Предизвикателствата на времената

„Ecclesia sеmper reformanda est.“

St. Augustine

 

Църквата, ако и да е пазител на непроменимото Божие откровение, се е сблъсквала, сблъсква се и ще се сблъсква с непрестанно променящият се свят, който – с всяко следващо поколение - представя пред нея нови и различни предизвикателства. Можем да видим в историята на църквата периодите на първите гонения, ересите и формирането на догматиката, институционализирането на църквата и т.н. (Тъй като смятам материала да бъде кратък няма да се разпростирам върху миналото – комуто е интересно може да прочете за историята на Църквата и да я разгледа от тази гледна точка).

Последната голяма реформация се осъществява 16 век в Католическата църква, когато реформаторите – освен всичко друго – реформират богослужението (и се отделя клона на протестантизма). Адресирайки (вярвам правилно) предизвикателството на своето време, а именно невежеството на масите те прехвърлят акцента от обредите върху проповедта, целейки Евангелието да достигне до обикновените хора. Общите проповеди обаче, както и всичко друго на тази земя, си имат своите предимства и недостатъци.

Предимства? Позволяват на ограничен брой учени мъже (по онова време повечето учени са били мъже) да научат голям брой обикновени хора. Това е било от изключителна важност във време, когато знанието е било достъпно за изключително тесен кръг хора.

Недостатъци? Общите проповеди позволяват предаването на ограничен брой истини, на сравнително ниско ниво (поради многообразието на слушателите). И те слабо (да не кажа почти никак не) помагат на израстването на християните над това „начално“ ниво. Всъщност даже се забелязва обратния ефект – събранието „тегли назад“ всички, които се опитват да надскочат общото ниво. За „различните“ има само 2 опции:
1. Да станат „служители“ – част от отделен елитарен кръг, който на практика не е част от мнозинството

2. Да бъдат „дамгосани“ като различни – да, търпиме ги, но те (в най-добрия случай) не са „част от нас“ или (в по-лошия) са страшни и опасни, подобно на заразно болни.

И така, какви са предизвикателствата на днешните времена към Църквата? Аз лично вярвам, че едно от основните е израстването на християните.

 

Вярвам, че събитията от последните няколко години, които ни засегнаха пряко (и по които се наложи да вземем отношение) -  Ковид и войната в Украйна – ясно показаха на всеки, който има очи да види една тъжна истина:

В църквите има доста „бебета“ и почти никакви „възрастни“.

 

Не че самите хора са лоши (тук разисквам само истинните и посветени християни – другите не представляват интерес) – напротив, те искрено желаят доброто. И, когато става дума за нещо просто, на тях може да се разчита. Ако си болен и се нуждаеш от молитва, ако си закъсал с колата и трябва някой да те бутне – за такива неща те са насреща. Когато стане дума за по-големи неща обаче, те са объркани, „носени от всеки вятър на учение“, „неспособни да различат дясната си ръка от лявата“ (т.е. добро от зло).

 

Истината е, че в тези две кризи от последните няколко години – когато хората бяха уплашени и объркани – християтните в България претърпяха пълен провал в ролята си да бъдат „светлина на света“. Когато хората бяха объркани, нямаше кой да им посочи „светлината“ – всъщност оказа се, че християните са дори по-объркани от обикновените хора...

Още по-тревожното е, че не се наблюдава никакво покаяние, никакво учене от грешките.   По време на Ковид – епидемията чух най-невероятни неща от приятели християни, при това защитавани с фанатична увереност. Ето някои от тях:
1. Ковид изобщо не съществува – всичко е манипулация в медиите
2. Ваксините срещу Ковид били „белега на Звяра“, а самият Звяр – Бил Гейтс

3. Ваксините срещу Ковид съдържали микрочипове, с които щели да ни контролират

4. Ваксините срещу Ковид били смъртоносни – използвали ги за намаляване на световното население, всички ваксинирани сме щели да умрем в рамките на 6 месеца/2 години

5. Маските били за да ни накарат да мълчим и вече никога нямало да ги махнат

И т.н.

Чух всички тези неща от много различни хора, но не знам нито един, който да се е покаял след като стана очевидно, че нищо от горното не е вярно. Като казвам „да се покае“ нямам предвид да се извинява на някого (най-малкото на мен), а да промени убежденията си и да се спаси от безумието.

Не е ли най-естественото нещо на света – когато някой ти е говорил неща, които са се оказали неверни – да си кажеш „След като виждам че тези ме лъжат повече няма да ги слушам?“ Най-естествено е, но не знам дори един, който да го е направил.

Защо? Каква е причината за това безумие у иначе добри хора? Аз лично вярвам, че основният проблем е липсата на зрялост. Както едно дете е сравнително лесно да го излъжеш многократно (колкото по-малко, толкова по-лесно) – то бързо забравя какво е било, а иму липсва задълбоченост да анализира информиция, мотиви и т.н. Децата най-често реагират емоционално и прибързано – и това е, което наблюдавам в повечето хора.

Какво трябва да се направи? Смятам, че - ако искат да отговорят на предизвикателствата на времето – малцината по-зрели люде трябва да „сменят фокуса“. Акцента трябва да бъде не толкова вече върху предаването на елементарни знания (знаем, че нашето време изобилства от информация), а да полагат повече усилия за израстването и изграждането на зрели личности...

Молбата ми е особено към пастирите и другите хора с авторитет – хората гледат на вас, идват при вас за съвет. Ако случайно прочетете това и сте съгласен – помислете за приоритетите си. Знам, че пълните църкви са приятни за окото, но може би влагането на повече в по-малко хора е това, което Бог иска от вас днес... Нямам намерение да ви казвам какво да правите – всеки си има свой път, отреден от Бог. Но може би си струва да помислите – понеже все някой трябва да отговори и на тази нужда... нали така? 

Вяра и реалност

Напоследък съм необичайно благословен. Може би защото съм малко болен. Бог използва болестта за да ми покаже големи неща – неща, за които мечтая от дълго време. Защо не е избрал да ми говори по някакъв друг начин (например с глас от небето) не знам, а и не ми е работа да се интересувам. Факт е обаче, че ако можех да избирам дали да се разболея и да получа благословенията (или да не се разболявам и да не ги получа) бих избрал да се разболея. Естествено, че предпочитам да съм здрав – кой не предпочита? Но щом Бог е избрал да действа по този начин – благодаря на Бога. Важното е, че действа. И ако се окаже, че още не е свършил... в такъв случай не бързам да оздравявам.

Това не е първата болест, която Бог използва в живота ми. И, освен ако не умра скоро, едва ли ще бъде и последната. Разбира се веднага ни идва на ума стиха „Всичко съдейства за доброто на тия, които любят Бога...“ (Римляни 8:28). Вярваме ли всички в това? Естествено, че вярваме – нали тези думи на ап. Павел са част от Библията. Поне така ще ви отговори всеки християнин, когото попитате. В същото време обаче действията ни говорят съвсем друго. Обикновено прекарваме много повече време в опити да „нагласим“ обстоятелствата в живота си според нашия вкус, отколкото да търсим доброто от това, което Бог е допуснал в живота ни. Какво означава това? Означава нещо много просто – означава, че всъщност не вярваме. Може да казваме, че вярваме. Може дори да мислим, че вярваме. Но действията ни показват в какво реално вярваме в сърцето си.

Вярата и реалността, в която живеем всъщност са много пряко свързани – поне реалността на Божието царство. Понеже макар и пълнотата на Божието царство да е все още в бъдещето, то неговата „сянка“ е вече тук. Божието царство е вече реалност – макар и не в пълнота – и ние можем да влезем в него единствено чрез вяра. Не че вярата е единственото условие, но тя е безусловно необходима. Ако нямаме вяра няма да успеем – каквото и друго да имаме. И така, имаме ли вяра? На думи – много. Но от тази „жива“ вяра, която единствено може да произведе живот имаме много малко. А тя единствена може да произведе реалността на Божието царство. Помислете за всички поучения на Исус и апостолите, които се отнасят за „сега“, за това което вече е дошло. „Не се безпокойте за утрешния ден“. Колко от нас не се безпокоят? „Не обичайте света нито това което е от света“. Колко от нас не го обичат? „Радвайте се когато попадате в разни изпитни“, Колко от нас се радват? Списъка може да се продължи почти безкрайно – само върху проповедта на планината (Матей 5-7) може да се напише една малка книга. И факт е, че за почти всички обещания на нас ни липсва тази вяра, която може да ги превърне в реалност. Да продължа примера с моята болест:

Ако вместо да си отворя очите да видя (и ума да разбера) това, което Бог ми показва чрез тези обстоятелства, аз ги затворя и се впусна сляпо да търся „оздравяване“ на всяка цена(все едно дали по лекари или по църквите) – какво ще получа в крайна сметка? Не „добро“, а единствено фрустрация. И не Бог ще е виновен за това, а моята липса на вяра и упование в Неговото обещание, които единствени могат да го превърнат в реалност... 

Доколко имаме действително такава вяра и упование в живота си и доколко просто говорим празни приказки? Това вече всеки за себе си трябва да се опита да прецени. Но едно мога да кажа със сигурност – липсва ли реалната вяра в живота ни не можем да очакваме да дойде и реалността на обещанията, реалността на Божието царство.