Тесният път

„Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в живот, и малцина са ония, които ги намират.“ (Матей 7:14)

Вече говорихме за греховете и лицемерието ни и за нуждата ни от Спасител. Днес искам да завършим тази тема (относно „основите“ на Благовестието) с това, кой е нашият Спасител и как всъщност ни спасява.

Понеже всички сме вярващи от години, няма да се спирам на нещата, които вероятно многократно сте чували – че нашият Спасител е Господ Исус Христос, че Той понесе нашите грехове на кръста и т.н. Вместо това ще се спра на някой неща, които се чуват доста по-рядко, а именно – как Той ни спасява.

Ние получаваме нашето осиновление (от което спасението е само част – осиновлението е по-голямото) ставайки участници в Исус Христос, или – по-точно – в Неговите смърт и възкресение. Ап. Павел пише:

„Или не знаете, че ние всички, които се кръстихме да участвуваме в Исуса Христа, кръстихме се да участвуваме в смъртта Му? Затова, чрез кръщението ние се погребахме с Него да участвуваме в смърт, тъй щото, както Христос биде възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот. Защото, ако сме се съединили с Него чрез смърт подобна на Неговата, ще се съединим и чрез възкресение подобно на Неговото; Като знаем това, че нашето старо естество бе разпнато с Него, за да се унищожи тялото на греха, та да не робуваме вече на греха. Защото, който е умрял, той е оправдан от греха.“ (Римляни 6:3-7)

Тоест, ние се кръщаваме да участваме в смъртта Му, да бъдем разпнати с Него за да се „унищожи тялото на греха“. Това е начина по който Бог ни спасява от греха – чрез смърт. Ние се кръщаваме да умрем с Него, за да бъдем и „възкресени“ с Него.
Това е мястото, където мнозина се препъват – понеже търсят директно възкресението, без да разбират, че първо се минава през смъртта. Искат да имат новия живот в Христа, без обаче да губят стария. Искат да запазят живота си като го усъвършенстват – Бог да им помогне да станат някак си „добри“ и тогава всичко ще бъде вече наред... Няма да се получи – просто не е това пътят, който ни сочи Христос. Един начин има – да предадем живота си. Мечтите си, желанията си, себе си – да бъдем разпнати с Христос.

Казаха ли ти всичко това, когато се кръщаваше? Ако не са, чуй го сега. Ако не си взел решение да го направиш, решавай сега – ще го направиш ли или не.
Сигурно сте чували, че исторически църквата обикновено е прекръщавала еретиците, които са се завръщали в нея. Това е така, защото да си еретик означава да имаш „друго благовестие“. А „друго благовестие“ означава и „друг Исус“. И, повярвайки в това „друго благовестие“, хората всъщност вземат решение и се кръщават да участват в нещо друго. Сега, когато са чули истинското благовестие, трябва да решат отново – ще участват ли в него или не.

И така, ако си решил да участваш в Исус, първо трябва да влезеш през Вратата – която отново е самият Той. Да се кръстиш не просто защото така са ти казали че трябва, не защото искаш да отидеш на небето, не дори защото вярваш че Исус е Бог – да се кръстиш за да участваш в смъртта Му. Това е едно решение за ученичество, за следване на Господа, което всеки трябва да вземе – иначе не можеш да бъдеш част от Него, не си християнин.

Вече веднъж ви казах, че за мен може би най-опасната ерес в днешните евангелски църкви е приемането на спасението като нещо абстрактно, нещо което тепърва ще се случи (ще бъдеш оправдан в последния съд) или се е случило на едно чисто юридическо ниво. Това е учение, което има потенциала да доведе мнозина „християни“ до геената - понеже притъпява сетивата и чувствителността ни. Пропускаме основни части от Благовестието, вървим в своите си пътища и Бог се е оттеглил от нас. А липсата на онази апостолска реалност, за която четем в Новия Завет изобщо не ни стряска – понеже възприемаме спасението като нещо абстрактно, нещо което се случва само „на хартия“ и от него не може да се очаква да създаде някаква нова реалност в живота ни. Приличаме на скършени пръчки, които висят на Лозата закрепени едва-едва на някое малко парченце кора, през което преминава по някоя капчица мъзга – колкото да не изсъхнем съвсем. Бере ли се грозде от подобни пръчки? Не, разбира се.
Може би смятате, че това е доста преувеличено? Помислете си – колко християни познавате около вас, които имат живота и плодовете, за които четете в Новия Завет? А вие? Имате ли този живот и победа над греха и света? Светлина ли сте за света? Имате ли църква, в която живеете в реалността на Божието царство (и го изявявате пред земята и небето)? Божиите цели и призвание са велики – нямат нищо общо с обикновения ни живот на „мишкуване“ и неизлизане от зоната на комфорта. Плът и кръв не могат да ги постигнат – само новия живот в Духа, който е и в Христос. А този нов живот не е подобрения стар, а напълно нов – това което наричаме новорождение. Старото трябва да бъде разпнато и да умре – само така може да стори път на новото. Тази „смърт“ е велико тайнство, което сам Бог извършва в нас – с избраната от Него скорост и по избрания от Него начин.

И това ни води до втората точка от днешната проповед – освен „тясна врата“ има и „тесен път“. Именно в него са всички благословения, за които четем в Библията – всяко на неговото си място. Вървенето по този път е процес, който завършва със смъртта ни и краят му е вечния живот. Само който устои до край ще приеме наградата в края му. Това, че си стъпил веднъж на него, не означава че не можеш да се отклониш или върнеш назад ако пожелаеш. Както пише автора на Евреи:

„А който е праведен пред Мене, ще живее чрез вяра; Но ако се дръпне назад, няма да благоволи в него душата Ми“ (Евреи 10:38).

Затова говорим за път, а не само за врата. „Тесният път“ както го нарича Исус или „пътят на Кръста“ както са го наричали мнозина християни в историята на църквата. Понеже смъртта на старото ни „аз“ не се случва в един миг, а е процес, който Бог извършва в нас. Той има за нас кръст с точните форма и размер, който ще свърши нужната работа. Нашата работа е да го вдигнем и да го понесем доброволно към собственото си лобно място. Не да го мразим и отхвърляме, но да го прегърнем и да го ценим – защото той е инструментът на нашето спасение. Да приемаме болката и смъртта, която носи с радост, понеже не сме като другите, които нямат надежда, но виждаме как наместо Адам, който умира, в нас постепенно се изявява Христос, който живее и над Когото смъртта няма власт.

Затова, ако вече си решил да следваш Христос, кръстил си се да участваш в смъртта Му и си бил „роден от вода и Дух“, спомни си днес в какво си се кръстил да участваш. Обърни се към Господа и му предай себе си с нова ревност и желание. Напомняй си го всяка сутрин и всеки ден – имаме твърде удобния за плътта навик да се отпускаме и да забравяме. Прегърни и днес кръста си и обърни погледа си нагоре. Приеми страданието, което ще ти донесе и му позволи да се докосне до живота ти. Не бягай от него и той и днес ще умъртви една малка част от теб – част от плътското ти себично „аз“. Приеми смъртта, която кръста днес ти подарява и не бягай от нея. Знам, че за мен и теб това е невъзможно, но Бог ще го направи възможно - чрез Своята благодат. Знай, че последното изкушение от Сатана ще ни преследва до края на живота ни - „Спаси живота си! Слез от кръста!“. Понеже този път завършва чак със смъртта. Тя е последната проверка, финалното „разтърсване“ при което всичко, което се клати ще падне. Но - ако устоим до край – това ще бъде за нас не ден на ужас, а на последното и окончателно освобождение. Ако устоим до край на кръста Бог ще ни убива по малко всеки ден, изявявайки живота Си в нас. Греха и плътта ще имат все по-малко думата и ще оказват все по-малко съпротива, докато светското в нас постепенно се замества с небесното. В деня на смъртта и последната крепост на греха и смъртта ще падне. Затова и ап. Павел възкликва триумфиращо „Где ти е, аде, победата? Где ти е, смърте, жилото?“. За разпнатия християнин това е мигът на последния триумф, когато ще каже заедно с Христос „Свърши се!“. Победата на Кръста е вече пълна, а аз съм окончателно свободен. Слава на Бога!
Но какво ще стане ако сме отхвърлили Кръста? Тогава смъртта ще бъде за нас ужас, а не победа и избавление. Понеже смъртта е край и унищожение за стария човек – за радостите му, целите му и за самия него всъщност. И същата тази смърт на стария човек ще бъде за нас ужас и поражение вместо радост и триумф – понеже той (стария човек) е всичко, което имаме. Затова и Христос казва „Който иска да запази живота си ще го изгуби, а който го изгуби заради Мене – ще го намери.“ а ап. Павел добавя „Недейте се лъга; Бог не е за подиграване: понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне. Защото, който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.“. И на друго място - „И тъй, братя, ние имаме длъжност, обаче, не към плътта, та да живеем плътски. Защото, ако живеете плътски, ще умрете; но ако чрез Духа умъртвявате телесните действия, ще живеете.“.

Това е нашето призвание – да живеем новия живот, в Духа. Понеже всичко, което е от Духа и което изградим чрез Него е вечно – то не се клати, смъртта не може да го събори, ще остане за вечността. Всички плътски неща ще паднат – рано или късно. Дори можем да кажем, че е милост от Бога ако Той ги събори рано – колкото и да ни е тежко – докато все още имаме време да се обърнем. Понеже, ако смъртта ни завари в това положение, кой може да каже какво ще се случи? Със сигурност ще преживеем страшно бедствие, като всичко което имаме (и което сме) ще изгори. От там нататък? Може би ще има такива, които ще успеят да се избавят „като през огън“ - загубили всичко, опърлени, обгорени и окаяни. Вероятно хора, които искрено са вярвали в Господ Исус Христос и са били новородени, но оттам нататък са били хванати от лъжливо благовестие и са „градили със слама“. Ще има обаче и такива, които с ужас ще установят, че вярата им е била „мъртва“, че са вярвали не в Живия Бог, а в някаква проекция на собственото си въображение, че никога не са Го познавали и Той също не ги е познавал...

Бог да пази от подобна участ! Затова нека чуем гласа Му докато е още „днес“, да влезем през Вратата и да вървим по „тесният път“ с вяра и надежда. Да събираме съкровищата си на небето и да търсим с цяло сърце огромните благословения, които са ни обещани. Бог да бъде с всички нас.

Амин.

Да осъзнаем нуждата си от Спасител

Вече говорихме за нуждата от покаяние в живота ни. За съжаление дори и това не е нещо, което можем да направим сами – имаме нужда от Божията благодат за да можем да видим греха си. Не толкова греховните действия, които сме извършили, колкото грехът, който живее в нас. Ние всички приличаме – малко или повече – на фарисея от притчата за фарисея и бирника (Лука 18:9-14). Уж казваме, че сме грешни, че се нуждаем от Спасител и т.н., но всъщност това е само на думи. Вътрешно се имаме за несъвършени (тоест допускащи от време на време грешки), но като цяло добри. Мислите, че не е така? Напротив, точно така е. Каквото и да говорим с устата си, реакциите и животът ни ни издават. Уж казваме, че сме грешни, но съдим другите и ги гледаме отвисоко, признавайки себе си за „по-добри“ от тях. Уж казваме че сме грешни, а когато грехът ни надвие изпадаме в униние (и дори в отчаяние!). Защо? Понеже всъщност сме се смятали за „добри“ или поне за „не много лоши“.

Списъка може да бъде продължен, но едва ли е нужно, а и няма как да изброим всички възможности. Гордостта и хладкостта са най-коварните ни неприятели, които могат да се преобразяват в какво ли не – дори в смирение (защо да не можем да се гордеем със смирението си?) и работа за Бога (външна активност, която замества вътрешната). Приличаме на хора, които уж пътуват от София за Пловдив, но са спрели още на Подуяне и там са се установили. Е, някой магазини може да не са така лъскави като тези в центъра, но все пак има всичко необходимо... Едно удобно място, на което може да се установим докато уж „пътуваме“. Място, на което можем да бъдем задоволени с всичко, докато си мечтаем колко хубаво ще бъде когато „стигнем“ и гледаме снизходително към тези, които продължават да живеят в центъра и не „пътуват“ като нас... За съжаление повечето църкви днес представляват точно едно такова приятно (или поне поносимо) място за почивка, с подобна „успиваща“ атмосфера. Колко е лесно просто да легнеш и да заспиш...

Бог обаче, който ни е призвал, иска да завършим пътешествието. И първото нещо, което трябва да направи, е да ни даде да видим нуждата си от Спасител. Да видим грехът и смъртта, които живеят в нас. Да изпитаме ужаса и отчаянието от невъзможността да се избавим, когато видим ада да отваря уста да ни погълне още живи. Само една такава опитност може да ни накара да обърнем лице към Бога с една последна отчаяна молба - „Моля Те, спаси ме!“. Само това може да ни накара да отхвърлим не само с готовност, но дори с ужас всички връзки, които ни държат „завързани“ към загиващия свят. Спасението не е за добрите, спасението е за загиващите. И такива сме всички – трябва само да го видим, да го проумеем със сърцето си, а не само на думи.

Затова и Божиите избрани трябва да преминат през тази опитност – Бог не би им направил никаква услуга ако поддържа „дрямката“ ни. Трябва да бъдем разтърсени грубо, фалшивите ни представи – съборени, а действителността – показа ни с цялата си ужасяваща грозота и безнадежност. Понеже ние само си мислим, че сме се „качили“ на Божия спасителен кораб. Повечето от нас са все още здраво свързани с „кораба“ на света и – ако не се развържем навреме – рискуваме да потънем заедно с него. Вярата че сме „добре“ може да се окаже фатална. Затова и Бог трябва да ни покаже, че това е лъжа, че не можем да станем добри, че всичките жестокости, убийства и злини за които чуваме и от които се възмущаваме са наше дело, дело на човека. Понеже всичките престъпници и серийни убийци не са наследници на някакъв „друг Адам“ и в тях не живее някакво „друго зло“ - не, същото зло е, което живее и в теб! И единствено въпрос на обстоятелства – и Божието допущение – е, че ти не си станал такъв. Но същото зло е в тебе. И ако си мислиш, че не можеш да се разведеш, откраднеш, в пристъп на гняв да убиеш майка си или сина си – значи си в голяма грешка. Единствено по Божията милост още не си извършил нещо подобно. Но злото е в теб, потенциала е налице – и Бог трябва да му даде да се прояви по някакъв начин, да ти ги покаже. Да ти даде да усетиш дъха на смъртта в лицето си. Само така ще видиш бедствието си и нуждата си от Спасител...

Защо е необходимо това? Може да има много причини, но днес бих искал да се спра на една – да се хванем за вечния живот, за милостта и подареното ни спасение. Понеже спасението не е някакъв абстрактен юридически казус, а жива реалност, живот в Бога. Може би най-тежката ерес на нашето време в евангелските църкви е именно тази – разглеждането на спасението единствено като юридическа декларация за праведност. В резултат мнозина наивно смятат, че са спасени понеже „вярват“, помолили са се с някаква молитва или са направили някаква декларация – докато всъщност остават в смъртта. Спасението (както се разбира термина в евангелските църкви днес) не е просто юридическо оправдание – то е вечния живот. „И съживи вас, когато бяхте мъртви чрез вашите престъпления и грехове... “ (Ефесяни 2:1). Това е всъщност спасението – новият живот, това „съвъзкресяване с Христос“. Оправданието е само първото необходимо условие за спасението. Въпросът обаче не приключва с него. Напротив, то е само необходима предпоставка за истинската цел – вечен живот с Бога. Освен оправдани, необходимо е още да бъдем и съживени и да се „хванем“ за вечния живот (1 Тим. 6:12). А колко често вместо да се „държим“ за вечния живот ние се отпускаме в стария „живот“, чийто край е смъртта. „Понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне. Защото, който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.“ пише апостол Павел до галатяните (Гал. 6:7,8). Затова и всички имаме нужда да видим сетнината на този живот в плътта, та да се покаем докато все още има време - та дано Бог се смили над нас и ни отвори „тясната порта“...

„Ето, полагам пред вас пътя на живота и пътя на смъртта.“ (Еремия 21:8) Нека изберем пътят на живота докато е още „днес“ и кръстопътя е все още пред нас. Кой може да каже със сигурност дали и утре ще имаме тази възможност? Нека молим Бог да ни дари да видим греховете си, да ни дари и покаяние за тях. Да ни роди чрез Святия Си Дух и да не остави да загинем. Да ни дари да видим връзките на смъртта, които са ни окръжили, та да извикаме за спасение към Него с цялото си сърце.