – винаги търсим начин да възвисим себе
си над другите. Имаме се за по-знаещи, по-можещи, по-разбиращи и т.н. Разни
качества, в които считаме, че
превъзхождаме останалите.
Тук е и голямата клопка за всички християни, понеже те
считат себе си за по-разбиращи и по-знаещи духовните неща в сравнение с
останалите. В това има истина, но това знание се е превърнало в источник на
духовна гордост и ни влече надолу вместо да ни помага. Само дълбокото
разбиране, че това не ни поставя над останалите хора може да ни спаси от тази
клопка.
Трябва да спрем да се изживяваме като месии и дори като
учители – и да започнем да гледаме на другите като на равни и дори по-горни от
нас. Понеже ако зная нещо, което ти не знаеш – не е ли вярно и обратното? И ако
мога нещо, което ти не можеш – също? А ако имам нещо, което нямаш? Не се
притеснявай – Бог ще те компенсира в някоя друга сфера, където ще ме
изпревариш...
Ако някой иска да придобие смирение трябва да се научи да
гледа хората отдолу, а не отгоре. Да не се има за учител (още по-малко за
духовен месия), а да гледа на останалите като на равни нему – понеже
невярващите също не са забравени от Бога и Той им дава благодат също като
нас. И под „равни“ нямам предвид да си
изискваме правата, а да не възприемаме едно „по-горно“ отношение спрямо хората,
с които общуваме.
Понеже – ако се вгледаме по-добре в тях и себе си – ще
намерим и достатъчно неща, които можем да научим и достатъчно неща, заради
които да ги уважаваме. А ако считаме, че знаем или разбираме за нещо повече от
тях – можем да го споделим, но със съответното уважително отношение. Но – в
общия случай – „ученето“ винаги би трябвало да е двупосочно. Понеже „един е
Учител, а всички вие сте братя“.
Заключение
Началото на смирението е да оставим усещането си за „ексклузивност“
спрямо всички останали. Продължението е да разберем, че всичките ни
познати и приятели – в това число и
невярващите – в много неща ни превъзхождат и можем много да научим от тях. И да
гледаме на тях по съответния начин – обикновено запазен за пастира в църквата
ни (и други подобни „велики служители“).
