За смирението

 

"Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат"

Яков 4:6

 

Съществува универсален консенсус в Христовата църква, че смирението е едно от най важните качества, необходими на Божия слуга. Но какво точно е смирението? И, най-важното, как може да бъде достигнато?

 

Смирението не е само по себе си чувство, макар да включва съответните чувства. То е по-скоро състояние на духа (и последващо от него състояние на ума), в което човек вижда истинското си състояние и положението си спрямо Бога и останалите човеци.

 

Положението ни спрямо Бога

Едва ли ще кажа нещо ново на читателите, като повторя че положението ни спрямо Бог е положение на грешниците – всички християни го знаем, но никой не го разбира (в това число и аз, затова няма да пиша много по тази точка). Как можем да достигнем до осъзнаване?

 

По-ревностните християни обикновено си го повтарят и се опитват да предизвикат в себе си „смирени чувства“, но това рядко води до някакъв реален резултат извън самозаблудата, че се „смиряваш“.

 

Доста по-добре се получава когато подобен ревностен човек наистина съгреши, оплете конците и разбере, че наистина не може да поддържа стандарта (който често сам си е определил) спрямо Бога. Отначало това води до отчаяние, но - когато е правилно насочено – отчаянието може постепенно да премине в  разбиране за собствената слабост и недостатъчност и упование на Бог.

 

Да грешим ли тогава за да се научим на смирение(ако мога да пререфразирам ап. Павел)? Не, разбира се. Но невъзможността ни да бъдем и вършим е вродена в нас и не изчезва с новорождението – така че ще преминем през „духовно падение“ така или иначе, колкото и да се стараем. Ако можехме със старание да постигнем духовно съвършенство, нямаше да имаме нужда от Христос...

 

Тук обаче е изненадата за мнозина – новорождението ни ни дава просто „духовна сила“, та старанията ни вече да се увенчаят с успех. Не, но Святият Дух е този който отваря ума ни да разберем състоянието си и разбирането, че нямаме друга опция освен да се опрем на Бога. Самите ние си оставаме тези, които винаги сме били – слаби, нищожни и недостойни. Разбирането (и приемането!) на този факт поставя началото на правилното ни отношение на смирение във взаимоотношеният ни с Бога.

 

За някои това може да е източник на депресия, но за други е Врата към мир и лично взаимоотношение с Бога.

 

Положението ни спрямо хората

 

Какво значи да сме смирени спрямо хората? Значи да осъзнаем, че не сме нещо повече от тях и нямаме основание за гордост.

 

Ние – подсъзнателно – винаги търсим начин да възвисим себе си над другите. Имаме се за по-знаещи, по-можещи, по-разбиращи и т.н. Разни качества, в които считаме, че превъзхождаме останалите.

 

Тук е и голямата клопка за всички християни, понеже те считат себе си за по-разбиращи и по-знаещи духовните неща в сравнение с останалите. В това има истина, но това знание се е превърнало в источник на духовна гордост и ни влече надолу вместо да ни помага. Само дълбокото разбиране, че това не ни поставя над останалите хора може да ни спаси от тази клопка.

 

Трябва да спрем да се изживяваме като месии и дори като учители – и да започнем да гледаме на другите като на равни и дори по-горни от нас. Понеже ако зная нещо, което ти не знаеш – не е ли вярно и обратното? И ако мога нещо, което ти не можеш – също? А ако имам нещо, което нямаш? Не се притеснявай – Бог ще те компенсира в някоя друга сфера, където ще ме изпревариш...

 

Ако някой иска да придобие смирение трябва да се научи да гледа хората отдолу, а не отгоре. Да не се има за учител (още по-малко за духовен месия), а да гледа на останалите като на равни нему – понеже невярващите също не са забравени от Бога и Той им дава благодат също като нас.  И под „равни“ нямам предвид да си изискваме правата, а да не възприемаме едно „по-горно“ отношение спрямо хората, с които общуваме.

 

Понеже – ако се вгледаме по-добре в тях и себе си – ще намерим и достатъчно неща, които можем да научим и достатъчно неща, заради които да ги уважаваме. А ако считаме, че знаем или разбираме за нещо повече от тях – можем да го споделим, но със съответното уважително отношение. Но – в общия случай – „ученето“ винаги би трябвало да е двупосочно. Понеже „един е Учител, а всички вие сте братя“.

 

Заключение

Началото на смирението е да оставим усещането си за „ексклузивност“ спрямо всички останали. Продължението е да разберем, че всичките ни познати  и приятели – в това число и невярващите – в много неща ни превъзхождат и можем много да научим от тях. И да гледаме на тях по съответния начин – обикновено запазен за пастира в църквата ни (и други подобни „велики служители“).

Свобода или робство

Представете си един затвор. В него, естествено, са затворени престъпници – хора, които са определени като опасни или незаслужаващи да бъдат част от обществото. Изведнъж всички тези хора получават помилване – вече са свободни и могат да излязат на свобода. Каква чудесна новина! Или може би… не е чак толкова чудесна?

Предполагам всички християни (освен ако не сте повярвали вчера) сме чували много пъти подобни сравнения, с които ни е обяснявано какво е направил за нас Христос. Той дойде и ни освободи, слава на Бога и т.н.  И така, ние вече сме свободни от робството на греха, света и дявола и сме пълноправни и свободни граждани на Неговото царство. Дотук – чудесно. Оттук нататък обаче какво?

Да се върнем пак към нашия затвор. Представете си, че вие сте един от тези затворници. Осъдени сте още като дете и сте прекарали целия си живот там. Сега изведнъж идва свободата – можете да излезете и да бъдете свободни. На пръв поглед чудесно, но… Заедно със свободата вървят множество отговорности.  В затвора може да няма свобода, живота може да е мизерен, но все пак е уреден. Храната идва точно на времето си, подслона ви е осигурен. Въобще всички минимални нужди,  необходими за живота са подсигурени, има предполагам (никога не съм бил в затвор) дори и някакви минимални социална среда и удоволствия. За всички тези неща в света отвън ще трябва да се грижите сам. Ще трябва сам да си търсите работа, жилище, да учите за да постигнете квалификация и т.н. Ще трябва да участвате в много битки, да преживеете много трудности. Ако срещу това ви се предложи живота на затвора -  един живот на ограничена свобода и посредственост, но все пак без необходимостта да поемате отговорност и да се борите сам – какво ще изберете?  Според мен – колкото и странно да звучи – много хора (да не кажа повечето) ще изберат сигурността, макар и с цената на свободата си.

Да се върнем сега отново към нашия християнски живот. Примера със затвора не е напълно аналогичен, понеже – веднъж освободени -  ние не сме оставени сами на себе си, но Бог е който се грижи за нас. Ние влизаме в Неговата почива и си почиваме от собствените си дела. И все пак… Светът, този затвор, от който сме освободени, е едно доста добре уредено място , в което сме прекарали целия си живот.  В него има правила и сигурност – макар и измамна. Има и своите дребни удоволствия.  И колко християни са готови да го напуснат за да се сблъскат с непознатото, с борбите и трудностите в духовния свят, уповавайки се единствено на Божиите обещания? Малцина, оказва се. Дори в църквите множеството е доброволно приело ролята на добитък (говоря по принцип, винаги има изключения), над който властва местната църковна клика, обикновено в лицето на пастира. На повечето хора обаче така им харесва понеже ги избавя от необходимостта сами да се борят в духовния живот, който от своя страна е сведен до редица прости задължения от типа на „присъствай редовно на богослужение”, „давай дарение”, „прави каквото ти казва пастира” и т.н.  Не че тези неща сами по себе си са лоши – добре е и да се събираш с братята, и да даваш, и да се покоряваш на съответните авторитети. Просто те са част от живота, но не самият живот. Лесно могат да се изпълняват и от хора, които реално не водят духовен живот. И вероятно повечето са такива – защото така е много по-лесно.  Тук някой ще каже „Това не се отнася за мен, аз ходя на църква и имам много активен духовен живот.” Възможно е да е така, но добре ще сториш да изпиташ себе си – не заради мен, а заради теб самия и заради собствения ти живот. Ще ти предложа двата критерия, които – макар да са далеч от изчерпателност – използвам обикновено за себе си:

1. Животът е жив (както се пееше в една известна навремето песен). Ако наистина си жив ти ще притежаваш характеристиките на живот.
1. Ще растеш и ще се развиваш

Няма естествен живот без растеж и развитие. В духовния живот също е така. Ако си жив ще израстваш духовно. Всеки следващ  ден ще ставаш все по-„голям” и „развит”, все по-близо до „пълнолетно мъжество”, до образа на самия Христос.  Наблюдава ли се такава промяна в живота ти и хората около теб свидетелстват ли за нея?

2. „Реки от жива вода ще текат от утробата ти”

Всички ние сме части от едно тяло, а органите в едно тяло не живеят изолирано – те си взаимодействат, работят един за друг. Според това каква част си в Тялото служиш ли на останалите, тече ли Божията благодат през теб към тях? Може да си наскоро повярвал или да имаш множество проблеми в момента, които ти пречат. Може би все още нямаш голяма ефективност, по-често си в тежест отколкото в помощ - това са нормални неща. Но истинския живот в Тялото се характеризира с една жива „връзка” между членовете – те не могат един без друг. Имаш ли подобна връзка с другите или поне вътрешния копнеж и търсене за подобна връзка и подобни взаимоотношения? Те никак не са лесни (както може да потвърди всеки, който е в близко общение с чужди за него хора), нито са приятни за плътта, но въпреки това вътрешния копнеж у духовния човек за тях е силен и той е готов да страда за да ги има.

2. Да отделиш плътското от духовното.

Това е тема, почти непозната за повечето евангелски християни, затова те моля, читателю, да прочетеш и да размислиш над нея внимателно. Живота може да бъде два вида – плътски и духовен. И плътският живот може да имитира духовния много успешно! Може да растеш и да се развиваш – дори и в църквата – по плът, а не по дух. Може много неща да вършиш - и дори да си мислиш че ги правиш за Бога – но те да не са от Него. Единият живот е угоден на Бога ,а другият – макар да може на пръв поглед да го наподобява – не може да Му угоди. Как да различим единия от другия?  Трудно, много трудно е човек да изпитва сам себе си. Освен всичко друго дори когато имаме в някаква степен истински духовен живот, плътта (и Сатана, който я „подклажда)  непрекъснато се опитва да внесе в него нещо от себе си, някакъв „чужд огън” с който да го омърси и опорочи. Затова добре е, ако има около нас братя или сестри, които считаме за духовни, да ги помолим да споделят проблемите, които виждат в нас, без да се притесняват, че може да ни обидят. Понеже най-често самозаблудата е много по-явна за някой отвън, отколкото за този, който е вътре в нея.  Когато изпитваме сами себе си… най-общо правилото е, че Духа се противи на плътта и плътта – на Духа. Ако такова противопоставяне липсва, тогава за мен лично е много вероятно ентусизама ни да е плътски – колкото и „богоугодно” да изглежда делото. Затова съм изключително резервиран към изявления от рода на „Бог вложи в сърцето ми желание за…”. Да, Бог наистина може да вложи в сърцето ни желание за нещо, но това може и да е собственото ни плътско желание. И ако въпросното противопоставяне „Дух-плът” липсва, то тогава според мен е по-скоро второто. Или най-малкото е изключително съмнително…

Да обобщим казаното в няколко изречения:

Първо, ние трябва да пожелаем свободата и „гражданството” си „в Христос” и да ги потърсим, изоставяйки „уюта” на този свят. Иначе ще си останем свободни само „на хартия, де юре, докато всъщност продължаваме да живеем в „затвора” на света, под робството на греха и Сатана.

Второ, ако наистина искаме този нов живот да го търсим активно и да изпитваме себе си – дали реално сме достигнали нещо или единствено лъжем себе си. Две критерия с които можем да започнем това изпитване:

-          Имаме ли признаците на един жив човек в себе си или не

-          Ако все пак живеем – от плътта ли е живота ни (и всяко едно нещо в него) или от Духа.

Естествено ние всички сме далеч от съвършенство и – колкото и да сме духовни - в живота ни винаги ще има и нещо от „стария човек”, от плътта.   Но посоката и стремежа ни трябва да бъдат ясни – да търсим това, което е от Духа. Понеже:

„…който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.”

(Галатяни 6:8)

Амин.