За смирението

 

"Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат"

Яков 4:6

 

Съществува универсален консенсус в Христовата църква, че смирението е едно от най важните качества, необходими на Божия слуга. Но какво точно е смирението? И, най-важното, как може да бъде достигнато?

 

Смирението не е само по себе си чувство, макар да включва съответните чувства. То е по-скоро състояние на духа (и последващо от него състояние на ума), в което човек вижда истинското си състояние и положението си спрямо Бога и останалите човеци.

 

Положението ни спрямо Бога

Едва ли ще кажа нещо ново на читателите, като повторя че положението ни спрямо Бог е положение на грешниците – всички християни го знаем, но никой не го разбира (в това число и аз, затова няма да пиша много по тази точка). Как можем да достигнем до осъзнаване?

 

По-ревностните християни обикновено си го повтарят и се опитват да предизвикат в себе си „смирени чувства“, но това рядко води до някакъв реален резултат извън самозаблудата, че се „смиряваш“.

 

Доста по-добре се получава когато подобен ревностен човек наистина съгреши, оплете конците и разбере, че наистина не може да поддържа стандарта (който често сам си е определил) спрямо Бога. Отначало това води до отчаяние, но - когато е правилно насочено – отчаянието може постепенно да премине в  разбиране за собствената слабост и недостатъчност и упование на Бог.

 

Да грешим ли тогава за да се научим на смирение(ако мога да пререфразирам ап. Павел)? Не, разбира се. Но невъзможността ни да бъдем и вършим е вродена в нас и не изчезва с новорождението – така че ще преминем през „духовно падение“ така или иначе, колкото и да се стараем. Ако можехме със старание да постигнем духовно съвършенство, нямаше да имаме нужда от Христос...

 

Тук обаче е изненадата за мнозина – новорождението ни ни дава просто „духовна сила“, та старанията ни вече да се увенчаят с успех. Не, но Святият Дух е този който отваря ума ни да разберем състоянието си и разбирането, че нямаме друга опция освен да се опрем на Бога. Самите ние си оставаме тези, които винаги сме били – слаби, нищожни и недостойни. Разбирането (и приемането!) на този факт поставя началото на правилното ни отношение на смирение във взаимоотношеният ни с Бога.

 

За някои това може да е източник на депресия, но за други е Врата към мир и лично взаимоотношение с Бога.

 

Положението ни спрямо хората

 

Какво значи да сме смирени спрямо хората? Значи да осъзнаем, че не сме нещо повече от тях и нямаме основание за гордост.

 

Ние – подсъзнателно – винаги търсим начин да възвисим себе си над другите. Имаме се за по-знаещи, по-можещи, по-разбиращи и т.н. Разни качества, в които считаме, че превъзхождаме останалите.

 

Тук е и голямата клопка за всички християни, понеже те считат себе си за по-разбиращи и по-знаещи духовните неща в сравнение с останалите. В това има истина, но това знание се е превърнало в источник на духовна гордост и ни влече надолу вместо да ни помага. Само дълбокото разбиране, че това не ни поставя над останалите хора може да ни спаси от тази клопка.

 

Трябва да спрем да се изживяваме като месии и дори като учители – и да започнем да гледаме на другите като на равни и дори по-горни от нас. Понеже ако зная нещо, което ти не знаеш – не е ли вярно и обратното? И ако мога нещо, което ти не можеш – също? А ако имам нещо, което нямаш? Не се притеснявай – Бог ще те компенсира в някоя друга сфера, където ще ме изпревариш...

 

Ако някой иска да придобие смирение трябва да се научи да гледа хората отдолу, а не отгоре. Да не се има за учител (още по-малко за духовен месия), а да гледа на останалите като на равни нему – понеже невярващите също не са забравени от Бога и Той им дава благодат също като нас.  И под „равни“ нямам предвид да си изискваме правата, а да не възприемаме едно „по-горно“ отношение спрямо хората, с които общуваме.

 

Понеже – ако се вгледаме по-добре в тях и себе си – ще намерим и достатъчно неща, които можем да научим и достатъчно неща, заради които да ги уважаваме. А ако считаме, че знаем или разбираме за нещо повече от тях – можем да го споделим, но със съответното уважително отношение. Но – в общия случай – „ученето“ винаги би трябвало да е двупосочно. Понеже „един е Учител, а всички вие сте братя“.

 

Заключение

Началото на смирението е да оставим усещането си за „ексклузивност“ спрямо всички останали. Продължението е да разберем, че всичките ни познати  и приятели – в това число и невярващите – в много неща ни превъзхождат и можем много да научим от тях. И да гледаме на тях по съответния начин – обикновено запазен за пастира в църквата ни (и други подобни „велики служители“).

Тесният път в ежедневния живот

 „Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в живот, и малцина са ония, които ги намират.“

Матей 7:14

Горният стих може да има различни тълкувания, отразяващи реални духовни истини.

- Повечето християни приемат „тесен“ като синоним на „труден“ и „изпълнен с лишения“ – отразявайки всички неща, от които доброволно се лишават заради Христос и всички товари, които доброволно поемат заради него.

- Други, наблягайки на „малцина“-та, тълкуват, че малко хора намират Христос (Който е Вратата) и се спасяват – което също е истина.

Този кратък текст ще разгледа една трета духовна истина, отразена от „тесният път“, без да отхвърля горните две.

В този пъстър свят и живота, който живеем, всеки ден се налага да избираме пътя си в най-различни области. (Освен ако съвсем не излезем от света – повечето евангелисти обаче отхвърлят монашеството. А дори да го приемат, пак ще трябва да се съгласим, че това не е път за всеки.) Обикновено това ни се представя като избор между две (понякога и повече) алтернативи. И ние трябва да изберем една от тях, а другата да отхвърлим.  

Проблемът обаче е, че света не е черно-бял, а сив:

- Поради греха в човека, всяко негово дело или идея – дори най-възвишените – съдържа някакъв елемент на зло.

- Поради Божият образ, по който сме създадени, почти във всяко дело или идея има по нещо божествено.

Повечето християни, за съжаление, предпочитат да гледат на света черно-бяло - едно приемат за „праведно“ (позволено), друго за „грешно“ (забранено). Този път е ясен и лесен (широк), но неправилен. Все пак той е следван от мнозинството във всички сфери – затова ще видите такива, които отхвърлят ясни пасажи от Библията (тъкуват ги извратено, понеже не пасват на „ясното и просто“ учение), отхвърлят/приемат различни части от науката, спорта, изкуството и т.н.

Горното обаче представлява съществен проблем – алтернативата „приемане/отхвърляне“ (чисто/нечисто) ни изправя пред две (на практика и двете грешни) алтернативи:

- Или да валидираме злото, което се съдържа във всяко нещо (ако го обявим за „чисто“)

- Или да изхвърлим и доброто заедно със злото (ако го обявим за „нечисто“)

Авторът на този текст смята, че обикновено има и трета алтернатива, различна от приемане или отхвърляне „ан блок“ – тесен път, който трудно се намира, но единствен е правилен и води към живот.

Няма да натоварвам текста с дълги библейски примери, но ще посоча няколко (а вие може да си ги прочетете от Билията ако не се сещате) :

- За „светските“ неща  - въпросът „Дадаваме ли данък на Кесаря?“ към Исус ( Матей 22:15 -22) Трябва ли да даваме данъци или не – това разрешено (задължително) ли е или забранено (неправилно) е?

-  За „духовните“ отсъждания – жената, уловена в прелюбодейство (Йоан 8:4 -11). Да я убием ли с камъни (както сам Бог ни е заповядал чрез Моисей) или не? 

- Отделно ап. Павел казва, че „всичко създадено от Бога е чисто“ (а знаем че дявола не създава, а само извращава създаденото) и т.н.

Разбира се, някои неща са толкова „тъмно сиви“ (а други „светли), че е правилно да ги класифицираме на практика като „черни“ (или „бели“). Но истината обикновено е по-сложна и правилният път – по-труден за намиране.

В заключение – светът не е черно-бял, затова не гледайте на него така, нито отсъждайте (смело и  категорично) в този смисъл. Във всяка ситуация търсете правилният „тесен път“, който „трудно се намира“, но единствен води към пълноценен живот в Бога.

Предизвикателствата на времената

„Ecclesia sеmper reformanda est.“

St. Augustine

 

Църквата, ако и да е пазител на непроменимото Божие откровение, се е сблъсквала, сблъсква се и ще се сблъсква с непрестанно променящият се свят, който – с всяко следващо поколение - представя пред нея нови и различни предизвикателства. Можем да видим в историята на църквата периодите на първите гонения, ересите и формирането на догматиката, институционализирането на църквата и т.н. (Тъй като смятам материала да бъде кратък няма да се разпростирам върху миналото – комуто е интересно може да прочете за историята на Църквата и да я разгледа от тази гледна точка).

Последната голяма реформация се осъществява 16 век в Католическата църква, когато реформаторите – освен всичко друго – реформират богослужението (и се отделя клона на протестантизма). Адресирайки (вярвам правилно) предизвикателството на своето време, а именно невежеството на масите те прехвърлят акцента от обредите върху проповедта, целейки Евангелието да достигне до обикновените хора. Общите проповеди обаче, както и всичко друго на тази земя, си имат своите предимства и недостатъци.

Предимства? Позволяват на ограничен брой учени мъже (по онова време повечето учени са били мъже) да научат голям брой обикновени хора. Това е било от изключителна важност във време, когато знанието е било достъпно за изключително тесен кръг хора.

Недостатъци? Общите проповеди позволяват предаването на ограничен брой истини, на сравнително ниско ниво (поради многообразието на слушателите). И те слабо (да не кажа почти никак не) помагат на израстването на християните над това „начално“ ниво. Всъщност даже се забелязва обратния ефект – събранието „тегли назад“ всички, които се опитват да надскочат общото ниво. За „различните“ има само 2 опции:
1. Да станат „служители“ – част от отделен елитарен кръг, който на практика не е част от мнозинството

2. Да бъдат „дамгосани“ като различни – да, търпиме ги, но те (в най-добрия случай) не са „част от нас“ или (в по-лошия) са страшни и опасни, подобно на заразно болни.

И така, какви са предизвикателствата на днешните времена към Църквата? Аз лично вярвам, че едно от основните е израстването на християните.

 

Вярвам, че събитията от последните няколко години, които ни засегнаха пряко (и по които се наложи да вземем отношение) -  Ковид и войната в Украйна – ясно показаха на всеки, който има очи да види една тъжна истина:

В църквите има доста „бебета“ и почти никакви „възрастни“.

 

Не че самите хора са лоши (тук разисквам само истинните и посветени християни – другите не представляват интерес) – напротив, те искрено желаят доброто. И, когато става дума за нещо просто, на тях може да се разчита. Ако си болен и се нуждаеш от молитва, ако си закъсал с колата и трябва някой да те бутне – за такива неща те са насреща. Когато стане дума за по-големи неща обаче, те са объркани, „носени от всеки вятър на учение“, „неспособни да различат дясната си ръка от лявата“ (т.е. добро от зло).

 

Истината е, че в тези две кризи от последните няколко години – когато хората бяха уплашени и объркани – християтните в България претърпяха пълен провал в ролята си да бъдат „светлина на света“. Когато хората бяха объркани, нямаше кой да им посочи „светлината“ – всъщност оказа се, че християните са дори по-объркани от обикновените хора...

Още по-тревожното е, че не се наблюдава никакво покаяние, никакво учене от грешките.   По време на Ковид – епидемията чух най-невероятни неща от приятели християни, при това защитавани с фанатична увереност. Ето някои от тях:
1. Ковид изобщо не съществува – всичко е манипулация в медиите
2. Ваксините срещу Ковид били „белега на Звяра“, а самият Звяр – Бил Гейтс

3. Ваксините срещу Ковид съдържали микрочипове, с които щели да ни контролират

4. Ваксините срещу Ковид били смъртоносни – използвали ги за намаляване на световното население, всички ваксинирани сме щели да умрем в рамките на 6 месеца/2 години

5. Маските били за да ни накарат да мълчим и вече никога нямало да ги махнат

И т.н.

Чух всички тези неща от много различни хора, но не знам нито един, който да се е покаял след като стана очевидно, че нищо от горното не е вярно. Като казвам „да се покае“ нямам предвид да се извинява на някого (най-малкото на мен), а да промени убежденията си и да се спаси от безумието.

Не е ли най-естественото нещо на света – когато някой ти е говорил неща, които са се оказали неверни – да си кажеш „След като виждам че тези ме лъжат повече няма да ги слушам?“ Най-естествено е, но не знам дори един, който да го е направил.

Защо? Каква е причината за това безумие у иначе добри хора? Аз лично вярвам, че основният проблем е липсата на зрялост. Както едно дете е сравнително лесно да го излъжеш многократно (колкото по-малко, толкова по-лесно) – то бързо забравя какво е било, а иму липсва задълбоченост да анализира информиция, мотиви и т.н. Децата най-често реагират емоционално и прибързано – и това е, което наблюдавам в повечето хора.

Какво трябва да се направи? Смятам, че - ако искат да отговорят на предизвикателствата на времето – малцината по-зрели люде трябва да „сменят фокуса“. Акцента трябва да бъде не толкова вече върху предаването на елементарни знания (знаем, че нашето време изобилства от информация), а да полагат повече усилия за израстването и изграждането на зрели личности...

Молбата ми е особено към пастирите и другите хора с авторитет – хората гледат на вас, идват при вас за съвет. Ако случайно прочетете това и сте съгласен – помислете за приоритетите си. Знам, че пълните църкви са приятни за окото, но може би влагането на повече в по-малко хора е това, което Бог иска от вас днес... Нямам намерение да ви казвам какво да правите – всеки си има свой път, отреден от Бог. Но може би си струва да помислите – понеже все някой трябва да отговори и на тази нужда... нали така? 

Кратки размисли за gender и Истанбулската конвенция

Във връзка с разгорелият се в началото на 2018г. дебат относно Истанбулската конвенция за защита на жените от насилие бих искал да предложа един кратък (и без претенции за изчерпателност) анализ от християнска гледна точка. Преди това обаче нека изясним използваната терминология.

Какво означава думата  gender?

„Gender“ традиционно означава „(граматически) род“ и до времето на така наречената „сексуална революция“ (1960-1980г) се е използвала в предимно в този смисъл. Значението на „социален пол“ (или по-скоро „социална роля“, което ще използвам по-нататък) се свързва със сексологът Джон Мъни, който през 1955г. публикува труд,  в който прави разлика между „биологичен пол“ и „полова роля“.  Идеята му е първоначално  възприета и развита от феминистите и днес в социалните науки се прави ясно разграничение между „биологичен пол“ (sex) и „социален пол“ (gender). (източник - https://en.wikipedia.org/wiki/Gender )

Най-общо казано социалния пол/роля (gender) е съвкупността от всички характеристики и роли, които обществото възприема като „типично мъжки“ или „типично женски“ – като се започне от начина на обличане и се стигне до сексуалната  ориентация(Съответно трансджендър се наричат всички хора, които са възприели някаква роля, която е типична за другия пол.). Тъй като това понятие е доста широко Истнабулската конвенция дефинира в чл.3 значението на думата gender за целите на самия документ:

„„пол“ (gender – Б.м.)означава социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете; “

Понеже ще разглеждам темата в контекста на документа , оттук нататък ще се огранича до горната дефиниция за значението на думата gender.

Има ли социални роли според християните?

Може би някои ще се изненадат, но отговора е „да“.

      1. В Библията можем да намерим текстове, очертаващи различни роли за мъжа и жената – като се започне от Битие (различната форма на проклятието в Битие 3:16-18) и се стигне до посланията на ап. Петър и Павел (които говорят какво е подходящата роля за жените и мъжете в семейството и църквата)

          2. Дори „самото естество“ ни учи, че мъжете и жените имат различни роли. Половете се различават и физически, и психически(душевно).

3    

      3. Също така подобен извод можем да направим от света около нас (Бог се изявява и чрез творението Си). Виждаме (от Творението), че нашият Бог е Бог на разнообразието, на уникалността.  Колко различни видове цветя имаме например – и дори цветята от един и същи вид се различават едно от друго. В общи линии можем да кажем, че принципа на цялото творение е „много части с различни функции, които работят заедно и не могат една без друга“. Същият принцип се наблюдава и в човешкото общество.

Следователно можем да кажем, че всяко нещо, създадено от Бог е надарено от Него и с „Божествена роля“, която да изпълнява в едиността и цялостността на Творението.

Може ли християнин да изпълнява трансджендър-роля?

Вероятно отново ще стресна мнозина с отговора си – да (макар и не всяка роля). Вземете за пример вдовицата, която е принудена да изпълнява „мъжки“ роли в семейството. Или малка църква, състояща се само от жени (или само от мъже). Най-общо казано отношението ни към трансджендър ролите не бива да бъде „Не пипай, защото ще умреш!“. В много случаи се налага да помагаме (или да компенсираме липсата на човек от другия пол) с каквото можем. Голямата разлика с трансджендър хората е, че християнинът може да помага, но не губи/сменя половата си идентичност! Той се идентифицира със своята джендър роля и тя си остава главна и водеща за него. Трансджендър ролята е непривична тежест , едно „разсейване“, отклонение и забавяне в пътя, по който той трябва( и иска) да върви.

Основни изводи

Мъжете и жените, макар и равни (като „сънаследници на дадения чрез благодат живот“), са сътворени различни(„Равни“ не означава „еднакви“!) и имат различни функции в семейството, църквата и обществото. Понеже тези функции са „Божествено дадени“  в контекста на живота на цялото Творение, то те са единствено добри и правилни и неизпълнението им поражда зло както за самият индивид, така и за останалите хора и Творението като цяло. Функциите могат както да се припокриват в някаква степен (например и двата пола господаруват над и трябва да имат грижа за природата), така и да бъдат „полово ексклузивни“ (например раждането на деца). Можем (и трябва!) да помагаме в „чуждите“ функции, когато се налага, но приоритет и основа на живота ни остават функциите на собственият ни биологичен пол.

Проблемни концепции в Истанбулската конвенция

По надолу ще разгледам главните (според мен) проблемни концепции, залегнали в Иснабулската конвенция (По-нататък нарична за краткост  „Конвенцията“).

Конвенцията се занимава с проблемите на насилието над жените и начините за неговото изкореняване – една несъмнено правилна и достойна цел. Най-общо казано това трябва да бъде постигнато чрез инкриминиране актовете на насилие и превенция (отново няма какво да възразя относно принципа).  Проблемът е в погрешната идея за това кой е правилният модел на общество, към който трябва да се стремим.

Конвенцията стъпва върху модерното днес в западната култура разбиране за „абсюлютната индивидуална свобода“ (всеки може да прави каквото си иска със себе си). Колкото и добре да звучи на пръв поглед обаче, подобно виждане е несъвместимо с християнското виждане за  „интелигентния дизаин“ на Творението, което се състои от множество различни части, всяка от които има своя функция. Бих отишъл дори по-далеч като кажа, че това би трябвало да е очевидно за всеки здрав разум. Представете си например едно общество, състоящо се изцяло от трансджендъри, които да имат всички трансджендър роли (т.е. всяка част от обществото е напуснала определеното ѝ от Бог място) – няма начин подобно общество да бъде стабилно.  От друга страна да си представим обратния сценарий – всеки член от обществото взема насериозно отредената си роля на мъж/жена (Важно е обаче ролите да бъдат правилно дефинирани! Именно неправилни стериотипни идеи пораждат проблеми - като дискриминация на жените например.). Кой не би искал да живее в подобно общество?
Идеализираните крайни модели, разбира се, няма как да бъдат реализирани – винаги ще бъдем някъде по средата. Въпросът е към коя крайност се стремим? Към кое сме по-близо – възможно най-доброто или възможно най-лошото? Затова вместо да приемаме предлаганият ни „морален релативизъм“ (всички роли са еднакво добри за всеки) трябва ясно да заявим, че се стремим към ненасилствено изкореняване  на това, което е зло както за обществото, така и за отделния индивид.

За съжаление Истанбулската конвенция – изхождайки от възприетия днес в западната култура „морален релативизъм“ – предполага, че всякакви роли са еднакво добри за всеки и „правото на избор“ трябва да бъде промотирано и защитавано.  Това се вижда особено ясно в частта за превенция, където страните се задължават да „насърчават“ „нестереотипните роли“  и да „изкореняват“ на  „стереотипните роли“  (Член 12).  Това трябва да се постигне чрез кампании (Член 13), промени в образованието (Член 14) и участието на медиите (Член 17).

Не толкова явно идеята се промъква и в указанията за инкриминиране на насилието. Например член 3 говори, че разпоредбите на конвенцията ще се прилагат без дискриминация на база „сексуална ориентация“ . Как се тълкува това? Ако кажем, че гей-мъжете (които се самоопределят като жени) не са жени (или поне, че са непълноценни жени) - дискриминираме ли ги? Ако кажем, че транс-хората не могат да заемат определени длъжности (например в църквата) – дискриминираме ли ги? Ако кажем че транс-сексуалните „няма да наследят Божието царство“ – дискринминираме ли ги? Имайки предвид общоевропейският контекст, в който ще се тълкуват горните казуси мисля, че отговора е да. Тоест проповядването, че злото е зло и противоестественото е противоестетвено ще се приема като дискриминация към злите и противоестествените.

Да обобщим:

Истанбулската конвениция – ако и да засяга реални проблеми в обществото – е продукт на съвременната секуларана мисъл и поради това няма как да адресира проблемите по правилния начин, нито може да предложи правилните решения.  Всъщност в стремежа си да изкорени злото (под формата на насилието над жените), тя легализира и промотира други форми на злото (които в момента се възпримат като „ценност“), разрушителни за обществото и отделния индивид.

Какво трябва да се направи?

Отстояването на позицията „проив“ конвенцията (и други подобни документи) е само част от необходимите действия. Проблемът с насилието над жени, грешните стереотипни роли в някои общности и т.н. е съвсем реален и трябва да бъде адресиран. Необходимо е християните активно да участват в изготвянето на подобни документи и да пледират за използването на християнски подход към съответния проблем. За документите, за които сме „против“ е необходимо да бъдат предложени подходящи корекции, за които да настояваме. Не открих достоверни статистики, но в България би трябвало да има над 100 000 активни християни (съдейки по активност в популярни страници и харесвания във Фейсбук). Това е изключително сериозна сила, с която на всяко правителство би му се наложило да се съобразява. Ако сме достатъчно единни и активни. 

Изкуството

Изкуството е начин за комуникация, средство чрез което можем да докоснем сърцата и да предадем послания на хората около нас.

Мога да кажа, че - без значение дали става дума за музика, картини, поезия, проза или друго - разделям, най-общо казано произведенията в три категории:

1. Страстното изкуство
Това е най-примитивната, почти животинска форма на изкуството (разбирай "докосването"). Тя се състои във възбуждане на плътските страсти у хората и е в основата на почти всички "бестселъри" - еднодневки в съвременния западен свят. Като се започне от поп-музиката минем през шоутата и стигнем до най-касовите произведения на Холивуд -  почти всички те са ориентирани към събуждането на някакви (малко или повече) животински страсти у хората. Но понеже хората постепенно "привикват"  към подобна "стимулация" на страстите си и тя става все по-малко действена, затова и всяко следващо "произведение" се стреми да "удари нови върхове" (или ново "дъно" на перверзия) в опит да поддържа огъня на страстите. Оттук и падението на масовото "изкуство" - доколкото изобщо можем да го наречем с тази дума.

2. Душевното изкуство 
Тази категория стои с едно ниво по-високо от предходната. Освен множеството творци-еднодневки на страстно изкуство има и някакво малцинство творци, които търсят по-големи дълбочини. Незрелите им представители обикновено просто изваждат на показ собствената си душа, която - поради своята незрялост - е лишена от нужната дълбочина. Но когато узреят, когато придобият мъдрост, дълбочина и сила те могат да произведат това, което света би нарекъл "безсмъртно". Те могат да докосват сърцата на хората, събуждайки в тях чувства като обич, състрадание, милост, жертвоготовност(ако самите те ги имат, разбира се). С две думи - те умеят да направят света съпричастен на своята душа.

3. Духовното изкуство 

Изкуството, вдъхновено от Божия дух е, разбира се, най-висшата форма (може да има и изкуство вдъхновено от други духове, но няма да говорим за това сега). Страстното изкуство ни прави причастни на изразените от него страсти. Душевното ни прави причастни на душата на твореца (на неговите емоции, мисли, преживявания. или терзания). Духовното изкуство ни прави причастни на Бога - понеже тук твореца не изразява себе си, а Него чрез изкуството си. Както проповедника, който познава Бог, може да направи слушателите си да познаят Бога и да се приближат към Него чрез думите си (действието в сърцата на слушащите е на Светия Дух, но Той използва думите на проповедника), така и творецът може чрез изкуството си. И това би трябвало да бъде основна цел за твореца-християнин.

В заключение - Божията благодат е многообразна и дарбите са различни, но основната мисия на християнина (като свещеник) е да бъде посредник между хората и Бог. И част от свещенството е да представя Бог пред хората, да им помага да Го познаят. А това може да стане по много различни начини - и един от тях е чрез изкуството. Ако можем да имаме "помазана" проповед, защо да нямаме и "помазана" музика например. Или картина. Или дори театрално представление.

Да си направим богове

Правим ли си и днес ние, християните, богове, които да "ходят пред нас" (Изход 32:1)? Според мен да. И даже бих казал, че това е масово явление в днешните евангелски църкви. Всъщност голяма част от тях се занимават точно с това - да "правят" богове и да ги "продават".  Но какъв е смисъла да правиш идоли? И защо търговията с тях преуспява? Основният смисъл според мен е, желанието да имаме бог, който да е част от нашия живот. Чували ли сте  въпроса "Бог част от твоя живот ли е"? Точно това е, което хората искат да имат. Понеже все пак е много по-добре да имаш "богове, които да ходят пред теб"  и да ти помагат в нужда, нали? Без съмнение е така. Затова и всеки човек си мечтае да има един малък бог - достатъчно малък, за да бъде удобно "вграден" в "постройката" на неговия живот. Само че истинският Бог е твърде голям, твърде неподходящ за тази цел (Всъщност ние сме малките "тухлички" в Божия градеж, ние сме тези, които са част от Божия план, а не обратното.). Оттук и голямото търсене на "малки" богове, които могат да бъдат удобна част от живота ни.

Със съжаление виждам, че църквите откликват на голямото търсене с дори още по-голямо предлагане и разнообразие от идоли. Да, казвам идоли. Вие преценете как трябва да бъде наречен бога на някой, който е обърнал Божия ред (нашият живот е станал "сградата", а Бог - "тухла" от нея), "изрязал" е фундамента на Благовестието (че трябва да умрем за да живеем, да се съразпнем с Христос за да получим нов живот, който вече ще живеем като едни малки "тухлички" в Божието творение - само за Него и според Неговата воля), "излъскал" е максимално "външността" на своя бог (с обещания за просперитет, здраве, щастие и т.н.) и иска да ми го "продаде". Всеки бог, който удобно се вгражда в стария плътски живот и който няма нищо против приятелството със света, аз го наричам идол - вие можете да го наречете както си искате...

Праведните и управлението на държавите

Част 1

Част 2

Автор:  Watchman

Източник : Братско общение в тревожни времена

1Петр. 2:9  Вие, обаче, сте избран род, царско свещенство, свят народ, люде, които Бог придоби, за да възвестява превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина. 

Откр. 1:6  Който е направил нас царе и свещеници Богу и Отцу своему, на него да бъде слава и държава във веки веков. Амин 

Божият народ е народ с царско и свещеническо призвание. Това не е някаква "духовна" абстракция както смятат "небесните шматки", нито е политическа кариера, както считат реконструкционистите. Това е съвсем реална работа, която изисква нужното обучение и подготовка. И Христовото ученичество има за цел да ни подготви именно за това призвание.

Пс.149:5  Светиите ще тържествуват славно, Ще се радват на леглата си.
Пс.149:6  Славословия към Бога ще бъдат в устата им. И меч остър от двете страни на ръката им,
Пс.149:7  За да отдават възмездие на народите И наказание на племената,
Пс.149:8  За да вържат царете им с вериги, И благородните им с железни окови, -
Пс.149:9  За да извършат над тях написания съд! Тая чест принадлежи на всички Негови светии. Алилуя. 

Този пасаж говори съвсем ясно за ролята, която светиите ще изпълняват в Милениума, но мнозина напълно погрешно си представят, че управленските умения ще им се появят ей така от нищото с възкресението от мъртвите. Подобно очакване напълно обезсмисля ученичеството, защото ако умения и характер се придобиваха от нищото след възкресението, то така щяхме да придобием всички необходими качества за придобиването на които светиите през историята са претърпявали множество страдания и лишения, проявявали са усърдие, постоянство и дълготърпение.

За упражняването на тази власт Бог е отредил не политическата система, а определени оръжия чрез които праведните воюват за правдата и опазването на народите си. Апостол Павел говори за тези оръжия не веднъж:

2Коринт. 10:4  Защото оръжията, с които воюваме, не са плътски, но пред Бога са силни за събаряне на крепости. 

2Коринт. 6:7  с говорене истината, с Божия сила, чрез оръжията на правдата в дясната ръка и в лявата; 

Еф. 6:10  Най-после, заяквайте в Господа и в силата на Неговото могъщество.
Еф. 6:11  Облечете се в Божието всеоръжие, за да можете да устоите срещу хитростите на дявола.
Еф. 6:12  Защото нашата борба не е срещу кръв и плът, но срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесните места.
Еф. 6:13  Затова вземете Божието всеоръжие, за да можете да противостоите в злия ден, и, като надвиете на всичко, да устоите. 

Очевидно под "оръжия" апостола няма предвид методите на политическата система, както предлага Гари Норт. Когато използва термина "оръжията на правдата", защото методите на системата се използват от нечестивите, а "оръжията на правдата" се подразбира, че са достъпни само за праведните.

Апостол Павел също дефинира и конфликта в който участваме и в който прилагаме тези оръжия. Нашата борба не е срещу плът и кръв, срещу нещо, чийто източник са човеци, а срещу предалите се на сатана структури на власт във небесните места. С други думи християните се намират в постоянен конфликт с намеренията на демоничните началства и власти спрямо народите, като нашата задача е да блокираме тези намерения и да бъдем проводници на Божиите цели и намерения.

Прекрасен пример на борба за такова блокиране на намерения виждаме в молитвите на цар Давид:

Пс.  140:8  Господи, не удовлетворявай желанията на нечестивия; Не оставяй да успее злият му помисъл, Да не би да се надигат.

Пс. 64:2  Покрий ме от събора на лукавите,От сганта на делащите беззаконие,
Пс. 64:3  Които острят като меч езика си:Приготвят като стрели горчиви думи,
Пс. 64:4  За да устрелят тайно непорочния:Внезапно го устреляват, и не се боят.
Пс. 64:5  Утвърждават се на едно лукаво нещо:Наговарят се да крият сети,И казват: Кой ще ги види?
Пс. 64:6  Изнамерват беззакония:Думат: Извършихме намерение добре измислено.Вътрешността и сърдцето на всекиго са дълбоки.
Пс. 64:7  Но Бог ще ги устрели:От внезапна стрела ще бъдат ранени.
Пс. 64:8  И езикът им ще ги спъне:Ще бягат всички които ги гледат. 

Пс. 55:9  Опропасти ги, Господи, и раздели съвета им; Защото видях насилие и разпра в града. 

Това е само малка част от непрестанната борба на Давид в молитвите си срещу кроежите и плановете на нечестивите. Ако изучаваме Псалмите ще видим, че подобни молитви бяха основна част от молитвения живот на Давид.

Днес на повечето християни е внушено (чрез непрестанна доктринална инфилтрация от врага), че моливите за хората с власт и сила трябва да бъдат само позитивни молитви за благословение и успех. Такова беззъбо и наивно християнство води до инфантилността и наивността, която се е превърнала в масово явление по църквите. Божиите хора трябва да разпознават слугите на поднебесните началства и власти срещу които е нашата непрестанна борба.

За да можем въобще да водим такава борба, ние на първо място трябва да сме наясно със ситуацията в която се намираме. Точно затова апостол Павел поставя на първо място от Божието въоръжение - да бъдем препасани с истина през кръста си. Ние трябва да сме наясно на първо място с истината за това какви са Божиите цели и намерения в нашето поколение и на второ място да не сме невежи относно конкретните кроежи и цели на врага. Само по този начин ние можем да воюваме на страната на истината. Но ако нехаем и сме в "блаженно" невежество, то ние сме напълно неспособни да водим каквато и да е борба с врага. Който е ходил в казармата знае, че когато един войник бъде пленен или вкаран в ареста, първото нещо, което се прави е че му се сваля колана от кръста. Ако ти си без колан, това означава, че си пленник или арестант. И точно такова ще бъде състоянието ни спрямо врага ако не сме здраво препасани с истината през кръста си.

Накрая бих искал да направя няколко обобщения от казаното до момента по темата:

1. Първото и най-важно нещо е да осъзнаем нашата отговорност спрямо народа част от който Бог ни е направил да се родим и сред който Бог е избрал да живеем. Народите са под непрестанната атака на врага от една страна, но от друга Бог има цел и намерение за всеки народ, който Той е създал на земята.

2. Тази отговорност изисква, да изоставим безучастното нехайство по отношение на това, което се случва с народа ни, и да търсим Божията воля за този народ, като воюваме за тази воля с оръжията на правдата в дясната ръка и в лявата.

3. На нечестивите не е даден мандат да безчистват на воля, но Бог е избрал народа Си да бъде глава над тях, а не опашка. Да ги държи с железни вериги и да обуздава тяхното непрестанно увеличаващо се нечестие. Това обуздаване не става посредством политическата система и придобиване на политическа власт, а чрез оръжията на правдата, които следва да бъдат прилежно изучавани от Писанията и прилагани на практика.

Моето дълбоко убеждение е, че ако успеем да вникнем, разберем и приложим тази толкова важна тема, ние ще се превърнем в инструмет за промяната на съдбата на нашия народ и нейното насочване в руслото на Божията воля и далеч от деструктивните усилия на врага.

Праведните и управлението на държавите

Част 1

Част 2

Автор:  Watchman

Източник : Братско общение в тревожни времена

Сред християнските кръгове битуват различни представи относно отношението на християните към властта и управлението на държавите. Тези представи обхващат пълния спектър на възможните варианти, от пълното безхаберие по отношение на властта и управлението до целенасочения стремеж към завземане на властта чрез политически методи.

В тази тема, аз бих искал да разгледам този въпрос, който е от изключителна важност, защото в последните времена дори ние да игнорираме властта, ние самите няма да бъдем игнорирани от нея. Има една поговорка, която казва, че ако ти оставиш на мира дявола, това не означава, че и той ще те остави на мира. Същото може да се каже и за нечестивата власт, каквато виждаме, че се установява все повече във всяко кътче на Земята.

Искам също да кажа, че започвайки тази тема аз нямам за цел да наложа някакво мое непременно правилно и безпогрешно разбиране, а по-скоро да споделя онова, до което съм достигнал до момента в моето търсене на истината. Да изложа моите аргументи и тези, за да може те да бъдат изпитани и ако трябва коригирани от останалите.

От друга страна аз започвам темата, защото смятам, че в нея се съдържат неща, които са спешни и важни да бъдат разбрани и приложени от светиите, с цел успеха на Божия народ в тези зли и коварни времена.

Ще започна накратко с двете крайности в отношението към този въпрос, които крайности аз наричам митове.


Мит. No.1 - "Ние трябва да мислим за духовните и небесните неща, Господ си знае работата за всичко останало."

Това е отношението на типа хора, които някой веднъж много удачно нарече "небесни шматки". Според тях "духовните" и "небесните" неща по никой начин не са свързани с реалния живот и реалните ситуации в които се намират народите, а единствено с някакво вътрешно преживяване (най-вече на емоционално ниво) на някакви дълбоки духовни работи, които те наричат с термини като "поклонение", "търсене на Божието лице", "духовен живот" и прочие.

Проблема разбира се не е в самите термини, а в тяхното подменено съдържание, което подобно на дрога изстрелва небесните шматки в необятния простор на въображаемата духовност и емоционалното християнство.

Според философията на игнориране на реалността на тези хора, властта си е в ръцете на нечестивите и те трябва да си правят каквото искат, а пък ние трябва да вършим "божието дело", което според тези хора се състои предимно в черкуване, молитви и "печелене на души", които на свой ред трябва да вършат абсолютно същото. Т.е души се печелят за да се печелят други души, за да се печелят още души, без въобще да става ясно от какво и към какво са спечелени тези души. Т.е липсват ясни цели касаещи реалния живот, касаещи народите и тяхната съдба.

Ако изследваме Писанието, ще видим, че Бог не е безразличен към съдбата на народите, както и праведните не са безучастни наблюдатели по отношение на тази съдба. Бог дори изпрати еврейски пророк за да спаси от унищожение езическата Ниневия, народ, който не само нямаше завет с Бога, ни и беше враждебен на Божия народ.

От друга страна Антихристът има за цел за провали народите, да ги отклони от Божието призвание за всеки народ и да ги вкара в своята програма за обезличаване и разруха:

Ис. 14:12  Как си паднал от небето, ти Деннице, сине на зората! Как си отсечен до земята, ти, който поваляше народите;Оригиналната еврейска дума преведена в нашия превод като "поваляше" разкрива доста богата картина на това, какво всъщност цели сатана спрямо народите:

Цитат от : Strong's

H2522
חָלַשׁ
châlash
khaw-lash'
A primitive root; to prostrate; by implication to overthrow, decay: - discomfit, waste away, weaken.

Самият въпрос за народите в Божия план и призвание заслужава свое собствено изследване, което неизбежно е свързано и с тази тема, но ако целта на сатана е да разруши народите, Христос се яви за да разруши делата на дявола. 1 Йоан 3:8

Т.е отговорността на християните бидейки ученици на Христос е да участват в това разрушаване на делата на дявола, които от своя страна включват разрушаването на народите.

Казано с други думи част от призванието на праведните е да противостоят на разрушителните усилия на дявола и неговите слуги спрямо народите. Именно това е истинско участие в Божието дело на земята и истинска духовна работа и небесно призвание.

Не трябва да забравяме, че "небесните неща" т.е нещата свързани с Божия ред и управление, с Божията слава, спасение и царство са неща предназначени за Земята. Точно както Исус ни учеше да се молим:

Матей 6:10  да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето така и на земята; 

Т.е нашия ангажимент спрямо Небесните неща има за цел тяхното довеждане в реалностите на Земята, а не игнорирането на реалностите на Земята в името на Небесните неща. Виждате как представите на "небесните шматки" са обърнати надолу с главата и за мен няма никакво съмнение, че тази сбъркана представа за нещата е дело на лукавия, доктрина на демони обслужваща интересите на поднебесните началства и власти.


Мит. No.2 - "След като Бог желае Царството Му да дойде на Земята, християните трябва да превземат властта над народите и да наложат спазването на "Божият закон" чрез политическата система и политическото управление."

Това е доктрината на така наречените доминионисти, които се подвизават и под ред други имена, като теономи, реконструкционисти и прочие. Те разпознават отговорността на християните спрямо народите и целите на Божието Царство на земята. Но се препъват в начините за постигането на тези цели.

Трябва да се има предвид, че Божията воля има поне 3 измерения за да бъде наистина Божия воля:

1. Правилното нещо.
2. По правилния начин.
3. На правилното време.

Ако едно от тези 3 неща не е изпълнено, то вече имаме извращение, а не реално изпълнение на Божията воля. Нека дам пример.

Един баща казва на сина си да дойде да му помогне в работилницата. Това е волята на бащата спрямо сина му. Какво обаче ще стане ако:

1. Синът дойде в работилницата да помогне на баща си влизайки през комина, при което или се заклещва вътре или излиза целия омазан, черен и наранен? Т.е той прави правилното нещо - идва да помогне на баща си според неговата дума. Но правилен ли е начинът по който идва? Това ли е била волята на баща му?

2. Синът дойде в работилницата да помогне на баща си влизайки през вратата, но идвайки през нощта в 3 часа, когато бащата вече си е легнал да спи и почива. Изпълнил ли е такъв син волята на баща си? Той е направил правилното нещо, дошъл е да помогне, влязъл е по правилния начин, през вратата, но прави всичко това в напълно неподходящо време, което напълно проваля неговото послушание спрямо волята на баща му.

С този прост пример съвсем ясно се вижда, че за да се изпълни Божията воля не е достатъчно само да се направи правилното нещо, но то трябва да бъде изпълнено и по правилния начин и на правилното време.

Именно това е проблема на доминионистите. Те желаят да постигнат правилното нещо, но напълно игнорират Божият начин за неговото постигане и подобно на йезуитите са приели максимата "целта оправдава средствата". Те желаят да участват в схемите, които дявола е инсталирал за да мами народите за да победят самия дявол. Политическата система и въобще политическите методи са част от схемите на дявола. Това е една мръсна игра в която няма начин да участваш и да останеш чист. Веднъж един човек много точно беше описал подобни опити казвайки:

"Да се мъчиш да оправиш системата на света е все едно да се мъчиш да научиш едно прасе да танцува. Ти се омърсяваш до ушите като прасе. А прасето полудява."

Доминионизма води до нещо още по-лошо, той води до сливане на вярващите със света и неговия вървеж, защото за да имаш шанс да успееш чрез методите на този свят - ти трябва да вникнеш в тях, да задълбочиш в техните тънкости, да експлоатираш техните възможности и така неусетно ти се ставаш част от тях, част от тяхната мъдрост, техния вървеж, тяхното коварство. Именно защото тези методи работят не по Божия начин, а са базирани на коварство и измама.

Пример за това коварство може да се види в следния цитат на един от водещите теолози на доминионизма Гари Норт:

Цитат от : Gary North

So let us be blunt about it: we must use the doctrine of religious liberty to gain independence for Christian schools until we trak up a generation of people who know that there is no religious neutral- it y, no neutral law, no neutral education, and no neutral civil gov- ernment. Then they will get busy in constructing a Bible-based social, political, and religious order which finally denies the religious liberty of the enemies of God.

В превод:

Цитат от : Гари Норт

Нека да го кажем направо: ние трябва да използваме доктрината за религиозна свобода за придобиване на независимост на Християнските училища, докато създадем поколение от хора, които знаят, че няма религиозен неутралитет, че няма неутрален закон, неутрално образование и няма неутрално гражданско правителство. Тогава те ще се захванат да конструират базирано на Библията социално, политическо и религиозно устройство, което в края на краищата ще отнеме религиозната свобода от Божиите врагове.

С други думи те заявяват, че ще издигат лозунгите на религиозна свобода съвсем лицемерно с цел да се възползват от нея докато са в позиция на немощ, за да могат подмолно да катаплутират себе си в позиция на сила и от тази позиция да отнемат свободата на която лицемерно са държали - от всички останали. Това е изцяло йезуитска логика и показва че поговорката за омърсяването от заиграване с политическата система не е мит, а е напълно реално и работи безапелативно.

В крайна сметка реконструкционистите извращават Божиите цели и воля чрез своите светски и нечисти методи и така поставят себе си в служба на Антихриста и неизбежно се позиционират като реални Божии врагове.

И така като разгледах накратко двете крайности в отношението към въпроса за управлението на народите е време да се фокусирам на балансираното и Библейско учение по този въпрос. Но понеже настоящия постинг се получи твърде дълъг и следователно уморителен за четене и осмисляне - ще направя това в последващ постинг.

Вторият „Прайд”

Тази година пропуснах провеждането на „Гордостта на София” („София Прайд”) – не бях в града. Не съм чел/гледал и отразяването му – реших, че няма да изпусна нищо важно. Както някой беше писал – „Прайд-а стана вече традиционен”. Освен това имам пред себе си „челния опит” на страните от Западна Европа. Като цяло те се движат с 20-ина години пред нас във всяка една област  - и според мен „Прайд”-а не прави изключение. Така че защо ми е да наблюдавам „по лупа” нашенския „Прайд” след като мога спокойно да видя как ще се развие движението на българските ЛГБТ с времето (при положение че настоящия „политически климат” се запази) от примера на „развитите” страни? При това положение (и при положение, че самият аз не съм буква от ЛГБТ-то) мисля, че липсата на сериозен интерес от моя страна към въпросното събитие е разбираема…

Оказа се обаче, че все пак съм пропуснал нещо ново тази година. Нещо любопитно, макар и  - като се замисля сега – съвършено очаквано и логично. Освен традиционния „Прайд” тази година имало и втори парад в подкрепа на ЛГБТ. Научих за него съвсем случайно - от „стената” на един ЛГБТ приятел във Фейсбук. Въпросното събитие носи името „Антигей парад” и е преминало „с псувни и изгаряне на знамето на ЕС” както разбирам от статията на mediapool.bg -  http://www.mediapool.bg/antigei-paradat-premina-s-psuvni-i-gorene-na-znameto-na-es-news235925.html  Малко съм изненадан, че „противниците на гей-парада” са се ограничили само с това – може би трябваше да има и няколко по-вандалски прояви, нещо като побой, счупени прозорци. Все пак трябва да сме сигурни, че обикновения гражданин ще види какво представляват хората, които са против „Прайд”-а и смятат „нетрадиционната сексуална ориентация” за проблем. Както се беше изразил някой на стената на моят приятел -  „Примитивизмът това представлява. Тъпи, глупави, невежи хора, автоагресори. И като им казвам какви са, се сърдят и дори не разбират, че това не са обиди, а констатации на поведението им, чисто фактологични.” 

Но може би вандализма е запазен за следващата година – в крайна сметка нещата трябва да ескалират постепенно, така ще бъдат „най-безболезнено” приети от обществото. Аз лично смятам, че ще ескалират. Понеже заклеймяването на несъгласните като „тъпи, глупави, невежи и автоагресори” не е достатъчно – те трябва да бъдат обявени за престъпници и да бъдат преследвани от закона. Всяко несъгласие с новата ценностна система трябва да попада в категорията „реч на омразата” – можем да видим модела в „развитите” страни. Например аз като кажа на някой, че хомосексуализмът е зло и който го практикува няма да наследи Божието царство – трябва да отида в затвора. А това, че нямам и капка омраза към който и да е ЛГБТ, че никога не бих му сторил зло (всъщност точно обратното) няма никакво значение. В крайна сметка нали и аз съм от „тях” - тъп, глупав, невежа, автоагресор и криминогенен „елемент”. Ако желая да се променя – добре. Иначе… как да не го вкараш в затвора подобен смутител на обществения ред J?   

С две думи - хората, които стоят зад всичко това си вършат работата професионално. Събраха неколцина „излъскани” обществени личности, които да бъдат „лицето” на „ЛГБТ-идепологията” (ако мога да използвам подобен измислен израз). Събраха и неколцина фанатизирани националисти, които да бъдат ”лицето” на „противниците”. Християните и всички други, които са против „ЛГБТ-идеологията”, но не мразят никой ЛГБТ, нямат парад. Няма и да имат - тяхната роля е да стоят встрани, да нямат „лице”. Понеже на обикновения гражданин трябва да се представят само две алтернативи – или с умните, добри, благородни (и т.н.)  ЛГБТ или с тъпите, невежи, агресивни, лумпенизирани рецидивисти, които псуват, бият, изгарят знамена и прочие.

И така, „Избирайте, дами и господа!”. Какво ще изберете е ясно – само трябва да минат още 10-20 години докато „правилният” избор бъде достатъчно здраво вкоренен в обществото и всички различно мислещи минат в категорията „маргинали”. Вярно е, че 10-20 години са доста време, но все пак демокрацията иска жертви, нали така J?

Най-лошото в цялата работа е, че тя всъщност не носи нищо добро на самите ЛГБТ – на хората, които имат този проблем. На тях им се втълпява че това не е проблем, че могат да си живеят така и че всичко ще бъде наред… Хора, лъжат ви! Знам, че няма да ми повярвате, че най-вероятно ще се обидите, но ще ви го кажа пак – ЛЪЖАТ ВИ! И лъжата не се състой само в това, че да си ЛГБТ не е проблем!  Всички тези „ценности” с които живеем, целият свят с неговия вървеж – всичко е потънало в лъжа! Затова, ако някой все пак е „устоял” да прочете всичко дотук, бих искал да му кажа – потърси Истината. И да не си ЛГБТ знай, че всички сме в „един кюп” – еднакво оплетени в лъжи! Само който познае Бога намира Истината и Животът – всички други остават в лъжа и смърт… Опитал съм го и свидетелствам, че е така. И ще продължа да свидетелствам – без значение кой какво мисли и какви за закони се приемат. Истината си остава истина – дори да я криминализират.

Свобода или робство

Представете си един затвор. В него, естествено, са затворени престъпници – хора, които са определени като опасни или незаслужаващи да бъдат част от обществото. Изведнъж всички тези хора получават помилване – вече са свободни и могат да излязат на свобода. Каква чудесна новина! Или може би… не е чак толкова чудесна?

Предполагам всички християни (освен ако не сте повярвали вчера) сме чували много пъти подобни сравнения, с които ни е обяснявано какво е направил за нас Христос. Той дойде и ни освободи, слава на Бога и т.н.  И така, ние вече сме свободни от робството на греха, света и дявола и сме пълноправни и свободни граждани на Неговото царство. Дотук – чудесно. Оттук нататък обаче какво?

Да се върнем пак към нашия затвор. Представете си, че вие сте един от тези затворници. Осъдени сте още като дете и сте прекарали целия си живот там. Сега изведнъж идва свободата – можете да излезете и да бъдете свободни. На пръв поглед чудесно, но… Заедно със свободата вървят множество отговорности.  В затвора може да няма свобода, живота може да е мизерен, но все пак е уреден. Храната идва точно на времето си, подслона ви е осигурен. Въобще всички минимални нужди,  необходими за живота са подсигурени, има предполагам (никога не съм бил в затвор) дори и някакви минимални социална среда и удоволствия. За всички тези неща в света отвън ще трябва да се грижите сам. Ще трябва сам да си търсите работа, жилище, да учите за да постигнете квалификация и т.н. Ще трябва да участвате в много битки, да преживеете много трудности. Ако срещу това ви се предложи живота на затвора -  един живот на ограничена свобода и посредственост, но все пак без необходимостта да поемате отговорност и да се борите сам – какво ще изберете?  Според мен – колкото и странно да звучи – много хора (да не кажа повечето) ще изберат сигурността, макар и с цената на свободата си.

Да се върнем сега отново към нашия християнски живот. Примера със затвора не е напълно аналогичен, понеже – веднъж освободени -  ние не сме оставени сами на себе си, но Бог е който се грижи за нас. Ние влизаме в Неговата почива и си почиваме от собствените си дела. И все пак… Светът, този затвор, от който сме освободени, е едно доста добре уредено място , в което сме прекарали целия си живот.  В него има правила и сигурност – макар и измамна. Има и своите дребни удоволствия.  И колко християни са готови да го напуснат за да се сблъскат с непознатото, с борбите и трудностите в духовния свят, уповавайки се единствено на Божиите обещания? Малцина, оказва се. Дори в църквите множеството е доброволно приело ролята на добитък (говоря по принцип, винаги има изключения), над който властва местната църковна клика, обикновено в лицето на пастира. На повечето хора обаче така им харесва понеже ги избавя от необходимостта сами да се борят в духовния живот, който от своя страна е сведен до редица прости задължения от типа на „присъствай редовно на богослужение”, „давай дарение”, „прави каквото ти казва пастира” и т.н.  Не че тези неща сами по себе си са лоши – добре е и да се събираш с братята, и да даваш, и да се покоряваш на съответните авторитети. Просто те са част от живота, но не самият живот. Лесно могат да се изпълняват и от хора, които реално не водят духовен живот. И вероятно повечето са такива – защото така е много по-лесно.  Тук някой ще каже „Това не се отнася за мен, аз ходя на църква и имам много активен духовен живот.” Възможно е да е така, но добре ще сториш да изпиташ себе си – не заради мен, а заради теб самия и заради собствения ти живот. Ще ти предложа двата критерия, които – макар да са далеч от изчерпателност – използвам обикновено за себе си:

1. Животът е жив (както се пееше в една известна навремето песен). Ако наистина си жив ти ще притежаваш характеристиките на живот.
1. Ще растеш и ще се развиваш

Няма естествен живот без растеж и развитие. В духовния живот също е така. Ако си жив ще израстваш духовно. Всеки следващ  ден ще ставаш все по-„голям” и „развит”, все по-близо до „пълнолетно мъжество”, до образа на самия Христос.  Наблюдава ли се такава промяна в живота ти и хората около теб свидетелстват ли за нея?

2. „Реки от жива вода ще текат от утробата ти”

Всички ние сме части от едно тяло, а органите в едно тяло не живеят изолирано – те си взаимодействат, работят един за друг. Според това каква част си в Тялото служиш ли на останалите, тече ли Божията благодат през теб към тях? Може да си наскоро повярвал или да имаш множество проблеми в момента, които ти пречат. Може би все още нямаш голяма ефективност, по-често си в тежест отколкото в помощ - това са нормални неща. Но истинския живот в Тялото се характеризира с една жива „връзка” между членовете – те не могат един без друг. Имаш ли подобна връзка с другите или поне вътрешния копнеж и търсене за подобна връзка и подобни взаимоотношения? Те никак не са лесни (както може да потвърди всеки, който е в близко общение с чужди за него хора), нито са приятни за плътта, но въпреки това вътрешния копнеж у духовния човек за тях е силен и той е готов да страда за да ги има.

2. Да отделиш плътското от духовното.

Това е тема, почти непозната за повечето евангелски християни, затова те моля, читателю, да прочетеш и да размислиш над нея внимателно. Живота може да бъде два вида – плътски и духовен. И плътският живот може да имитира духовния много успешно! Може да растеш и да се развиваш – дори и в църквата – по плът, а не по дух. Може много неща да вършиш - и дори да си мислиш че ги правиш за Бога – но те да не са от Него. Единият живот е угоден на Бога ,а другият – макар да може на пръв поглед да го наподобява – не може да Му угоди. Как да различим единия от другия?  Трудно, много трудно е човек да изпитва сам себе си. Освен всичко друго дори когато имаме в някаква степен истински духовен живот, плътта (и Сатана, който я „подклажда)  непрекъснато се опитва да внесе в него нещо от себе си, някакъв „чужд огън” с който да го омърси и опорочи. Затова добре е, ако има около нас братя или сестри, които считаме за духовни, да ги помолим да споделят проблемите, които виждат в нас, без да се притесняват, че може да ни обидят. Понеже най-често самозаблудата е много по-явна за някой отвън, отколкото за този, който е вътре в нея.  Когато изпитваме сами себе си… най-общо правилото е, че Духа се противи на плътта и плътта – на Духа. Ако такова противопоставяне липсва, тогава за мен лично е много вероятно ентусизама ни да е плътски – колкото и „богоугодно” да изглежда делото. Затова съм изключително резервиран към изявления от рода на „Бог вложи в сърцето ми желание за…”. Да, Бог наистина може да вложи в сърцето ни желание за нещо, но това може и да е собственото ни плътско желание. И ако въпросното противопоставяне „Дух-плът” липсва, то тогава според мен е по-скоро второто. Или най-малкото е изключително съмнително…

Да обобщим казаното в няколко изречения:

Първо, ние трябва да пожелаем свободата и „гражданството” си „в Христос” и да ги потърсим, изоставяйки „уюта” на този свят. Иначе ще си останем свободни само „на хартия, де юре, докато всъщност продължаваме да живеем в „затвора” на света, под робството на греха и Сатана.

Второ, ако наистина искаме този нов живот да го търсим активно и да изпитваме себе си – дали реално сме достигнали нещо или единствено лъжем себе си. Две критерия с които можем да започнем това изпитване:

-          Имаме ли признаците на един жив човек в себе си или не

-          Ако все пак живеем – от плътта ли е живота ни (и всяко едно нещо в него) или от Духа.

Естествено ние всички сме далеч от съвършенство и – колкото и да сме духовни - в живота ни винаги ще има и нещо от „стария човек”, от плътта.   Но посоката и стремежа ни трябва да бъдат ясни – да търсим това, което е от Духа. Понеже:

„…който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.”

(Галатяни 6:8)

Амин.