За смирението

 

"Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат"

Яков 4:6

 

Съществува универсален консенсус в Христовата църква, че смирението е едно от най важните качества, необходими на Божия слуга. Но какво точно е смирението? И, най-важното, как може да бъде достигнато?

 

Смирението не е само по себе си чувство, макар да включва съответните чувства. То е по-скоро състояние на духа (и последващо от него състояние на ума), в което човек вижда истинското си състояние и положението си спрямо Бога и останалите човеци.

 

Положението ни спрямо Бога

Едва ли ще кажа нещо ново на читателите, като повторя че положението ни спрямо Бог е положение на грешниците – всички християни го знаем, но никой не го разбира (в това число и аз, затова няма да пиша много по тази точка). Как можем да достигнем до осъзнаване?

 

По-ревностните християни обикновено си го повтарят и се опитват да предизвикат в себе си „смирени чувства“, но това рядко води до някакъв реален резултат извън самозаблудата, че се „смиряваш“.

 

Доста по-добре се получава когато подобен ревностен човек наистина съгреши, оплете конците и разбере, че наистина не може да поддържа стандарта (който често сам си е определил) спрямо Бога. Отначало това води до отчаяние, но - когато е правилно насочено – отчаянието може постепенно да премине в  разбиране за собствената слабост и недостатъчност и упование на Бог.

 

Да грешим ли тогава за да се научим на смирение(ако мога да пререфразирам ап. Павел)? Не, разбира се. Но невъзможността ни да бъдем и вършим е вродена в нас и не изчезва с новорождението – така че ще преминем през „духовно падение“ така или иначе, колкото и да се стараем. Ако можехме със старание да постигнем духовно съвършенство, нямаше да имаме нужда от Христос...

 

Тук обаче е изненадата за мнозина – новорождението ни ни дава просто „духовна сила“, та старанията ни вече да се увенчаят с успех. Не, но Святият Дух е този който отваря ума ни да разберем състоянието си и разбирането, че нямаме друга опция освен да се опрем на Бога. Самите ние си оставаме тези, които винаги сме били – слаби, нищожни и недостойни. Разбирането (и приемането!) на този факт поставя началото на правилното ни отношение на смирение във взаимоотношеният ни с Бога.

 

За някои това може да е източник на депресия, но за други е Врата към мир и лично взаимоотношение с Бога.

 

Положението ни спрямо хората

 

Какво значи да сме смирени спрямо хората? Значи да осъзнаем, че не сме нещо повече от тях и нямаме основание за гордост.

 

Ние – подсъзнателно – винаги търсим начин да възвисим себе си над другите. Имаме се за по-знаещи, по-можещи, по-разбиращи и т.н. Разни качества, в които считаме, че превъзхождаме останалите.

 

Тук е и голямата клопка за всички християни, понеже те считат себе си за по-разбиращи и по-знаещи духовните неща в сравнение с останалите. В това има истина, но това знание се е превърнало в источник на духовна гордост и ни влече надолу вместо да ни помага. Само дълбокото разбиране, че това не ни поставя над останалите хора може да ни спаси от тази клопка.

 

Трябва да спрем да се изживяваме като месии и дори като учители – и да започнем да гледаме на другите като на равни и дори по-горни от нас. Понеже ако зная нещо, което ти не знаеш – не е ли вярно и обратното? И ако мога нещо, което ти не можеш – също? А ако имам нещо, което нямаш? Не се притеснявай – Бог ще те компенсира в някоя друга сфера, където ще ме изпревариш...

 

Ако някой иска да придобие смирение трябва да се научи да гледа хората отдолу, а не отгоре. Да не се има за учител (още по-малко за духовен месия), а да гледа на останалите като на равни нему – понеже невярващите също не са забравени от Бога и Той им дава благодат също като нас.  И под „равни“ нямам предвид да си изискваме правата, а да не възприемаме едно „по-горно“ отношение спрямо хората, с които общуваме.

 

Понеже – ако се вгледаме по-добре в тях и себе си – ще намерим и достатъчно неща, които можем да научим и достатъчно неща, заради които да ги уважаваме. А ако считаме, че знаем или разбираме за нещо повече от тях – можем да го споделим, но със съответното уважително отношение. Но – в общия случай – „ученето“ винаги би трябвало да е двупосочно. Понеже „един е Учител, а всички вие сте братя“.

 

Заключение

Началото на смирението е да оставим усещането си за „ексклузивност“ спрямо всички останали. Продължението е да разберем, че всичките ни познати  и приятели – в това число и невярващите – в много неща ни превъзхождат и можем много да научим от тях. И да гледаме на тях по съответния начин – обикновено запазен за пастира в църквата ни (и други подобни „велики служители“).

Тесният път в ежедневния живот

 „Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в живот, и малцина са ония, които ги намират.“

Матей 7:14

Горният стих може да има различни тълкувания, отразяващи реални духовни истини.

- Повечето християни приемат „тесен“ като синоним на „труден“ и „изпълнен с лишения“ – отразявайки всички неща, от които доброволно се лишават заради Христос и всички товари, които доброволно поемат заради него.

- Други, наблягайки на „малцина“-та, тълкуват, че малко хора намират Христос (Който е Вратата) и се спасяват – което също е истина.

Този кратък текст ще разгледа една трета духовна истина, отразена от „тесният път“, без да отхвърля горните две.

В този пъстър свят и живота, който живеем, всеки ден се налага да избираме пътя си в най-различни области. (Освен ако съвсем не излезем от света – повечето евангелисти обаче отхвърлят монашеството. А дори да го приемат, пак ще трябва да се съгласим, че това не е път за всеки.) Обикновено това ни се представя като избор между две (понякога и повече) алтернативи. И ние трябва да изберем една от тях, а другата да отхвърлим.  

Проблемът обаче е, че света не е черно-бял, а сив:

- Поради греха в човека, всяко негово дело или идея – дори най-възвишените – съдържа някакъв елемент на зло.

- Поради Божият образ, по който сме създадени, почти във всяко дело или идея има по нещо божествено.

Повечето християни, за съжаление, предпочитат да гледат на света черно-бяло - едно приемат за „праведно“ (позволено), друго за „грешно“ (забранено). Този път е ясен и лесен (широк), но неправилен. Все пак той е следван от мнозинството във всички сфери – затова ще видите такива, които отхвърлят ясни пасажи от Библията (тъкуват ги извратено, понеже не пасват на „ясното и просто“ учение), отхвърлят/приемат различни части от науката, спорта, изкуството и т.н.

Горното обаче представлява съществен проблем – алтернативата „приемане/отхвърляне“ (чисто/нечисто) ни изправя пред две (на практика и двете грешни) алтернативи:

- Или да валидираме злото, което се съдържа във всяко нещо (ако го обявим за „чисто“)

- Или да изхвърлим и доброто заедно със злото (ако го обявим за „нечисто“)

Авторът на този текст смята, че обикновено има и трета алтернатива, различна от приемане или отхвърляне „ан блок“ – тесен път, който трудно се намира, но единствен е правилен и води към живот.

Няма да натоварвам текста с дълги библейски примери, но ще посоча няколко (а вие може да си ги прочетете от Билията ако не се сещате) :

- За „светските“ неща  - въпросът „Дадаваме ли данък на Кесаря?“ към Исус ( Матей 22:15 -22) Трябва ли да даваме данъци или не – това разрешено (задължително) ли е или забранено (неправилно) е?

-  За „духовните“ отсъждания – жената, уловена в прелюбодейство (Йоан 8:4 -11). Да я убием ли с камъни (както сам Бог ни е заповядал чрез Моисей) или не? 

- Отделно ап. Павел казва, че „всичко създадено от Бога е чисто“ (а знаем че дявола не създава, а само извращава създаденото) и т.н.

Разбира се, някои неща са толкова „тъмно сиви“ (а други „светли), че е правилно да ги класифицираме на практика като „черни“ (или „бели“). Но истината обикновено е по-сложна и правилният път – по-труден за намиране.

В заключение – светът не е черно-бял, затова не гледайте на него така, нито отсъждайте (смело и  категорично) в този смисъл. Във всяка ситуация търсете правилният „тесен път“, който „трудно се намира“, но единствен води към пълноценен живот в Бога.

Изкуството

Изкуството е начин за комуникация, средство чрез което можем да докоснем сърцата и да предадем послания на хората около нас.

Мога да кажа, че - без значение дали става дума за музика, картини, поезия, проза или друго - разделям, най-общо казано произведенията в три категории:

1. Страстното изкуство
Това е най-примитивната, почти животинска форма на изкуството (разбирай "докосването"). Тя се състои във възбуждане на плътските страсти у хората и е в основата на почти всички "бестселъри" - еднодневки в съвременния западен свят. Като се започне от поп-музиката минем през шоутата и стигнем до най-касовите произведения на Холивуд -  почти всички те са ориентирани към събуждането на някакви (малко или повече) животински страсти у хората. Но понеже хората постепенно "привикват"  към подобна "стимулация" на страстите си и тя става все по-малко действена, затова и всяко следващо "произведение" се стреми да "удари нови върхове" (или ново "дъно" на перверзия) в опит да поддържа огъня на страстите. Оттук и падението на масовото "изкуство" - доколкото изобщо можем да го наречем с тази дума.

2. Душевното изкуство 
Тази категория стои с едно ниво по-високо от предходната. Освен множеството творци-еднодневки на страстно изкуство има и някакво малцинство творци, които търсят по-големи дълбочини. Незрелите им представители обикновено просто изваждат на показ собствената си душа, която - поради своята незрялост - е лишена от нужната дълбочина. Но когато узреят, когато придобият мъдрост, дълбочина и сила те могат да произведат това, което света би нарекъл "безсмъртно". Те могат да докосват сърцата на хората, събуждайки в тях чувства като обич, състрадание, милост, жертвоготовност(ако самите те ги имат, разбира се). С две думи - те умеят да направят света съпричастен на своята душа.

3. Духовното изкуство 

Изкуството, вдъхновено от Божия дух е, разбира се, най-висшата форма (може да има и изкуство вдъхновено от други духове, но няма да говорим за това сега). Страстното изкуство ни прави причастни на изразените от него страсти. Душевното ни прави причастни на душата на твореца (на неговите емоции, мисли, преживявания. или терзания). Духовното изкуство ни прави причастни на Бога - понеже тук твореца не изразява себе си, а Него чрез изкуството си. Както проповедника, който познава Бог, може да направи слушателите си да познаят Бога и да се приближат към Него чрез думите си (действието в сърцата на слушащите е на Светия Дух, но Той използва думите на проповедника), така и творецът може чрез изкуството си. И това би трябвало да бъде основна цел за твореца-християнин.

В заключение - Божията благодат е многообразна и дарбите са различни, но основната мисия на християнина (като свещеник) е да бъде посредник между хората и Бог. И част от свещенството е да представя Бог пред хората, да им помага да Го познаят. А това може да стане по много различни начини - и един от тях е чрез изкуството. Ако можем да имаме "помазана" проповед, защо да нямаме и "помазана" музика например. Или картина. Или дори театрално представление.

Да си направим богове

Правим ли си и днес ние, християните, богове, които да "ходят пред нас" (Изход 32:1)? Според мен да. И даже бих казал, че това е масово явление в днешните евангелски църкви. Всъщност голяма част от тях се занимават точно с това - да "правят" богове и да ги "продават".  Но какъв е смисъла да правиш идоли? И защо търговията с тях преуспява? Основният смисъл според мен е, желанието да имаме бог, който да е част от нашия живот. Чували ли сте  въпроса "Бог част от твоя живот ли е"? Точно това е, което хората искат да имат. Понеже все пак е много по-добре да имаш "богове, които да ходят пред теб"  и да ти помагат в нужда, нали? Без съмнение е така. Затова и всеки човек си мечтае да има един малък бог - достатъчно малък, за да бъде удобно "вграден" в "постройката" на неговия живот. Само че истинският Бог е твърде голям, твърде неподходящ за тази цел (Всъщност ние сме малките "тухлички" в Божия градеж, ние сме тези, които са част от Божия план, а не обратното.). Оттук и голямото търсене на "малки" богове, които могат да бъдат удобна част от живота ни.

Със съжаление виждам, че църквите откликват на голямото търсене с дори още по-голямо предлагане и разнообразие от идоли. Да, казвам идоли. Вие преценете как трябва да бъде наречен бога на някой, който е обърнал Божия ред (нашият живот е станал "сградата", а Бог - "тухла" от нея), "изрязал" е фундамента на Благовестието (че трябва да умрем за да живеем, да се съразпнем с Христос за да получим нов живот, който вече ще живеем като едни малки "тухлички" в Божието творение - само за Него и според Неговата воля), "излъскал" е максимално "външността" на своя бог (с обещания за просперитет, здраве, щастие и т.н.) и иска да ми го "продаде". Всеки бог, който удобно се вгражда в стария плътски живот и който няма нищо против приятелството със света, аз го наричам идол - вие можете да го наречете както си искате...

Вторият „Прайд”

Тази година пропуснах провеждането на „Гордостта на София” („София Прайд”) – не бях в града. Не съм чел/гледал и отразяването му – реших, че няма да изпусна нищо важно. Както някой беше писал – „Прайд-а стана вече традиционен”. Освен това имам пред себе си „челния опит” на страните от Западна Европа. Като цяло те се движат с 20-ина години пред нас във всяка една област  - и според мен „Прайд”-а не прави изключение. Така че защо ми е да наблюдавам „по лупа” нашенския „Прайд” след като мога спокойно да видя как ще се развие движението на българските ЛГБТ с времето (при положение че настоящия „политически климат” се запази) от примера на „развитите” страни? При това положение (и при положение, че самият аз не съм буква от ЛГБТ-то) мисля, че липсата на сериозен интерес от моя страна към въпросното събитие е разбираема…

Оказа се обаче, че все пак съм пропуснал нещо ново тази година. Нещо любопитно, макар и  - като се замисля сега – съвършено очаквано и логично. Освен традиционния „Прайд” тази година имало и втори парад в подкрепа на ЛГБТ. Научих за него съвсем случайно - от „стената” на един ЛГБТ приятел във Фейсбук. Въпросното събитие носи името „Антигей парад” и е преминало „с псувни и изгаряне на знамето на ЕС” както разбирам от статията на mediapool.bg -  http://www.mediapool.bg/antigei-paradat-premina-s-psuvni-i-gorene-na-znameto-na-es-news235925.html  Малко съм изненадан, че „противниците на гей-парада” са се ограничили само с това – може би трябваше да има и няколко по-вандалски прояви, нещо като побой, счупени прозорци. Все пак трябва да сме сигурни, че обикновения гражданин ще види какво представляват хората, които са против „Прайд”-а и смятат „нетрадиционната сексуална ориентация” за проблем. Както се беше изразил някой на стената на моят приятел -  „Примитивизмът това представлява. Тъпи, глупави, невежи хора, автоагресори. И като им казвам какви са, се сърдят и дори не разбират, че това не са обиди, а констатации на поведението им, чисто фактологични.” 

Но може би вандализма е запазен за следващата година – в крайна сметка нещата трябва да ескалират постепенно, така ще бъдат „най-безболезнено” приети от обществото. Аз лично смятам, че ще ескалират. Понеже заклеймяването на несъгласните като „тъпи, глупави, невежи и автоагресори” не е достатъчно – те трябва да бъдат обявени за престъпници и да бъдат преследвани от закона. Всяко несъгласие с новата ценностна система трябва да попада в категорията „реч на омразата” – можем да видим модела в „развитите” страни. Например аз като кажа на някой, че хомосексуализмът е зло и който го практикува няма да наследи Божието царство – трябва да отида в затвора. А това, че нямам и капка омраза към който и да е ЛГБТ, че никога не бих му сторил зло (всъщност точно обратното) няма никакво значение. В крайна сметка нали и аз съм от „тях” - тъп, глупав, невежа, автоагресор и криминогенен „елемент”. Ако желая да се променя – добре. Иначе… как да не го вкараш в затвора подобен смутител на обществения ред J?   

С две думи - хората, които стоят зад всичко това си вършат работата професионално. Събраха неколцина „излъскани” обществени личности, които да бъдат „лицето” на „ЛГБТ-идепологията” (ако мога да използвам подобен измислен израз). Събраха и неколцина фанатизирани националисти, които да бъдат ”лицето” на „противниците”. Християните и всички други, които са против „ЛГБТ-идеологията”, но не мразят никой ЛГБТ, нямат парад. Няма и да имат - тяхната роля е да стоят встрани, да нямат „лице”. Понеже на обикновения гражданин трябва да се представят само две алтернативи – или с умните, добри, благородни (и т.н.)  ЛГБТ или с тъпите, невежи, агресивни, лумпенизирани рецидивисти, които псуват, бият, изгарят знамена и прочие.

И така, „Избирайте, дами и господа!”. Какво ще изберете е ясно – само трябва да минат още 10-20 години докато „правилният” избор бъде достатъчно здраво вкоренен в обществото и всички различно мислещи минат в категорията „маргинали”. Вярно е, че 10-20 години са доста време, но все пак демокрацията иска жертви, нали така J?

Най-лошото в цялата работа е, че тя всъщност не носи нищо добро на самите ЛГБТ – на хората, които имат този проблем. На тях им се втълпява че това не е проблем, че могат да си живеят така и че всичко ще бъде наред… Хора, лъжат ви! Знам, че няма да ми повярвате, че най-вероятно ще се обидите, но ще ви го кажа пак – ЛЪЖАТ ВИ! И лъжата не се състой само в това, че да си ЛГБТ не е проблем!  Всички тези „ценности” с които живеем, целият свят с неговия вървеж – всичко е потънало в лъжа! Затова, ако някой все пак е „устоял” да прочете всичко дотук, бих искал да му кажа – потърси Истината. И да не си ЛГБТ знай, че всички сме в „един кюп” – еднакво оплетени в лъжи! Само който познае Бога намира Истината и Животът – всички други остават в лъжа и смърт… Опитал съм го и свидетелствам, че е така. И ще продължа да свидетелствам – без значение кой какво мисли и какви за закони се приемат. Истината си остава истина – дори да я криминализират.

Свобода или робство

Представете си един затвор. В него, естествено, са затворени престъпници – хора, които са определени като опасни или незаслужаващи да бъдат част от обществото. Изведнъж всички тези хора получават помилване – вече са свободни и могат да излязат на свобода. Каква чудесна новина! Или може би… не е чак толкова чудесна?

Предполагам всички християни (освен ако не сте повярвали вчера) сме чували много пъти подобни сравнения, с които ни е обяснявано какво е направил за нас Христос. Той дойде и ни освободи, слава на Бога и т.н.  И така, ние вече сме свободни от робството на греха, света и дявола и сме пълноправни и свободни граждани на Неговото царство. Дотук – чудесно. Оттук нататък обаче какво?

Да се върнем пак към нашия затвор. Представете си, че вие сте един от тези затворници. Осъдени сте още като дете и сте прекарали целия си живот там. Сега изведнъж идва свободата – можете да излезете и да бъдете свободни. На пръв поглед чудесно, но… Заедно със свободата вървят множество отговорности.  В затвора може да няма свобода, живота може да е мизерен, но все пак е уреден. Храната идва точно на времето си, подслона ви е осигурен. Въобще всички минимални нужди,  необходими за живота са подсигурени, има предполагам (никога не съм бил в затвор) дори и някакви минимални социална среда и удоволствия. За всички тези неща в света отвън ще трябва да се грижите сам. Ще трябва сам да си търсите работа, жилище, да учите за да постигнете квалификация и т.н. Ще трябва да участвате в много битки, да преживеете много трудности. Ако срещу това ви се предложи живота на затвора -  един живот на ограничена свобода и посредственост, но все пак без необходимостта да поемате отговорност и да се борите сам – какво ще изберете?  Според мен – колкото и странно да звучи – много хора (да не кажа повечето) ще изберат сигурността, макар и с цената на свободата си.

Да се върнем сега отново към нашия християнски живот. Примера със затвора не е напълно аналогичен, понеже – веднъж освободени -  ние не сме оставени сами на себе си, но Бог е който се грижи за нас. Ние влизаме в Неговата почива и си почиваме от собствените си дела. И все пак… Светът, този затвор, от който сме освободени, е едно доста добре уредено място , в което сме прекарали целия си живот.  В него има правила и сигурност – макар и измамна. Има и своите дребни удоволствия.  И колко християни са готови да го напуснат за да се сблъскат с непознатото, с борбите и трудностите в духовния свят, уповавайки се единствено на Божиите обещания? Малцина, оказва се. Дори в църквите множеството е доброволно приело ролята на добитък (говоря по принцип, винаги има изключения), над който властва местната църковна клика, обикновено в лицето на пастира. На повечето хора обаче така им харесва понеже ги избавя от необходимостта сами да се борят в духовния живот, който от своя страна е сведен до редица прости задължения от типа на „присъствай редовно на богослужение”, „давай дарение”, „прави каквото ти казва пастира” и т.н.  Не че тези неща сами по себе си са лоши – добре е и да се събираш с братята, и да даваш, и да се покоряваш на съответните авторитети. Просто те са част от живота, но не самият живот. Лесно могат да се изпълняват и от хора, които реално не водят духовен живот. И вероятно повечето са такива – защото така е много по-лесно.  Тук някой ще каже „Това не се отнася за мен, аз ходя на църква и имам много активен духовен живот.” Възможно е да е така, но добре ще сториш да изпиташ себе си – не заради мен, а заради теб самия и заради собствения ти живот. Ще ти предложа двата критерия, които – макар да са далеч от изчерпателност – използвам обикновено за себе си:

1. Животът е жив (както се пееше в една известна навремето песен). Ако наистина си жив ти ще притежаваш характеристиките на живот.
1. Ще растеш и ще се развиваш

Няма естествен живот без растеж и развитие. В духовния живот също е така. Ако си жив ще израстваш духовно. Всеки следващ  ден ще ставаш все по-„голям” и „развит”, все по-близо до „пълнолетно мъжество”, до образа на самия Христос.  Наблюдава ли се такава промяна в живота ти и хората около теб свидетелстват ли за нея?

2. „Реки от жива вода ще текат от утробата ти”

Всички ние сме части от едно тяло, а органите в едно тяло не живеят изолирано – те си взаимодействат, работят един за друг. Според това каква част си в Тялото служиш ли на останалите, тече ли Божията благодат през теб към тях? Може да си наскоро повярвал или да имаш множество проблеми в момента, които ти пречат. Може би все още нямаш голяма ефективност, по-често си в тежест отколкото в помощ - това са нормални неща. Но истинския живот в Тялото се характеризира с една жива „връзка” между членовете – те не могат един без друг. Имаш ли подобна връзка с другите или поне вътрешния копнеж и търсене за подобна връзка и подобни взаимоотношения? Те никак не са лесни (както може да потвърди всеки, който е в близко общение с чужди за него хора), нито са приятни за плътта, но въпреки това вътрешния копнеж у духовния човек за тях е силен и той е готов да страда за да ги има.

2. Да отделиш плътското от духовното.

Това е тема, почти непозната за повечето евангелски християни, затова те моля, читателю, да прочетеш и да размислиш над нея внимателно. Живота може да бъде два вида – плътски и духовен. И плътският живот може да имитира духовния много успешно! Може да растеш и да се развиваш – дори и в църквата – по плът, а не по дух. Може много неща да вършиш - и дори да си мислиш че ги правиш за Бога – но те да не са от Него. Единият живот е угоден на Бога ,а другият – макар да може на пръв поглед да го наподобява – не може да Му угоди. Как да различим единия от другия?  Трудно, много трудно е човек да изпитва сам себе си. Освен всичко друго дори когато имаме в някаква степен истински духовен живот, плътта (и Сатана, който я „подклажда)  непрекъснато се опитва да внесе в него нещо от себе си, някакъв „чужд огън” с който да го омърси и опорочи. Затова добре е, ако има около нас братя или сестри, които считаме за духовни, да ги помолим да споделят проблемите, които виждат в нас, без да се притесняват, че може да ни обидят. Понеже най-често самозаблудата е много по-явна за някой отвън, отколкото за този, който е вътре в нея.  Когато изпитваме сами себе си… най-общо правилото е, че Духа се противи на плътта и плътта – на Духа. Ако такова противопоставяне липсва, тогава за мен лично е много вероятно ентусизама ни да е плътски – колкото и „богоугодно” да изглежда делото. Затова съм изключително резервиран към изявления от рода на „Бог вложи в сърцето ми желание за…”. Да, Бог наистина може да вложи в сърцето ни желание за нещо, но това може и да е собственото ни плътско желание. И ако въпросното противопоставяне „Дух-плът” липсва, то тогава според мен е по-скоро второто. Или най-малкото е изключително съмнително…

Да обобщим казаното в няколко изречения:

Първо, ние трябва да пожелаем свободата и „гражданството” си „в Христос” и да ги потърсим, изоставяйки „уюта” на този свят. Иначе ще си останем свободни само „на хартия, де юре, докато всъщност продължаваме да живеем в „затвора” на света, под робството на греха и Сатана.

Второ, ако наистина искаме този нов живот да го търсим активно и да изпитваме себе си – дали реално сме достигнали нещо или единствено лъжем себе си. Две критерия с които можем да започнем това изпитване:

-          Имаме ли признаците на един жив човек в себе си или не

-          Ако все пак живеем – от плътта ли е живота ни (и всяко едно нещо в него) или от Духа.

Естествено ние всички сме далеч от съвършенство и – колкото и да сме духовни - в живота ни винаги ще има и нещо от „стария човек”, от плътта.   Но посоката и стремежа ни трябва да бъдат ясни – да търсим това, което е от Духа. Понеже:

„…който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.”

(Галатяни 6:8)

Амин.

Старият и Новият Кръст

Е. У. Тоузър

(източник - http://www.salvation-bulgaria.blogspot.de/2014/03/blog-post_23.html )

Без никакво предупреждение, но най-вече неусетно всред широките евангелски кръгове навлезе един нов кръст. Той е подобен на стария кръст, но различен: приликите са повърхностни, а различията-фундаментални.

От този нов кръст се пръкна нова философия на християнския живот, а от нея - нови методи на благовестие – нов тип събрания и нов вид проповядване. Новото евангелизиране използва същия език както старото, но съдържанието му е различно, и акцентът не е както преди.

Старият Кръст не би търгувал със света. За надменната Адамова природа той значеше край на пътешествието. Той носеше ефекта на въздействие от присъдата на Синайския Закон. Новият кръст не се противопоставя на човешкия род, по-скоро той е един добър приятел с него, ако е правилно разбран е източник на океан от чисто, добро веселие и невинни удоволствия.

Той позволява на Aдам да живее необезпокояван. Неговата жизнена мотивация остава непроменена, той продължава да живее за собствените си удоволствия, само че сега той се удоволства от хоровото пеене и гледане на религиозни филми, а не от неприлични песни и употреба на силни напитки. Акцентът е все още върху удоволствието, въпреки че забавленията сега са на по-високо морално, ако не и интелектуално ниво.

Новият кръст насърчава нов и напълно различен подход за благовестие. Проповедникът на Евангелието не изисква отказване от стария живот, преди човек да може да получи нов живот. Той не проповядва различен начин на живот, а подобен. Той се стреми да заинтересува публиката, показвайки, че християнството няма непривлекателни изисквания. По-скоро той предлага същите изисквания, както и света, само, че на по-високо ниво.
Това, което сега този погълнат от грях свят следва, е същият продукт, който Евангелието предлага, само че религиозният е по-добър.

Новият кръст не убива грешника, той го пренасочва. Приспособява го в по-чист и по-приятен начин на живот и запазва самоуважението му. На самоизтъкващия се казва : "Ела и се изтъкни, заради Христос". На егоиста – " Ела и се похвали в Господа". На търсача на силни усещания: "Ела и се наслади на спиращите дъха християнски общения". Християнската вест се преиначава в посока на съвременната мода, за да я направи приемлива за обществеността.

Философията, която стои зад този вид неща, може да е искрена, но тази искреност не я предпазва от това да бъде лъжлива. А е лъжлива, защото е сляпа. Тя напълно пропуска целия смисъл и значението на кръста.

Старият кръст е символ на смърт. Той е внезапен, насилствен край за човека. В римско време човек, който поема кръста си и тръгва на път, се сбогувал с приятелите си. Той никога не се връщал назад. Вървял е така до края. Кръстът не прави компромис, не смекчавал и не щадял нищо, той е убивал всичко у човека, напълно и завинаги. Той не се е опитвал да бъде дипломатичен с жертвата си. Той е поразявал жестоко и безмилостно и когато е завършвал работата си, човекът вече не е съществувал.

Над Адамовото племе е произнесена смъртна присъда. Не е смекчена, нито отменена . Бог не може да одобри никой от плодовете на греха, колкото и невинен и привлекателен да изглежда в очите на хората. Бог спасява човека унищожавайки го и след това го възкресява за нов живот.

Евангелизиране, което прокарва приятелски паралел между Божиите и човешките пътища, е фалшиво за Библията и жестоко за душите на слушателите му. Християнската вяра не е паралелна със света, а го пресича. Идвайки при Христос, ние не издигаме стария си живот на едно по-високо ниво, а го оставяме на кръста. Житното зърно трябва да падне в земята и да умре.

Ние, които проповядваме благовестието не трябва да мислим, че сме лица за връзки с обществеността, изпратени да установим добра воля между Христос и света. Не трябва да мислим, че сме изпратени с поръчението да направим Христос приемлив за големия бизнес, пресата, света на спорта или модерното образование. Ние не сме дипломати, а пророци, и нашето послание не предлага компромис, а ултиматум .

Бог предлага живот, но не усъвършенствуван стар живот. Предлаганият от Него живот е живот идващ от смърт. Животът винаги се намира от другата страна на кръста. Всеки, който иска да го има, трябва да премине под гредата . Той трябва да се отрече от себе си и да се съгласи с Божията справедлива присъда срещу него самия.

Какво означава това за отделната личност, за осъдения човек, който би искал да намери живот в Христа Исуса? Как може да претвори тази теология в живота си? Човек трябва само да се покае и да повярва. Той трябва да остави греховете си и да се отрече от себе си. Да не ги покрива, да не ги защитава, и да не се оправдава. Той не трябва да се опитва да преговаря с Бога, а да се наведе под удара на справедливото Божие недоволство и да признае, че заслужава да умре.

Като направи това, нека с доверие и пълно внимание се вгледа във възкръсналия Спасител, и от Него ще дойдат живот, обновление, очистване и сила. Кръстът, който сложи край на земния живот на Исус сега слага край на живота на грешника и силата, която възкреси Христос от мъртвите, сега го възкресява към нов живот заедно с Христос.

Позволете ми да кажа на всеки, който може да възрази на това или да го сметне, че това е само ограничено личното мнение за истината, че Бог е утвърдил това послание с печата на Негово одобрение от времето на Павел до наши дни. Изразено с тези или с други думи, това е смисълът на всички проповеди, смисъл носещ живот и сила в света в продължение на векове. Духовниците, реформаторите, лидерите на възраждането са поставяли върху това своето ударение, а знаменията, чудесата и мощните действия на Светия Дух са свидетелствали за Божието одобрение.

Смеем ли ние, наследниците на такава власт да подправяме истината? Смеем ли с нашите тъпи моливи да коригираме линиите на плана или да променим картината, която се разкри пред нас на планината? Да не бъде. Нека да проповядваме Стария кръст и ще изпитаме старата сила.

За спасенинето

(Част II)

В първата част ( http://todorkichukov.blogspot.com/2013/04/blog-post_30.html) говорихме за разликата между оправдание и спасение (оправданието е част от нашето спасение) и за голямата грешка, която някои правят, като считат че спасението (в смисъла, в който се употребява  в евангелските църкви) визира единствено нашето оправдание.  Сега ще продължа разглеждайки по-подробно какво означава  "спасение" (отново в този смисъл, а не библейската употреба на думата!), както и ще се спра на някои по-важни моменти, които често предизвикват спорове.

"Спасение", най-общо казано, обозначава нашето ново положение в Христос. Когато някой евангелист попита "Спасен ли си?" То всъщност пита "Оправдан ли си чрез вяра в Христос? Приел ли си го за свой личен Господ и Спасител? Бил ли си съвъзкресен с Него и седиш ли сега с Него в небесни места?". Отговорът на всички тези въпроси (могат да се добавят и още) за евангелския християнин се обобщава в една единствена дума - "спасен".  

Как се влиза в това ново положение "в Христос"? По този въпрос всички протестанти са единодушни - спасението е дар от Бог (по благодат), чрез вяра в Исус Христос.  Оттук обаче започват различията и неразбирането.

1. Какво означава "вяра в Исус Христос"? Това не е просто интелектуалното убеждение, че Той съществува или че е Бог, а доверието и упованието в Него и в обещанията Му. Да вярваш в Него означава да се довериш на обещанията Му без още да ги виждаш и - ако желаеш да се изпълнят в твоя живот - да следваш Пътя, който Той ни посочва за изпълнението им.  Всяка друга "вяра" се приближава повече до "вярата" на бесовете отколкото до християнската и трябва да бъде поставена в кавички - тя не е угодна на Бога и не може да ни донесе спасение.
2. Спасението е динамичен процес, а не статично състояние. Не случайно говорим за "новорождение" - ние се раждаме в Христос за нов живот. И - също както в нормалния живот - се раждаме като бебета. Постепенно растем, научаваме се да се храним сами, да се обличаме, ходим на училище и т.н. Живота обаче е в нас от самото начало - останалото е само развитие. Така и новият живот и положение в Христос (спасението) се получава в самото начало. Това обаче е именно началото, а не края на всичко. Неразбирането на това е причина за объркването на мнозина, които вижда в посланията да се говори за спасение в минало свършено, сегашно продължително("изработвайте спасението си") и бъдеще време.  Отговорът е следния:
1. Новият живот и положение в Христос получаваме в момента на новорождението си - затова за спасението може да се говори в минало свършено време.
2. Раждането обаче е само началото на този нов живот и за да заемем мястото, за за което сме определени трябва да "пораснем по всичко в Него" и "да се изобрази Христос в нас". Този растеж  е това, което изработваме сега и той е също част от нашето положение в Христос (тоест от спасението). Понеже не е достатъчно само да се родим - трябва и да пораснем и да станем способни да заемем положението, за което сме призвани. Понеже едно бебе е също толкова неспособно да бъде, да речем, министър председател колкото и един мъртвец. Не само раждането, но и израстването е необходимо.

Тук някой ще попита "А тези, които умират малко след като са се обърнали към Господа?" Да, те са живи в Него - тоест спасени са. И веднага следва въпроса "Тогава значи може да се спаси човек и без израстване?" Не - понеже растежа е част от самия нов живот. Не може едно бебе да е живо и да не расте или да не се храни или да не диша. Така е и с духовните бебета. Ако са наистина живи те ще се хранят и ще растат през цялото време, което Бог им дава на земята (много вероятно растежа да продължава и след това, не знам). Ако не се хранят и не растат това означава или че са вече мъртви или че са в много тежко състояние - опасно близо до смъртта.

Така че спокойно можем да кажем, че "живот"="растеж".   И растежа е част от нашия живот в Христос(т.е. спасението), която е не по-малко важна от самото "раждане".  Затова и можем да кажем, че по този начин "изработваме спасението си" - подготвяме се да заемем мястото, което Бог ни е определил.

 Тук вече идва и нашата отговорност за това как и накъде растем и верни ли сме в нашето призвание- но затова ще говорим по-нататък.  

3. Остана да кажем за спасението в бъдеще време - спасението, което очакваме да се открие.  В момента божието царство е дошло на земята само частично - една "сянка" на истинските неща. Ние самите живеем в тази сянка и не е станало още явно какво ще бъдем - предстои ни една последна трансформация, която ще ни освободи окончателно от робството на греха и смъртта, което наследихме от Адам.  Това е последната част на спасението, която е все още в бъдещето и която очакваме.
2. Увереност в спасението.  За нашата увереност в спасението се говори много. Наистина в Христос Бог ни е снабдил с "всичко необходимо за живота и благочестието". Дори грехът не може вече да ни откъсне от Бога понеже имаме Жертва, при която можем да прибегнем за очистване. Дадено ни е ново естество, което е от Бога и което се наслаждава в заповедите Му, благодат според нуждата на всеки и т.н. Не трябва да се боим, че Сатана със сила ще успее да ни отлъчи от Христос понеже сам Христос казва "никой не може да ги грабне от ръката Ми, понеже Отец Ми, който Ми ги дава е по-голям от всички". Затова и ние можем да имаме увереност и да се "хвалим в Бога".

Всичко това е напълно вярно и истинно, но е само "едната страна на монетата". А "другата страна" е, че

4. Можем да изгубим спасението си. Когато дефинираме спасението като нашето положение в Христос тази възможност става съвсем явна и е изобилно подкрепена с текстове от Писанията. Ап. Петър говори за такива, които първо са "избягали от светските мръсотии чрез познаването на Господа и Спасителя Исуса Христа", но после "пак са се сплели в тях и остават победени " (2 Петр. 2). Той определя това им състояние като "по-лошо от първото"' " Понеже по-добре би било за тях да не бяха познали пътя на правдата, отколкото след като са го познали, да се отвърнат от предадената на тях света заповед. "(ст. 21)

Ап. Павел говори на например на галатяните, че са се "отлъчили от Христа, отпаднали от благодатта".

И накрая цялото послание към евреите е посветено именно на този проблем и изобилства от предупреждения в тази насока.

Как обаче възможността да изгубим спасението си се съчетава с казаното в предната точка? Нали Христос казва "никой не може да ги грабне от ръката Ми"? Никой не може да ни грабне наистина, но кой ще ни попречи сами да слезем? Царството на Сатана е все още тук и ние можем да преминем обратно в него ако решим. Най-ясно и кратко това евангелско послание е обобщено в  Евреи 10:38:

" А който е праведен пред Мене, ще живее чрез вяра; Но ако се дръпне назад, няма да благоволи в него душата Ми "

Но по защо бихме се "дръпнали назад"? Вярвам, че писанието ни дава две главни причини:

1. Съблазън. Съблазънта на света не бива никога да бъде подценявана. И ако в наше време се говори относително по-малко за нея то е не защото тя е намаляла (напротив, дори се е увеличила много според мен), а понеже заблуждението, че в нещата от света няма нищо лошо е де факто вече доминиращо в евангелските среди. Единици са тези, които говорят за съблазните на света и тяхната опасност - повечето предпочитат да замълчат стига да не става дума за някакви много тежки и явни грехове (а в много случаи мълчанието продължава дори и тогава). Резултатата е,  че почти всички християни са "освободени" единствено във въображението си - те са пристрастени към света също както един наркоман към наркотиците и също като него изпадат в абстиненция опитат ли се да се отделят за малко от удоволствията си (не че мнозина изобщо опитват). А когато си готов на всичко за да получиш една "дозичка" ти си роб на "дилъра" (света) и на "доставчика"(Сатана). Понеже "от когото е победен някой, на него роб става".
2. Лъжливото благовестие. Това е отделна тема сама по себе си и не може да бъде разгледана накратко. Най-общо казано друго благовестие означава също така и друг път и друг Христос. Вече споменах за галатяните, а и сам Христос казва на апостолите, че ще има такива които ще искат да ги убият "мислейки, че служат на Бога". Само истинското благовестие и истинския Христос могат да дадат живот и плодовете, обещани в Писанията.  Разбира се, понякога Бог може да има специална милост към искрени хора, които са "хванати" от лъжливо благовестие. Но такива хора обикновено са още неопитни "в учението на правдата" и постепенно надрастват заблудите. Много по-често заблудата е като резултата на закоравяването на сърцето и вероятността да донесе окончателна гибел е огромна...

Какво да кажем в заключение? Спасението  - както се разбира от евангелските вярващи - не се състои единствено от новорождението и прощението на греховете, но и от устояването "в Христос" след това чак до деня, в който този свят (а с него и царството на Сатана) ще премине или поне до нашето "преминаване" от света (смъртта ни).  Затова, както казва и апостола, нека "изработваме спасението си със страх и трепет". Който е още мъртъв в греховете си нека потърси прощение и рождение отгоре. Който вече е роден от Бога нека има радост и увереност, но да внимава да не падне и да положи всички усилия да се намери верен, в онова което Бог му е поверил - и в израстването, и в настойничеството на "многообразната божия благодат" . Понеже и това е част от спасението му, не само новорождението. А накрая Бог е, който ще изпита всичко и ще въздаде на всекиго според делата му.

Амин.

За любовта и съвършенството

А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенството.“

(Колосяни 3:14)

Защо любовта свързва всичките ни добродетели и дела в съвършенство? Понеже „вярата действа чрез любов“ или, с други думи казано, единственият начин да вършим правилно Божиите дела е да имаме Неговото отношение към себе си и света. Понеже – ако отношението ни е неправилно – ние няма да виждаме света така както Бог го вижда. А когато представата ни за света (в това число и за нас самите!) е изкривена, тогава очевидно и ще действаме грешно. Ще мълчим когато трябва да говорим и ще говорим когато трябва да мълчим. Ще прощаваме когато трябва да изобличим и ще изобличаваме когато трябва да простим. Ще действаме когато трябва да претърпим и ще търпим когато би трябвало да действаме... Нашите реакции ще бъдат неадекватни на реалните Божии намерения и цели понеже виждането ни за действителността – а оттам и за това какво трябва да се направи – ще бъде различно.

За да можем да вършим Божиите дела, необходимо е преди това да се „настроим“ на Неговата „честота“ - само така можем да живеем в синхрон с Неговата воля. А Неговата честота е любовта – любовта към нас, към братята, към света изобщо. Трябва да разбираме обаче, че Божията любов не е като нашата любов – не бива да мислим, че Бог е „съвсем подобен на нас“. Първо, Божията любов е твърде дълбока и всеобхватна – Божествена, а не човешка. Второ, греха в нас е повредил и любовта и тя често е твърде далеч от първообраза – може да твърде хладка, себична или „страстна“. Може да се изроди просто в желание за „притежаване“ на някого или в неконтролируемо сексуално желание. Тези „видове любов“ имат твърде малко общо с Божията и не биха могли да ни дадат реална представа за нея. Как тогава бихме могли да я познаем? Отговорът е - в Христос. Първо, Той – чрез живота Си – изяви тази любов. И второ, чрез нашето „съединяване“ с Него, ние можем опитно да я познаем. Понеже които са „съблекли стария човек и са се облекли с новия“ имат „ум Христов“. И този нов човек „се подновява в познание по образа на Този, Който го е създал“.

Имайки Христовия ум в себе си и бидейки едно с Него, ние можем реално да погледнем света през Неговите очи. Да го виждаме както Той го вижда. Само така можем да имаме правилното отношение и наистина да вършим Божиите дела – точните дела на точното време и място. Затова и е толкова важно да търсим това „познаване“ и „единение“ с Христос, това преобразяване по Неговия образ, а не просто да залагаме на активността и на принципа „залудо работи, залудо не стой“. Делата „за царството“, които се вършат без личното познаване на Бога, обикновено са безполезни, а много често дори и вредни...

За спасението

„Който даде себе си за нашите грехове, за да ни избави от настоящия нечист свят според волята на нашия Бог и Отец.“ (Галатяни 1:4)

Какво разбираме днес под думата „спасение“? В евангелските църкви употребяваме тази дума непрекъснато - „Спасен ли си?“, „Еди кой си се спаси вчера“ и т.н. - но наясно ли сме от какво всъщност сме спасени? Думата „спасение“ е станала синоним на оправдание – под спасение ние разбираме единствено Божията прошка на греховете ни и избягване на заслуженото наказание. Това, за което говорим, е всъщност оправданието. Оправданието е част от спасението, но двете не са едно и също – спасението е нещо много по-голямо. Христос дойде за да ни избави от „настоящия нечестив свят“ и от греховете ни – не просто да издаде „оправдателна присъда“ за нечестивите. Много важно е да разберем разликата между двете! Оправданието е част от спасението и то е необходимо – всички ние сме неправедни и е необходимо да бъдем оправдани. Но оправданието всъщност просто предшества истинската цел на спасението – спасението ни от греха и осиновлението ни в Исус Христос. Понеже „Той е Който ще спаси людете Си от греховете им“ (Матей 1:21). Да ни спаси от греха, който ни владее, да ни съвъзкреси и да ни „тури да седим с Него в небесни места“ (Ефесяни 2:6) – ето това е истинското спасение!

Смъртоносната грешка на съвременния евангелизъм се състои именно в това, че се опитва да отдели оправданието от спасението. Понеже проповедниците не желаят да проповядват за истинското ни велико призвание – понеже то си има цена и тази цена е собствения ни живот – те се опитват да вземат само „приятната част“, оправданието. „Чрез вяра ти си оправдан, няма да бъдеш наказан за греховете си и ще имаш вечен живот с Бога“. Каква велика истина... и каква невероятна лъжа! Истина, понеже всяка една дума е вярна. И лъжа, понеже оправданието не може да бъде отделено (и прието отделно) от цялото. Избавлението ни от греха, от „настоящия нечист свят“, от полагащото ни се наказание (оправданието), „преселването“ ни „в небесни места“ - всичко това е едно цяло, което общо наричаме „спасение“ и което е възможно единствено „в Христа Исуса“ чрез нашето участие в Неговите смърт и възкресение. Съединявайки се и бидейки в Него, ние получаваме всички тези неща. Не може да вземем от Исус това, което ни харесва, а другото да оставим – или сме едно с Него и имаме всичко или не сме едно с Него и нямаме нищо. Ако си наистина „в Христос“ тогава твоя живот е в Него, ти живееш „в небесни места“, избавен си от „настоящия нечестив свят“ и от греха, оправдан си и греховете ти са покрити. Ако не си „в Христос“ - тогава нямаш нито едно от тези неща.

Бог не ни е оставил да се „чудим“ спасени ли сме или не, простени ли са в действителност греховете ни или не - ние сами си причиняваме тази несигурност, опитвайки се да „вземе“ от спасението единствено оправданието и да спрем дотам. Казахме вече, че това не може да стане – спасението е едно цяло. И ако самото прощение на греховете е невидимо, то спасението от света, от греха, единението ни с Христос в небесни места – това са неща съвсем реални и лесно можем да изпитаме себе си дали ги имаме. Ако отговорът е „да“ - тогава можем да имаме увереност и за прошката. Ако отговорът е „не“... тогава най-вероятно не сме и оправдани. Понеже отделим ли се от Христос губим и оправданието си заедно с всичко останало. Ап. Петър казва за тези, които са се върнали назад, че положението им е дори по-тежко отколкото преди:
2 Петрово 2

20 Понеже, ако, след като са избягали от светските мръсотии чрез познаването на Господа и Спасителя Исуса Христа, те пак са се сплели в тях и остават победени, то последното им състояние е станало по-лошо от първото.

21 Понеже по-добре би било за тях да не бяха познали пътя на правдата, отколкото след като са го познали, да се отвърнат от предадената на тях света заповед.

Пак ще кажа няма как да отстъпим от Христос само в едно нещо – понеже Той е всичко! Имаме ли Него, имаме всичко. Нямаме ли Него – нямаме нищо. Ако „слезем“ от небесното си жилище отново в света ние се „отделяме“ от Христос, вече не сме едно с Него. А бъдем ли „отсечени“ от Него, губим всичко – включително и оправданието си. Иначе ап. Петър нямаше да каже, че „по-добре би било за тях да не бяха познали пътя на правдата, отколкото след като са го познали, да се отвърнат от предадената на тях света заповед.“, а нещо от рода на „Жалко наистина, че са изгубили „първата си ревност“, но добре че все пак са се „спасили“. Кое от двете би казал твоя пастир? И смяташ ли, че прави услуга на хората като ги успокоява, че всичко е наред докато те всъщност вървят към гибелта си? Според мен не. Длъжни сме да кажем на хората истината дори и с риск да ги разгневим. Естествено нужни са и любов и такт (а не просто една „голяма тояга“), но хората трябва да чуят. А след това вече всеки да избира за себе си на кого ще вярва и кой път ще поеме...

Господната вечеря

Бих искал днес да продължим разговорите си за основите на нашата вяра и да се спрем на един друг основен момент – Господната вечеря. Всички християнски църкви прилежно изпълняват този ритуал, макар и за съжаление да имат някой различия във вижданията си какво всъщност представлява той.

1. Традиционните църкви като католицизъм и православие смятат, че по време на службата хляба и виното се „трансформират“ (преосъществяват) в истинските Тяло и Кръв Христови и, участвайки в тях, вярващият става участник в Христос. Затова и самият ритуал е наречен „тайнство“ - понеже в него невидимо работи Святия Дух – и чрез него вярващият получава Христовите живот и благодат.

2. Лутераните отхвърлят преосъществяването на елементите, но приемат че Христовите Тяло и Кръв присъстват реално „в, с и под“ хляба и виното. Тоест, те също приемат, че в Господната вечеря имаме участие в реалните Тяло и Кръв Христови.

3. Разпространено е също така и мнението на Жан Калвин, според когото в Господната вечеря имаме „духовното присъствие“ чрез Святия Дух. Тоест, макар тялото на Христос да остава на небето от дясната страна на Отец, Той все пак присъства в Господната вечеря чрез Святия Дух и по този начин вярващия, който участва, приема Тялото и Кръвта Христови и Бог използва ритуала за да му предаде Своята освещаваща благодат.

4. Последно, много деноминации приемат мнението изразено за пръв път от Улрих Цвингли, според което Господната трапеза е просто символ и спомен за Христовите страдания и смърт. Тъй като ритуалът е просто символ и спомен за реалните събития, то според това мнение чрез него не се получава някаква реална благодат, нито има връзка с истинските Тяло и Кръв Христови.

Може би тъкмо заради широкото разпространение на това последно мнение днес голяма част от евангелските християни в България рядко се замислят за значението на Господната трапеза и я считат просто за празен ритуал. Бих искал днес да изразя личното си несъгласие с тази позиция. Макар да не бих могъл да отговоря на въпроса „как“, то според мен е очевидно, че Господната вечеря не ние дадена само и единствено за възпоменание на Христовата жертва. Тъй като ние трябва съвсем реално да станем част от Него, съобразувани в Неговата смърт и Неговия живот, то не виждам никакво основание да смятаме, че Бог не действа реално в заповяданите от самия Него ритуали като кръщението и Господната вечеря. Да, Той върши свръхестествено Своята работа чрез Святия Дух и вероятно би могъл – при някакви изключителни обстоятелства – да я извърши и без съответния ритуал. Но ако Той е казал: „Който яде Моят плът и пие Моята кръв има този живот в себе си“ и после казва за хляба и виното „Това е Моето тяло“ и „Това е Моята кръв“ то на какво основание можем да смятаме, че Той ще отдели свръхестественото си действие от самото ядене и пиене, в и чрез което това действие е обещано? Според мен такова основание няма. Така че - ако приемем, че Божието свръхестествено действие е нормално да съпътства ритуалите, за които то е обещано – то тогава Господната вечеря представлява едно непрекъснато участие в Него, в Неговите смърт и възкресение. Как технически Бог го осъществява – дали Той присъства реално, духовно, или по някакъв друг начин – аз не бих могъл да кажа, а и не смятам че това е чак толкова важно. По-важното е да разберем какво имаме в този ритуал, а не как точно го получаваме. Затова - без да претендирам за някаква изчерпателност – бих искал днес да се спра на двата, според мен, основни момента – участието в Неговата жертва и в неговия живот.

Участие в Христовата жертва

Чашата, която биде благословена, и която ние благославяме, не е ли това да имаме общение в Христовата кръв? Хлябът, който пречупваме, не е ли да имаме общение в Христовото тяло? Тъй като ние, ако и да сме мнозина, сме един хляб, едно тяло, понеже всички в единия хляб участвуваме. Гледайте Израиля по плът; тия, които ядат жертвите, нямат ли общение в олтара? Тогава що? Казвам ли аз, че идоложертвеното е нещо, или че идолът е нещо? Не. Но казвам, че онова, което жертвуват езичниците, жертвуват го на бесовете, а не на Бога; но аз не желая вие да имате общение с бесовете. Не можете да пиете Господната чаша и бесовската чаша; не можете да участвувате в Господната трапеза и в бесовската трапеза. Или искаме да подбудим Господа на ревнивост? Ние по-силни ли сме от Него? (1 Коринтяни 10:16-22)

Сравнението на ап. Павел на Господната трапеза с бесовската трапеза със сигурност е говорело много неща на коринтяните – по това време подобни трапези са били нещо обикновено и познато. Всеки култ е имал собствена традиция, но най-общо казано когато се е принасяла жертва част от нея се е принасяла (обикновено чрез огън) на божеството, част от нея се е използвала за „трапезата“, където принасящите са ядели и пиели пред техния бог (сравни Изход 24:11). Считало се е, че божеството присъства на трапезата и – макар да не съм изследвал подробно - мисля, че няма да отидем далеч ако кажем че божеството в оизвестен смисъл е „домакинът“, даващ угощението. Също така знаем, че яденето и пиенето с някого в тяхната култура е изразявало общение, единство и връзка между хранещите се заедно (Спомнете си например забраната на израелтяните да влязат в дома или да се хранят с заедно езичник.). Така че чрез тази трапеза жертващите са имали всъщност са имали общение помежду си и с божеството.

В един свят, където месото не е било част от ежедневното меню на обикновения човек, подобни трапези са били със сигурност доста изкусителни и изглежда, че коринтяните са били запазили навика си да се „отзовават“ на подобни покани от техните езически съседи. Ап. Павел обаче рязко възразява срещу подобна практика. Очевидно той смята общението и единството, което тази трапеза дава, за съвсем реални и затова ги класифицира като духовно блудство, което „подбужда Господа към ревност“.

Ако погледнем Господната трапеза по този начин – както несъмнено е правел тогавашния човек – пред нас се открива една много по-широка „гледка“. Ние също имаме нашата Жертва и нашата Трапеза, в която имаме общение с нашия Бог и помежду си. И както езичниците ( и израилтяните също, но това е друга тема) участват заедно в жертвата, която принасят, така и ние участваме всички заедно в нашата Жертва – Господ Исус Христос. Господната трапеза е мястото, където имаме общение с Него и помежду си. В нея времето и пространството престават да съществуват. Ние стоим на една и съща трапеза, с една и съща Жертва навсякъде по света, във всички времена. Седим на една маса с коринтяните, до които ап. Павел пише, със самият ап. Павел, с останалите апостоли. Няма много трапези и много жертви, които да следват една след друга във времето – Жертвата е една и Трапезата е една. Същата Жертва, която първи вкусиха апостолите в горната стая, ядем и ние. И участваме в същата Трапеза. Комуто Бог отвори очите, може да зърне тук частица от голямата тайна – мистичното единство на Църквата помежду си и с Христос...

И така, ние имаме единство и общение - както помежду си така и с Господ – в Христос, и по-точно в Жертвата, в която Той представи себе си. И това участие се осъществява в Господната трапеза.

Участие в живота

„Аз съм хлябът на живота. Бащите ви ядоха манната в пустинята и все пак измряха. Тоя е хлябът, който слиза от небето, за да яде някой от него и да не умре. Аз съм живият хляб, който е слязъл от небето. Ако яде някой от тоя хляб, ще живее до века; да! и хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът [която Аз ще дам] за живота на света. Тогава юдеите взеха да се препират помежду си, казвайки: Как може Този да ни даде да ядем плътта Му? Затова Исус им рече: Истина, истина ви казвам, ако не ядете плътта на Човешкия Син, и не пиете кръвта Му, нямате живот в себе си. Който се храни с плътта Ми и пие кръвта Ми, има вечен живот; и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото Моята плът е истинска храна, и Моята кръв е истинско питие. Който се храни с Моята плът и пие Моята кръв, той пребъдва в Мене, и Аз в него. Както живият Отец Ме е пратил, и Аз живея чрез Отца, така и онзи, който се храни с Мене, ще живее чрез Мене. Тоя е хлябът, който слезе от небето; онзи който се храни с тоя хляб, ще живее до века, а не както бащите ви ядоха и измряха.“ (Йоан 6:48-58)

Пасажът Йоан 30-58 традиционно се свързва с Господната вечеря, която се смята за изпълнение именно на това „ядене на плътта Му и пиене на кръвта Му“. Разбира се, привържениците на мемориалната теория (че Господната вечеря е единствено за спомен) отричат това. Нека се опитаме да разгледаме – без да се задълбочаваме в конкретни стихове - какво най-общо ни казва текста.

1. Евреите искат знамение от Исус като доказателство, че Той е това, което твърди. Очевидно простото умножаване на хлябовете не им е достатъчно и те намекват, че Моисей е извършил нещо много по-голямо – дал е на бащите им „небесен хляб“, манната.

2. Исус им отговаря, че не Моисей им е дал манната, а Бог. Очевидно продължавайки аналогията с „небесния хляб“, Той им казва че манната е била само преобраз на истинския хляб, който Отец дава за живота на света. Манната няма как да е била истинския хляб на живота, понеже тези които са яли от нея също са умрели като всички други. Истинският „хляб на живота“ е самият Той и който яде от Него няма да умре, а ще живее чрез Него. Очевидно е че тук Исус говори – поне в известен смисъл – фигуративно. Той нито е буквално хляб, нито изисква да бъде буквално изяден в някаква особена форма на канибализъм.

3. Юдеите започват да се препират как е възможно Той да им даде да ядат плътта Му, на което Исус отговаря като повтаря това, което вече е казал – че който не яде плътта Му и не пие кръвта Му (сега е включена и кръвта) няма живот и че Той е хлябът на живота, който единствен може да оживотворява.

Какво можем да кажем със сигурност за текста:

1. Исус говори – поне в някаква степен – със сигурност фигуративно, продължавайки аналогията с манната.

2. Вземайки в предвид цялостното учение на Християнството според мен няма как да проектираме текста „едно към едно“ върху Господната вечеря – очевидно тук „яденето“ е синоним на нашето „участие“ в Христос. Ако го приемем буквално влизаме в сериозни противоречия – например с текста „който яде има този живот, а който не яде – няма“. Ако простото „ядене“ на Господната вечеря дава живот то тогава излиза ,че например един християнин, който е хвърлен в затвора заради вярата си и няма как да участва, няма вечен живот. Обратно, категории хора, за които е ясно написано че няма да наследят божието царство, биха могли да получат този живот стига само да участват в Господната трапеза. Очевидно е, че подобен автоматизъм липсва и че „яденето“ (т.е. нашето участие) на Христос е нещо много по-обширно от простото „ядене“ на Господната трапеза.

И все пак дали тези разсъждения ни дават правото да отхвърлим изцяло Господната трапеза като тайнство и да кажем, че това е обикновен символ, без реално знаение и благодат? Според мен отговора е твърдо не. Дори да приемем, че повторението на думите „Вземете и яжте – това е Моята плът“ (и кръв) на Пасха е просто съвпадение (което дори в най-добрия случай е съмнително и спорно) пак дори само въз основа на разсъжденията ни в първата част можем да заключим, че Господната трапеза се явява един вид кулминация на нашето участие в Христос. Да, ние участваме в Христос чрез вяра, съединяваме се с Него в кръщението, получаваме благодатта му чрез четене на боговдъхновеното слово и т.н. Ние сме свързани с Него многостранно и разнообразно. И все пак ако трябва да се запитаме къде най-явно и директно се свързваме с Него, участваме в Неговата жертва и се „храним“ с Него? Според мен естественият отговор, който веднага би ни дошъл наум е Господната трапеза - стига да знаем какво всъщност означава. Но някой ще каже „Това е само символ на изкупителната Жертва и в него няма благодат“. Не искам да споря, но все пак – какво означава „просто символ“? Нима ще приравниш ритуала, заповядан от самия Господ например с рибката, която си залепил на колата си? Какво означава „няма благодат“? Дори самото ни послушание в пазене на заповяданото е достатъчно за да привлече благодатта. Но може би просто нямаме реално общение с Христос на Господната трапеза. Защо да нямаме? Общението ни с Христос по принцип реално ли е или само символично? А участието ни в Неговата жертва? Реални са – Бог по свръхестествен начин ги прави реални в живота ни. Защо тогава казваме, че тази реалност се осъществява другаде, а не там където е най-естествено, там където сам Бог казва? Нима Той ще работи чрез Духа си в нас изработвайки тази реалност по всяко друго време, само не и по времето, когато ние физически участваме в ритуала на Господната трапеза, който всъщност представлява участие в Жертвата? Не е ли много по-логично, че чрез предписания от Него ритуал Той ще работи най-много, ако и да работи понякога и чрез други неща? Оставям на вас да прецените – според мен лично отговора е ясен.

Апостол Павел допълва картината в 1 Корнитяни 11:

27 Затова, който яде хляба или пие Господната чаша недостойно, ще бъде виновен за грях против тялото и кръвта на Господа.

28 Но да изпитва човек себе си, и така да яде от хляба и да пие от чашата;

29 защото, който яде и пие без да разпознае Господното тяло, той яде и пие осъждане на себе си.

„Всеки, който третира непочтително и с пренебрежение хлябът и виното ще му се счете, че е третирал по този начин Тялото и Кръвта на Господа“ - казва апостола. Очевидно участието ни в Жертвената Трапеза е нещо много сериозно и отношението ни към нея се прехвърля към Господа „едно към едно“. „Затова – продължава ап. Павел – нека изпитваме себе си и така да ядем от хляба и да пием от чашата“. Пристъпвайки към Трапезата ние пристъпваме към Господа, към участие в Неговата жертва, към съединяване с Него в смъртта и живота Му. Пристъпването към Бог обаче винаги крие опасност – понеже Той е огън, който пояжда. Колкото сме по-близо до Него, толкова по-голямо благословение можем да очакваме, но и толкова по-бързо може да падне върху нас осъждение - ако в нас се намерят непокорство и нечистота. Бог не иска смъртта на грешника, а неговото обръщане, но също така трябва да имаме предвид и нещо друго – не може тъмнина да обитава всред всепроникващата Светлина. Пристъпването на тъмнината към Светлината ще я унищожи. Хората лъжат непрестанно, но лъжата на Ананий и Сапфира в Божието присъствие се оказа гибелна за тях. Хората грешат непрекъснато, но една грешка на свещеника, когато влизаше в Светая Светих обикновено водеше до гибелта му. Колкото по-близо, толкова по-голяма чистота беше необходима за да не загинеш. Затова нечистите от израелтяните обитаваха извън стана – възможно най-далеч от Божието присъствие. Станът беше за чистите, които трябваше да се пазят от всякаква нечистота. В скинията имаха право да влизат сам освещениците и то след като се умият ритуално – още едно допълнително очистване. А в Светя Светих влизаше само първосвещеникът – веднъж годишно, след като в допълнение към всички тези неща носеше със себе си кръв, с която да покрие греховете си. И дори и така, той в никакъв случай не биваше да поглежда директно към Божията слава, която сияеше между херувимите, за да не умре...

Ако всичко това беше необходимо за да влезеш в земната скиния, какво ли е необходимо за да пристъпиш към небесната? Смелост за това можем да имаме единствено чрез Кръвта на нашия Господ Исус Христос, Когото и сме облекли като кристално чиста дреха, без петънце от нечистота. Само че ние твърде често се отнасяме небрежно и с презрение към тази Дреха, захвърляйки я на моменти като непотребен парцал и цапайки я с различни нечистотии. Дори само това е немислимо тежко престъпление, за което заслужаваме моментална смърт. Но Божията любов, „която никой ум не може да схване“, продължава да ни търпи и търпеливо да ни води към себе си. Това обаче може да продължава само докато сме извън скинията – тогава можем да се „цапаме“ и „очистваме“ без особени последствия. Ако обаче нечистият влезе в скинията – умира.

Нашата цел е да пребиваваме постоянно с Бог – да бъдем осветени и усъвършенствани завинаги чрез нашият Господ Исус Христос. Това освещаване не включва непогрешимост – ние винаги грешим и Той е промислил за това като е дал Своята Кръв за да покрие греховете ни – но едно вътрешно очистване и освещаване. Понеже Кръвта наистина покрива греховете ни, но само когато прибегнем към Нея с искрено покаяние. Ако в нас има съзнателно пренебрежение, непокорство и нежелания да се съединим с Христос – тогава Неговата жертва не ни ползва. И ако пристъпим към Бог в такова състояние... ап. Павел пише по този повод на Коринтяните „Поради това мнозина между вас са слаби и болнави, а доста са и починали“. Затова нека изпитваме себе си когато пристъпваме към Бог – за да не би вместо благословение да дойде осъждение върху нас. Понеже Божието присъствие означава благословение, но означава и съд.

Какво да кажем в заключение? Участието в Господната трапеза е – без значение от това как точно Бог действа в нея - участие в Христовата жертва, в Неговите смърт и възкресение. В съединението с Него чрез Божия Дух, ние ставаме едно с него. Това съединение се извършва с нова сила, когато застанем пред Бог, за да участваме в Неговата трапеза. Участието в тази Трапеза е велико благословение, но може да ни донесе също и осъждение – ако пристъпваме недостойно. Затова нека го търсим и желаем, но в същото време нека изпитваме себе си и нека пристъпваме с нужната боязън, като знаем с Кого всъщност седим на една маса...

Големият Бог и малкия бог

“Защото Моите помисли не са като вашите помисли. Нито вашите пътища като Моите пътища, казва Господ. Понеже, както небето е по-високо от земята, Така и Моите пътища са по-високи от вашите пътища, И Моите помисли от вашите помисли.” (Исая 55:8,9)

Преди 2000г. Исус „дойде при своите Си, но своите Му не Го приеха“ (Йоан 1:11). Защо се получи така? Несъмнено когато се сетим за фарисеите, първата ни асоциация е „лицемерие“ - в това ги обвиняваше най-често Той. Но какви всъщност бяха корените на това лицемерие? Със сигурност е имало и „грубо лицемерие“ (ако мога така да се изразя) – хора които само са се представяли за религиозни за да извлекат от това някакви облаги. Хора, които днес бихме нарекли „мошеници“ и „шарлатани“. Има ги във всяка религиозна система, имало ги е със сигурност и тогава. Но нима всички са били такива? Не мисля. Смятам, че повечето са били наистина посветени, търсещи и очакващи Бога, Месията, спасението на Израел. Какъв беше проблема им тогава? Това, че бяха направили Бог част от своя свят вместо те да бъдат част от Неговия. Ще го кажа отново - бяха направили Бог част от своя свят вместо те да бъдат част от Неговия!

Те се бяха опитали да вградят Израилевия Бог в своя собствен мироглед, религиозна, система, живот. С други думи техния бог беше просто някаква част от техния свят. Те познаваха Писанията, имаха равини, които да им тълкуват трудните места, знаеха какво Бог иска от тях и смятаха, че са наясно, че имат вярната и завършена представа. Затова те (например фарисеите) бяха взели тази своя представа за Бога и бяха я положили като основа, върху която градяха религията и живота си. Или с други думи – света си. Не че има нещо неправилно в това да градиш живота си върху Бога – съвсем не! Но те бяха вкарали своя бог в рамките на техните представи, на техните разбирания, на техния свят. Техният бог беше просто част от живота им. Но Живият Бог е твърде голям за да бъде част от нещо. Така че това, което те имаха беше един малък бог, който да може удобно да се вмести в техния малък свят. Мислеха си че служат на Бога, но всъщност служеха на някакъв свой идол – бяха де факто идолопоклонници.

Затова и когато Исус дойде и им изяви Бог, те не можаха да Го познаят – Той беше твърде различен от техните представи за Него. Твърде голям, за да бъде по някакъв начин вместен в тях. И ако се бяха опитали да Го напъхат, то със сигурност техният чудесен и грижливо подреден религиозен свят щеше да се пръсне. Така че бяха поставени пред избор – или Христос или техният религиозен свят. Нямаше как да имат и двете. Е, знаем какво избраха повечето. Техният свят беше твърде подреден, твърде удобен и приятен. Не можеха да го отхвърлят с лека ръка – това беше техния живот. И да ви кажа честно разбирам много добре как са се чувствали – и колко лесно им е било да вземат това решение за да запазят съществуващия порядък...

Защо говоря всичко това? Понеже това не е присъщо само за фарисеите, а за всички религиозни хора. Това е клопка, в която и днес падат християните – аз и вие също. И това няма нищо общо с „грубото лицемерие“. Човек може да е искрен, търсещ, праведен – и въпреки това да не разбира. И когато Бог дойде, той да не Го познае.

За мен най-яркият пример в това отношение беше Йов – човек праведен, който се бои от Бога и като когото „нямаше друг измежду човеците“. Той беше човек угоден на Бог, но който въпреки това не разбираше. И беше Го вкарал в собствената си „схема“ – щом съм праведен значи ме очакват само добри неща, ще бъда още повече утвърден и т.н. Бедите, които изведнъж го сполетяха обаче бяха нещо съвсем различно от това, което очакваше и той изпадна в недоумение. Как можеше да се случва всичко това? Приятелите му не можеха да му помогнат – те живееха със същата „схема“ като него. „Бог не наказва праведните, а нечестивите. Щом те наказва значи си съгрешил тайно. Отвърни се от злото и Бог ще се смили над теб“. Ясно, просто и точно, нали? Разбира се, Йов знаеше, че не е съгрешил, но разликата между него и тях стигаше само до тук. Отхвърлил ясното и логично обяснение (което до този момент е било и негово собствено) той не знаеше с какво да го замени, не можеше да обясни привидната липса на благословение и сполетелите го нещастия. Той беше праведен и трябваше да има благословение. Ако Бог беше човек, той щеше да се срещне с него и да защити правото си, но сега...

В общи линии това беше разговора, който водеше с приятелите си през цялото време (Накрая младият Елиу каза нещо малко по-различно от вече споменатото, но няма да се спирам сега на това). Накрая Бог изпълни желанието му и му отговори изсред бурята. И му каза – най-общо казано – следното: „Кой си ти, че ме учиш какво, как и кога трябва да върша? Нима си силен, мъдър, можещ и знаещ като Мене?“
Тогава Йов разбра. Разбра, че не Бог е част от неговия малък свят, а той самият заедно със всичко, което притежава, е просто малка „тухла“ в света на Бога, с която Той ще строи и върши каквото Му е угодно според превъзходните Си сила и мъдрост. И

„Тогава Йов отговори Господу, казвайки:

Зная, че всичко можеш, и че никое Твое намерение не може да бъде възпрепятствувано. Наистина, кой е този, който помрачава Твоя съвет неразумно. Ето защо аз говорих за онова, което не съм разбирал, за неща пречудни за мене, които не съм познавал. Слушай, моля Ти се, и аз ще говоря; Ще Те попитам, и Ти ми изявявай. Слушал бях за Тебе със слушането на ухото, Но сега окото ми Те вижда; Затова отричам се от думите си и се кая в пръст и пепел.“ (Йов 42:1-6)

В общи линии можем да кажем, че дори и най-ревностните често попадат в тази клопка – на вкарването на Бог в собствената ни „схема“, на неразбирането. А колкото за нас самите като общност и за църквите ни – трудно ми е да повярвам, че бихме могли да приличаме повече на фарисеите от времето на Исус. Изградили сме свой комфортен християнски свят. И на рафта в една от стаите на този свят (понякога и поставен на красив пиедестал) стой един безопасен и удобен бог... Ние често се молим Той да дойде при нас, да ни посети с благословение отгоре. Но бихме ли Го познали когато дойде? Не е много вероятно според мен. Понеже едва ли идването и видът Му ще отговарят на нашите представи.

Затова и Бог – който ни познава по-добре отколкото се познаваме ние – не идва неочаквано, а изпраща първо вестителя Си, който да подготви хората за Него – „да не би да дойда и поразя земята с проклетия“ (Малахия 4:4). Понеже Неговото идване е винаги време за съд и разделение – благословение за тези, които Го приемат и осъждение за тези, които Го отхвърлят.

Затова всички вие, които се молите и чакате идването на Господа (не само второто Му пришествие, но идването Му във вашия живот) чуйте днес гласът който вика от пустинята:
„Пригответе пътя за Господа! Направете прав път в пустинята за нашия Бог!“