Показват се публикациите с етикет библия. християнство. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет библия. християнство. Показване на всички публикации

вторник, 30 януари 2018 г.

Кратки размисли за gender и Истанбулската конвенция

Във връзка с разгорелият се в началото на 2018г. дебат относно Истанбулската конвенция за защита на жените от насилие бих искал да предложа един кратък (и без претенции за изчерпателност) анализ от християнска гледна точка. Преди това обаче нека изясним използваната терминология.

Какво означава думата  gender?

„Gender“ традиционно означава „(граматически) род“ и до времето на така наречената „сексуална революция“ (1960-1980г) се е използвала в предимно в този смисъл. Значението на „социален пол“ (или по-скоро „социална роля“, което ще използвам по-нататък) се свързва със сексологът Джон Мъни, който през 1955г. публикува труд,  в който прави разлика между „биологичен пол“ и „полова роля“.  Идеята му е първоначално  възприета и развита от феминистите и днес в социалните науки се прави ясно разграничение между „биологичен пол“ (sex) и „социален пол“ (gender). (източник - https://en.wikipedia.org/wiki/Gender )
Най-общо казано социалния пол/роля (gender) е съвкупността от всички характеристики и роли, които обществото възприема като „типично мъжки“ или „типично женски“ – като се започне от начина на обличане и се стигне до сексуалната  ориентация(Съответно трансджендър се наричат всички хора, които са възприели някаква роля, която е типична за другия пол.). Тъй като това понятие е доста широко Истнабулската конвенция дефинира в чл.3 значението на думата gender за целите на самия документ:

„„пол“ (gender – Б.м.)означава социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете; “

Понеже ще разглеждам темата в контекста на документа , оттук нататък ще се огранича до горната дефиниция за значението на думата gender.

Има ли социални роли според християните?

Може би някои ще се изненадат, но отговора е „да“.

      1. В Библията можем да намерим текстове, очертаващи различни роли за мъжа и жената – като се започне от Битие (различната форма на проклятието в Битие 3:16-18) и се стигне до посланията на ап. Петър и Павел (които говорят какво е подходящата роля за жените и мъжете в семейството и църквата)

          2. Дори „самото естество“ ни учи, че мъжете и жените имат различни роли. Половете се различават и физически, и психически(душевно).
3    
      3. Също така подобен извод можем да направим от света около нас (Бог се изявява и чрез творението Си). Виждаме (от Творението), че нашият Бог е Бог на разнообразието, на уникалността.  Колко различни видове цветя имаме например – и дори цветята от един и същи вид се различават едно от друго. В общи линии можем да кажем, че принципа на цялото творение е „много части с различни функции, които работят заедно и не могат една без друга“. Същият принцип се наблюдава и в човешкото общество.

Следователно можем да кажем, че всяко нещо, създадено от Бог е надарено от Него и с „Божествена роля“, която да изпълнява в едиността и цялостността на Творението.

Може ли християнин да изпълнява трансджендър-роля?

Вероятно отново ще стресна мнозина с отговора си – да (макар и не всяка роля). Вземете за пример вдовицата, която е принудена да изпълнява „мъжки“ роли в семейството. Или малка църква, състояща се само от жени (или само от мъже). Най-общо казано отношението ни към трансджендър ролите не бива да бъде „Не пипай, защото ще умреш!“. В много случаи се налага да помагаме (или да компенсираме липсата на човек от другия пол) с каквото можем. Голямата разлика с трансджендър хората е, че християнинът може да помага, но не губи/сменя половата си идентичност! Той се идентифицира със своята джендър роля и тя си остава главна и водеща за него. Трансджендър ролята е непривична тежест , едно „разсейване“, отклонение и забавяне в пътя, по който той трябва( и иска) да върви.

Основни изводи

Мъжете и жените, макар и равни (като „сънаследници на дадения чрез благодат живот“), са сътворени различни(„Равни“ не означава „еднакви“!) и имат различни функции в семейството, църквата и обществото. Понеже тези функции са „Божествено дадени“  в контекста на живота на цялото Творение, то те са единствено добри и правилни и неизпълнението им поражда зло както за самият индивид, така и за останалите хора и Творението като цяло. Функциите могат както да се припокриват в някаква степен (например и двата пола господаруват над и трябва да имат грижа за природата), така и да бъдат „полово ексклузивни“ (например раждането на деца). Можем (и трябва!) да помагаме в „чуждите“ функции, когато се налага, но приоритет и основа на живота ни остават функциите на собственият ни биологичен пол.

Проблемни концепции в Истанбулската конвенция

По надолу ще разгледам главните (според мен) проблемни концепции, залегнали в Иснабулската конвенция (По-нататък нарична за краткост  „Конвенцията“).
Конвенцията се занимава с проблемите на насилието над жените и начините за неговото изкореняване – една несъмнено правилна и достойна цел. Най-общо казано това трябва да бъде постигнато чрез инкриминиране актовете на насилие и превенция (отново няма какво да възразя относно принципа).  Проблемът е в погрешната идея за това кой е правилният модел на общество, към който трябва да се стремим.

Конвенцията стъпва върху модерното днес в западната култура разбиране за „абсюлютната индивидуална свобода“ (всеки може да прави каквото си иска със себе си). Колкото и добре да звучи на пръв поглед обаче, подобно виждане е несъвместимо с християнското виждане за  „интелигентния дизаин“ на Творението, което се състои от множество различни части, всяка от които има своя функция. Бих отишъл дори по-далеч като кажа, че това би трябвало да е очевидно за всеки здрав разум. Представете си например едно общество, състоящо се изцяло от трансджендъри, които да имат всички трансджендър роли (т.е. всяка част от обществото е напуснала определеното ѝ от Бог място) – няма начин подобно общество да бъде стабилно.  От друга страна да си представим обратния сценарий – всеки член от обществото взема насериозно отредената си роля на мъж/жена (Важно е обаче ролите да бъдат правилно дефинирани! Именно неправилни стериотипни идеи пораждат проблеми - като дискриминация на жените например.). Кой не би искал да живее в подобно общество?
Идеализираните крайни модели, разбира се, няма как да бъдат реализирани – винаги ще бъдем някъде по средата. Въпросът е към коя крайност се стремим? Към кое сме по-близо – възможно най-доброто или възможно най-лошото? Затова вместо да приемаме предлаганият ни „морален релативизъм“ (всички роли са еднакво добри за всеки) трябва ясно да заявим, че се стремим към ненасилствено изкореняване  на това, което е зло както за обществото, така и за отделния индивид.

За съжаление Истанбулската конвенция – изхождайки от възприетия днес в западната култура „морален релативизъм“ – предполага, че всякакви роли са еднакво добри за всеки и „правото на избор“ трябва да бъде промотирано и защитавано.  Това се вижда особено ясно в частта за превенция, където страните се задължават да „насърчават“ „нестереотипните роли“  и да „изкореняват“ на  „стереотипните роли“  (Член 12).  Това трябва да се постигне чрез кампании (Член 13), промени в образованието (Член 14) и участието на медиите (Член 17).

Не толкова явно идеята се промъква и в указанията за инкриминиране на насилието. Например член 3 говори, че разпоредбите на конвенцията ще се прилагат без дискриминация на база „сексуална ориентация“ . Как се тълкува това? Ако кажем, че гей-мъжете (които се самоопределят като жени) не са жени (или поне, че са непълноценни жени) - дискриминираме ли ги? Ако кажем, че транс-хората не могат да заемат определени длъжности (например в църквата) – дискриминираме ли ги? Ако кажем че транс-сексуалните „няма да наследят Божието царство“ – дискринминираме ли ги? Имайки предвид общоевропейският контекст, в който ще се тълкуват горните казуси мисля, че отговора е да. Тоест проповядването, че злото е зло и противоестественото е противоестетвено ще се приема като дискриминация към злите и противоестествените.

Да обобщим:
Истанбулската конвениция – ако и да засяга реални проблеми в обществото – е продукт на съвременната секуларана мисъл и поради това няма как да адресира проблемите по правилния начин, нито може да предложи правилните решения.  Всъщност в стремежа си да изкорени злото (под формата на насилието над жените), тя легализира и промотира други форми на злото (които в момента се възпримат като „ценност“), разрушителни за обществото и отделния индивид.

Какво трябва да се направи?


Отстояването на позицията „проив“ конвенцията (и други подобни документи) е само част от необходимите действия. Проблемът с насилието над жени, грешните стереотипни роли в някои общности и т.н. е съвсем реален и трябва да бъде адресиран. Необходимо е християните активно да участват в изготвянето на подобни документи и да пледират за използването на християнски подход към съответния проблем. За документите, за които сме „против“ е необходимо да бъдат предложени подходящи корекции, за които да настояваме. Не открих достоверни статистики, но в България би трябвало да има над 100 000 активни християни (съдейки по активност в популярни страници и харесвания във Фейсбук). Това е изключително сериозна сила, с която на всяко правителство би му се наложило да се съобразява. Ако сме достатъчно единни и активни. 

петък, 7 октомври 2016 г.

Изкуството


Изкуството е начин за комуникация, средство чрез което можем да докоснем сърцата и да предадем послания на хората около нас.

Мога да кажа, че - без значение дали става дума за музика, картини, поезия, проза или друго - разделям, най-общо казано произведенията в три категории:

1. Страстното изкуство
Това е най-примитивната, почти животинска форма на изкуството (разбирай "докосването"). Тя се състои във възбуждане на плътските страсти у хората и е в основата на почти всички "бестселъри" - еднодневки в съвременния западен свят. Като се започне от поп-музиката минем през шоутата и стигнем до най-касовите произведения на Холивуд -  почти всички те са ориентирани към събуждането на някакви (малко или повече) животински страсти у хората. Но понеже хората постепенно "привикват"  към подобна "стимулация" на страстите си и тя става все по-малко действена, затова и всяко следващо "произведение" се стреми да "удари нови върхове" (или ново "дъно" на перверзия) в опит да поддържа огъня на страстите. Оттук и падението на масовото "изкуство" - доколкото изобщо можем да го наречем с тази дума.

2. Душевното изкуство 
Тази категория стои с едно ниво по-високо от предходната. Освен множеството творци-еднодневки на страстно изкуство има и някакво малцинство творци, които търсят по-големи дълбочини. Незрелите им представители обикновено просто изваждат на показ собствената си душа, която - поради своята незрялост - е лишена от нужната дълбочина. Но когато узреят, когато придобият мъдрост, дълбочина и сила те могат да произведат това, което света би нарекъл "безсмъртно". Те могат да докосват сърцата на хората, събуждайки в тях чувства като обич, състрадание, милост, жертвоготовност(ако самите те ги имат, разбира се). С две думи - те умеят да направят света съпричастен на своята душа.

3. Духовното изкуство 
Изкуството, вдъхновено от Божия дух е, разбира се, най-висшата форма (може да има и изкуство вдъхновено от други духове, но няма да говорим за това сега). Страстното изкуство ни прави причастни на изразените от него страсти. Душевното ни прави причастни на душата на твореца (на неговите емоции, мисли, преживявания. или терзания). Духовното изкуство ни прави причастни на Бога - понеже тук твореца не изразява себе си, а Него чрез изкуството си. Както проповедника, който познава Бог, може да направи слушателите си да познаят Бога и да се приближат към Него чрез думите си (действието в сърцата на слушащите е на Светия Дух, но Той използва думите на проповедника), така и творецът може чрез изкуството си. И това би трябвало да бъде основна цел за твореца-християнин.

В заключение - Божията благодат е многообразна и дарбите са различни, но основната мисия на християнина (като свещеник) е да бъде посредник между хората и Бог. И част от свещенството е да представя Бог пред хората, да им помага да Го познаят. А това може да стане по много различни начини - и един от тях е чрез изкуството. Ако можем да имаме "помазана" проповед, защо да нямаме и "помазана" музика например. Или картина. Или дори театрално представление.


сряда, 5 октомври 2016 г.

Да си направим богове



Правим ли си и днес ние, християните, богове, които да "ходят пред нас" (Изход 32:1)? Според мен да. И даже бих казал, че това е масово явление в днешните евангелски църкви. Всъщност голяма част от тях се занимават точно с това - да "правят" богове и да ги "продават".  Но какъв е смисъла да правиш идоли? И защо търговията с тях преуспява? Основният смисъл според мен е, желанието да имаме бог, който да е част от нашия живот. Чували ли сте  въпроса "Бог част от твоя живот ли е"? Точно това е, което хората искат да имат. Понеже все пак е много по-добре да имаш "богове, които да ходят пред теб"  и да ти помагат в нужда, нали? Без съмнение е така. Затова и всеки човек си мечтае да има един малък бог - достатъчно малък, за да бъде удобно "вграден" в "постройката" на неговия живот. Само че истинският Бог е твърде голям, твърде неподходящ за тази цел (Всъщност ние сме малките "тухлички" в Божия градеж, ние сме тези, които са част от Божия план, а не обратното.). Оттук и голямото търсене на "малки" богове, които могат да бъдат удобна част от живота ни.

Със съжаление виждам, че църквите откликват на голямото търсене с дори още по-голямо предлагане и разнообразие от идоли. Да, казвам идоли. Вие преценете как трябва да бъде наречен бога на някой, който е обърнал Божия ред (нашият живот е станал "сградата", а Бог - "тухла" от нея), "изрязал" е фундамента на Благовестието (че трябва да умрем за да живеем, да се съразпнем с Христос за да получим нов живот, който вече ще живеем като едни малки "тухлички" в Божието творение - само за Него и според Неговата воля), "излъскал" е максимално "външността" на своя бог (с обещания за просперитет, здраве, щастие и т.н.) и иска да ми го "продаде". Всеки бог, който удобно се вгражда в стария плътски живот и който няма нищо против приятелството със света, аз го наричам идол - вие можете да го наречете както си искате...

вторник, 1 декември 2015 г.

Праведните и управлението на държавите

Част 1

Част 2

Автор:  Watchman
1Петр. 2:9  Вие, обаче, сте избран род, царско свещенство, свят народ, люде, които Бог придоби, за да възвестява превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина. 

Откр. 1:6  Който е направил нас царе и свещеници Богу и Отцу своему, на него да бъде слава и държава във веки веков. Амин 

Божият народ е народ с царско и свещеническо призвание. Това не е някаква "духовна" абстракция както смятат "небесните шматки", нито е политическа кариера, както считат реконструкционистите. Това е съвсем реална работа, която изисква нужното обучение и подготовка. И Христовото ученичество има за цел да ни подготви именно за това призвание.

Пс.149:5  Светиите ще тържествуват славно, Ще се радват на леглата си.
Пс.149:6  Славословия към Бога ще бъдат в устата им. И меч остър от двете страни на ръката им,
Пс.149:7  За да отдават възмездие на народите И наказание на племената,
Пс.149:8  За да вържат царете им с вериги, И благородните им с железни окови, -
Пс.149:9  За да извършат над тях написания съд! Тая чест принадлежи на всички Негови светии. Алилуя. 


Този пасаж говори съвсем ясно за ролята, която светиите ще изпълняват в Милениума, но мнозина напълно погрешно си представят, че управленските умения ще им се появят ей така от нищото с възкресението от мъртвите. Подобно очакване напълно обезсмисля ученичеството, защото ако умения и характер се придобиваха от нищото след възкресението, то така щяхме да придобием всички необходими качества за придобиването на които светиите през историята са претърпявали множество страдания и лишения, проявявали са усърдие, постоянство и дълготърпение.

За упражняването на тази власт Бог е отредил не политическата система, а определени оръжия чрез които праведните воюват за правдата и опазването на народите си. Апостол Павел говори за тези оръжия не веднъж:

2Коринт. 10:4  Защото оръжията, с които воюваме, не са плътски, но пред Бога са силни за събаряне на крепости. 

2Коринт. 6:7  с говорене истината, с Божия сила, чрез оръжията на правдата в дясната ръка и в лявата; 

Еф. 6:10  Най-после, заяквайте в Господа и в силата на Неговото могъщество.
Еф. 6:11  Облечете се в Божието всеоръжие, за да можете да устоите срещу хитростите на дявола.
Еф. 6:12  Защото нашата борба не е срещу кръв и плът, но срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесните места.
Еф. 6:13  Затова вземете Божието всеоръжие, за да можете да противостоите в злия ден, и, като надвиете на всичко, да устоите. 


Очевидно под "оръжия" апостола няма предвид методите на политическата система, както предлага Гари Норт. Когато използва термина "оръжията на правдата", защото методите на системата се използват от нечестивите, а "оръжията на правдата" се подразбира, че са достъпни само за праведните.

Апостол Павел също дефинира и конфликта в който участваме и в който прилагаме тези оръжия. Нашата борба не е срещу плът и кръв, срещу нещо, чийто източник са човеци, а срещу предалите се на сатана структури на власт във небесните места. С други думи християните се намират в постоянен конфликт с намеренията на демоничните началства и власти спрямо народите, като нашата задача е да блокираме тези намерения и да бъдем проводници на Божиите цели и намерения.

Прекрасен пример на борба за такова блокиране на намерения виждаме в молитвите на цар Давид:

Пс.  140:8  Господи, не удовлетворявай желанията на нечестивия; Не оставяй да успее злият му помисъл, Да не би да се надигат.

Пс. 64:2  Покрий ме от събора на лукавите,От сганта на делащите беззаконие,
Пс. 64:3  Които острят като меч езика си:Приготвят като стрели горчиви думи,
Пс. 64:4  За да устрелят тайно непорочния:Внезапно го устреляват, и не се боят.
Пс. 64:5  Утвърждават се на едно лукаво нещо:Наговарят се да крият сети,И казват: Кой ще ги види?
Пс. 64:6  Изнамерват беззакония:Думат: Извършихме намерение добре измислено.Вътрешността и сърдцето на всекиго са дълбоки.
Пс. 64:7  Но Бог ще ги устрели:От внезапна стрела ще бъдат ранени.
Пс. 64:8  И езикът им ще ги спъне:Ще бягат всички които ги гледат. 


Пс. 55:9  Опропасти ги, Господи, и раздели съвета им; Защото видях насилие и разпра в града. 

Това е само малка част от непрестанната борба на Давид в молитвите си срещу кроежите и плановете на нечестивите. Ако изучаваме Псалмите ще видим, че подобни молитви бяха основна част от молитвения живот на Давид.

Днес на повечето християни е внушено (чрез непрестанна доктринална инфилтрация от врага), че моливите за хората с власт и сила трябва да бъдат само позитивни молитви за благословение и успех. Такова беззъбо и наивно християнство води до инфантилността и наивността, която се е превърнала в масово явление по църквите. Божиите хора трябва да разпознават слугите на поднебесните началства и власти срещу които е нашата непрестанна борба.

За да можем въобще да водим такава борба, ние на първо място трябва да сме наясно със ситуацията в която се намираме. Точно затова апостол Павел поставя на първо място от Божието въоръжение - да бъдем препасани с истина през кръста си. Ние трябва да сме наясно на първо място с истината за това какви са Божиите цели и намерения в нашето поколение и на второ място да не сме невежи относно конкретните кроежи и цели на врага. Само по този начин ние можем да воюваме на страната на истината. Но ако нехаем и сме в "блаженно" невежество, то ние сме напълно неспособни да водим каквато и да е борба с врага. Който е ходил в казармата знае, че когато един войник бъде пленен или вкаран в ареста, първото нещо, което се прави е че му се сваля колана от кръста. Ако ти си без колан, това означава, че си пленник или арестант. И точно такова ще бъде състоянието ни спрямо врага ако не сме здраво препасани с истината през кръста си.

Накрая бих искал да направя няколко обобщения от казаното до момента по темата:

1. Първото и най-важно нещо е да осъзнаем нашата отговорност спрямо народа част от който Бог ни е направил да се родим и сред който Бог е избрал да живеем. Народите са под непрестанната атака на врага от една страна, но от друга Бог има цел и намерение за всеки народ, който Той е създал на земята.

2. Тази отговорност изисква, да изоставим безучастното нехайство по отношение на това, което се случва с народа ни, и да търсим Божията воля за този народ, като воюваме за тази воля с оръжията на правдата в дясната ръка и в лявата.

3. На нечестивите не е даден мандат да безчистват на воля, но Бог е избрал народа Си да бъде глава над тях, а не опашка. Да ги държи с железни вериги и да обуздава тяхното непрестанно увеличаващо се нечестие. Това обуздаване не става посредством политическата система и придобиване на политическа власт, а чрез оръжията на правдата, които следва да бъдат прилежно изучавани от Писанията и прилагани на практика.

Моето дълбоко убеждение е, че ако успеем да вникнем, разберем и приложим тази толкова важна тема, ние ще се превърнем в инструмет за промяната на съдбата на нашия народ и нейното насочване в руслото на Божията воля и далеч от деструктивните усилия на врага.

четвъртък, 2 юли 2015 г.

Вторият „Прайд”

Тази година пропуснах провеждането на „Гордостта на София” („София Прайд”) – не бях в града. Не съм чел/гледал и отразяването му – реших, че няма да изпусна нищо важно. Както някой беше писал – „Прайд-а стана вече традиционен”. Освен това имам пред себе си „челния опит” на страните от Западна Европа. Като цяло те се движат с 20-ина години пред нас във всяка една област  - и според мен „Прайд”-а не прави изключение. Така че защо ми е да наблюдавам „по лупа” нашенския „Прайд” след като мога спокойно да видя как ще се развие движението на българските ЛГБТ с времето (при положение че настоящия „политически климат” се запази) от примера на „развитите” страни? При това положение (и при положение, че самият аз не съм буква от ЛГБТ-то) мисля, че липсата на сериозен интерес от моя страна към въпросното събитие е разбираема…

Оказа се обаче, че все пак съм пропуснал нещо ново тази година. Нещо любопитно, макар и  - като се замисля сега – съвършено очаквано и логично. Освен традиционния „Прайд” тази година имало и втори парад в подкрепа на ЛГБТ. Научих за него съвсем случайно - от „стената” на един ЛГБТ приятел във Фейсбук. Въпросното събитие носи името „Антигей парад” и е преминало „с псувни и изгаряне на знамето на ЕС” както разбирам от статията на mediapool.bg -  http://www.mediapool.bg/antigei-paradat-premina-s-psuvni-i-gorene-na-znameto-na-es-news235925.html  Малко съм изненадан, че „противниците на гей-парада” са се ограничили само с това – може би трябваше да има и няколко по-вандалски прояви, нещо като побой, счупени прозорци. Все пак трябва да сме сигурни, че обикновения гражданин ще види какво представляват хората, които са против „Прайд”-а и смятат „нетрадиционната сексуална ориентация” за проблем. Както се беше изразил някой на стената на моят приятел -  „Примитивизмът това представлява. Тъпи, глупави, невежи хора, автоагресори. И като им казвам какви са, се сърдят и дори не разбират, че това не са обиди, а констатации на поведението им, чисто фактологични.” 
Но може би вандализма е запазен за следващата година – в крайна сметка нещата трябва да ескалират постепенно, така ще бъдат „най-безболезнено” приети от обществото. Аз лично смятам, че ще ескалират. Понеже заклеймяването на несъгласните като „тъпи, глупави, невежи и автоагресори” не е достатъчно – те трябва да бъдат обявени за престъпници и да бъдат преследвани от закона. Всяко несъгласие с новата ценностна система трябва да попада в категорията „реч на омразата” – можем да видим модела в „развитите” страни. Например аз като кажа на някой, че хомосексуализмът е зло и който го практикува няма да наследи Божието царство – трябва да отида в затвора. А това, че нямам и капка омраза към който и да е ЛГБТ, че никога не бих му сторил зло (всъщност точно обратното) няма никакво значение. В крайна сметка нали и аз съм от „тях” - тъп, глупав, невежа, автоагресор и криминогенен „елемент”. Ако желая да се променя – добре. Иначе… как да не го вкараш в затвора подобен смутител на обществения ред J?   

С две думи - хората, които стоят зад всичко това си вършат работата професионално. Събраха неколцина „излъскани” обществени личности, които да бъдат „лицето” на „ЛГБТ-идепологията” (ако мога да използвам подобен измислен израз). Събраха и неколцина фанатизирани националисти, които да бъдат ”лицето” на „противниците”. Християните и всички други, които са против „ЛГБТ-идеологията”, но не мразят никой ЛГБТ, нямат парад. Няма и да имат - тяхната роля е да стоят встрани, да нямат „лице”. Понеже на обикновения гражданин трябва да се представят само две алтернативи – или с умните, добри, благородни (и т.н.)  ЛГБТ или с тъпите, невежи, агресивни, лумпенизирани рецидивисти, които псуват, бият, изгарят знамена и прочие.

И така, „Избирайте, дами и господа!”. Какво ще изберете е ясно – само трябва да минат още 10-20 години докато „правилният” избор бъде достатъчно здраво вкоренен в обществото и всички различно мислещи минат в категорията „маргинали”. Вярно е, че 10-20 години са доста време, но все пак демокрацията иска жертви, нали така J?


Най-лошото в цялата работа е, че тя всъщност не носи нищо добро на самите ЛГБТ – на хората, които имат този проблем. На тях им се втълпява че това не е проблем, че могат да си живеят така и че всичко ще бъде наред… Хора, лъжат ви! Знам, че няма да ми повярвате, че най-вероятно ще се обидите, но ще ви го кажа пак – ЛЪЖАТ ВИ! И лъжата не се състой само в това, че да си ЛГБТ не е проблем!  Всички тези „ценности” с които живеем, целият свят с неговия вървеж – всичко е потънало в лъжа! Затова, ако някой все пак е „устоял” да прочете всичко дотук, бих искал да му кажа – потърси Истината. И да не си ЛГБТ знай, че всички сме в „един кюп” – еднакво оплетени в лъжи! Само който познае Бога намира Истината и Животът – всички други остават в лъжа и смърт… Опитал съм го и свидетелствам, че е така. И ще продължа да свидетелствам – без значение кой какво мисли и какви за закони се приемат. Истината си остава истина – дори да я криминализират.

понеделник, 4 ноември 2013 г.

За протестите и революциите

Вчера за първи път се сблъсках лично с протестиращите студенти и, да ви кажа, стана ми много болно. Не само за студентите, естествено, но за мен те са нещо като символ. Понеже ако надеждата, възвишените идеали, красотата, стремежа и вярата в доброто у хората биха имали символ и „лице“ - какво по-добро от това на студентските протести?

Не знам за вас, но аз лично много уважавам хората, които търсят доброто и са готови да се борят и дори да се жертват за него. Уважавам студентите и всички други, които протестират и се борят против мизерното статукво в нашата държава. Уважавам не само тях – понеже това не е първата борба, на която съм свидетел. Уважавам и тези, които се бориха през зимата на 1997г., когато и аз самият бях студент. Много добре си спомням митингите и демонстрациите веднага след 1989г., борбата на изборите след това, които тогавашното въплъщение на надеждата – СДС – загуби. И на следващите, които спечели. И не само тях уважавам. С риск да ядосам някого ще кажа, че уважавам и предишните борци за доброто на народа – комунистите от предкомунистическото време. Понеже като дете (покрай моите баба и дядо) познавах някои от тях. Затова ви моля да не ги бъркате с властоимащите, които се возеха във „Волги“-те. Не, те бяха обикновени хорица, които се бяха борили и жертвали за идеалите си, за това, което сами като младежи са вярвали, че е добро за България. И понеже такива хора нямаше как да са удобни на управляващите, бяха натикани в „трета глуха“ - с едно звание „активен борец против фашизма и капитализма“ (и тук там някоя инвалидна пенсийка) за награда. А за някои от тях, които са си позволявали да се противопоставят на свещената „партийна линия“ се говореше, че братята им комунисти са се погрижили да замълчат завинаги... Аз лично не съм изследвал съдбата им, нито имам някакви доказателства, но знаете как е в малкия град – хората се познават... и говорят разни неща.

Защо ви пиша днес всички тези неща? За да си спомните. Може би някои от вас са се ентусиазирали покрай големите думи – в България се раждало гражданското общество, това било началото на промяната и т.н. Спомнете си. Спомнете си как от идеите за равенство и братство се роди Червения звяр, който първо унищожи идеалистите в собствените си редици, които бяха готови да жертват живота си за него. Спомнете си какво се случи с „революциите“ от 1989 и 1997г. И ако по някаква причина си помислите, че това е някаква типично „българска черта“, нещо специфично единствено за нашия манталитети и нашите революции – спомнете си безсмъртната фраза на френския адвокат и революционер Пиер Вернио „Революцията изяжда децата си“.

Пиша ви всичко това – конкретно на вас, 10-ината души, които чете този блог – понеже искам да ви призова да се опитаме да направим нещо, едно последно отчаяно усилие. Смятам, че България умира, българския народ загива. Дано Бог даде да греша за това, но така смятам. Ако изобщо сме свидетели на някакво „начало“, то според мен това е „началото на края“. Вероятно нищо няма да се случи следващите 5-6, дори 10 години. Може би дори до края на живота ни държавата ще просъществува – държавите и народите обикновено не изчезват чак толкова бързо. Най-вероятно процеса ще бъде доста плавен и постепен, но той вече е в ход. Мисля, че почти всички вече го виждат – някои са безразлични, други отчаяни, а трети се опитват да променят нещо. Дори обаче тези, които се борят не знаят как да го направят, нямат „ключа“, който би могъл да им донесе успех. Ние, християните имаме този „ключ“ - поне теоретически. Знаем защо плътската борба срещу злото е обречена (поне на теория) и (отново на теория) би трябвало да познаваме единственият Път, който може да донесе успех.
Затова искам да ви призова – опитайте се да направите нещо. Молете се. Опитвайте се да помагате на хората. Работете. Може би не точно сега е момента - на мига да направите нещо. Може би не и утре. Но не отлагайте повече отколкото трябва.

Не искам да звуча като някой от модерните проповедници, които манипулират емоциите на хората. Не искам да се ентусиазирате, да тръгнете да вършите глупости и после да изглеждате смешни. Не искам да се натоварите (под влияние на емоциите) с повече отколкото можете да носите и – след седмица, месец или година – да рухнете под бремето, което сами сте си наложили. Не искам нищо от това да се случи – затова преценете добре силите, желанието и възможностите си. Но знайте, че другата страна на проблема също е реална – хората загиват. Днешните идеалисти, които протестират в името на „една по-добра България“ са утрешните циници, които ще са се убедили „от собствен опит“, че идеализма е празна работа, и че единственото смислено нещо в живота е личното облагодетелстване , па ако ще „след мен и потоп“.
Затова нека се опитваме да правим каквото е по силите ни. Да подкрепяме всичко, което е добро. Да даваме пример – личен пример – кое е правилно, какво значи човек да е добър и достоен и какъв е пътя да се постигне това. Да вършим каквото можем всеки ден – дори и да е малко. Да се опитваме да показваме верния път, за който вярваме, че единствен води към спасение...
Това не е работа за ден или два, но за цял живот. Уинстън Чърчил беше казал „Нямам да предложа нищо друго освен кръв, тежък труд, сълзи и пот.“. Такова е и нашето дело, в което ние сме се кръстили да участваме. Това означава да си християнин. Затова нека оставим всичко друго и да се стремим да бъдем това, за което сме призвани. И Бог да ни помага.

понеделник, 21 януари 2013 г.

Големият Бог и малкия бог

“Защото Моите помисли не са като вашите помисли. Нито вашите пътища като Моите пътища, казва Господ. Понеже, както небето е по-високо от земята, Така и Моите пътища са по-високи от вашите пътища, И Моите помисли от вашите помисли.” (Исая 55:8,9)


Преди 2000г. Исус „дойде при своите Си, но своите Му не Го приеха“ (Йоан 1:11). Защо се получи така? Несъмнено когато се сетим за фарисеите, първата ни асоциация е „лицемерие“ - в това ги обвиняваше най-често Той. Но какви всъщност бяха корените на това лицемерие? Със сигурност е имало и „грубо лицемерие“ (ако мога така да се изразя) – хора които само са се представяли за религиозни за да извлекат от това някакви облаги. Хора, които днес бихме нарекли „мошеници“ и „шарлатани“. Има ги във всяка религиозна система, имало ги е със сигурност и тогава. Но нима всички са били такива? Не мисля. Смятам, че повечето са били наистина посветени, търсещи и очакващи Бога, Месията, спасението на Израел. Какъв беше проблема им тогава? Това, че бяха направили Бог част от своя свят вместо те да бъдат част от Неговия. Ще го кажа отново - бяха направили Бог част от своя свят вместо те да бъдат част от Неговия!
Те се бяха опитали да вградят Израилевия Бог в своя собствен мироглед, религиозна, система, живот. С други думи техния бог беше просто някаква част от техния свят. Те познаваха Писанията, имаха равини, които да им тълкуват трудните места, знаеха какво Бог иска от тях и смятаха, че са наясно, че имат вярната и завършена представа. Затова те (например фарисеите) бяха взели тази своя представа за Бога и бяха я положили като основа, върху която градяха религията и живота си. Или с други думи – света си. Не че има нещо неправилно в това да градиш живота си върху Бога – съвсем не! Но те бяха вкарали своя бог в рамките на техните представи, на техните разбирания, на техния свят. Техният бог беше просто част от живота им. Но Живият Бог е твърде голям за да бъде част от нещо. Така че това, което те имаха беше един малък бог, който да може удобно да се вмести в техния малък свят. Мислеха си че служат на Бога, но всъщност служеха на някакъв свой идол – бяха де факто идолопоклонници.
Затова и когато Исус дойде и им изяви Бог, те не можаха да Го познаят – Той беше твърде различен от техните представи за Него. Твърде голям, за да бъде по някакъв начин вместен в тях. И ако се бяха опитали да Го напъхат, то със сигурност техният чудесен и грижливо подреден религиозен свят щеше да се пръсне. Така че бяха поставени пред избор – или Христос или техният религиозен свят. Нямаше как да имат и двете. Е, знаем какво избраха повечето. Техният свят беше твърде подреден, твърде удобен и приятен. Не можеха да го отхвърлят с лека ръка – това беше техния живот. И да ви кажа честно разбирам много добре как са се чувствали – и колко лесно им е било да вземат това решение за да запазят съществуващия порядък...


Защо говоря всичко това? Понеже това не е присъщо само за фарисеите, а за всички религиозни хора. Това е клопка, в която и днес падат християните – аз и вие също. И това няма нищо общо с „грубото лицемерие“. Човек може да е искрен, търсещ, праведен – и въпреки това да не разбира. И когато Бог дойде, той да не Го познае.


За мен най-яркият пример в това отношение беше Йов – човек праведен, който се бои от Бога и като когото „нямаше друг измежду човеците“. Той беше човек угоден на Бог, но който въпреки това не разбираше. И беше Го вкарал в собствената си „схема“ – щом съм праведен значи ме очакват само добри неща, ще бъда още повече утвърден и т.н. Бедите, които изведнъж го сполетяха обаче бяха нещо съвсем различно от това, което очакваше и той изпадна в недоумение. Как можеше да се случва всичко това? Приятелите му не можеха да му помогнат – те живееха със същата „схема“ като него. „Бог не наказва праведните, а нечестивите. Щом те наказва значи си съгрешил тайно. Отвърни се от злото и Бог ще се смили над теб“. Ясно, просто и точно, нали? Разбира се, Йов знаеше, че не е съгрешил, но разликата между него и тях стигаше само до тук. Отхвърлил ясното и логично обяснение (което до този момент е било и негово собствено) той не знаеше с какво да го замени, не можеше да обясни привидната липса на благословение и сполетелите го нещастия. Той беше праведен и трябваше да има благословение. Ако Бог беше човек, той щеше да се срещне с него и да защити правото си, но сега...
В общи линии това беше разговора, който водеше с приятелите си през цялото време (Накрая младият Елиу каза нещо малко по-различно от вече споменатото, но няма да се спирам сега на това). Накрая Бог изпълни желанието му и му отговори изсред бурята. И му каза – най-общо казано – следното: „Кой си ти, че ме учиш какво, как и кога трябва да върша? Нима си силен, мъдър, можещ и знаещ като Мене?“
Тогава Йов разбра. Разбра, че не Бог е част от неговия малък свят, а той самият заедно със всичко, което притежава, е просто малка „тухла“ в света на Бога, с която Той ще строи и върши каквото Му е угодно според превъзходните Си сила и мъдрост. И
„Тогава Йов отговори Господу, казвайки:
Зная, че всичко можеш, и че никое Твое намерение не може да бъде възпрепятствувано. Наистина, кой е този, който помрачава Твоя съвет неразумно. Ето защо аз говорих за онова, което не съм разбирал, за неща пречудни за мене, които не съм познавал. Слушай, моля Ти се, и аз ще говоря; Ще Те попитам, и Ти ми изявявай. Слушал бях за Тебе със слушането на ухото, Но сега окото ми Те вижда; Затова отричам се от думите си и се кая в пръст и пепел.“ (Йов 42:1-6)


В общи линии можем да кажем, че дори и най-ревностните често попадат в тази клопка – на вкарването на Бог в собствената ни „схема“, на неразбирането. А колкото за нас самите като общност и за църквите ни – трудно ми е да повярвам, че бихме могли да приличаме повече на фарисеите от времето на Исус. Изградили сме свой комфортен християнски свят. И на рафта в една от стаите на този свят (понякога и поставен на красив пиедестал) стой един безопасен и удобен бог... Ние често се молим Той да дойде при нас, да ни посети с благословение отгоре. Но бихме ли Го познали когато дойде? Не е много вероятно според мен. Понеже едва ли идването и видът Му ще отговарят на нашите представи.
Затова и Бог – който ни познава по-добре отколкото се познаваме ние – не идва неочаквано, а изпраща първо вестителя Си, който да подготви хората за Него – „да не би да дойда и поразя земята с проклетия“ (Малахия 4:4). Понеже Неговото идване е винаги време за съд и разделение – благословение за тези, които Го приемат и осъждение за тези, които Го отхвърлят.


Затова всички вие, които се молите и чакате идването на Господа (не само второто Му пришествие, но идването Му във вашия живот) чуйте днес гласът който вика от пустинята:
„Пригответе пътя за Господа! Направете прав път в пустинята за нашия Бог!“

неделя, 2 декември 2012 г.

Изкуплението



Предисловие

Преди да се започнем с темата по същество, редно е според мен да се дадат отговори на някои въпроси, които читателят вероятно ще си зададе. Каква е тази книга? Какво ще ми даде? Подходяща ли е за мен и има ли смисъл да я чета изобщо? Всеки, който държи нова книга в ръцете си, си задава тези въпроси, които в крайна сметка са обобщени в хамлетовата дилема „Да я чета ли или не? Това е въпросът...“ Затова и ще се опитам да отговоря на всички тези питания накратко в началото, та всеки да може да реши за себе си дали си заслужава да продължи да чете по-нататък.


Първо, тази книга не е богословски труд. Аз самият не съм богослов, нито се интересувам от богословието като академична дисциплина. Пиша тази малка книжка от позицията си на обикновен християнин за други обикновени християни. Така че ако пишете дипломна работа по въпроса и се интересувате от сериозен исторически и библейски анализ на различните доктрини, то тази книга не е за вас – обърнете се към съответната специализирана литература.


Второ, каква все пак е целта на книгата? Целта е да се опита да даде един малко по-широк поглед на обикновения християнин по въпроса за това, което имаме „в Христос”. В повечето църкви традиционно се набляга на жертвата на Христос за прощение на греховете. Но Той не е само Жертвата, Той е и Свещеникът. Той е също така нашата мъдрост от Бога, освещение, изкупление, Животът, Пътят и т.н. Въобще в Него „са скрити всичките съкровища на премъдростта и на знанието. “ (Кол. 2:3). За съжаление твърде често ние обръщаме внимание главно на едно (или най-много две) от нещата, които Той е. Говорим за тях, разсъждаваме върху тях и строим живота и християнството си върху тях. Вярвам, че това е дълбоко погрешно – дори когато знанията ни по въпроса са по принцип верни. Приличаме на хора, които се опитват да видят картината, изобразена върху гоблен като хванат една нишка и изследват нейната дължина, местата където се появява, вида и гъстотата на бодовете, вида на конеца и т.н. Дори да сме направили добросъвестно всички тези трудни и сложни изследвания, те малко ни помагат в главното - да видим картината върху гоблена. Всъщност рядко е необходимо да изследваме с математическа прецизност всеки бод и нишка поотделно – в повечето случаи е необходимо просто да отстъпим крачка назад и да погледнем. Затова и в християнството често можем да видим прости хора, достигнали до удивителна мъдрост и прозрения, както и (за съжаление) обратното – големи умове, които изследват теоретично една или друга част от християнството, но са пропуснали главното.
Целта на тази малка книжка е именно това – да се опита да предаде, макар и с най-груби щрихи, нещо като цялостна картина на това наистина пречудно дело, Изкуплението. Далеч съм от мисълта, че бих могъл да ви опиша цялата картина – не знам доколко това е изобщо по човешките възможности. Сигурен съм също така и че има хора, които биха могли да кажат по въпроса много повече от мен. За съжаление обаче към момента не съм срещал такава книга, още по-малко преведена на български. Това е и причината да се опитам сам да напиша нещо по въпроса.

Трето и последно – какъв е смисъла за обикновения християнин да чете подобна книга? Не са ли това теоретични богословски проблеми, които имат малко (или нищо) общо с ежедневният ни живот и проблеми? Според мен отговорът е категорично не. Познаването на Бога е нещо съществено за „да не бъдем вече деца, блъскани и завличани от всеки вятър на учение, чрез човешката заблуда, в лукавство, по измамителни хитрости; “ (Еф.4:14) Именно неразбирането на Бога е в основата на множеството заблуди и лъжеучения, намиращи толкова благодатна почва в църквите ни днес. Затова „да не бъдем вече деца“ както ни съветва апостолът, но „да пораснем по всичко в Него, Който е главата, Христос“. И откъде би трябвало да започнем това израстване в познаване и мъдрост ако не от самото начало, от основата на нашата вяра? Какво имаме „в Христос“ и защо? Това е въпрос, на който малцина могат да отговорят. Едни казват, че имаме съвършено здраве и изцеление от всяка болест. Други – богатство и материални успехи. Трети – запазено място в Рая. Днес се проповядват най-различни „благовестия” и най-различни „исусовци“. Кой от тях ще изберем и след кого ще тръгнем? Това съвсем не е маловажен, а по-скоро животоопределящ въпрос за всеки един от нас. Доколкото вярата ни е жива (а не нещо „отделно“ от живота ни), тя ще определя пътя и посоката на живота ни. Различни вери – различни пътища. А различните пътища обикновено водят и до различни места...
Затова и познаването на Бога съвсем не влиза в категорията на „абстрактното знание“. То е свързано с израстването ни в Христос. Понеже ние познаваме Бога само доколкото сме израсли в Него и също така познавайки Бога израстваме в Него.


Целта на тази книга е именно това – не да даде нови факти и да умножи книжното ни знание, а - с Божията помощ - да помогне на читателя да познае малко по-добре Бога и Неговият грандиозен план в лицето на нашия Господ и Спасител, Човекът Исус Христос. Разбира се, далеч съм от мисълта, че аз сам бих могъл да помогна (чрез нещо казано или написано) в това велико тайнство – познаването на Бога от човека чрез единение с Него. На това е способен единствено сам Бог чрез своя Дух и благодат. Но търсенето, четенето и размишленията определено помагат понеже „който търси - намира, който иска – ще му се даде и който хлопа – ще му се отвори“. Да копнеем по Него, да Го търсим и да размишляваме е угодно на нашия Бог. И Той възнаграждава изобилно дори и най-немощните ни усилия. Затова и смея да се надявам, че – с Божията благодат – четенето и размишленията по тези въпроси ще бъдат за вас читателите също така благословени, както са и за мен.


Искам също така да изкажа и дълбоките си благодарности на Радостин Марчев и Георги Шопов, без които написването на тази кратка книжка не би било възможно.



От автора.
01/12/2012 година



Цялата книжка тук - https://www.dropbox.com/s/zdpakvahe9marw0/Izkuplenieto.pdf

вторник, 13 ноември 2012 г.

Божията почивка


„Защото оня, който е влязъл в Неговата почивка, той си е починал от своите дела, както и Бог от Своите Си.” (Евреи 4:10)

„Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя.Вземете Моето иго върху си, и научете се от Мене; защото съм кротък и смирен на сърце; и ще намерите покой на душите си.  Защото Моето иго е благо, и Моето бреме е леко.” (Матей11:28-30)

Един от фундаменталните въпроси, които ние като християни трябва да си зададем, е именно този – влезли ли сме в Божията почивка, която сам Бог е приготвил за нас? Авторът на посланието към евреите  ги подтиква да го направят, давайки им за пример техните предци, които „поради неверието си не можаха да влязат”. Но същият въпрос стои и пред нас с не по-малка сила. Успели ли сме? Или – подобно на невярващите (или непокорните) израилтяни – сме пропуснали Божието обещание?
Обърнете внимание колко близо до целта беше успял да достигне народът на Израел. Те бяха живели и страдали в робството си в Египет. Бяха повярвали в своя „месия”  - Моисей. Бяха  преживели всички чудеса и знамения и бяха излезли от Египет с високо вдигнати глави.  Бяха преминали през пустинята, където – макар и „падайки и ставайки” (Кой от нас не пада и не става непрекъснато?) – продължаваха да се предвижват в правилната посока. Накрая стигнаха до обещаната земя – до самите й граници! И все пак не можаха да влязат...  
Подобно и ние сме повярвали в Месията, излезли сме от света и сме тръгнали към „обещаната земя”. Но не всички, които са тръгнали задължително ще успеят да влязат в нея. Затова и ап. Павел ни предупреждава:
„Защото, братя, желая да знаете, че, макар да са били бащите ни всички под облака, и всички да са минали през морето, и в облака и в морето всички да са били кръстени от Моисея, и всички да са яли от същата духовна храна, и всички да са пили от същото духовно питие, (защото пиеха от една духовна канара, която ги придружаваше; и тая канара бе Христос), пак в повечето от тях Бог не благоволи; затова ги измори в пустинята.” (1 Кор. 10: 1-5)
Затова и авторът на посланието към евреите ги подтиква да влязат в обещаната „почивка” – „да не би да се окаже, че някой не е стигнал до нея”. Понеже цялото ни „пътуване” – то е именно заради крайната цел. Ако не успеем да я достигнем... всичко е напусто. Да ни пази Бог от подобен злощастен край!

Но каква е тази почивка, за която се говори и която ни е дадена в Христос? Авторът я сравнява с почивката на Бога, който в шест дни сътвори света, а на седмия си почина. Обърнете внимание, че седмия ден беше последен – той не премина в осми! Един ден, когато дойде времето Бог  да създаде новото небе и земя, Той отново ще твори. Тогава ще дойде и осмият (или новият първи) ден – денят на новото начало. Затова и Христос – първият участник в новото творение – възкръсна  в осмия ден... Но сега говорим явсе още за настоящото творение или седмица. И за това, че Божията почивка е последният ден, който не преминава. Понеже, както пише Дж. Бънян в „Пътешественикът”,  „Първото трябва да отстъпи мястото си на последното, защото на последното времето предстои да дойде. Последното обаче не отстъпва мястото си никому, тъй като след него няма какво да идва. ”  Така и първият ден трябваше да отстъпи място на втория, вттория на третия и т.н. – до седмия. Седмия ден обаче беше последният и той не свърши за отстъпи място на следващия – понеже след него нямаше вече какво да идва.
Именно това е почивката, която ни е даден в Христос – последната и финална почивка, която няма да премине. На нея беше символ и съботната почивка, заповядана от Моисей  – „Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела;  а на седмия ден, който е събота на Господа твоя Бог, да не вършиш никаква работа...”  (Изход 20:9-10). Тя обаче, както и целият Закон, съдържаше  само „сянката” на това, което имаше да дойде. Подобно на жертвите, които не можеха да очистят напълно приносителя си и трябваше да се повтарят отново и отново, съботата също не можеше да „остане”, но се повтаряше отново и отново, сочейки към истинската събота, която беше обещана и трябваше да дойде.
Но какво все пак означава това? Това означава, че за тези, които са „в Христос” „шестте дни”, през които са вършили „своите дела” са приключили. Те ,подобно на Бог, са влезли в своята събота – една почивка с начало, но без край. За този, който е отворил сърцето си за Христос и е казал „Живей в мен.” и  „Не моята, но Твоята воля да бъде”, си е починал от собствените си дела и борби.  Той е освободен от бремето да се опитва да постигне своята воля – от целите, амбициите, борбата. Не само в света, но и в църквата и дори по отношение на себе си – по отношение на собствената си „борба” за святост. Той живее за да върши Божията воля, а за да върши божията воля разчита на Божията сила. Не че няма трудности, борби или скърби (дори израилтяните отделяха съботата за Бога, а не просто за безделие), но заедно с това има и радостта, която е от Бога и спокойствието, че Той се грижи за него. Каквото и да дойде приема го с благодарност, понеже знае че – докато е „в Христос” и върши Неговата воля – всичко е допуснато от Бога и ще съдейства за негово добро...
Това е „благото иго” и „лекото бреме”, за което ни говори Христос.  Достигнали ли сме до него и влезли ли сме в Неговата почивка?



събота, 16 юни 2012 г.

Сезоните в живота на християнина


„Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него, сиреч вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията; “
Римляни 1:20
„[Праведният – б.а.] Ще бъде като дърво посадено при потоци води, Което дава плода си на времето си,“
Пс. 1:3


Със сигурност не съм първият, който сравнява живота на човека със сезоните в природата. Няма да бъда и последният. Но преди няколко дни съвсем спонтанно се замислих за това.
Беше средата на месец юни и – връщайки се от работа – минах по край една круша. По дървото вече имаше плодове. Наистина, бяха малко по-дребни от обичайното, но какво от това – и по-дребни круши има. Миналата година бях ял от плодовете на това дърво и знаех, че са много вкусни. Знаех също така обаче, че няма смисъл да си късам – на крушите още не им беше „дошло времето“. Плодът, макар и изглеждащ вече почти като истинска, узряла круша, щеше да бъде негоден за ядене – кисел и стипчив.
Това ме провокира да се замисля за моите собствени плодове (доколкото изобщо ги има) в живота ми на християнин – на пръв поглед налични, но все още горчиви и негодни за консумация. И оттам върху това колко много прилича пътя на живота ми на пътя, който цялата природа изминава ежегодишно. И това е напълно нормално – нали имаме един Творец, който ни учи на мъдрост чрез най-различни неща, включително и чрез образи и притчи, заложени в други части на творението Си. Затова и – с риск да отегча някого – ще изложа накратко размислите си от този ден върху сезоните на живота ни като християни.


  1. Пролетта
    Пролетта е първият сезон, сезон на раждане и бурен растеж. Тя „кипи от живот“ - тогава всичко се развива, преминавайки през етапите на раждането и младостта.
    В християнския си живот ние също сме преживели това (или го преживяваме сега) – раждането и младостта. След новорождението си сме преживели и нашето детство и младост. Кой не си спомня онези времена, когато – пълен с енергия и ентусиазъм – е търчал напред-назад и е вършил всякакви неща? Е, може би повечето от тях ни изглеждат наивни или дори глупави сега – погледнати от разстоянието на годините. Но периодът на детството е необходим – това е периодът в който бебето пораства и става възрастен и пълноценен човек. Някой от нас са случили на добри „родители“, които са им помагали и са ги превели по-лесно през този труден период, други – не. Но всички сме минали оттук - през периода на детството, когато – като всяко едно дете сме имали нужда от грижи и помощ, докато главното ни задължение е било да се развиваме.
    Днес в евангелските църква битува модата на служенията, да дейностите, на вършенето на неща. Не че нищо не трябва да се върши – пази Боже да твърдя подобно нещо! - но всяко нещо си има своето време. Няма да изпратите 10-годишния си син да строи къща, нали? Или 7-годишната ви дъщеря – да осинови дете? Така и работата на новоповярвалите е да израстват, да се утвърдят, да стъпят здраво на „тесния път“ - пътят на смирението и себеотричането – а не да вършат велики дела. И за дела ще дойде време – но по-късно.
  2. Лятото
    Лятото е времето на зрелостта. То също е време на растеж, но п оедин различен начин – време на развитие и растеж на плодовете. Растенията сами по себе си са се развили – растежа им почти спира – и започват да развиват в себе си плода.
    Така и в нашия живот на християни идва момент на промяна. Бурния растеж спира – и Бог започва да изисква от нас да погледнем и към други неща, не само към себе си. Докато през периода на „пролетта“ - бидейки още плътски – сме били вътрешно подтиквани от егото си към изява и е трябвало да се борим със себе си за да ограничим делата си, сега положението е в общи линии обратното. Егото ни е до голяма степен отсечено (иначе Бог не би ни позволил да започнем да се „изявяваме“ навън), а заедно с него си е отишло и парещото ни желание за изява (и слава, и одобрение). От плътска гледна точка, делата са се превърнали в обикновена тежест – понеже плътския ентусиазъм си е отишъл и вече не ни интересува особено дали някой ще ни вика „Браво!“ или не. Това е времето, в което Бог започва да ни обръща внимание, че целта не е само да израстем – трябва и да дадем плод. И тук – под въздействието на Божията благодат – в нас започват и да се появяват първите плодове. Това обаче не е всичко – тези плодове все още не стават за ядене, все още са блудкави и кисели. Необходимо е да обърнем внимание върху тяхното израстване и узряване.
    Тук настъпва и един повратен момент в живота на християнина. Докато през „пролетта“ Бог е поставял акцента върху отричането от себе си (понеже без отричане от себе си дарбите и служенията водят до гордост), което е включвало отричането ни и от дела и дарби, сега Той обръща нещата и иска да започнем да развиваме това, което ни е дал като дарби и което постепенно ще се превърне в наш плод.
  3. Есента
    Късното лято и есента е времето на събиране на плодовете – те вече са узрели и целият труд от пролетта и лятото най-сетне получава своята награда. Всеки плод узрява в своето си време – едни още в края на лятото, други малко преди зимата.
    Така и ние – ако не се намерим безплодни – даваме плодовете си накрая. Можем, разбира се, да бъдем полезни и през пролетта и лятото. Но истинския плод узрява през есента. След като първо сами сме израснали и после сме го отгледали с любов. Един плод узрява по-рано, друг по-късно – това не бива да ни смущава. Важното е да следим Бога и да внимаваме да не избързваме, нито да закъсняваме. Той е, който знае на всяко нещо времето, не ние. И докато се държим за Него и изпълняваме волята Му не бива да се притесняваме от укорите на хората – ето толкова години си християнин, а още нямаш служение, света загива а ти не правиш нищо и т.н. Ако се държим за Бога, Той ще произведе в нас съответния плод навремето му. Но ако се „запънем“ някъде по пътя рискуваме да остане безплодни.
  4. Зимата
    Кой не се страхува от зимата? Тя символизира края на живота, смъртта. Родили сме се израснали, дали сме плодовете си – време е да заспим след като сме „послужили на своето си време“. През зимата е студено и всичко изглежда мъртво. Всъщност обаче само така изглежда – в действителност то по-скоро е наистина заспало. Някъде там, където не можем да го видим – дълбоко в стеблата на дърветата, в корените на тревата под снега – има един друг живот, различен от буйната зеленина на лятото. Над този живот зимата няма власт, тя не може да го умъртви. И той чака своят час – първият полъх на пролетта.
    Така и ние – ако Христос живее в нас – имаме в себе си Неговият живот, над който смъртта няма власт. Плодовете ни ще свършат, листата ни ще окапят и изгният, но този живот ще остане – той не може да умре. И ще продължи да съществува скрито до деня, в който сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и Божия тръба. И ще настъпи нова Пролет.

неделя, 10 юни 2012 г.

Римляни 6



Тъй като отделните глави не представляват самостоятелни теми, а са част от едно общо послание, нека накратко обобщим казаното от ап. Павел дотук. Защото именно в контекста на написаното в първите 5 глави (и надграждайки върху него), той пише текста, който ще разгледаме днес.
  1. Ап. Павел започва писмото си (след обичайните приветствия) с обвинение срещу езичниците – че, макар Бог да се изявява чрез творението и Неговата божествена сила да е видна за всеки, те са Му „обърнали гръб“ и са „помрачили сърцето си“.
  2. След езичниците апостолът се обръща към юдеите, които – макар да имат голямото предимство да познават Бога и да имат в лицето на закона светлина и знание за това кое е право и кое не – всъщност нямата никакво предимство. Понеже – въпреки всичко което им е дадено – и те са се отдалечили от Бога и изпаднали в грях като езичниците. И в крайна сметка (и юдеи, и езичници) всички са под грях.
  3. „Сега“ (т.е. тогава) независимо от закона (според който всички сме грешни) се яви и правдата, която е от Бога чрез вяра.
  4. Тази правда е за всички – юдеи и езичници, обрязани и необрязани. Както свидетелства за това и Авраам, комуто вярата се вмени на правда още преди да бъде обрязан и стана „отец на всички, които вярват“ - и обрязани, и необрязани.
  5. След това ап. Павел обяснява за оправданието ни в Исус Христос – както чрез непослушанието на един човек всички станаха грешни, така и чрез послушанието на Единия мнозина ще станат праведни. И добавя, че Божият дар е дори още по-голям защото в Христос имаме изкупление не само за греха на Адам и Ева, но за всички грехове, които се умножиха след това.
  6. И накрая апостолът завършва с това, че грехът вече не е пречка – там където той се е умножил, даровете на Бога са се умножили още повече, така че Божията благодат да е достатъчна за всички.

Именно оттук започва и 6-та глава на посланието към римляните. Апостолът риторично пита:
„Добре, след като Божията благодат е достатъчна за всеки грях, означава ли това, че няма проблем да продължаваме да стоим в греха? В крайна сметка Бог просто ще умножи благодатта си към нас и всичко ще бъде наред.“ На това апостолът отговаря: „Да не бъде!“ Всички ние трябва да знаем в какво сме се „кръстили да участваме“. Който се запише във футболен отбор, записва се да играе футбол. Който се запише в художествена гимназия, записва се да учи рисуване. В какво сме се „записали“ да участваме ние, когато станахме християни? Може би просто сме се „абонирали“ за допълнителни „безплатни“ дарове от Бога? Не, но сме се „записали“ да бъдем святи, да участваме в Христос, да станем подобни на Него. Именно с тази цел (за да можем да постигнем това), а не произволно, ни се дава Божията благодат. Каква е ползата да бъдеш освободен от оковите ако продължаваш да стоиш на същото място, към което те са те приковавали досега? Какъв е смисъла да имаш пред себе си отворен пътя към Бога, ако не минеш по него?

Именно тези неща се опитва да обясни ап. Павел на римските вярващи. „Не знаете ли, че сме се кръстили да участваме в смъртта и възкресението на Христос? Че се кръстихме да разпнем нашето старо естество и да живеем за Бога?“ Това е Пътят, който „отвори“ Христос. Последната му спирка е нашето богоуподобяване. Но ние трябва още отсега да тръгнем по него. Да се съединим с Него в смъртта Му, като знаем че Бог ще ни и съвъзкреси с Него. Да разпнем нашето старо естество, плътта която „не се покорява на Божия закон, нито пък може“ и да представим себе си на Бога „като оживели от мъртвите“, като Негови слуги, като слуги на правдата. Старото ни „аз“ заедно с неговият живот, желания, стремежи... то трябва да умре. Това е тежка присъда, но за да има възкресение трябва преди това да има смърт. Това старо естество е „тялото на греха“ и единственият начин да се освободим от него е да го „разпнем“ - като имаме Божието обещание, че няма да останем в смърт, но, както Христос възкръсна, така и ние ще получим нов живот (в Христос) на мястото на този, който сме пожертвали. И така, трябва да считаме себе си мъртви за греха, но живи за Бога – като предоставяме себе си на Неговата воля да вършим правда.

Тук някои погрешно тълкуват думите „мъртви към греха“ в смисъл, че грехът вече не би могъл да ни изкушава. Не, ние все още не сме се уподобили напълно на Христос. Старото ни естество се намира в процес на умиране, който не е приключил още. То все още се изявява и може да ни се случи (даже понякога ни се случва често) да се изкушим и да сгрешим. Но трябва да знаем, че това умиране е Пътят – и трябва да оставим Бог да действа в нас за да го извърши. Да гледаме към тази крайна цел– затова и трябва да считаме себе си за „мъртви към греха“. Трябва да вървим напред по този Път, а когато се случи да сгрешим, не бива да се притесняваме – не живеем под закон, а под благодат.

Смисълът на последното е, че това което имаме не ни е дадено заради заслуги, а като дар. Когато живееш под закон, получаваш според заслугите си – ако спазваш закона получаваш съответното благословение. Ако не – съответното проклятие. И понеже грехът действаше в нас, отслабвайки плътта и карайки ни да съгрешаваме, то той по този начин отнемаше нашето благословение. Така дяволът, чрез греха, ни отдалечаваше от Бога, вкарвайки ни под проклятието на закона.
Ако живеем в Христос обаче, всичко което имаме, ни е дадено по благодат, като подарък - не по наши заслуги. Затова и – когато се случи да съгрешим – грехът не може да ни го отнеме. Благодатта не ни е дадена понеже имаме своя правда, затова и не я губим когато изгубим правдата си (имам предвид собствената ни правда, от праведните дела по закона). Така грехът няма вече силата да отнеме правдата ни и да ни откъсне от Бога, понеже правдата ни е подарък в Христос. Затова и апостола казва „грехът няма вече да ви владее“ - понеже той, нямайки възможност да ни отнеме правдата, е изгубил властта си над нас. Ние сме вече свободни да бъдем с Бога да Му служим.

„Тогава какво? - пита отново ап. Павел - „Да грешим ли свободно след като грехът не може да ни отнеме правдата, която е чрез вяра в Христос?“ Естествено, че не! Тук апостола обяснява подробно това, за което вече споменах – тази благодат не ни е дадена просто така, но за да можем да се приближаваме към Бога. Дори да оставим настрана факта, че ние имаме тази праведност и благодат само когато сме „в Христос“, пак каква е ползата да имаме Път ако не минем по него? Благодатта ни се дава за да можем да се уподобяваме на Бога и в крайна сметка да станем като Него. Ако не го правим, ако продължим да предаваме себе си като „слуги на греха“ - всъщност вървим в точно обратна посока. Каква ни е ползата тогава от всички дарове в Христос? Никаква. Даже ще си навлечем по-тежко осъждение, защото – както казва ап. Петър за отстъпилите - „по-добре би било за тях да не бяха познали пътя на правдата, отколкото след като са го познали, да се отвърнат от предадената на тях света заповед.“.

И така, имаме пред нас два пътя:
Благодарение на Божията благодат можем (чрез смърт и възкресение в Христос) да се освободим от греха и да станем слуги на Бога и правдата. В края на този път ще получим (ако го изминем целия) като плод святост и вечен живот.
Или можем да продължим в пътя на греха – подобно на онези, които изобщо не са познали Христос. В края на този път ще получим естествения плод на греха – смъртта. „Недейте се лъга“ - пише ап. Павел в посланието си към Галатяните - „Бог не е за подиграване: понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне. Защото, който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.“ Този избор стои (и ще стои през целия ни живот) пред всеки един от нас.

четвъртък, 22 март 2012 г.

Да вършим Божиите дела


„Ако някой брат или някоя сестра са голи и останали без ежедневна храна, и някой от вас им рече: Идете си с мир, дано бъдете стоплени и нахранени, а не им дадете потребното за тялото, каква полза? “ (Яков 2:15,16)


Ние често си мислим, че желаем Божията воля. Дори се молим за това. Но дали сме готови да я вършим? Според мен отговорът е почти винаги „не“. Всеки от нас си е създал някаква собствена „зона на комфорта“, от която – нека да си го признаем честно – нямаме никакво желание да излезем. Защото това винаги е свързано със страдание. Да не върша моята воля, а Божията. Не моите дела, но Божиите. Да се грижа не за своето, но за Божието... На думи не изглежда може би чак толкова трудно, но на практика е. И рядко е приятно. „Защото, относно Христа, вам е дадено не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него; “ (Филипяни 1:29). Това страдание не е само при гонения. О, не – то е ежедневно. Който върши Божията воля – страда. Затова и ние предпочитаме повече да се молим и по възможност по-малко да вършим. Но ще ви кажа нещо – Бог няма да откликне на молитвите ни докато самите ние не сме готови да откликнем. Затова и Яков ни казва „ако някой брат е в нужда, а ти вместо да му помогнеш го благославяш (т.е. един вид препоръчваш го пред Бога, Той да се погрижи за него) – каква полза?“ Никаква. Та нали Бог е в теб и чрез теб работи? Но ти готов ли си да извършиш Божието дело, което твърдиш, че искаш? Готов ли си да дадеш от своето? И колко ще дадеш? Малко – като богаташите, които пускаха добре натъпкани кесии в храма? Или много – като бедната вдовица, която даде всичко което имаше?
„Но аз трябва да си купя кола.“ Ами няма да си купуваш – ще ходиш пеша ако е необходимо. Има градски (и междуградски) транспорт. „Но аз искам да отида на почивка“ Ами няма да ходиш. Ще страдаш ти, за да може на друг да е добре. Това е християнството, това е Христос – да дадеш живота си за другите.


Бог ни е дал „таланти“ (виж Матей 25:15-30), с които да „търгуваме“. Ще ги употребим ли за да спечелим нещо за Божието Царство? Ако „да“ - къде, кога как и колко? „Господарят“ ни е в „далечна страна“ и „талантите“ са на наше разположение – ние решаваме как да ги употребим. Самият Той ни съветва „Събирайте си съкровища на небето, гдето молец и ръжда не ги изяжда, и гдето крадци не подкопават нито крадат“. Но крайното решението си остава наше...


Нека помислим за това днес. Защото – макар и често да твърдим че сме готови да дадем „всичко“ за Господа – всеки (или почти всеки) от нас е поставил някаква граница. Една ограда, при която сме готови да се изправим и решително да кажем - „До тук! Оттук нататък започва моето лично пространство, което съм готов да запазя на всяка цена. Тук са моите най-големи съкровища, които просто няма да ги пожертвам.“ Нужно ли е Бог непременно да сложи ръката Си върху това, което ни е най-скъпо, за да ни изтръгне от нашето религиозно самодоволство? От пагубното самозаблуждение че „даваме много“ понеже сме пуснали „пълна кесия“ – когато в къщи имаме още сто, които пазим за себе си? Подобно „насилствено“ обръщане към реалността е винаги ужасно болезнено. По-добре да изпитаме днес себе си – доколкото ни стигат силите – и да се опитаме да видим къде сме поставили „стената“, ограждаща съкровищата ни. Да отворим сами вратата и да поканим нашият Господар вътре – предоставяйки му ги да се разпорежда с тях както му е угодно...


Криейтив Комънс договор
Публикациите са лицензирани под Creative Commons Некомерсиално-Без производни 2.5 България License