За смирението

 

"Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат"

Яков 4:6

 

Съществува универсален консенсус в Христовата църква, че смирението е едно от най важните качества, необходими на Божия слуга. Но какво точно е смирението? И, най-важното, как може да бъде достигнато?

 

Смирението не е само по себе си чувство, макар да включва съответните чувства. То е по-скоро състояние на духа (и последващо от него състояние на ума), в което човек вижда истинското си състояние и положението си спрямо Бога и останалите човеци.

 

Положението ни спрямо Бога

Едва ли ще кажа нещо ново на читателите, като повторя че положението ни спрямо Бог е положение на грешниците – всички християни го знаем, но никой не го разбира (в това число и аз, затова няма да пиша много по тази точка). Как можем да достигнем до осъзнаване?

 

По-ревностните християни обикновено си го повтарят и се опитват да предизвикат в себе си „смирени чувства“, но това рядко води до някакъв реален резултат извън самозаблудата, че се „смиряваш“.

 

Доста по-добре се получава когато подобен ревностен човек наистина съгреши, оплете конците и разбере, че наистина не може да поддържа стандарта (който често сам си е определил) спрямо Бога. Отначало това води до отчаяние, но - когато е правилно насочено – отчаянието може постепенно да премине в  разбиране за собствената слабост и недостатъчност и упование на Бог.

 

Да грешим ли тогава за да се научим на смирение(ако мога да пререфразирам ап. Павел)? Не, разбира се. Но невъзможността ни да бъдем и вършим е вродена в нас и не изчезва с новорождението – така че ще преминем през „духовно падение“ така или иначе, колкото и да се стараем. Ако можехме със старание да постигнем духовно съвършенство, нямаше да имаме нужда от Христос...

 

Тук обаче е изненадата за мнозина – новорождението ни ни дава просто „духовна сила“, та старанията ни вече да се увенчаят с успех. Не, но Святият Дух е този който отваря ума ни да разберем състоянието си и разбирането, че нямаме друга опция освен да се опрем на Бога. Самите ние си оставаме тези, които винаги сме били – слаби, нищожни и недостойни. Разбирането (и приемането!) на този факт поставя началото на правилното ни отношение на смирение във взаимоотношеният ни с Бога.

 

За някои това може да е източник на депресия, но за други е Врата към мир и лично взаимоотношение с Бога.

 

Положението ни спрямо хората

 

Какво значи да сме смирени спрямо хората? Значи да осъзнаем, че не сме нещо повече от тях и нямаме основание за гордост.

 

Ние – подсъзнателно – винаги търсим начин да възвисим себе си над другите. Имаме се за по-знаещи, по-можещи, по-разбиращи и т.н. Разни качества, в които считаме, че превъзхождаме останалите.

 

Тук е и голямата клопка за всички християни, понеже те считат себе си за по-разбиращи и по-знаещи духовните неща в сравнение с останалите. В това има истина, но това знание се е превърнало в источник на духовна гордост и ни влече надолу вместо да ни помага. Само дълбокото разбиране, че това не ни поставя над останалите хора може да ни спаси от тази клопка.

 

Трябва да спрем да се изживяваме като месии и дори като учители – и да започнем да гледаме на другите като на равни и дори по-горни от нас. Понеже ако зная нещо, което ти не знаеш – не е ли вярно и обратното? И ако мога нещо, което ти не можеш – също? А ако имам нещо, което нямаш? Не се притеснявай – Бог ще те компенсира в някоя друга сфера, където ще ме изпревариш...

 

Ако някой иска да придобие смирение трябва да се научи да гледа хората отдолу, а не отгоре. Да не се има за учител (още по-малко за духовен месия), а да гледа на останалите като на равни нему – понеже невярващите също не са забравени от Бога и Той им дава благодат също като нас.  И под „равни“ нямам предвид да си изискваме правата, а да не възприемаме едно „по-горно“ отношение спрямо хората, с които общуваме.

 

Понеже – ако се вгледаме по-добре в тях и себе си – ще намерим и достатъчно неща, които можем да научим и достатъчно неща, заради които да ги уважаваме. А ако считаме, че знаем или разбираме за нещо повече от тях – можем да го споделим, но със съответното уважително отношение. Но – в общия случай – „ученето“ винаги би трябвало да е двупосочно. Понеже „един е Учител, а всички вие сте братя“.

 

Заключение

Началото на смирението е да оставим усещането си за „ексклузивност“ спрямо всички останали. Продължението е да разберем, че всичките ни познати  и приятели – в това число и невярващите – в много неща ни превъзхождат и можем много да научим от тях. И да гледаме на тях по съответния начин – обикновено запазен за пастира в църквата ни (и други подобни „велики служители“).

Обсесията по „правдата“, която постепенно се превръща в своята противоположност

  

Конкретният повод за написването на този текст е, разбира се, плачевното състояние на Русия и руския народ, което става явно за всички покрай войната им в Украйна. Как народът, който непрекъснато говори за борбата си с фашизма в крайна сметка прегърна една явно фашистка идеология – и то не леко и неохотно, а с ревност, жар и плам?

Отговорът на този въпрос ни касае пряко – много по-пряко отколкото руската война в Украйна. Понеже този „феномен“ не е някаква характерна черта на руснаците, националистите или други групи хора – боя се, че всеки един от нас е застрашен. Понеже от години наблюдавам същото нещо - под една или друга форма – да се случва и в християнските среди (Не че не се случва при всички както имаме примера с Русия, но християнските среди представляват особен интерес за мен лично, по очевидни причини.). Последното е особено тревожно – понеже се очаква християните да бъдат известни със своята „трезвеност“ (т.е. трезва преценка)  и, като такива, да бъдат „светлина на света“. Затова – съвсем накратко – искам да разгледам въпроса защо и как се стига до това състояние.

 

Сатана обича да прави хората достойни за подигравка и презрение.

Писано е, че Сатана е „противникът на нашите души“, но е важно християните да разбират по-добре дълбочината на омразата му, причината и посоките ѝ. Сатана е въплъщение на гордостта, мрази Бога и иска да заеме неговото място в творението. От друга страна Човекът е „венеца на Божието творение“ – създаден по Божи образ и призван да изявява Божията слава, сила и величие пред творението. От това става явно защо Сатана мрази Човека и защо се стреми да го направи да бъде за подигравка и презрение – вместо за слава и почит. Можете да видите същото дори при горделивите хора – те повече от всичко друго мразят да стават за смях, но презират и се подиграват на останалите.

А кажете ми, каква по-добра подигравка от това не само да бъдеш лишен от полагащото ти се величие, но и да бъдеш умопомрачен, така че да се хвалиш с величието си, въобразявайки си не само че все още го притежаваш, но и го притежаваш много повече от всички други?

Да вървиш по улицата гол и в същото време самодоволно изпъчен, докато се подиграваш гръмогласно на останалите колко парцаливо са облечени? Или (ако минем на по-християнска тематика) да се имаш за велик християнин, докато в същото време водиш живот по-лош и от невярващите (заради което и те те презират и хулят)? Да проповядваш любов и единство, а да си най-големият сектант от всички? Да се смяташ за велик и изпълнен със силата на Святия Дух, а да не умееш да свършиш дори най-обикновената работа като хората?

Съдете сами – не е ли това подигравка на Сатана с достойнството и самата същност на Човека?


Как се стига дотук?

„Пътят към Ада е постлан с добри намерения“ казват хората. Явно няма как да претендирам за оригиналност на горните наблюдения – те са отдавна известни на тези, които наблюдават (с разсъждение) отстрани. Но как хората стигат дотук – особено пък християните? Нали в крайна сметка уж сме ревностни за нещо добро и правилно – защо Бог допуска да стигнем до подобно плачевно положение? Без да имам претенции за изчерпателност ще се опитам да дам някакво обяснение.

Причината е тривиална – гордостта. Но понеже на пръв поглед изглежда, че човек се бори за нещо добро (и всяка следваща стъпка му изглежда логична) понякога е трудно да се забележи когато си „вътре“ (т.е. вършиш го самият ти). За външните (хора, които нямат твоята мания) обикновено е доста очевидно.

Първо се започва със желанието да се направи нещо „добро“ според както самият човек го разбира. Забравя се, че нямаме нито „всяко знание“, нито ясно виждане, нито предузнание за бъдещето. Въпреки това човекът е твърдо убеден, че знае точно какво трябва да се направи и – ако не овладее желанието си – то постепенно се превръща в мания.

Втората стъпка на вече вманиаченият човек е компромисът. Понеже всяка кауза иска жертви, той започва да ги принася  - отново  бавно и постепенно, като всяка жертва изглежда логична и оправдана „в името на по-голямото добро“. Ако човекът е християнин, тук постепенно започва да принася в жертва и покорството си на Божиите заповеди  - започва да прави неща, които по принцип не би направил и да се държи с хората по начин, който знае, че е неугоден на Бог, понеже те пречат на въпросното "добро“. Тук тези жертви са все още полуосъзнати.

Последният етап е когато манията се превърне в религия. Тогава вече човекът – без значение дали нарича себе си християнин – е абсолютно и тотално отдаден. Мотото „доброто иска жертви“ е напълно осъзнато и официално кредо. Човекът осъзнато е посветил себе си на каузата и не възнамерява да позволи на никой и нищо да го спре. Готов е да жертва собственият си живот, както и живота на другите.


В заключение – пазете се от маниите, дори да ви изглеждат „добри“. Ако сте твърдо убедени, че нещо или някой със сигурност и непременно ще донесе добро, ако пламтите от вътрешно желание всички останали непременно да подкрепят каузата ви, ако в ума ви се промъкват идеи да се отнесете лошо с някого понеже е на различно мнение – то вероятно вече сте стъпили с единия крак на пътя, „постлан с добри намерения“. Спрете се докато е време – преди да сте достигнали до горчивия му край…

Добрата вест

Поради важността на темата за "Тесният път" реших да я развия малко по-подробно, показвайки нейното място (а то е централно!) в това, което наричаме "Благовестие". Надявам се тази малка книжка да ви бъде полезна - вярвам, че всеки ще намери по нещо за себе си в нея.

Предговор

Какво представлява тази „блага вест“, която сме приели и която искаме да споделим с хората?
Замисляли ли сме се какво всъщност имаме сега и какво ни е обещано в Христос, което е все
още в бъдещето? Ако обърнем внимание на „благовестието“, което традиционно споделят
евангелските християни, ще видим, че най-често то се представя в два варианта (ще ги
нарека условно „либерален“ и „консервативен“):
Либералното благовестие се състои в общи линии от множество обещания за подобрение на
живота. Бог ще те излекува, ще ти даде пари, ще реши проблемите ти – най-общо казано
драстично ще подобри живота ти, ако решиш да повярваш в Него ( и изпълняваш някои
определени условия, които могат да варират в доста широки граници в зависимост от
деноминацията и проповедника).
Консервативното благовестие от друга страна представя човека като грешник, навлякъл си
Божия гняв. И единствената възможност да се спасим от справедливо полагащото ни се
наказание е да повярваме в Сина Му – Господ Исус Христос. Ако го направим – освен че ще
избегнем наказанието – в добавка получаваме и вечен живот.
Можем да кажем (с което в вероятно ще изненадам доста читатели), че в известен смисъл и
двете „благовестия“ са верни. Бог наистина се грижи за нас и дава решение на проблемите
ни, макар и обикновено да го прави не точно по начина, който сме си представяли отначало.
Освен това в Сина Му наистина имаме прощение на греховете и вечен живот. И все пак...
това ли е всичко? Твърдо не. Всъщност според мен това е едно доста неадекватно описание
на това към какво всъщност ни е призовал Бог и какво ни е обещал. Да, и прощението на
греховете, и вечния живот, и Божията грижа за нас са истини, които трябва да се кажат. Но
всъщност благовестието е доста по-обширно – то представлява Божия призив и Божиите
обещания към нас, от които изброените дотук са само част. Всъщност фокусът е на съвсем
различно място, което често се пропуска. В резултат Бог често приема ролята на „снабдител“
- да ни снабдява с желаните от нас неща. Едва ли има нужда да казваме колко неправилен
образ е това – Бог като слуга и изпълнител на нашите желания и страсти....
Всъщност благовестието не може да се предаде единствено с думи, но е необходимо да се
изяви, т.е. Бог да го покаже на света чрез нас. Понеже ние сме призвани не само да живеем и
да наследим Божието царство, но и да го изявим на света...
Къде всъщност е акцента в благовестието, към какво се стремим и какво трябва да изявяваме
на света – това са нещата, за които ще говорим по-нататък.

Цялата книжка може да изтеглите оттук - http://becbsofia.org/load/0-0-0-4-20

Наемник или син

„А слугата не остава вечно в дома; синът остава вечно.“

(Йоан 8:35)

Каква е разликата между това да бъдеш слуга и син? Разликите са много наистина, но днес искам да се спра конкретно на една от тях. Слугата е наемник, той работи не своята работа, но чуждата – за пари или някаква друга заплата. Неговият стимул не е работата сама по себе си, но заплатата, която ще получи за нея. Господ Исус Христос описва наемника по следния начин „Който е наемник, а не овчар, и не е стопанин на овцете, вижда вълка, че иде, и, като оставя овцете, бяга; и вълкът ги разграбва и разпръсва. Той бяга защото е наемник, и не го е грижа за овцете.“ (Йоан 10:12,13)

Работата рядко е част от „вътрешния живот“ на наемника, а още по-рядко - от сърцето му. Дори когато не изостави работата си заради опасност, изкушение, по-голяма облага или друго, тя пак е за него нещо странично, не е най-важното. Той просто чака да приключи „работното време“ за да се заеме с нещата, които наистина го вълнуват.

Съвсем различно е положението на сина. Той не работи чуждата работа, но своята си. Знае че каквото направи, прави го за себе си. Той е „стопанин“ и го е „грижа за овцете“. Работата е част от неговото наследство, от него самия. Той с готовност ѝ посвещава усилията си, времето си, живота си – защото знае, че ще яде от плодовете на труда си, от това което е „посадил“. И че ако обилно „сее“, обилно ще и да „пожъне“. Той е собственикът, наследникът и знае, че като работи за баща си, за себе си работи. Затова и изцяло посвещава и предава себе си на работата.

Бог ни е дарил с велика благодат в Сина си. Да бъдем приети от Него и да станем Негови слуги е достатъчно велико, но Той ни дава нещо дори още по-голямо – осиновление. Правото да се наречем Божии синове, а Всемогъщият Бог – наш Баща! И също така ни е поставил над „имота Си“ - като синове и наследници. Разбираме ли го? И имаме ли нужното отношение към Божията работа – не като наемници, а като наследници и синове? Разбираме ли, че ако вършим Божията работа нехайно и не от цяло сърце не само огорчаваме нашият Баща, но и пропиляваме собственото си наследство? Нашият Бог е ревнив Бог. Той няма да допусне сърцето ни да бъде разделено, да „кътаме“ там заедно с Него и Неговата работа и своите идоли и своята работа. Той няма да съжителства с тях, но ще ги унищожи.

„Сърцето им е разделено; Сега ще се окажат виновни; Сам Той ще разкопае жертвениците им. Ще строши стълбовете на идолите им.“ (Осия 10:2)

Бог ще дойде – рано или късно, сега или в последния ден – като „огън пояждащ“ и ще унищожи идолите ни. Дали ще Му ги предадем отсега или ще ги стискаме до последно и ще изгорим заедно с тях, избираме ние. По-добре да Му ги предадем сега и да влезем в подареното ни осиновление, отколкото да поддържаме хладните отношения на наемника и накрая да се окаже, че не сме между наследниците.