Да си направим богове

Правим ли си и днес ние, християните, богове, които да "ходят пред нас" (Изход 32:1)? Според мен да. И даже бих казал, че това е масово явление в днешните евангелски църкви. Всъщност голяма част от тях се занимават точно с това - да "правят" богове и да ги "продават".  Но какъв е смисъла да правиш идоли? И защо търговията с тях преуспява? Основният смисъл според мен е, желанието да имаме бог, който да е част от нашия живот. Чували ли сте  въпроса "Бог част от твоя живот ли е"? Точно това е, което хората искат да имат. Понеже все пак е много по-добре да имаш "богове, които да ходят пред теб"  и да ти помагат в нужда, нали? Без съмнение е така. Затова и всеки човек си мечтае да има един малък бог - достатъчно малък, за да бъде удобно "вграден" в "постройката" на неговия живот. Само че истинският Бог е твърде голям, твърде неподходящ за тази цел (Всъщност ние сме малките "тухлички" в Божия градеж, ние сме тези, които са част от Божия план, а не обратното.). Оттук и голямото търсене на "малки" богове, които могат да бъдат удобна част от живота ни.

Със съжаление виждам, че църквите откликват на голямото търсене с дори още по-голямо предлагане и разнообразие от идоли. Да, казвам идоли. Вие преценете как трябва да бъде наречен бога на някой, който е обърнал Божия ред (нашият живот е станал "сградата", а Бог - "тухла" от нея), "изрязал" е фундамента на Благовестието (че трябва да умрем за да живеем, да се съразпнем с Христос за да получим нов живот, който вече ще живеем като едни малки "тухлички" в Божието творение - само за Него и според Неговата воля), "излъскал" е максимално "външността" на своя бог (с обещания за просперитет, здраве, щастие и т.н.) и иска да ми го "продаде". Всеки бог, който удобно се вгражда в стария плътски живот и който няма нищо против приятелството със света, аз го наричам идол - вие можете да го наречете както си искате...

Праведните и управлението на държавите

Част 1

Част 2

Автор:  Watchman

Източник : Братско общение в тревожни времена

1Петр. 2:9  Вие, обаче, сте избран род, царско свещенство, свят народ, люде, които Бог придоби, за да възвестява превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина. 

Откр. 1:6  Който е направил нас царе и свещеници Богу и Отцу своему, на него да бъде слава и държава във веки веков. Амин 

Божият народ е народ с царско и свещеническо призвание. Това не е някаква "духовна" абстракция както смятат "небесните шматки", нито е политическа кариера, както считат реконструкционистите. Това е съвсем реална работа, която изисква нужното обучение и подготовка. И Христовото ученичество има за цел да ни подготви именно за това призвание.

Пс.149:5  Светиите ще тържествуват славно, Ще се радват на леглата си.
Пс.149:6  Славословия към Бога ще бъдат в устата им. И меч остър от двете страни на ръката им,
Пс.149:7  За да отдават възмездие на народите И наказание на племената,
Пс.149:8  За да вържат царете им с вериги, И благородните им с железни окови, -
Пс.149:9  За да извършат над тях написания съд! Тая чест принадлежи на всички Негови светии. Алилуя. 

Този пасаж говори съвсем ясно за ролята, която светиите ще изпълняват в Милениума, но мнозина напълно погрешно си представят, че управленските умения ще им се появят ей така от нищото с възкресението от мъртвите. Подобно очакване напълно обезсмисля ученичеството, защото ако умения и характер се придобиваха от нищото след възкресението, то така щяхме да придобием всички необходими качества за придобиването на които светиите през историята са претърпявали множество страдания и лишения, проявявали са усърдие, постоянство и дълготърпение.

За упражняването на тази власт Бог е отредил не политическата система, а определени оръжия чрез които праведните воюват за правдата и опазването на народите си. Апостол Павел говори за тези оръжия не веднъж:

2Коринт. 10:4  Защото оръжията, с които воюваме, не са плътски, но пред Бога са силни за събаряне на крепости. 

2Коринт. 6:7  с говорене истината, с Божия сила, чрез оръжията на правдата в дясната ръка и в лявата; 

Еф. 6:10  Най-после, заяквайте в Господа и в силата на Неговото могъщество.
Еф. 6:11  Облечете се в Божието всеоръжие, за да можете да устоите срещу хитростите на дявола.
Еф. 6:12  Защото нашата борба не е срещу кръв и плът, но срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесните места.
Еф. 6:13  Затова вземете Божието всеоръжие, за да можете да противостоите в злия ден, и, като надвиете на всичко, да устоите. 

Очевидно под "оръжия" апостола няма предвид методите на политическата система, както предлага Гари Норт. Когато използва термина "оръжията на правдата", защото методите на системата се използват от нечестивите, а "оръжията на правдата" се подразбира, че са достъпни само за праведните.

Апостол Павел също дефинира и конфликта в който участваме и в който прилагаме тези оръжия. Нашата борба не е срещу плът и кръв, срещу нещо, чийто източник са човеци, а срещу предалите се на сатана структури на власт във небесните места. С други думи християните се намират в постоянен конфликт с намеренията на демоничните началства и власти спрямо народите, като нашата задача е да блокираме тези намерения и да бъдем проводници на Божиите цели и намерения.

Прекрасен пример на борба за такова блокиране на намерения виждаме в молитвите на цар Давид:

Пс.  140:8  Господи, не удовлетворявай желанията на нечестивия; Не оставяй да успее злият му помисъл, Да не би да се надигат.

Пс. 64:2  Покрий ме от събора на лукавите,От сганта на делащите беззаконие,
Пс. 64:3  Които острят като меч езика си:Приготвят като стрели горчиви думи,
Пс. 64:4  За да устрелят тайно непорочния:Внезапно го устреляват, и не се боят.
Пс. 64:5  Утвърждават се на едно лукаво нещо:Наговарят се да крият сети,И казват: Кой ще ги види?
Пс. 64:6  Изнамерват беззакония:Думат: Извършихме намерение добре измислено.Вътрешността и сърдцето на всекиго са дълбоки.
Пс. 64:7  Но Бог ще ги устрели:От внезапна стрела ще бъдат ранени.
Пс. 64:8  И езикът им ще ги спъне:Ще бягат всички които ги гледат. 

Пс. 55:9  Опропасти ги, Господи, и раздели съвета им; Защото видях насилие и разпра в града. 

Това е само малка част от непрестанната борба на Давид в молитвите си срещу кроежите и плановете на нечестивите. Ако изучаваме Псалмите ще видим, че подобни молитви бяха основна част от молитвения живот на Давид.

Днес на повечето християни е внушено (чрез непрестанна доктринална инфилтрация от врага), че моливите за хората с власт и сила трябва да бъдат само позитивни молитви за благословение и успех. Такова беззъбо и наивно християнство води до инфантилността и наивността, която се е превърнала в масово явление по църквите. Божиите хора трябва да разпознават слугите на поднебесните началства и власти срещу които е нашата непрестанна борба.

За да можем въобще да водим такава борба, ние на първо място трябва да сме наясно със ситуацията в която се намираме. Точно затова апостол Павел поставя на първо място от Божието въоръжение - да бъдем препасани с истина през кръста си. Ние трябва да сме наясно на първо място с истината за това какви са Божиите цели и намерения в нашето поколение и на второ място да не сме невежи относно конкретните кроежи и цели на врага. Само по този начин ние можем да воюваме на страната на истината. Но ако нехаем и сме в "блаженно" невежество, то ние сме напълно неспособни да водим каквато и да е борба с врага. Който е ходил в казармата знае, че когато един войник бъде пленен или вкаран в ареста, първото нещо, което се прави е че му се сваля колана от кръста. Ако ти си без колан, това означава, че си пленник или арестант. И точно такова ще бъде състоянието ни спрямо врага ако не сме здраво препасани с истината през кръста си.

Накрая бих искал да направя няколко обобщения от казаното до момента по темата:

1. Първото и най-важно нещо е да осъзнаем нашата отговорност спрямо народа част от който Бог ни е направил да се родим и сред който Бог е избрал да живеем. Народите са под непрестанната атака на врага от една страна, но от друга Бог има цел и намерение за всеки народ, който Той е създал на земята.

2. Тази отговорност изисква, да изоставим безучастното нехайство по отношение на това, което се случва с народа ни, и да търсим Божията воля за този народ, като воюваме за тази воля с оръжията на правдата в дясната ръка и в лявата.

3. На нечестивите не е даден мандат да безчистват на воля, но Бог е избрал народа Си да бъде глава над тях, а не опашка. Да ги държи с железни вериги и да обуздава тяхното непрестанно увеличаващо се нечестие. Това обуздаване не става посредством политическата система и придобиване на политическа власт, а чрез оръжията на правдата, които следва да бъдат прилежно изучавани от Писанията и прилагани на практика.

Моето дълбоко убеждение е, че ако успеем да вникнем, разберем и приложим тази толкова важна тема, ние ще се превърнем в инструмет за промяната на съдбата на нашия народ и нейното насочване в руслото на Божията воля и далеч от деструктивните усилия на врага.

Вторият „Прайд”

Тази година пропуснах провеждането на „Гордостта на София” („София Прайд”) – не бях в града. Не съм чел/гледал и отразяването му – реших, че няма да изпусна нищо важно. Както някой беше писал – „Прайд-а стана вече традиционен”. Освен това имам пред себе си „челния опит” на страните от Западна Европа. Като цяло те се движат с 20-ина години пред нас във всяка една област  - и според мен „Прайд”-а не прави изключение. Така че защо ми е да наблюдавам „по лупа” нашенския „Прайд” след като мога спокойно да видя как ще се развие движението на българските ЛГБТ с времето (при положение че настоящия „политически климат” се запази) от примера на „развитите” страни? При това положение (и при положение, че самият аз не съм буква от ЛГБТ-то) мисля, че липсата на сериозен интерес от моя страна към въпросното събитие е разбираема…

Оказа се обаче, че все пак съм пропуснал нещо ново тази година. Нещо любопитно, макар и  - като се замисля сега – съвършено очаквано и логично. Освен традиционния „Прайд” тази година имало и втори парад в подкрепа на ЛГБТ. Научих за него съвсем случайно - от „стената” на един ЛГБТ приятел във Фейсбук. Въпросното събитие носи името „Антигей парад” и е преминало „с псувни и изгаряне на знамето на ЕС” както разбирам от статията на mediapool.bg -  http://www.mediapool.bg/antigei-paradat-premina-s-psuvni-i-gorene-na-znameto-na-es-news235925.html  Малко съм изненадан, че „противниците на гей-парада” са се ограничили само с това – може би трябваше да има и няколко по-вандалски прояви, нещо като побой, счупени прозорци. Все пак трябва да сме сигурни, че обикновения гражданин ще види какво представляват хората, които са против „Прайд”-а и смятат „нетрадиционната сексуална ориентация” за проблем. Както се беше изразил някой на стената на моят приятел -  „Примитивизмът това представлява. Тъпи, глупави, невежи хора, автоагресори. И като им казвам какви са, се сърдят и дори не разбират, че това не са обиди, а констатации на поведението им, чисто фактологични.” 

Но може би вандализма е запазен за следващата година – в крайна сметка нещата трябва да ескалират постепенно, така ще бъдат „най-безболезнено” приети от обществото. Аз лично смятам, че ще ескалират. Понеже заклеймяването на несъгласните като „тъпи, глупави, невежи и автоагресори” не е достатъчно – те трябва да бъдат обявени за престъпници и да бъдат преследвани от закона. Всяко несъгласие с новата ценностна система трябва да попада в категорията „реч на омразата” – можем да видим модела в „развитите” страни. Например аз като кажа на някой, че хомосексуализмът е зло и който го практикува няма да наследи Божието царство – трябва да отида в затвора. А това, че нямам и капка омраза към който и да е ЛГБТ, че никога не бих му сторил зло (всъщност точно обратното) няма никакво значение. В крайна сметка нали и аз съм от „тях” - тъп, глупав, невежа, автоагресор и криминогенен „елемент”. Ако желая да се променя – добре. Иначе… как да не го вкараш в затвора подобен смутител на обществения ред J?   

С две думи - хората, които стоят зад всичко това си вършат работата професионално. Събраха неколцина „излъскани” обществени личности, които да бъдат „лицето” на „ЛГБТ-идепологията” (ако мога да използвам подобен измислен израз). Събраха и неколцина фанатизирани националисти, които да бъдат ”лицето” на „противниците”. Християните и всички други, които са против „ЛГБТ-идеологията”, но не мразят никой ЛГБТ, нямат парад. Няма и да имат - тяхната роля е да стоят встрани, да нямат „лице”. Понеже на обикновения гражданин трябва да се представят само две алтернативи – или с умните, добри, благородни (и т.н.)  ЛГБТ или с тъпите, невежи, агресивни, лумпенизирани рецидивисти, които псуват, бият, изгарят знамена и прочие.

И така, „Избирайте, дами и господа!”. Какво ще изберете е ясно – само трябва да минат още 10-20 години докато „правилният” избор бъде достатъчно здраво вкоренен в обществото и всички различно мислещи минат в категорията „маргинали”. Вярно е, че 10-20 години са доста време, но все пак демокрацията иска жертви, нали така J?

Най-лошото в цялата работа е, че тя всъщност не носи нищо добро на самите ЛГБТ – на хората, които имат този проблем. На тях им се втълпява че това не е проблем, че могат да си живеят така и че всичко ще бъде наред… Хора, лъжат ви! Знам, че няма да ми повярвате, че най-вероятно ще се обидите, но ще ви го кажа пак – ЛЪЖАТ ВИ! И лъжата не се състой само в това, че да си ЛГБТ не е проблем!  Всички тези „ценности” с които живеем, целият свят с неговия вървеж – всичко е потънало в лъжа! Затова, ако някой все пак е „устоял” да прочете всичко дотук, бих искал да му кажа – потърси Истината. И да не си ЛГБТ знай, че всички сме в „един кюп” – еднакво оплетени в лъжи! Само който познае Бога намира Истината и Животът – всички други остават в лъжа и смърт… Опитал съм го и свидетелствам, че е така. И ще продължа да свидетелствам – без значение кой какво мисли и какви за закони се приемат. Истината си остава истина – дори да я криминализират.

Старият и Новият Кръст

Е. У. Тоузър

(източник - http://www.salvation-bulgaria.blogspot.de/2014/03/blog-post_23.html )

Без никакво предупреждение, но най-вече неусетно всред широките евангелски кръгове навлезе един нов кръст. Той е подобен на стария кръст, но различен: приликите са повърхностни, а различията-фундаментални.

От този нов кръст се пръкна нова философия на християнския живот, а от нея - нови методи на благовестие – нов тип събрания и нов вид проповядване. Новото евангелизиране използва същия език както старото, но съдържанието му е различно, и акцентът не е както преди.

Старият Кръст не би търгувал със света. За надменната Адамова природа той значеше край на пътешествието. Той носеше ефекта на въздействие от присъдата на Синайския Закон. Новият кръст не се противопоставя на човешкия род, по-скоро той е един добър приятел с него, ако е правилно разбран е източник на океан от чисто, добро веселие и невинни удоволствия.

Той позволява на Aдам да живее необезпокояван. Неговата жизнена мотивация остава непроменена, той продължава да живее за собствените си удоволствия, само че сега той се удоволства от хоровото пеене и гледане на религиозни филми, а не от неприлични песни и употреба на силни напитки. Акцентът е все още върху удоволствието, въпреки че забавленията сега са на по-високо морално, ако не и интелектуално ниво.

Новият кръст насърчава нов и напълно различен подход за благовестие. Проповедникът на Евангелието не изисква отказване от стария живот, преди човек да може да получи нов живот. Той не проповядва различен начин на живот, а подобен. Той се стреми да заинтересува публиката, показвайки, че християнството няма непривлекателни изисквания. По-скоро той предлага същите изисквания, както и света, само, че на по-високо ниво.
Това, което сега този погълнат от грях свят следва, е същият продукт, който Евангелието предлага, само че религиозният е по-добър.

Новият кръст не убива грешника, той го пренасочва. Приспособява го в по-чист и по-приятен начин на живот и запазва самоуважението му. На самоизтъкващия се казва : "Ела и се изтъкни, заради Христос". На егоиста – " Ела и се похвали в Господа". На търсача на силни усещания: "Ела и се наслади на спиращите дъха християнски общения". Християнската вест се преиначава в посока на съвременната мода, за да я направи приемлива за обществеността.

Философията, която стои зад този вид неща, може да е искрена, но тази искреност не я предпазва от това да бъде лъжлива. А е лъжлива, защото е сляпа. Тя напълно пропуска целия смисъл и значението на кръста.

Старият кръст е символ на смърт. Той е внезапен, насилствен край за човека. В римско време човек, който поема кръста си и тръгва на път, се сбогувал с приятелите си. Той никога не се връщал назад. Вървял е така до края. Кръстът не прави компромис, не смекчавал и не щадял нищо, той е убивал всичко у човека, напълно и завинаги. Той не се е опитвал да бъде дипломатичен с жертвата си. Той е поразявал жестоко и безмилостно и когато е завършвал работата си, човекът вече не е съществувал.

Над Адамовото племе е произнесена смъртна присъда. Не е смекчена, нито отменена . Бог не може да одобри никой от плодовете на греха, колкото и невинен и привлекателен да изглежда в очите на хората. Бог спасява човека унищожавайки го и след това го възкресява за нов живот.

Евангелизиране, което прокарва приятелски паралел между Божиите и човешките пътища, е фалшиво за Библията и жестоко за душите на слушателите му. Християнската вяра не е паралелна със света, а го пресича. Идвайки при Христос, ние не издигаме стария си живот на едно по-високо ниво, а го оставяме на кръста. Житното зърно трябва да падне в земята и да умре.

Ние, които проповядваме благовестието не трябва да мислим, че сме лица за връзки с обществеността, изпратени да установим добра воля между Христос и света. Не трябва да мислим, че сме изпратени с поръчението да направим Христос приемлив за големия бизнес, пресата, света на спорта или модерното образование. Ние не сме дипломати, а пророци, и нашето послание не предлага компромис, а ултиматум .

Бог предлага живот, но не усъвършенствуван стар живот. Предлаганият от Него живот е живот идващ от смърт. Животът винаги се намира от другата страна на кръста. Всеки, който иска да го има, трябва да премине под гредата . Той трябва да се отрече от себе си и да се съгласи с Божията справедлива присъда срещу него самия.

Какво означава това за отделната личност, за осъдения човек, който би искал да намери живот в Христа Исуса? Как може да претвори тази теология в живота си? Човек трябва само да се покае и да повярва. Той трябва да остави греховете си и да се отрече от себе си. Да не ги покрива, да не ги защитава, и да не се оправдава. Той не трябва да се опитва да преговаря с Бога, а да се наведе под удара на справедливото Божие недоволство и да признае, че заслужава да умре.

Като направи това, нека с доверие и пълно внимание се вгледа във възкръсналия Спасител, и от Него ще дойдат живот, обновление, очистване и сила. Кръстът, който сложи край на земния живот на Исус сега слага край на живота на грешника и силата, която възкреси Христос от мъртвите, сега го възкресява към нов живот заедно с Христос.

Позволете ми да кажа на всеки, който може да възрази на това или да го сметне, че това е само ограничено личното мнение за истината, че Бог е утвърдил това послание с печата на Негово одобрение от времето на Павел до наши дни. Изразено с тези или с други думи, това е смисълът на всички проповеди, смисъл носещ живот и сила в света в продължение на векове. Духовниците, реформаторите, лидерите на възраждането са поставяли върху това своето ударение, а знаменията, чудесата и мощните действия на Светия Дух са свидетелствали за Божието одобрение.

Смеем ли ние, наследниците на такава власт да подправяме истината? Смеем ли с нашите тъпи моливи да коригираме линиите на плана или да променим картината, която се разкри пред нас на планината? Да не бъде. Нека да проповядваме Стария кръст и ще изпитаме старата сила.

За спасенинето

(Част II)

В първата част ( http://todorkichukov.blogspot.com/2013/04/blog-post_30.html) говорихме за разликата между оправдание и спасение (оправданието е част от нашето спасение) и за голямата грешка, която някои правят, като считат че спасението (в смисъла, в който се употребява  в евангелските църкви) визира единствено нашето оправдание.  Сега ще продължа разглеждайки по-подробно какво означава  "спасение" (отново в този смисъл, а не библейската употреба на думата!), както и ще се спра на някои по-важни моменти, които често предизвикват спорове.

"Спасение", най-общо казано, обозначава нашето ново положение в Христос. Когато някой евангелист попита "Спасен ли си?" То всъщност пита "Оправдан ли си чрез вяра в Христос? Приел ли си го за свой личен Господ и Спасител? Бил ли си съвъзкресен с Него и седиш ли сега с Него в небесни места?". Отговорът на всички тези въпроси (могат да се добавят и още) за евангелския християнин се обобщава в една единствена дума - "спасен".  

Как се влиза в това ново положение "в Христос"? По този въпрос всички протестанти са единодушни - спасението е дар от Бог (по благодат), чрез вяра в Исус Христос.  Оттук обаче започват различията и неразбирането.

1. Какво означава "вяра в Исус Христос"? Това не е просто интелектуалното убеждение, че Той съществува или че е Бог, а доверието и упованието в Него и в обещанията Му. Да вярваш в Него означава да се довериш на обещанията Му без още да ги виждаш и - ако желаеш да се изпълнят в твоя живот - да следваш Пътя, който Той ни посочва за изпълнението им.  Всяка друга "вяра" се приближава повече до "вярата" на бесовете отколкото до християнската и трябва да бъде поставена в кавички - тя не е угодна на Бога и не може да ни донесе спасение.
2. Спасението е динамичен процес, а не статично състояние. Не случайно говорим за "новорождение" - ние се раждаме в Христос за нов живот. И - също както в нормалния живот - се раждаме като бебета. Постепенно растем, научаваме се да се храним сами, да се обличаме, ходим на училище и т.н. Живота обаче е в нас от самото начало - останалото е само развитие. Така и новият живот и положение в Христос (спасението) се получава в самото начало. Това обаче е именно началото, а не края на всичко. Неразбирането на това е причина за объркването на мнозина, които вижда в посланията да се говори за спасение в минало свършено, сегашно продължително("изработвайте спасението си") и бъдеще време.  Отговорът е следния:
1. Новият живот и положение в Христос получаваме в момента на новорождението си - затова за спасението може да се говори в минало свършено време.
2. Раждането обаче е само началото на този нов живот и за да заемем мястото, за за което сме определени трябва да "пораснем по всичко в Него" и "да се изобрази Христос в нас". Този растеж  е това, което изработваме сега и той е също част от нашето положение в Христос (тоест от спасението). Понеже не е достатъчно само да се родим - трябва и да пораснем и да станем способни да заемем положението, за което сме призвани. Понеже едно бебе е също толкова неспособно да бъде, да речем, министър председател колкото и един мъртвец. Не само раждането, но и израстването е необходимо.

Тук някой ще попита "А тези, които умират малко след като са се обърнали към Господа?" Да, те са живи в Него - тоест спасени са. И веднага следва въпроса "Тогава значи може да се спаси човек и без израстване?" Не - понеже растежа е част от самия нов живот. Не може едно бебе да е живо и да не расте или да не се храни или да не диша. Така е и с духовните бебета. Ако са наистина живи те ще се хранят и ще растат през цялото време, което Бог им дава на земята (много вероятно растежа да продължава и след това, не знам). Ако не се хранят и не растат това означава или че са вече мъртви или че са в много тежко състояние - опасно близо до смъртта.

Така че спокойно можем да кажем, че "живот"="растеж".   И растежа е част от нашия живот в Христос(т.е. спасението), която е не по-малко важна от самото "раждане".  Затова и можем да кажем, че по този начин "изработваме спасението си" - подготвяме се да заемем мястото, което Бог ни е определил.

 Тук вече идва и нашата отговорност за това как и накъде растем и верни ли сме в нашето призвание- но затова ще говорим по-нататък.  

3. Остана да кажем за спасението в бъдеще време - спасението, което очакваме да се открие.  В момента божието царство е дошло на земята само частично - една "сянка" на истинските неща. Ние самите живеем в тази сянка и не е станало още явно какво ще бъдем - предстои ни една последна трансформация, която ще ни освободи окончателно от робството на греха и смъртта, което наследихме от Адам.  Това е последната част на спасението, която е все още в бъдещето и която очакваме.
2. Увереност в спасението.  За нашата увереност в спасението се говори много. Наистина в Христос Бог ни е снабдил с "всичко необходимо за живота и благочестието". Дори грехът не може вече да ни откъсне от Бога понеже имаме Жертва, при която можем да прибегнем за очистване. Дадено ни е ново естество, което е от Бога и което се наслаждава в заповедите Му, благодат според нуждата на всеки и т.н. Не трябва да се боим, че Сатана със сила ще успее да ни отлъчи от Христос понеже сам Христос казва "никой не може да ги грабне от ръката Ми, понеже Отец Ми, който Ми ги дава е по-голям от всички". Затова и ние можем да имаме увереност и да се "хвалим в Бога".

Всичко това е напълно вярно и истинно, но е само "едната страна на монетата". А "другата страна" е, че

4. Можем да изгубим спасението си. Когато дефинираме спасението като нашето положение в Христос тази възможност става съвсем явна и е изобилно подкрепена с текстове от Писанията. Ап. Петър говори за такива, които първо са "избягали от светските мръсотии чрез познаването на Господа и Спасителя Исуса Христа", но после "пак са се сплели в тях и остават победени " (2 Петр. 2). Той определя това им състояние като "по-лошо от първото"' " Понеже по-добре би било за тях да не бяха познали пътя на правдата, отколкото след като са го познали, да се отвърнат от предадената на тях света заповед. "(ст. 21)

Ап. Павел говори на например на галатяните, че са се "отлъчили от Христа, отпаднали от благодатта".

И накрая цялото послание към евреите е посветено именно на този проблем и изобилства от предупреждения в тази насока.

Как обаче възможността да изгубим спасението си се съчетава с казаното в предната точка? Нали Христос казва "никой не може да ги грабне от ръката Ми"? Никой не може да ни грабне наистина, но кой ще ни попречи сами да слезем? Царството на Сатана е все още тук и ние можем да преминем обратно в него ако решим. Най-ясно и кратко това евангелско послание е обобщено в  Евреи 10:38:

" А който е праведен пред Мене, ще живее чрез вяра; Но ако се дръпне назад, няма да благоволи в него душата Ми "

Но по защо бихме се "дръпнали назад"? Вярвам, че писанието ни дава две главни причини:

1. Съблазън. Съблазънта на света не бива никога да бъде подценявана. И ако в наше време се говори относително по-малко за нея то е не защото тя е намаляла (напротив, дори се е увеличила много според мен), а понеже заблуждението, че в нещата от света няма нищо лошо е де факто вече доминиращо в евангелските среди. Единици са тези, които говорят за съблазните на света и тяхната опасност - повечето предпочитат да замълчат стига да не става дума за някакви много тежки и явни грехове (а в много случаи мълчанието продължава дори и тогава). Резултатата е,  че почти всички християни са "освободени" единствено във въображението си - те са пристрастени към света също както един наркоман към наркотиците и също като него изпадат в абстиненция опитат ли се да се отделят за малко от удоволствията си (не че мнозина изобщо опитват). А когато си готов на всичко за да получиш една "дозичка" ти си роб на "дилъра" (света) и на "доставчика"(Сатана). Понеже "от когото е победен някой, на него роб става".
2. Лъжливото благовестие. Това е отделна тема сама по себе си и не може да бъде разгледана накратко. Най-общо казано друго благовестие означава също така и друг път и друг Христос. Вече споменах за галатяните, а и сам Христос казва на апостолите, че ще има такива които ще искат да ги убият "мислейки, че служат на Бога". Само истинското благовестие и истинския Христос могат да дадат живот и плодовете, обещани в Писанията.  Разбира се, понякога Бог може да има специална милост към искрени хора, които са "хванати" от лъжливо благовестие. Но такива хора обикновено са още неопитни "в учението на правдата" и постепенно надрастват заблудите. Много по-често заблудата е като резултата на закоравяването на сърцето и вероятността да донесе окончателна гибел е огромна...

Какво да кажем в заключение? Спасението  - както се разбира от евангелските вярващи - не се състои единствено от новорождението и прощението на греховете, но и от устояването "в Христос" след това чак до деня, в който този свят (а с него и царството на Сатана) ще премине или поне до нашето "преминаване" от света (смъртта ни).  Затова, както казва и апостола, нека "изработваме спасението си със страх и трепет". Който е още мъртъв в греховете си нека потърси прощение и рождение отгоре. Който вече е роден от Бога нека има радост и увереност, но да внимава да не падне и да положи всички усилия да се намери верен, в онова което Бог му е поверил - и в израстването, и в настойничеството на "многообразната божия благодат" . Понеже и това е част от спасението му, не само новорождението. А накрая Бог е, който ще изпита всичко и ще въздаде на всекиго според делата му.

Амин.

За спасението

„Който даде себе си за нашите грехове, за да ни избави от настоящия нечист свят според волята на нашия Бог и Отец.“ (Галатяни 1:4)

Какво разбираме днес под думата „спасение“? В евангелските църкви употребяваме тази дума непрекъснато - „Спасен ли си?“, „Еди кой си се спаси вчера“ и т.н. - но наясно ли сме от какво всъщност сме спасени? Думата „спасение“ е станала синоним на оправдание – под спасение ние разбираме единствено Божията прошка на греховете ни и избягване на заслуженото наказание. Това, за което говорим, е всъщност оправданието. Оправданието е част от спасението, но двете не са едно и също – спасението е нещо много по-голямо. Христос дойде за да ни избави от „настоящия нечестив свят“ и от греховете ни – не просто да издаде „оправдателна присъда“ за нечестивите. Много важно е да разберем разликата между двете! Оправданието е част от спасението и то е необходимо – всички ние сме неправедни и е необходимо да бъдем оправдани. Но оправданието всъщност просто предшества истинската цел на спасението – спасението ни от греха и осиновлението ни в Исус Христос. Понеже „Той е Който ще спаси людете Си от греховете им“ (Матей 1:21). Да ни спаси от греха, който ни владее, да ни съвъзкреси и да ни „тури да седим с Него в небесни места“ (Ефесяни 2:6) – ето това е истинското спасение!

Смъртоносната грешка на съвременния евангелизъм се състои именно в това, че се опитва да отдели оправданието от спасението. Понеже проповедниците не желаят да проповядват за истинското ни велико призвание – понеже то си има цена и тази цена е собствения ни живот – те се опитват да вземат само „приятната част“, оправданието. „Чрез вяра ти си оправдан, няма да бъдеш наказан за греховете си и ще имаш вечен живот с Бога“. Каква велика истина... и каква невероятна лъжа! Истина, понеже всяка една дума е вярна. И лъжа, понеже оправданието не може да бъде отделено (и прието отделно) от цялото. Избавлението ни от греха, от „настоящия нечист свят“, от полагащото ни се наказание (оправданието), „преселването“ ни „в небесни места“ - всичко това е едно цяло, което общо наричаме „спасение“ и което е възможно единствено „в Христа Исуса“ чрез нашето участие в Неговите смърт и възкресение. Съединявайки се и бидейки в Него, ние получаваме всички тези неща. Не може да вземем от Исус това, което ни харесва, а другото да оставим – или сме едно с Него и имаме всичко или не сме едно с Него и нямаме нищо. Ако си наистина „в Христос“ тогава твоя живот е в Него, ти живееш „в небесни места“, избавен си от „настоящия нечестив свят“ и от греха, оправдан си и греховете ти са покрити. Ако не си „в Христос“ - тогава нямаш нито едно от тези неща.

Бог не ни е оставил да се „чудим“ спасени ли сме или не, простени ли са в действителност греховете ни или не - ние сами си причиняваме тази несигурност, опитвайки се да „вземе“ от спасението единствено оправданието и да спрем дотам. Казахме вече, че това не може да стане – спасението е едно цяло. И ако самото прощение на греховете е невидимо, то спасението от света, от греха, единението ни с Христос в небесни места – това са неща съвсем реални и лесно можем да изпитаме себе си дали ги имаме. Ако отговорът е „да“ - тогава можем да имаме увереност и за прошката. Ако отговорът е „не“... тогава най-вероятно не сме и оправдани. Понеже отделим ли се от Христос губим и оправданието си заедно с всичко останало. Ап. Петър казва за тези, които са се върнали назад, че положението им е дори по-тежко отколкото преди:
2 Петрово 2

20 Понеже, ако, след като са избягали от светските мръсотии чрез познаването на Господа и Спасителя Исуса Христа, те пак са се сплели в тях и остават победени, то последното им състояние е станало по-лошо от първото.

21 Понеже по-добре би било за тях да не бяха познали пътя на правдата, отколкото след като са го познали, да се отвърнат от предадената на тях света заповед.

Пак ще кажа няма как да отстъпим от Христос само в едно нещо – понеже Той е всичко! Имаме ли Него, имаме всичко. Нямаме ли Него – нямаме нищо. Ако „слезем“ от небесното си жилище отново в света ние се „отделяме“ от Христос, вече не сме едно с Него. А бъдем ли „отсечени“ от Него, губим всичко – включително и оправданието си. Иначе ап. Петър нямаше да каже, че „по-добре би било за тях да не бяха познали пътя на правдата, отколкото след като са го познали, да се отвърнат от предадената на тях света заповед.“, а нещо от рода на „Жалко наистина, че са изгубили „първата си ревност“, но добре че все пак са се „спасили“. Кое от двете би казал твоя пастир? И смяташ ли, че прави услуга на хората като ги успокоява, че всичко е наред докато те всъщност вървят към гибелта си? Според мен не. Длъжни сме да кажем на хората истината дори и с риск да ги разгневим. Естествено нужни са и любов и такт (а не просто една „голяма тояга“), но хората трябва да чуят. А след това вече всеки да избира за себе си на кого ще вярва и кой път ще поеме...

Добрата вест

Поради важността на темата за "Тесният път" реших да я развия малко по-подробно, показвайки нейното място (а то е централно!) в това, което наричаме "Благовестие". Надявам се тази малка книжка да ви бъде полезна - вярвам, че всеки ще намери по нещо за себе си в нея.

Предговор

Какво представлява тази „блага вест“, която сме приели и която искаме да споделим с хората?
Замисляли ли сме се какво всъщност имаме сега и какво ни е обещано в Христос, което е все
още в бъдещето? Ако обърнем внимание на „благовестието“, което традиционно споделят
евангелските християни, ще видим, че най-често то се представя в два варианта (ще ги
нарека условно „либерален“ и „консервативен“):
Либералното благовестие се състои в общи линии от множество обещания за подобрение на
живота. Бог ще те излекува, ще ти даде пари, ще реши проблемите ти – най-общо казано
драстично ще подобри живота ти, ако решиш да повярваш в Него ( и изпълняваш някои
определени условия, които могат да варират в доста широки граници в зависимост от
деноминацията и проповедника).
Консервативното благовестие от друга страна представя човека като грешник, навлякъл си
Божия гняв. И единствената възможност да се спасим от справедливо полагащото ни се
наказание е да повярваме в Сина Му – Господ Исус Христос. Ако го направим – освен че ще
избегнем наказанието – в добавка получаваме и вечен живот.
Можем да кажем (с което в вероятно ще изненадам доста читатели), че в известен смисъл и
двете „благовестия“ са верни. Бог наистина се грижи за нас и дава решение на проблемите
ни, макар и обикновено да го прави не точно по начина, който сме си представяли отначало.
Освен това в Сина Му наистина имаме прощение на греховете и вечен живот. И все пак...
това ли е всичко? Твърдо не. Всъщност според мен това е едно доста неадекватно описание
на това към какво всъщност ни е призовал Бог и какво ни е обещал. Да, и прощението на
греховете, и вечния живот, и Божията грижа за нас са истини, които трябва да се кажат. Но
всъщност благовестието е доста по-обширно – то представлява Божия призив и Божиите
обещания към нас, от които изброените дотук са само част. Всъщност фокусът е на съвсем
различно място, което често се пропуска. В резултат Бог често приема ролята на „снабдител“
- да ни снабдява с желаните от нас неща. Едва ли има нужда да казваме колко неправилен
образ е това – Бог като слуга и изпълнител на нашите желания и страсти....
Всъщност благовестието не може да се предаде единствено с думи, но е необходимо да се
изяви, т.е. Бог да го покаже на света чрез нас. Понеже ние сме призвани не само да живеем и
да наследим Божието царство, но и да го изявим на света...
Къде всъщност е акцента в благовестието, към какво се стремим и какво трябва да изявяваме
на света – това са нещата, за които ще говорим по-нататък.

Цялата книжка може да изтеглите оттук - http://becbsofia.org/load/0-0-0-4-20

Божието царство и Църквата

„Вие, обаче, сте избран род, царско свещенство, свет народ, люде, които Бог придоби, за да възвестява превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина“ (1 Петрово 2:9)

Ако се замислим днес фокусът за християните е спасението. В повечето евангелски църкви то е началото и края на християнството. Спасен ли си? Значи вече си „достигнал“ целта. Оттам нататък като цяло остава само да разпространяваш благовестието, та да се „спасяват“ и други хора.

В това виждане наистина има истина – само че не е цялата. Спасението е наистина е основата и началото, с него християнството не свършва, а започва.

Вече говорихме накратко върху първата част на стиха - за свещенството на вярващите (http://todorkichukov.blogspot.com/2012/01/blog-post_26.html). Днес искам да се спрем върху втората част и по-специално върху това, че мисията на Църквата е не само да проповядва за Божието царство, но и да го изявява. Понеже ние изявяваме превъзходството на Този, който ни е призовал като изявяваме превъзходството на Неговото царство над сатанинското. И ако сатанинското (и човешко) царство е реалност в света, то можем да кажем че и Божието царство вече е реалност (макар и да не е дошло в пълнота). И то, дори и без своята пълнота, е по-превъзходно от човешкото понеже „Божието немощно е по-силно от човеците“. Дори само начатъка, който имаме и който е просто вкусване на това, което предстои е по-голям от това, което светът може да даде. Но къде е реалността на това царство и къде можем да го водим дошло в сила по начина, по който виждаме реалността на светското царство? Тази реалност се осъществява в църквата. Или поне би трябвало да се осъществява. Понеже – за съжаление – по мое мнение тази реалност почти (да не кажа съвсем) липсва. Дори на местата където виждаме че все пак има нещо, то е по-скоро начатък, бледо подобие на това, за което четем в библията. Не сте ли съгласни? Ако не сте следващият път когато четете например някое от евангелията опитайте да „извадите“ описанията на тази реалност, както ни ги дава Исус и преценете до колко те са реалност във вашата църква. Нека вземем дори само няколко обещания (не че главното в Божието царство са чудесата и знаменията, но те са най-лесно видими и най-неоспорими). Какво ще кажете например за Марк 16

17 И тия знамения ще придружават повярвалите: в Мое име бесове ще изгонват; нови езици ще говорят;

18 змии ще хващат; а ако изпият нещо смъртоносно, то никак няма да ги повреди; на болни ще възлагат ръце, и те ще оздравяват.

Знам, че някъде се опитват да говорят езици, но това е нещо, което лесно може да се имитира – особено ако става дума за „ангелски езици“, т.е. някакво неразбираемо (и често нечленоразделно) бърборене. Както впрочем и тълкувания и пророчества от рода на „Така казва Господ: Смирете се и се върнете при Мене и Аз ще ви приема“. Знам, че такива „пророци“ и „тълкуватели“ има в изобилие в някои среди. Но да сте виждали скоро някой да изгонва бесове? Не да бута обърканите вярващи на подиума, а да освобождава бесновати като описаните в библията ? Хора, които са в графата „луди“ и с изгонването на бесовете се оправят? Неми които проговарят? Глухи, които прочуват?
Или може би във вашата църква има хора, които полагат ръце на болни и ги изцеляват? Слепи проглеждат? Куци прохождат? Гърбави се изправят? Знам че – слава Богу! - такива хора все пак има. Но колцина са и къде?
Или – ако желаете – можем да вземем някое от обещанията на Исус. Например „Каквото и да поискате в Мое име ще го сторя“(Йоан 14:13) Или „ако двама от вас се съгласят на земята за каквото и да било нещо, което да поискат, ще им бъде дадено от Отца Ми, Който е на небесата.“ (Матей 18:19). Сигурно сами се сещате за още много подобни обещания, които - мисля че няма да сбъркаме ако кажем, че - са реалност в живота на малцина. И тук за пример взехме само обещанията за чудеса, които – сами по себе си – съвсем не са най-важната част на Божието царство! Избрах тях понеже са най-лесно видими и неоспорими.

И така, къде е проблема? Без да претендирам за изчерпателност искам да посоча няколко причини.

1. Първо, причината е в нашата западна култура, която някой беше нарекъл „културата на fast food (бързо хранене)“. Ние искаме (и очакваме) всичко на мига. С Божието Царство обаче не е така – то се възрастява бавно и постепенно, с труд, усилия и жертви. Бих го оприличил да речем на едно ябълково дърво, което Бог ни дава и казва „От това дърво ще ядеш ябълки.“ Дотук добре, но виждали ли сте какво представляват ябълковите дръвчета, които се продават есенно време по пазарите ? Те са твърде малки и не приличат много на ябълковите дървета, в каквито биха могли да се превърнат след да речем 10 години. По тях няма даже листа, да не говорим за ябълки.

И така, Бог ни дава едно такова дърво и какво правим ние с него? Като цяло разделяме се на две групи - „вярващи“ и „реалисти“. Вярващите казват:

„Ние вярваме в Божието слово! Щом Бог е казал че ще ядем ябълки от това дърво, значи ще ядем. Така че вземаме кошниците и отиваме с вяра да берем.“ Отиват и (естествено!) не намират нищо освен голи клони. Тогава обикновено – за да не се посрамят съвсем – взимат няколко топки за елха и други дрънкулки, окачват ги на дръвчето и казват „Ето ябълките, които ни обеща Бог!“ Топките изглеждат красиви, а това че всъщност не стават за ядене, се разбира едва след време. Но в крайна сметка се разбира, понеже на хората обикновено им писва да танцуват от радост около дървото, огладняват и решават да ги опитат. При което си чупят зъбите или, в най-добрия случай, остават разочаровани и с неприятен вкус в устата. Затова и в редиците на вярващите обикновено има голямо текучество.

„Реалистите“ са на другия полюс. Те казват така:

„Бог е казал че ще ядем ябълки от това дърво и ние вярваме на Божието слово. Но в същото време виждаме ясно че на него ябълки няма. Значи може би Бог е говорил фигуративно. Или е имал предвид че ще ядем ябълки от него след пришествието Му, когато Божието Царство дойде в пълнота. Или ябълковите дървета са давали плод само по времето на апостолите, понеже тогава е нямало супермаркети като днес. Така че – макар твърдо да вярваме във всяка дума от Божието слово – ние ще правим като всички останали – ще си купуваме ябълки от магазина.“

А всъщност това, което наистина е необходимо, е добър градинар. Вярно е твърдението, че дървото ражда ябълките и ние колкото и да се напъваме не можем да „произведем“ сами по себе си нито една. Обаче заедно с това е необходимо дървото да се посади, редовно да се окопава, да се полива, да се тори, да се пръска против вредители и т.н. Ако толкова труд е необходим за да се възрасти едно обикновено дърво, а колко повече дървото на Божието царство (Матей 13:31,32)! За съжаление малко са днес в църквата добрите градинари, а и малцина имат желание да им станат чираци и да научат този „занаят“. Затова и малко са красивите дървета, отрупани с много плод...

2. Втората често срещана причина е индивидуализма. Макар уж по принцип да ни е ясно, че „всички ние сме едно Тяло и отделно части от Него“, то реално всеки живее индивидуалистично, като да е сам по-себе си тяло. Но Божието царство става реалност не в индивидуалистичния живот, а в общия живот на църквата! Там където липсва реалността на общия живот в Божието присъствие, където липсва реалността на живото взаимодействие между частите на Тялото - там няма как и Божието царство да бъде жива реалност.
Трябва да е ясно, че тук не говорим за комуна или нещо подобно, а за нещо много повече – свръхестественото единство, общият живот и любовта, които са възможни единствено чрез Божия дух. Само там където ги има можем да кажем, че е дошло Божието царство. И то е също толкова реално, колкото и светското – може да се види, пипне и почувства.

От тук можем да направим важен извод – индивидуалното християнство няма място в Църквата! Как ти стоиш пред Господа не е твоя лична работа – това е работа на всички и тя ги засяга и интересува пряко! Понеже Църквата, тоест Божието царство на земята, е оприличена на сграда, но не сграда от тухли, а от дялани камъни. Крайъгълния камък (около който се строи и по който се равнява целия строеж) е сам Христос. После и ние се вграждаме – всеки на своето място. Дяланите камъни не са стандартни като тухлите – всеки си има точно определено място! Ако някой е издялан за едно място, а се опиташ да го сложиш на друго – целият градеж се проваля. Затова всеки камък трябва да си е на точното място – както в църквата, така и в личното ни стоене пред Бога. Може да се строи по-бавно и внимателно и поради това да мине време преди градежа изобщо да заприлича на сграда, но в противен случай – ако объркаме камъните – може да се наложи после да се събаря.
Можем още да сравним изграждането на Божието царство в църквата ни и с градежа на Йерусалимската стена по времето на Неемия. Всички участваме в градежа, всеки в частта която е пред него. Но заедно с нашият участък – който безспорно има приоритет пред всичко останало – трябва живо да ни интересува как напредва работата и в другите участъци. Понеже ако и да построим нашия участък до горе каква полза за градът като цяло, ако в някой участъци стената е висока все още само 20см? Само когато всички участъци са достатъчно високи от нея има смисъл и може да пази града. И ако има занемарени участъци – макар технически те да са работа на други и да не е наша вината – когато дойде враг лесно ще превземе града. И тогава ще страдат всички – и добре строилите, и лошо...

Засега нека спрем дотук и да се опитаме да обобщим най-важното. А то е че Божието царство (би трябвало да) намира своята реалност в Църквата. То е реално също колкото светското и намира израз в общия живот на християните в локалната църква, споени в едно чрез благодатта на Святия Дух. Това е реалност, която единствено Той може да създаде, но за която в същото време се изискват нашите съзнателни усилия, нашето предаване на Божията воля, нашето участие в изграждането й. Само така съдействаме наистина за това, за което се молим - „да дойде Твоето царство“. Само така наистина възвестяваме Неговото превъзходство – демонстрирайки Божието царство на света, та да могат всички да видят неговото превъзходство. Дано Бог да ни помага в това.
Амин.

Божията почивка

„Защото оня, който е влязъл в Неговата почивка, той си е починал от своите дела, както и Бог от Своите Си.” (Евреи 4:10)

„Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя.Вземете Моето иго върху си, и научете се от Мене; защото съм кротък и смирен на сърце; и ще намерите покой на душите си.  Защото Моето иго е благо, и Моето бреме е леко.” (Матей11:28-30)

Един от фундаменталните въпроси, които ние като християни трябва да си зададем, е именно този – влезли ли сме в Божията почивка, която сам Бог е приготвил за нас? Авторът на посланието към евреите  ги подтиква да го направят, давайки им за пример техните предци, които „поради неверието си не можаха да влязат”. Но същият въпрос стои и пред нас с не по-малка сила. Успели ли сме? Или – подобно на невярващите (или непокорните) израилтяни – сме пропуснали Божието обещание?

Обърнете внимание колко близо до целта беше успял да достигне народът на Израел. Те бяха живели и страдали в робството си в Египет. Бяха повярвали в своя „месия”  - Моисей. Бяха  преживели всички чудеса и знамения и бяха излезли от Египет с високо вдигнати глави.  Бяха преминали през пустинята, където – макар и „падайки и ставайки” (Кой от нас не пада и не става непрекъснато?) – продължаваха да се предвижват в правилната посока. Накрая стигнаха до обещаната земя – до самите й граници! И все пак не можаха да влязат...  

Подобно и ние сме повярвали в Месията, излезли сме от света и сме тръгнали към „обещаната земя”. Но не всички, които са тръгнали задължително ще успеят да влязат в нея. Затова и ап. Павел ни предупреждава:

„Защото, братя, желая да знаете, че, макар да са били бащите ни всички под облака, и всички да са минали през морето, и в облака и в морето всички да са били кръстени от Моисея, и всички да са яли от същата духовна храна, и всички да са пили от същото духовно питие, (защото пиеха от една духовна канара, която ги придружаваше; и тая канара бе Христос), пак в повечето от тях Бог не благоволи; затова ги измори в пустинята.” (1 Кор. 10: 1-5)

Затова и авторът на посланието към евреите ги подтиква да влязат в обещаната „почивка” – „да не би да се окаже, че някой не е стигнал до нея”. Понеже цялото ни „пътуване” – то е именно заради крайната цел. Ако не успеем да я достигнем... всичко е напусто. Да ни пази Бог от подобен злощастен край!

Но каква е тази почивка, за която се говори и която ни е дадена в Христос? Авторът я сравнява с почивката на Бога, който в шест дни сътвори света, а на седмия си почина. Обърнете внимание, че седмия ден беше последен – той не премина в осми! Един ден, когато дойде времето Бог  да създаде новото небе и земя, Той отново ще твори. Тогава ще дойде и осмият (или новият първи) ден – денят на новото начало. Затова и Христос – първият участник в новото творение – възкръсна  в осмия ден... Но сега говорим явсе още за настоящото творение или седмица. И за това, че Божията почивка е последният ден, който не преминава. Понеже, както пише Дж. Бънян в „Пътешественикът”,  „Първото трябва да отстъпи мястото си на последното, защото на последното времето предстои да дойде. Последното обаче не отстъпва мястото си никому, тъй като след него няма какво да идва. ”  Така и първият ден трябваше да отстъпи място на втория, вттория на третия и т.н. – до седмия. Седмия ден обаче беше последният и той не свърши за отстъпи място на следващия – понеже след него нямаше вече какво да идва.

Именно това е почивката, която ни е даден в Христос – последната и финална почивка, която няма да премине. На нея беше символ и съботната почивка, заповядана от Моисей  – „Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела;  а на седмия ден, който е събота на Господа твоя Бог, да не вършиш никаква работа...”  (Изход 20:9-10). Тя обаче, както и целият Закон, съдържаше  само „сянката” на това, което имаше да дойде. Подобно на жертвите, които не можеха да очистят напълно приносителя си и трябваше да се повтарят отново и отново, съботата също не можеше да „остане”, но се повтаряше отново и отново, сочейки към истинската събота, която беше обещана и трябваше да дойде.

Но какво все пак означава това? Това означава, че за тези, които са „в Христос” „шестте дни”, през които са вършили „своите дела” са приключили. Те ,подобно на Бог, са влезли в своята събота – една почивка с начало, но без край. За този, който е отворил сърцето си за Христос и е казал „Живей в мен.” и  „Не моята, но Твоята воля да бъде”, си е починал от собствените си дела и борби.  Той е освободен от бремето да се опитва да постигне своята воля – от целите, амбициите, борбата. Не само в света, но и в църквата и дори по отношение на себе си – по отношение на собствената си „борба” за святост. Той живее за да върши Божията воля, а за да върши божията воля разчита на Божията сила. Не че няма трудности, борби или скърби (дори израилтяните отделяха съботата за Бога, а не просто за безделие), но заедно с това има и радостта, която е от Бога и спокойствието, че Той се грижи за него. Каквото и да дойде приема го с благодарност, понеже знае че – докато е „в Христос” и върши Неговата воля – всичко е допуснато от Бога и ще съдейства за негово добро...

Това е „благото иго” и „лекото бреме”, за което ни говори Христос.  Достигнали ли сме до него и влезли ли сме в Неговата почивка?

Да вършим Божиите дела

„Ако някой брат или някоя сестра са голи и останали без ежедневна храна, и някой от вас им рече: Идете си с мир, дано бъдете стоплени и нахранени, а не им дадете потребното за тялото, каква полза? “ (Яков 2:15,16)

Ние често си мислим, че желаем Божията воля. Дори се молим за това. Но дали сме готови да я вършим? Според мен отговорът е почти винаги „не“. Всеки от нас си е създал някаква собствена „зона на комфорта“, от която – нека да си го признаем честно – нямаме никакво желание да излезем. Защото това винаги е свързано със страдание. Да не върша моята воля, а Божията. Не моите дела, но Божиите. Да се грижа не за своето, но за Божието... На думи не изглежда може би чак толкова трудно, но на практика е. И рядко е приятно. „Защото, относно Христа, вам е дадено не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него; “ (Филипяни 1:29). Това страдание не е само при гонения. О, не – то е ежедневно. Който върши Божията воля – страда. Затова и ние предпочитаме повече да се молим и по възможност по-малко да вършим. Но ще ви кажа нещо – Бог няма да откликне на молитвите ни докато самите ние не сме готови да откликнем. Затова и Яков ни казва „ако някой брат е в нужда, а ти вместо да му помогнеш го благославяш (т.е. един вид препоръчваш го пред Бога, Той да се погрижи за него) – каква полза?“ Никаква. Та нали Бог е в теб и чрез теб работи? Но ти готов ли си да извършиш Божието дело, което твърдиш, че искаш? Готов ли си да дадеш от своето? И колко ще дадеш? Малко – като богаташите, които пускаха добре натъпкани кесии в храма? Или много – като бедната вдовица, която даде всичко което имаше?

„Но аз трябва да си купя кола.“ Ами няма да си купуваш – ще ходиш пеша ако е необходимо. Има градски (и междуградски) транспорт. „Но аз искам да отида на почивка“ Ами няма да ходиш. Ще страдаш ти, за да може на друг да е добре. Това е християнството, това е Христос – да дадеш живота си за другите.

Бог ни е дал „таланти“ (виж Матей 25:15-30), с които да „търгуваме“. Ще ги употребим ли за да спечелим нещо за Божието Царство? Ако „да“ - къде, кога как и колко? „Господарят“ ни е в „далечна страна“ и „талантите“ са на наше разположение – ние решаваме как да ги употребим. Самият Той ни съветва „Събирайте си съкровища на небето, гдето молец и ръжда не ги изяжда, и гдето крадци не подкопават нито крадат“. Но крайното решението си остава наше...

Нека помислим за това днес. Защото – макар и често да твърдим че сме готови да дадем „всичко“ за Господа – всеки (или почти всеки) от нас е поставил някаква граница. Една ограда, при която сме готови да се изправим и решително да кажем - „До тук! Оттук нататък започва моето лично пространство, което съм готов да запазя на всяка цена. Тук са моите най-големи съкровища, които просто няма да ги пожертвам.“ Нужно ли е Бог непременно да сложи ръката Си върху това, което ни е най-скъпо, за да ни изтръгне от нашето религиозно самодоволство? От пагубното самозаблуждение че „даваме много“ понеже сме пуснали „пълна кесия“ – когато в къщи имаме още сто, които пазим за себе си? Подобно „насилствено“ обръщане към реалността е винаги ужасно болезнено. По-добре да изпитаме днес себе си – доколкото ни стигат силите – и да се опитаме да видим къде сме поставили „стената“, ограждаща съкровищата ни. Да отворим сами вратата и да поканим нашият Господар вътре – предоставяйки му ги да се разпорежда с тях както му е угодно...

Хулене на Светия Дух

„За това ви казвам: Всеки грех и хула ще се прости на человеците; хулата обаче против Духа нема да се прости на человеците. И който рече реч против Сина человеческаго, ще му се прости, но който рече против Духа Святаго, нема да му се прости нито в този век, нито в бъдещия.“ (Матей 12:31,32)

Понеже твърде често се спекулира с „хулата на Светия Дух“, сметнах че е добре да поговорим малко за това. Далеч съм от мисълта, че бих могъл да разясня изцяло всички въпроси, които повдигат горните два стиха. Все пак има неща които са ясни и общоприети и трябва да се кажат. По други има различие на мненията, но отново е добре да се осведомим за да можем да размишляваме върху тях и да се надяваме Бог да ни открие истината. Тук ще се опитам кратко и синтезирано да отговоря (или да предам различните мнения) на всеки въпрос поотделно.

1. Какво означава „да хулиш Светия Дух“?

В евангелските църкви е твърде разпространено схващането, че „да похулиш Светия Дух“ означава „системно да отказваш да чуеш гласа Му“. Тоест, „да закоравиш сърцето си“ за Него или да Го „угасяш“ (1 Солунци 5:19). Това мнение е очевидно невярно! Достатъчно е да прочетем главата и да вникнем в контекста за да разберем за какво става дума. Какво всъщност се случва?

• Докарват при Исус „едного беснуем, слеп и нем“ и Той го изцелява
• Виждайки това, хората са смаяни и започват да се питат „Да не би този да е Христос, синът Давидов? “
• Фарисеите, като чуват това, излизат със следното обяснение за чудото: „Той не изгонва бесовете, освен чрез началникът бесовски Веелзевула.“
• Исус им обяснява, че не би могъл да ги изгонва чрез Веелзевула защото Сатана не би воювал сам срещу себе си. Но Той изгонва Сатана чрез един по-силен от него, а именно чрез Божия Дух
• Именно в контекста на казаното дотук (продължавайки разговора), Той им заявява че хулят Светия Дух и продължава с това, че са лицемери, че дървото се познава от плода си и т.н.
  
  
  

За да не остане никакво съмнение можем да прочетем същият случай, както е описан в евангелието на Марк:

Марк 3

28 Истина ви казвам, че всичките грехове на човешкия род ще бъдат простени, и всичките хули с които биха богохулствували;

29 но ако някой похули Светия Дух, за него няма прошка до века, но е виновен за вечен грях.

30 Това рече Той, защото казваха: Има нечист дух.

Виждаме ясното и категорично обяснение за христовите думи – Той обвинява фарисеите че хулят Светия Дух понеже казват, че Той има лъжлив/нечист дух и чрез него (нечистия дух) извършва чудесата Си.

И така, „да хулиш Светия Дух“ означава точно това, което думата „хуля“ означава буквално (както е и напълно логично да бъде) – да Го подиграваш, оскърбяваш, клеветиш, унизяваш и т.н. (например като Го наричаш „нечист дух“).

Откъде идва тогава мнението, че „хулата към Св. Дух“ е закоравяването на сърцето и системното заглушаване на гласа Му? Вероятно от едно частно мнение, базирано на горното.

Някой считат, че грехът на фарисейте в случая не са просто оскърбителните думи, но това че те всъщност знаят че това е Божия Дух, но съзнателно -заради завист, злоба и др. - избират да затворят сърцето си за Неговото свидетелство и Го хулят. В този случай наистина можем да кажем, че проблемът в известен смисъл е в тяхното закоравяване на сърцето и оттам произлиза и хуленето. Аз няма да споря дали това мнение е вярно или не – най-малкото не съм съвсем сигурен. Но дори и да е вярно, то (поне според мен) поднесени по този начин думите „хулата към Св. Дух е закоравяването на сърцето към Неговия глас“ звучат по съвсем различен начин, отколкото извадени от контекста и казани без настоящите обяснения...

2. Какво означава, че „няма да бъде простено нито в този век, нито в бъдещия“?

Тук като цяло има две мнения.

Едното е, че става дума двете диспенсации – преди и след идването на Месията. Счита се, че по времето на Исус евреите са употребявали тази фраза именно в такъв смисъл. „Векът/светът, който иде“ за тях е бил именно времето след идването на Месията. Тогава фразата означава, че нито преди нито след Христос такъв грях ще бъде прощаван.

Другото мнение е, че става дума за преди и след смъртта на човека. Някой дори приемат стиха като намек, че Бог прощава грехове и след смъртта. Но (по мое мнение) стихът е твърде неясен за да може да се направи подобно заключение от него.

3. Какво означава че „който рече реч против Сина человеческаго, ще му се прости“? Св. Дух по-голям ли е от Христос?

Разбира се, Духа не е по-голям от Сина. Вероятно става дума за хуленето на Христос като човек. Тези, които са гледали на него външно, „по човешки“, не са виждали в него нищо особено месианско. Един прост човек, син на дърводелец, от Галилея (откъдето „пророк не се издига“) и т.н. Тази проста външност сигурно е съблазнавяла мнозина да се отвърнат от Него или да се изказват не особено почтително...
Повечето коментатори считат, че тук Той говори именно за това – че на тези, които са видели само човешката му външност и са се подвели от Неговата простота и обикновеност да се отнесат пренебрежително (или дори презрително) към Него, ще им се прости. Но за тези, които са видели Божествената Му сила и слава, изявени чрез делата Му и Светия Дух в Него и въпреки това Го презират и хулят – за тях няма оправдание.

И така, какво значение има всичко това за нас и нашия живот? Какви изводи можем да си направим? Изводът е, че трябва да бъдем изключително внимателни тъй като и от двете страни ни дебне опасност. Нашето време е пълно с лъжеучители, лъжепророци, лъжечудеса и т.н. От една страна трябва да се пазим да не би да се подведем по тях и да се погубим – едва ли има смисъл да обяснявам колко пагубно е да се подведеш по някое лъжеучение. Или да се поклониш на чудесата, вършени от Сатана и да му кажеш „ти си моят бог“. Нито е право да ги оставим мълчаливо да заблуждават други.

От друга страна обаче не по-малко гибелно може да се окаже и обратното – неразличаване действието на истинския Свети Дух и заклеймяването Му като бесовски. Много често ние се изкушаваме да се изказваме презрително за този или онзи – особено когато човекът или делата му не отговарят на личното ни виждане за праведност, истинност, начина по който Бог работи и др. Така че нека внимаваме да не се озовем в компанията на въпросните фарисеи, хулещи Светия Дух...

„Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в живот, и малцина са ония, които ги намират.“ Дано Бог ни даде мъдрост и разум да намерим именно този „тесен път“ между двете крайности и да не се отклоним от него ни наляво, ни надясно.

Амин.