Праведните и управлението на държавите

Част 1

Част 2

Автор:  Watchman

Източник : Братско общение в тревожни времена

Сред християнските кръгове битуват различни представи относно отношението на християните към властта и управлението на държавите. Тези представи обхващат пълния спектър на възможните варианти, от пълното безхаберие по отношение на властта и управлението до целенасочения стремеж към завземане на властта чрез политически методи.

В тази тема, аз бих искал да разгледам този въпрос, който е от изключителна важност, защото в последните времена дори ние да игнорираме властта, ние самите няма да бъдем игнорирани от нея. Има една поговорка, която казва, че ако ти оставиш на мира дявола, това не означава, че и той ще те остави на мира. Същото може да се каже и за нечестивата власт, каквато виждаме, че се установява все повече във всяко кътче на Земята.

Искам също да кажа, че започвайки тази тема аз нямам за цел да наложа някакво мое непременно правилно и безпогрешно разбиране, а по-скоро да споделя онова, до което съм достигнал до момента в моето търсене на истината. Да изложа моите аргументи и тези, за да може те да бъдат изпитани и ако трябва коригирани от останалите.

От друга страна аз започвам темата, защото смятам, че в нея се съдържат неща, които са спешни и важни да бъдат разбрани и приложени от светиите, с цел успеха на Божия народ в тези зли и коварни времена.

Ще започна накратко с двете крайности в отношението към този въпрос, които крайности аз наричам митове.


Мит. No.1 - "Ние трябва да мислим за духовните и небесните неща, Господ си знае работата за всичко останало."

Това е отношението на типа хора, които някой веднъж много удачно нарече "небесни шматки". Според тях "духовните" и "небесните" неща по никой начин не са свързани с реалния живот и реалните ситуации в които се намират народите, а единствено с някакво вътрешно преживяване (най-вече на емоционално ниво) на някакви дълбоки духовни работи, които те наричат с термини като "поклонение", "търсене на Божието лице", "духовен живот" и прочие.

Проблема разбира се не е в самите термини, а в тяхното подменено съдържание, което подобно на дрога изстрелва небесните шматки в необятния простор на въображаемата духовност и емоционалното християнство.

Според философията на игнориране на реалността на тези хора, властта си е в ръцете на нечестивите и те трябва да си правят каквото искат, а пък ние трябва да вършим "божието дело", което според тези хора се състои предимно в черкуване, молитви и "печелене на души", които на свой ред трябва да вършат абсолютно същото. Т.е души се печелят за да се печелят други души, за да се печелят още души, без въобще да става ясно от какво и към какво са спечелени тези души. Т.е липсват ясни цели касаещи реалния живот, касаещи народите и тяхната съдба.

Ако изследваме Писанието, ще видим, че Бог не е безразличен към съдбата на народите, както и праведните не са безучастни наблюдатели по отношение на тази съдба. Бог дори изпрати еврейски пророк за да спаси от унищожение езическата Ниневия, народ, който не само нямаше завет с Бога, ни и беше враждебен на Божия народ.

От друга страна Антихристът има за цел за провали народите, да ги отклони от Божието призвание за всеки народ и да ги вкара в своята програма за обезличаване и разруха:

Ис. 14:12  Как си паднал от небето, ти Деннице, сине на зората! Как си отсечен до земята, ти, който поваляше народите;Оригиналната еврейска дума преведена в нашия превод като "поваляше" разкрива доста богата картина на това, какво всъщност цели сатана спрямо народите:

Цитат от : Strong's

H2522
חָלַשׁ
châlash
khaw-lash'
A primitive root; to prostrate; by implication to overthrow, decay: - discomfit, waste away, weaken.

Самият въпрос за народите в Божия план и призвание заслужава свое собствено изследване, което неизбежно е свързано и с тази тема, но ако целта на сатана е да разруши народите, Христос се яви за да разруши делата на дявола. 1 Йоан 3:8

Т.е отговорността на християните бидейки ученици на Христос е да участват в това разрушаване на делата на дявола, които от своя страна включват разрушаването на народите.

Казано с други думи част от призванието на праведните е да противостоят на разрушителните усилия на дявола и неговите слуги спрямо народите. Именно това е истинско участие в Божието дело на земята и истинска духовна работа и небесно призвание.

Не трябва да забравяме, че "небесните неща" т.е нещата свързани с Божия ред и управление, с Божията слава, спасение и царство са неща предназначени за Земята. Точно както Исус ни учеше да се молим:

Матей 6:10  да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето така и на земята; 

Т.е нашия ангажимент спрямо Небесните неща има за цел тяхното довеждане в реалностите на Земята, а не игнорирането на реалностите на Земята в името на Небесните неща. Виждате как представите на "небесните шматки" са обърнати надолу с главата и за мен няма никакво съмнение, че тази сбъркана представа за нещата е дело на лукавия, доктрина на демони обслужваща интересите на поднебесните началства и власти.


Мит. No.2 - "След като Бог желае Царството Му да дойде на Земята, християните трябва да превземат властта над народите и да наложат спазването на "Божият закон" чрез политическата система и политическото управление."

Това е доктрината на така наречените доминионисти, които се подвизават и под ред други имена, като теономи, реконструкционисти и прочие. Те разпознават отговорността на християните спрямо народите и целите на Божието Царство на земята. Но се препъват в начините за постигането на тези цели.

Трябва да се има предвид, че Божията воля има поне 3 измерения за да бъде наистина Божия воля:

1. Правилното нещо.
2. По правилния начин.
3. На правилното време.

Ако едно от тези 3 неща не е изпълнено, то вече имаме извращение, а не реално изпълнение на Божията воля. Нека дам пример.

Един баща казва на сина си да дойде да му помогне в работилницата. Това е волята на бащата спрямо сина му. Какво обаче ще стане ако:

1. Синът дойде в работилницата да помогне на баща си влизайки през комина, при което или се заклещва вътре или излиза целия омазан, черен и наранен? Т.е той прави правилното нещо - идва да помогне на баща си според неговата дума. Но правилен ли е начинът по който идва? Това ли е била волята на баща му?

2. Синът дойде в работилницата да помогне на баща си влизайки през вратата, но идвайки през нощта в 3 часа, когато бащата вече си е легнал да спи и почива. Изпълнил ли е такъв син волята на баща си? Той е направил правилното нещо, дошъл е да помогне, влязъл е по правилния начин, през вратата, но прави всичко това в напълно неподходящо време, което напълно проваля неговото послушание спрямо волята на баща му.

С този прост пример съвсем ясно се вижда, че за да се изпълни Божията воля не е достатъчно само да се направи правилното нещо, но то трябва да бъде изпълнено и по правилния начин и на правилното време.

Именно това е проблема на доминионистите. Те желаят да постигнат правилното нещо, но напълно игнорират Божият начин за неговото постигане и подобно на йезуитите са приели максимата "целта оправдава средствата". Те желаят да участват в схемите, които дявола е инсталирал за да мами народите за да победят самия дявол. Политическата система и въобще политическите методи са част от схемите на дявола. Това е една мръсна игра в която няма начин да участваш и да останеш чист. Веднъж един човек много точно беше описал подобни опити казвайки:

"Да се мъчиш да оправиш системата на света е все едно да се мъчиш да научиш едно прасе да танцува. Ти се омърсяваш до ушите като прасе. А прасето полудява."

Доминионизма води до нещо още по-лошо, той води до сливане на вярващите със света и неговия вървеж, защото за да имаш шанс да успееш чрез методите на този свят - ти трябва да вникнеш в тях, да задълбочиш в техните тънкости, да експлоатираш техните възможности и така неусетно ти се ставаш част от тях, част от тяхната мъдрост, техния вървеж, тяхното коварство. Именно защото тези методи работят не по Божия начин, а са базирани на коварство и измама.

Пример за това коварство може да се види в следния цитат на един от водещите теолози на доминионизма Гари Норт:

Цитат от : Gary North

So let us be blunt about it: we must use the doctrine of religious liberty to gain independence for Christian schools until we trak up a generation of people who know that there is no religious neutral- it y, no neutral law, no neutral education, and no neutral civil gov- ernment. Then they will get busy in constructing a Bible-based social, political, and religious order which finally denies the religious liberty of the enemies of God.

В превод:

Цитат от : Гари Норт

Нека да го кажем направо: ние трябва да използваме доктрината за религиозна свобода за придобиване на независимост на Християнските училища, докато създадем поколение от хора, които знаят, че няма религиозен неутралитет, че няма неутрален закон, неутрално образование и няма неутрално гражданско правителство. Тогава те ще се захванат да конструират базирано на Библията социално, политическо и религиозно устройство, което в края на краищата ще отнеме религиозната свобода от Божиите врагове.

С други думи те заявяват, че ще издигат лозунгите на религиозна свобода съвсем лицемерно с цел да се възползват от нея докато са в позиция на немощ, за да могат подмолно да катаплутират себе си в позиция на сила и от тази позиция да отнемат свободата на която лицемерно са държали - от всички останали. Това е изцяло йезуитска логика и показва че поговорката за омърсяването от заиграване с политическата система не е мит, а е напълно реално и работи безапелативно.

В крайна сметка реконструкционистите извращават Божиите цели и воля чрез своите светски и нечисти методи и така поставят себе си в служба на Антихриста и неизбежно се позиционират като реални Божии врагове.

И така като разгледах накратко двете крайности в отношението към въпроса за управлението на народите е време да се фокусирам на балансираното и Библейско учение по този въпрос. Но понеже настоящия постинг се получи твърде дълъг и следователно уморителен за четене и осмисляне - ще направя това в последващ постинг.

Сезоните в живота на християнина

„Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него, сиреч вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията; “

Римляни 1:20

„[Праведният – б.а.] Ще бъде като дърво посадено при потоци води, Което дава плода си на времето си,“

Пс. 1:3

Със сигурност не съм първият, който сравнява живота на човека със сезоните в природата. Няма да бъда и последният. Но преди няколко дни съвсем спонтанно се замислих за това.

Беше средата на месец юни и – връщайки се от работа – минах по край една круша. По дървото вече имаше плодове. Наистина, бяха малко по-дребни от обичайното, но какво от това – и по-дребни круши има. Миналата година бях ял от плодовете на това дърво и знаех, че са много вкусни. Знаех също така обаче, че няма смисъл да си късам – на крушите още не им беше „дошло времето“. Плодът, макар и изглеждащ вече почти като истинска, узряла круша, щеше да бъде негоден за ядене – кисел и стипчив.

Това ме провокира да се замисля за моите собствени плодове (доколкото изобщо ги има) в живота ми на християнин – на пръв поглед налични, но все още горчиви и негодни за консумация. И оттам върху това колко много прилича пътя на живота ми на пътя, който цялата природа изминава ежегодишно. И това е напълно нормално – нали имаме един Творец, който ни учи на мъдрост чрез най-различни неща, включително и чрез образи и притчи, заложени в други части на творението Си. Затова и – с риск да отегча някого – ще изложа накратко размислите си от този ден върху сезоните на живота ни като християни.

1. Пролетта
   Пролетта е първият сезон, сезон на раждане и бурен растеж. Тя „кипи от живот“ - тогава всичко се развива, преминавайки през етапите на раждането и младостта.
   В християнския си живот ние също сме преживели това (или го преживяваме сега) – раждането и младостта. След новорождението си сме преживели и нашето детство и младост. Кой не си спомня онези времена, когато – пълен с енергия и ентусиазъм – е търчал напред-назад и е вършил всякакви неща? Е, може би повечето от тях ни изглеждат наивни или дори глупави сега – погледнати от разстоянието на годините. Но периодът на детството е необходим – това е периодът в който бебето пораства и става възрастен и пълноценен човек. Някой от нас са случили на добри „родители“, които са им помагали и са ги превели по-лесно през този труден период, други – не. Но всички сме минали оттук - през периода на детството, когато – като всяко едно дете сме имали нужда от грижи и помощ, докато главното ни задължение е било да се развиваме.
   Днес в евангелските църква битува модата на служенията, да дейностите, на вършенето на неща. Не че нищо не трябва да се върши – пази Боже да твърдя подобно нещо! - но всяко нещо си има своето време. Няма да изпратите 10-годишния си син да строи къща, нали? Или 7-годишната ви дъщеря – да осинови дете? Така и работата на новоповярвалите е да израстват, да се утвърдят, да стъпят здраво на „тесния път“ - пътят на смирението и себеотричането – а не да вършат велики дела. И за дела ще дойде време – но по-късно.
2. Лятото
   Лятото е времето на зрелостта. То също е време на растеж, но п оедин различен начин – време на развитие и растеж на плодовете. Растенията сами по себе си са се развили – растежа им почти спира – и започват да развиват в себе си плода.
   Така и в нашия живот на християни идва момент на промяна. Бурния растеж спира – и Бог започва да изисква от нас да погледнем и към други неща, не само към себе си. Докато през периода на „пролетта“ - бидейки още плътски – сме били вътрешно подтиквани от егото си към изява и е трябвало да се борим със себе си за да ограничим делата си, сега положението е в общи линии обратното. Егото ни е до голяма степен отсечено (иначе Бог не би ни позволил да започнем да се „изявяваме“ навън), а заедно с него си е отишло и парещото ни желание за изява (и слава, и одобрение). От плътска гледна точка, делата са се превърнали в обикновена тежест – понеже плътския ентусиазъм си е отишъл и вече не ни интересува особено дали някой ще ни вика „Браво!“ или не. Това е времето, в което Бог започва да ни обръща внимание, че целта не е само да израстем – трябва и да дадем плод. И тук – под въздействието на Божията благодат – в нас започват и да се появяват първите плодове. Това обаче не е всичко – тези плодове все още не стават за ядене, все още са блудкави и кисели. Необходимо е да обърнем внимание върху тяхното израстване и узряване.
   Тук настъпва и един повратен момент в живота на християнина. Докато през „пролетта“ Бог е поставял акцента върху отричането от себе си (понеже без отричане от себе си дарбите и служенията водят до гордост), което е включвало отричането ни и от дела и дарби, сега Той обръща нещата и иска да започнем да развиваме това, което ни е дал като дарби и което постепенно ще се превърне в наш плод.
3. Есента
   Късното лято и есента е времето на събиране на плодовете – те вече са узрели и целият труд от пролетта и лятото най-сетне получава своята награда. Всеки плод узрява в своето си време – едни още в края на лятото, други малко преди зимата.
   Така и ние – ако не се намерим безплодни – даваме плодовете си накрая. Можем, разбира се, да бъдем полезни и през пролетта и лятото. Но истинския плод узрява през есента. След като първо сами сме израснали и после сме го отгледали с любов. Един плод узрява по-рано, друг по-късно – това не бива да ни смущава. Важното е да следим Бога и да внимаваме да не избързваме, нито да закъсняваме. Той е, който знае на всяко нещо времето, не ние. И докато се държим за Него и изпълняваме волята Му не бива да се притесняваме от укорите на хората – ето толкова години си християнин, а още нямаш служение, света загива а ти не правиш нищо и т.н. Ако се държим за Бога, Той ще произведе в нас съответния плод навремето му. Но ако се „запънем“ някъде по пътя рискуваме да остане безплодни.
4. Зимата
   Кой не се страхува от зимата? Тя символизира края на живота, смъртта. Родили сме се израснали, дали сме плодовете си – време е да заспим след като сме „послужили на своето си време“. През зимата е студено и всичко изглежда мъртво. Всъщност обаче само така изглежда – в действителност то по-скоро е наистина заспало. Някъде там, където не можем да го видим – дълбоко в стеблата на дърветата, в корените на тревата под снега – има един друг живот, различен от буйната зеленина на лятото. Над този живот зимата няма власт, тя не може да го умъртви. И той чака своят час – първият полъх на пролетта.
   Така и ние – ако Христос живее в нас – имаме в себе си Неговият живот, над който смъртта няма власт. Плодовете ни ще свършат, листата ни ще окапят и изгният, но този живот ще остане – той не може да умре. И ще продължи да съществува скрито до деня, в който сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и Божия тръба. И ще настъпи нова Пролет.

Хулене на Светия Дух

„За това ви казвам: Всеки грех и хула ще се прости на человеците; хулата обаче против Духа нема да се прости на человеците. И който рече реч против Сина человеческаго, ще му се прости, но който рече против Духа Святаго, нема да му се прости нито в този век, нито в бъдещия.“ (Матей 12:31,32)

Понеже твърде често се спекулира с „хулата на Светия Дух“, сметнах че е добре да поговорим малко за това. Далеч съм от мисълта, че бих могъл да разясня изцяло всички въпроси, които повдигат горните два стиха. Все пак има неща които са ясни и общоприети и трябва да се кажат. По други има различие на мненията, но отново е добре да се осведомим за да можем да размишляваме върху тях и да се надяваме Бог да ни открие истината. Тук ще се опитам кратко и синтезирано да отговоря (или да предам различните мнения) на всеки въпрос поотделно.

1. Какво означава „да хулиш Светия Дух“?

В евангелските църкви е твърде разпространено схващането, че „да похулиш Светия Дух“ означава „системно да отказваш да чуеш гласа Му“. Тоест, „да закоравиш сърцето си“ за Него или да Го „угасяш“ (1 Солунци 5:19). Това мнение е очевидно невярно! Достатъчно е да прочетем главата и да вникнем в контекста за да разберем за какво става дума. Какво всъщност се случва?

• Докарват при Исус „едного беснуем, слеп и нем“ и Той го изцелява
• Виждайки това, хората са смаяни и започват да се питат „Да не би този да е Христос, синът Давидов? “
• Фарисеите, като чуват това, излизат със следното обяснение за чудото: „Той не изгонва бесовете, освен чрез началникът бесовски Веелзевула.“
• Исус им обяснява, че не би могъл да ги изгонва чрез Веелзевула защото Сатана не би воювал сам срещу себе си. Но Той изгонва Сатана чрез един по-силен от него, а именно чрез Божия Дух
• Именно в контекста на казаното дотук (продължавайки разговора), Той им заявява че хулят Светия Дух и продължава с това, че са лицемери, че дървото се познава от плода си и т.н.
  
  
  

За да не остане никакво съмнение можем да прочетем същият случай, както е описан в евангелието на Марк:

Марк 3

28 Истина ви казвам, че всичките грехове на човешкия род ще бъдат простени, и всичките хули с които биха богохулствували;

29 но ако някой похули Светия Дух, за него няма прошка до века, но е виновен за вечен грях.

30 Това рече Той, защото казваха: Има нечист дух.

Виждаме ясното и категорично обяснение за христовите думи – Той обвинява фарисеите че хулят Светия Дух понеже казват, че Той има лъжлив/нечист дух и чрез него (нечистия дух) извършва чудесата Си.

И така, „да хулиш Светия Дух“ означава точно това, което думата „хуля“ означава буквално (както е и напълно логично да бъде) – да Го подиграваш, оскърбяваш, клеветиш, унизяваш и т.н. (например като Го наричаш „нечист дух“).

Откъде идва тогава мнението, че „хулата към Св. Дух“ е закоравяването на сърцето и системното заглушаване на гласа Му? Вероятно от едно частно мнение, базирано на горното.

Някой считат, че грехът на фарисейте в случая не са просто оскърбителните думи, но това че те всъщност знаят че това е Божия Дух, но съзнателно -заради завист, злоба и др. - избират да затворят сърцето си за Неговото свидетелство и Го хулят. В този случай наистина можем да кажем, че проблемът в известен смисъл е в тяхното закоравяване на сърцето и оттам произлиза и хуленето. Аз няма да споря дали това мнение е вярно или не – най-малкото не съм съвсем сигурен. Но дори и да е вярно, то (поне според мен) поднесени по този начин думите „хулата към Св. Дух е закоравяването на сърцето към Неговия глас“ звучат по съвсем различен начин, отколкото извадени от контекста и казани без настоящите обяснения...

2. Какво означава, че „няма да бъде простено нито в този век, нито в бъдещия“?

Тук като цяло има две мнения.

Едното е, че става дума двете диспенсации – преди и след идването на Месията. Счита се, че по времето на Исус евреите са употребявали тази фраза именно в такъв смисъл. „Векът/светът, който иде“ за тях е бил именно времето след идването на Месията. Тогава фразата означава, че нито преди нито след Христос такъв грях ще бъде прощаван.

Другото мнение е, че става дума за преди и след смъртта на човека. Някой дори приемат стиха като намек, че Бог прощава грехове и след смъртта. Но (по мое мнение) стихът е твърде неясен за да може да се направи подобно заключение от него.

3. Какво означава че „който рече реч против Сина человеческаго, ще му се прости“? Св. Дух по-голям ли е от Христос?

Разбира се, Духа не е по-голям от Сина. Вероятно става дума за хуленето на Христос като човек. Тези, които са гледали на него външно, „по човешки“, не са виждали в него нищо особено месианско. Един прост човек, син на дърводелец, от Галилея (откъдето „пророк не се издига“) и т.н. Тази проста външност сигурно е съблазнавяла мнозина да се отвърнат от Него или да се изказват не особено почтително...
Повечето коментатори считат, че тук Той говори именно за това – че на тези, които са видели само човешката му външност и са се подвели от Неговата простота и обикновеност да се отнесат пренебрежително (или дори презрително) към Него, ще им се прости. Но за тези, които са видели Божествената Му сила и слава, изявени чрез делата Му и Светия Дух в Него и въпреки това Го презират и хулят – за тях няма оправдание.

И така, какво значение има всичко това за нас и нашия живот? Какви изводи можем да си направим? Изводът е, че трябва да бъдем изключително внимателни тъй като и от двете страни ни дебне опасност. Нашето време е пълно с лъжеучители, лъжепророци, лъжечудеса и т.н. От една страна трябва да се пазим да не би да се подведем по тях и да се погубим – едва ли има смисъл да обяснявам колко пагубно е да се подведеш по някое лъжеучение. Или да се поклониш на чудесата, вършени от Сатана и да му кажеш „ти си моят бог“. Нито е право да ги оставим мълчаливо да заблуждават други.

От друга страна обаче не по-малко гибелно може да се окаже и обратното – неразличаване действието на истинския Свети Дух и заклеймяването Му като бесовски. Много често ние се изкушаваме да се изказваме презрително за този или онзи – особено когато човекът или делата му не отговарят на личното ни виждане за праведност, истинност, начина по който Бог работи и др. Така че нека внимаваме да не се озовем в компанията на въпросните фарисеи, хулещи Светия Дух...

„Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в живот, и малцина са ония, които ги намират.“ Дано Бог ни даде мъдрост и разум да намерим именно този „тесен път“ между двете крайности и да не се отклоним от него ни наляво, ни надясно.

Амин.

Страданието

„Считайте го за голяма радост, братя мои, когато падате в разни изпитни,

като знаете, че изпитанието на вашата вяра произвежда твърдост.“

(Яков 1:2,3)

Кой би могъл да каже горното искрено и от цяло сърце? Според мен само тези, които или не са страдали истински или са много близо до Бога. Защото последните обикновено са страдали много и са видели плодовете от страданието в живота си. Понеже Бог използва страданието и без страдание няма как да се приближим до Бога.

Звучи ви може би твърде странно? А не знаете ли „че ние всички, които се кръстихме да участвуваме в Исуса Христа, кръстихме се да участвуваме в смъртта Му“? И също така, че „нашето старо естество бе разпнато с Него, за да се унищожи тялото на греха, та да не робуваме вече на греха“ (Римляни 6). Някой да смята, че да умреш е нещо приятно? Или че да бъдеш разпнат е много забавно?

Бог е произнесъл вече присъдата над нашето плътско естество – смърт. След присъдата ще дойде и самото умъртвяване. А заедно с умъртвяването – и страданията. О, Бог може да извърши едно или друго чудо, да реши един или друг проблем. Да ни изцели от смъртоносна болест или да ни помогне да си намерим работа. Но от страданието няма да избягаме – просто защото то е част от самото ни умиране. А ако искаме да възкръснем, трябва преди това да умрем (виж Римляни 6). Примката постепенно ще се затегне около врата ни и този път Бог няма да ни избави – защото сам Той е, който върши това. Може би ще използва тежки обстоятелства в живота. Тежка болест. Смърт на близък. Или може би външно нищо особено няма да се случи и на всички ще изглежда, че живеем един спокоен и нормален живот. И само вътре в нас сърцето ни ще кърви, докато Бог къса от него – парче по парче – всичко което му е скъпо, всичко което е представлявало неговият живот.

Даваме ли си сметка в какво сме се кръстили да участваме? Разбираме ли какво символизира кръста, който мнозина от нас носят на верижка около врата си? Ще познаем ли Божията ръка, когато забива гвоздеите или ще се мятаме диво, мъчейки се да се освободим, и ще се чудим защо Бог ни е оставил?

Ще разбере ли някой в църквата ни през какво минаваме и ще ни помогне ли – не да ни спаси, но да ни помогне да видим и разберем какво се случва с нас и какъв е смисъла му? Или всички ще гледат учудено, не разбирайки „какво се тайнство с теб извършва“[1] ?

„Ние трябва да сме радостни – в Библията го пише“ - са ми казвали - „Щом се чувстваш зле и страдаш значи нещо не е наред, не си в Божията воля за тебе явно“. Не, но страданието и скръбта са наш дял в Христа. Ние нямаме многобройните психологични защити, към които прибягват невярващите, опитвайки са да заглушат страданието в живота си. Не можем да живеем в бъдещето вместо в настоящето, залъгвайки се с мечти и фалшиви надежди. Не можем да избягаме във фалшивият свят на книги, филми или някаква форма на съвременно идолопоклонство (т.е. да позволим на неща като музика, футбол и др. да станат наш живот). Не можем да затворим сърцето си в непробиваема броня, която – макар и на цената на самотата – да ни предпазва от раните, които околните ни нанасят. Бог не ни позволява да се скрием зад тези неща и ние трябва да висим - голи и беззащитни подобно на нашия Господ – на собствения си кръст.

Да, смъртта винаги е тъжна картина... За щастие историята на нашият Господ, в Когото и ние сме се кръстили да участваме, не свършва със смъртта Му. „Защото, ако сме се съединили с Него чрез смърт подобна на Неговата, ще се съединим и чрез възкресение подобно на Неговото;“ (Римляни 6:5). Да, смъртта е наш дял – но също така и Възкресението! Скръбта и страданието – но също така наградата и радостта. Ставайки съучастници в Христовата смърт и Възкресение, ставаме участници и в този вечен християнски парадокс – на смъртта и живота, познавайки от собствен опит, че колкото повече смъртта действа в нас, толкова по-изобилно се излива в нас и Истинският Живот! И обратно – колкото сме по-живи за себе си и света, толкова повече смъртта придобива власт над нас.

Напоследък откривам лично за себе си, че съм обръщал поглед към Бог с едно вътрешно неправилно очакване – да разреши проблемите ми, да ги направи да изчезнат. Не че не съществуват проблеми, които наистина трябва да изчезнат и с които трябва да се боря – има много такива! Но има и проблеми, които ще останат – защото Бог иска чрез тях да подейства в живота ми. И най-доброто, което мога да направя е не да търся разрешението им, а да се отпусна, доверявайки се на Неговата ръка да действа – в избраното от Него време и с избраната от Него скорост. Да се закрепя във вяра че – дори когато в момента не виждам смисъла и ползата – Бог е силен да обърне всеки проблем и изпитание за добро. Защото само предавайки се доброволно по този начин на Неговата воля и отваряйки сърцето си за Него мога да имам тази чудна тиха радост в скръбта, която само Той може да ми даде. Понеже Той не дава така, както света дава...

Защото, ако и да не цъфти смоковницата, нито да има плод по лозите, трудът на маслината да се осуети, и нивите да не дадат храна, стадото да се отсече от оградата, и да няма говеда в оборите, пак аз ще се веселя в Господа, ще се радвам в Бога на спасението си. Иеова Господ е силата ми; Той прави нозете ми като нозете на елените. И ще ме направи да ходя по височините си.

(Авакум 3:17-19)

[1] архим. Серафим (Алексиев), „Смъртта“, 

 ПАМЕТ ЗА СМЪРТНИЯ ЧАС

Грехът и нашето отношение към него

(проповед)

Според мен съществува едно сериозно неразбиране относно грехът в живота ни и нашето отношение и борба с него. Затова бих искал днес да се спрем по-подробно на тази тема.

Какво е грехът? Най-общо можем да го дефинираме като „непослушание спрямо Бога, невършене на Неговата воля“. Не е задължително това непослушание да е активно – може да бъде и пасивно. „Прочее, ако някой знае да прави добро и го не прави, грях е нему.“ ни казва посланието на Яков (Яков 4:17). Божията воля също та може да бъде изявена и в конкретна заповед към нас (например да напуснем отечеството си (подобно на Авраам) и да отидем да живеем в Африка) – това няма значение. Принципът остава същият – проявим ли непослушание, ние се присъединяваме към бунта на дявола и света против Бога, тоест вършим грях.

В своето отношение към греха и към живота, към който ни призовава Бог ние, християните, често допускаме две противоположни грешки. Те се дължат на това, че на пръв поглед Библията ни сякаш ни казва две противоположни неща по въпроса. Апостол Йоан например пише „Ако речем, че нямаме грях, лъжем себе си, и истината не е в нас.“ (1 Йоан 1:8), а малко по-нататък добавя „Никой, който пребъдва в Него, не съгрешава; никой, който съгрешава, не Го е видял, нито Го е познал.“ Ние често се изкушаваме да „вземем“ само едната част от учението и да се придържаме към него, на практика отхвърляйки другата част от истината и по този начин пропускаме целта.

1. Първата сериозна грешка е подценяването на греха и игнорирането на призивите за свят живот.

Тук попадат тези, които наблягат на „Ако речем, че нямаме грях, лъжем себе си, и истината не е в нас.“, тоест „Всички сме грешни и нищо не можем да направим по въпроса. За щастие Бог ни е изкупил, така че няма от какво да се притесняваме – можем да продължаваме да живеем (почти) като невярващите, разчитайки на това, че „вярвайки“ в Исус Христос „имаме запазено място в Рая“. “

Хората, които попадат в тази клопка, обикновено твърде много наблягат на спасението по благодат и игнорират всички призиви в Новия Завет. за свят живот и излизане от света (а те не са малко!). За тях християнския живот означава спазването на определени правила (обикновено не твърде тежки – иначе не биха могли да ги спазват) – обикновено нещо от рода на ходене на църква (поне от време на време), четене на Библията (поне от време на време), може би мъничко молитва (обикновено когато имат някакъв проблем) и т.н. И след като са свършили „християнските си задължения“, те продължават да живеят своя си живот, забравяйки за Бога и Неговото царство. Господ Исус Христос нарича такива хора „хладки“ - нито студени, нито горещи. Макар да не са противници и по принцип да приемат християнството, те не са посветили живота си да търсят и пребъдват в Божията воля. А, както казахме, това е същината на греха – невършене на Божията воля! И бидейки в такова положение, за тях е само въпрос на време (и още малко отдалечаване от Бога) да бъдат постепенно оплетени от греха на света и да започнат да правят компромиси – в работата, семейството и живота си. Защото истинският им живот (нямам предвид физически, а като цели, желания, търсения, наслада и т.н.) е „в света“, а няма как да живееш „в и за света“ и да не се съобразяваш с неговите правила. Светът дава своето само на определена цена и - ако искаш да го имаш, трябва да я платиш.

От своя страна Господ Исус Христос ни учи да излезем от греха – да скъсаме с него радикално! Това е толкова съществено, че Той ни призовава да го направим дори когато това ни струва нещо скъпо за нас или дори необходимо за „пълноценен“ (според света!) живот, като заявява това може да направи разликата между спасението и осъждението ни, между живота и смъртта. В Марк 9 са записани следните думи:

43 И ако те съблазни ръката ти, отсечи я; по-добре е за тебе да влезеш в живота недъгав, отколкото да имаш двете си ръце и да отидеш в пъкъла, в неугасимия огън, 
44 [дето "червеят им не умира, и огънят не угасва"].
45 И ако ногата ти те съблазни, отсечи я; по-добре е за тебе да влезеш в живота куц, отколкото да имаш двете си нозе и да бъдеш хвърлен в пъкъла,
46 [дето "червеят им не умира и огънят не угасва"].
47 И ако окото ти те съблазни, извади го; по-добре е за тебе да влезеш в Божието царство с едно око, отколкото да имаш двете си очи и да бъдеш хвърлен в пъкъла,
48 дето "червеят им не умира, и огънят не угасва".

Разбира се, тук Христос говори алегорично, но смисъла е ясен – ако нещо те съблазнява да грешиш, откажи се от него, независимо от цената! Дори да става дума не просто за някакво удоволствие или нещо подобно, а за нещо което би те направило дори непълноценен в живота! По-добре да си „недъгав“ в този живот казва Христос, отколкото всичко да ти е наред, но да бъдеш после „хвърлен в пъкъла“.

Може би работиш добре платена работа, която обаче изисква от теб да лъжеш и мамиш? Потърси си друга – по-добре да живееш малко по-скромно и ли да не отидеш на почивка през лятото отколкото да рискуваш да бъдеш „хвърлен в огнения пъкъл“.

Не си семеен и приятелят/приятелката ти иска да живеете на семейни начала? Откажи – по-добре да се разделите и да бъдеш самотен отколкото да рискуваш да бъдеш „хвърлен в огнения пъкъл“.

Могат да се дадат много примери, но важен е принципа – нашият Господ ни призовава да „скъсаме“ с греха радикално и без значение от последствията! Тези, които живеят сякаш тази заповед не съществува, се излагат на реалната опасност да бъдат постепенно оплетени от греха и накрая да „берат плодовете му“ - тлението и огнения пъкъл.

2. Втората сериозна грешка е търсенето на собствена праведност

Ако първата в „клопка“, за която говорихме дотук, падат преди всичко „хладките“ християни, то за тези които са наистина ревностни, дявола е приготвил друг капан – търсенето на праведност по плът.

По принцип обикновено тези, които са ревностни и „горещи“ за Бога, рядко „пропускат“ призива на Бога към святост и са решени да Го търсят дори когато се налага да правят жертви. Това, което те обикновено „пропускат“ е, че към призива за святост е необходимо да се прибави една друга страна на Евангелието – а именно че ние „сме от плът, продадени под греха“. И макар да виждаме правилността на „духовния закон“, не можем да го изпълним.

Когато казвам, че тази група хора „не взема предвид“ горното, нямам предвид че буквално не го знаят – те обикновено четат много и добре познават Библията. Имам предвид, че липсва ясното и осъзнато разбиране че Бог не ни призовава „да поправим“ поведението (и мислите) си, а към нещо съвсем различно!

Такъв човек може днес съвсем спокойно да се съгласи с теб че „всички (включително и той) сме грешници“, а на другия ден да дойде – смазан и отчаян - и да ти сподели нещо от сорта „Отново се провалих в еди кое си. Не знам вече какво да правя. Отчаян/а съм“. А защо си отчаян – нима си очаквал нещо друго? Може би смяташ, че грешниците вършат не грехове, а правда?

Тук обикновено виждаме някаква смесица от гордост и непознаване на Евангелието – човекът, макар по принцип да признава че е грешник, всъщност не се смята за такъв. Струва му се, че може да се поправи. Разбира се, не сам, но с Божията помощ... защо не? Такъв човек обикновено си изработва „списък“ с „грехове“, от които според него трябва да се отърве (или с добродетели, които трябва да придобие), след което пристъпва към някаква форма на себенасилване да върши (или да не върши) някакви неща плюс молитви Бог да му помогне да се промени. Чудно ли е, че се проваля? И какво пропуска всъщност? Пропуска това, че всъщност вместо да предостави себе си на Бога да върши Неговата воля, той се опитва да запази стария си живот като просто го „подобри“ (обикновено морално).

„Старият човек“ не може да бъде променен и направен добър – и не е това нещото, към което ни призовава Евангелието! Ние сме призовани да признаем неговата греховност и да отстъпим давайки път в живота си на „новия човек“ – този, който се е родил от вода и дух! „Съразпнах се с Христа, и сега вече, не аз живея, но Христос живее в мене; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене.“ казва ап. Павел (Галатяни 2). Това означава „предадох живота си на Христос – Той да живее в мен чрез Св. Дух. Наместо да продължавам да живея аз, предоставих себе си на Него в послушание и вече Той живее и върши Своите дела в и чрез мен. Това изглежда лудост, но аз вярвам и уповавам на Него – че Той е верен и ще ме преведе през всички проблеми и трудности, които възникват в моя нов живот в покорство на Бога“.

Това е единственият начин да отговорим на повика на Христос към святост – да предоставим себе си за храм, в който да живее Той. Всякакви опити да се променим – със или без Божията помощ – докато продължаваме да живеем ние, а не Христос в нас, са обречени на неуспех. Старият човек – това, което сме по естество – е „продаден под греха“. Той е грешник и такъв ще си остане – няма да успеем да го „подобрим“, във всеки случай не и така, че да отговаря на Божия стандарт. Добрата новина е, че това не е необходимо. Единственото, което Бог иска, е да признаем греховността му и смирено да отстъпим път на „новия човек“, който с покорство да следва Божията воля. За нашите грехове има Изкупител и Той има достатъчно благодат за нас. Стига смирено да признаем, че имаме нужда от нея и да я поискаме по верния начин – не за да можем да продължим живота на старото ни „аз“ като го поправим, а за да прости греховете ни и да ни помогне да живеем новия живот на вяра, към който сме призвани.

Струва ми се, че именно това е имал предвид и Мартин Лутер когато пише:

„Ако проповядваш за Божията милост, проповядвай не въображаема, а истинска милост. А ако милостта е истинска, това означава че ти имаш истински,а не въображаеми грехове. Бог не спасява въображаеми грешници. Бъди грешник и нека грехът ти бъде голям, но нека упованието ти в Христос да бъде по-голямо. И се радвай в Христос, Който е победил греха, смъртта и света...“ 
(A Letter From Luther to Melanchthon Letter no. 99, 1 August 1521, From the Wartburg - http://www.iclnet.org/pub/resources/text/wittenberg/luther/letsinsbe.txt)

Тук някой казват „Ето, той проповядва открито беззаконие и неморалност! Аз не мисля, че той е имал предвид това, а по-скоро визира именно това, за което говорим в момента. „Милостта е за грешниците“ - казва той - „Докато ти не разбираш и не приемаш със сърцето си, че си наистина грешник и не можеш да се надяваш на нищо – за каква милост говорим? Подобна милост и благодат няма, те са просто игра на въображението ти. Бог има истинска милост и благодат само за тези, които наистина разбират и признават нуждата си от тях. Затова не се притеснявай че си грешник и че грешиш – не се опитвай да го омаловажиш или потулиш, не се опитвай да избягаш от този факт. Напротив, признай го открито, съзнавайки цялата сила на греха си. Но дори когато грешиш имай дързост, като знаеш че Христос е по-голям от твоя грях. Той е победил греха и смъртта и те е изкупил, така че да можеш да се наслаждаваш на живота си в Него въпреки че си грешник и че - сам по себе си - никога няма да бъдеш нещо повече.“

Тук някой предполагам ще възрази - „Не е ли това същия грях, за който говорихме че трябва да оставим на всяка цена?“ Не, съвсем различно е. Едното е например да признаеш пред себе си, Бога и другите че - колкото и да се опитваш – никога няма да успееш да станеш съвършен в говорене (което съвсем не значи че трябва да започнеш да говориш всякакви глупости!) и винаги ще се нуждаеш от Божията прошка, за лъжите и обидите, които без да желаеш изричаш. Другото е да се съблазниш от парите, които предлагат например различните псевдо-дистрибутори и други подобни хора, които мамят лековерните, и да започнеш сам да лъжеш хората за да печелиш по този начин.

Първото означава да признаеш, че си грешен и че не можеш да станеш съвършен. Второто означава да се „продадеш“ на греха, предоставяйки себе си за негов слуга. Видна е голямата разлика между двете.

Накратко: Бог ни е избрал и призовал към съвършенство – не бива в никакъв случай да забравяме това и да се оставяме грехът да ни оплита. В същото време трябва да разбираме, че съвършенството е непостижимо за „стария човек“ тъй като грехът е част от него. Пътят към небесното ни призвание задължително минава през неговата смърт (а не усъвършенстване!) и даване на място на „новия човек“ - започвайки да живеем един нов живот на покорство и вяра в Бога, „предоставяйки телесните си части за оръдия на правдата“. Усилията ни трябва да бъдат насочени именно към това – да живеем един живот на пълно упование отдаване на Божията воля. А това че не сме съвършени и продължаваме да грешим и да се проваляме понякога не бива да ни притеснява – имаме Ходатай и Първосвещеник при Бога, който е платил за нас (и нашите грехове) със собствената си кръв. Така че грехът няма вече да ни владее и да препречва пътя ни към Бога – доколкото смирено го признаваме пред Него и отиваме при него в ролята на просещи и незаслужаващи нищо добро. За такива хора Той има повече от достатъчно милост и благодат.