Обсесията по „правдата“, която постепенно се превръща в своята противоположност

  

Конкретният повод за написването на този текст е, разбира се, плачевното състояние на Русия и руския народ, което става явно за всички покрай войната им в Украйна. Как народът, който непрекъснато говори за борбата си с фашизма в крайна сметка прегърна една явно фашистка идеология – и то не леко и неохотно, а с ревност, жар и плам?

Отговорът на този въпрос ни касае пряко – много по-пряко отколкото руската война в Украйна. Понеже този „феномен“ не е някаква характерна черта на руснаците, националистите или други групи хора – боя се, че всеки един от нас е застрашен. Понеже от години наблюдавам същото нещо - под една или друга форма – да се случва и в християнските среди (Не че не се случва при всички както имаме примера с Русия, но християнските среди представляват особен интерес за мен лично, по очевидни причини.). Последното е особено тревожно – понеже се очаква християните да бъдат известни със своята „трезвеност“ (т.е. трезва преценка)  и, като такива, да бъдат „светлина на света“. Затова – съвсем накратко – искам да разгледам въпроса защо и как се стига до това състояние.

 

Сатана обича да прави хората достойни за подигравка и презрение.

Писано е, че Сатана е „противникът на нашите души“, но е важно християните да разбират по-добре дълбочината на омразата му, причината и посоките ѝ. Сатана е въплъщение на гордостта, мрази Бога и иска да заеме неговото място в творението. От друга страна Човекът е „венеца на Божието творение“ – създаден по Божи образ и призван да изявява Божията слава, сила и величие пред творението. От това става явно защо Сатана мрази Човека и защо се стреми да го направи да бъде за подигравка и презрение – вместо за слава и почит. Можете да видите същото дори при горделивите хора – те повече от всичко друго мразят да стават за смях, но презират и се подиграват на останалите.

А кажете ми, каква по-добра подигравка от това не само да бъдеш лишен от полагащото ти се величие, но и да бъдеш умопомрачен, така че да се хвалиш с величието си, въобразявайки си не само че все още го притежаваш, но и го притежаваш много повече от всички други?

Да вървиш по улицата гол и в същото време самодоволно изпъчен, докато се подиграваш гръмогласно на останалите колко парцаливо са облечени? Или (ако минем на по-християнска тематика) да се имаш за велик християнин, докато в същото време водиш живот по-лош и от невярващите (заради което и те те презират и хулят)? Да проповядваш любов и единство, а да си най-големият сектант от всички? Да се смяташ за велик и изпълнен със силата на Святия Дух, а да не умееш да свършиш дори най-обикновената работа като хората?

Съдете сами – не е ли това подигравка на Сатана с достойнството и самата същност на Човека?


Как се стига дотук?

„Пътят към Ада е постлан с добри намерения“ казват хората. Явно няма как да претендирам за оригиналност на горните наблюдения – те са отдавна известни на тези, които наблюдават (с разсъждение) отстрани. Но как хората стигат дотук – особено пък християните? Нали в крайна сметка уж сме ревностни за нещо добро и правилно – защо Бог допуска да стигнем до подобно плачевно положение? Без да имам претенции за изчерпателност ще се опитам да дам някакво обяснение.

Причината е тривиална – гордостта. Но понеже на пръв поглед изглежда, че човек се бори за нещо добро (и всяка следваща стъпка му изглежда логична) понякога е трудно да се забележи когато си „вътре“ (т.е. вършиш го самият ти). За външните (хора, които нямат твоята мания) обикновено е доста очевидно.

Първо се започва със желанието да се направи нещо „добро“ според както самият човек го разбира. Забравя се, че нямаме нито „всяко знание“, нито ясно виждане, нито предузнание за бъдещето. Въпреки това човекът е твърдо убеден, че знае точно какво трябва да се направи и – ако не овладее желанието си – то постепенно се превръща в мания.

Втората стъпка на вече вманиаченият човек е компромисът. Понеже всяка кауза иска жертви, той започва да ги принася  - отново  бавно и постепенно, като всяка жертва изглежда логична и оправдана „в името на по-голямото добро“. Ако човекът е християнин, тук постепенно започва да принася в жертва и покорството си на Божиите заповеди  - започва да прави неща, които по принцип не би направил и да се държи с хората по начин, който знае, че е неугоден на Бог, понеже те пречат на въпросното "добро“. Тук тези жертви са все още полуосъзнати.

Последният етап е когато манията се превърне в религия. Тогава вече човекът – без значение дали нарича себе си християнин – е абсолютно и тотално отдаден. Мотото „доброто иска жертви“ е напълно осъзнато и официално кредо. Човекът осъзнато е посветил себе си на каузата и не възнамерява да позволи на никой и нищо да го спре. Готов е да жертва собственият си живот, както и живота на другите.


В заключение – пазете се от маниите, дори да ви изглеждат „добри“. Ако сте твърдо убедени, че нещо или някой със сигурност и непременно ще донесе добро, ако пламтите от вътрешно желание всички останали непременно да подкрепят каузата ви, ако в ума ви се промъкват идеи да се отнесете лошо с някого понеже е на различно мнение – то вероятно вече сте стъпили с единия крак на пътя, „постлан с добри намерения“. Спрете се докато е време – преди да сте достигнали до горчивия му край…

Вторият „Прайд”

Тази година пропуснах провеждането на „Гордостта на София” („София Прайд”) – не бях в града. Не съм чел/гледал и отразяването му – реших, че няма да изпусна нищо важно. Както някой беше писал – „Прайд-а стана вече традиционен”. Освен това имам пред себе си „челния опит” на страните от Западна Европа. Като цяло те се движат с 20-ина години пред нас във всяка една област  - и според мен „Прайд”-а не прави изключение. Така че защо ми е да наблюдавам „по лупа” нашенския „Прайд” след като мога спокойно да видя как ще се развие движението на българските ЛГБТ с времето (при положение че настоящия „политически климат” се запази) от примера на „развитите” страни? При това положение (и при положение, че самият аз не съм буква от ЛГБТ-то) мисля, че липсата на сериозен интерес от моя страна към въпросното събитие е разбираема…

Оказа се обаче, че все пак съм пропуснал нещо ново тази година. Нещо любопитно, макар и  - като се замисля сега – съвършено очаквано и логично. Освен традиционния „Прайд” тази година имало и втори парад в подкрепа на ЛГБТ. Научих за него съвсем случайно - от „стената” на един ЛГБТ приятел във Фейсбук. Въпросното събитие носи името „Антигей парад” и е преминало „с псувни и изгаряне на знамето на ЕС” както разбирам от статията на mediapool.bg -  http://www.mediapool.bg/antigei-paradat-premina-s-psuvni-i-gorene-na-znameto-na-es-news235925.html  Малко съм изненадан, че „противниците на гей-парада” са се ограничили само с това – може би трябваше да има и няколко по-вандалски прояви, нещо като побой, счупени прозорци. Все пак трябва да сме сигурни, че обикновения гражданин ще види какво представляват хората, които са против „Прайд”-а и смятат „нетрадиционната сексуална ориентация” за проблем. Както се беше изразил някой на стената на моят приятел -  „Примитивизмът това представлява. Тъпи, глупави, невежи хора, автоагресори. И като им казвам какви са, се сърдят и дори не разбират, че това не са обиди, а констатации на поведението им, чисто фактологични.” 

Но може би вандализма е запазен за следващата година – в крайна сметка нещата трябва да ескалират постепенно, така ще бъдат „най-безболезнено” приети от обществото. Аз лично смятам, че ще ескалират. Понеже заклеймяването на несъгласните като „тъпи, глупави, невежи и автоагресори” не е достатъчно – те трябва да бъдат обявени за престъпници и да бъдат преследвани от закона. Всяко несъгласие с новата ценностна система трябва да попада в категорията „реч на омразата” – можем да видим модела в „развитите” страни. Например аз като кажа на някой, че хомосексуализмът е зло и който го практикува няма да наследи Божието царство – трябва да отида в затвора. А това, че нямам и капка омраза към който и да е ЛГБТ, че никога не бих му сторил зло (всъщност точно обратното) няма никакво значение. В крайна сметка нали и аз съм от „тях” - тъп, глупав, невежа, автоагресор и криминогенен „елемент”. Ако желая да се променя – добре. Иначе… как да не го вкараш в затвора подобен смутител на обществения ред J?   

С две думи - хората, които стоят зад всичко това си вършат работата професионално. Събраха неколцина „излъскани” обществени личности, които да бъдат „лицето” на „ЛГБТ-идепологията” (ако мога да използвам подобен измислен израз). Събраха и неколцина фанатизирани националисти, които да бъдат ”лицето” на „противниците”. Християните и всички други, които са против „ЛГБТ-идеологията”, но не мразят никой ЛГБТ, нямат парад. Няма и да имат - тяхната роля е да стоят встрани, да нямат „лице”. Понеже на обикновения гражданин трябва да се представят само две алтернативи – или с умните, добри, благородни (и т.н.)  ЛГБТ или с тъпите, невежи, агресивни, лумпенизирани рецидивисти, които псуват, бият, изгарят знамена и прочие.

И така, „Избирайте, дами и господа!”. Какво ще изберете е ясно – само трябва да минат още 10-20 години докато „правилният” избор бъде достатъчно здраво вкоренен в обществото и всички различно мислещи минат в категорията „маргинали”. Вярно е, че 10-20 години са доста време, но все пак демокрацията иска жертви, нали така J?

Най-лошото в цялата работа е, че тя всъщност не носи нищо добро на самите ЛГБТ – на хората, които имат този проблем. На тях им се втълпява че това не е проблем, че могат да си живеят така и че всичко ще бъде наред… Хора, лъжат ви! Знам, че няма да ми повярвате, че най-вероятно ще се обидите, но ще ви го кажа пак – ЛЪЖАТ ВИ! И лъжата не се състой само в това, че да си ЛГБТ не е проблем!  Всички тези „ценности” с които живеем, целият свят с неговия вървеж – всичко е потънало в лъжа! Затова, ако някой все пак е „устоял” да прочете всичко дотук, бих искал да му кажа – потърси Истината. И да не си ЛГБТ знай, че всички сме в „един кюп” – еднакво оплетени в лъжи! Само който познае Бога намира Истината и Животът – всички други остават в лъжа и смърт… Опитал съм го и свидетелствам, че е така. И ще продължа да свидетелствам – без значение кой какво мисли и какви за закони се приемат. Истината си остава истина – дори да я криминализират.

Да осъзнаем нуждата си от Спасител

Вече говорихме за нуждата от покаяние в живота ни. За съжаление дори и това не е нещо, което можем да направим сами – имаме нужда от Божията благодат за да можем да видим греха си. Не толкова греховните действия, които сме извършили, колкото грехът, който живее в нас. Ние всички приличаме – малко или повече – на фарисея от притчата за фарисея и бирника (Лука 18:9-14). Уж казваме, че сме грешни, че се нуждаем от Спасител и т.н., но всъщност това е само на думи. Вътрешно се имаме за несъвършени (тоест допускащи от време на време грешки), но като цяло добри. Мислите, че не е така? Напротив, точно така е. Каквото и да говорим с устата си, реакциите и животът ни ни издават. Уж казваме, че сме грешни, но съдим другите и ги гледаме отвисоко, признавайки себе си за „по-добри“ от тях. Уж казваме че сме грешни, а когато грехът ни надвие изпадаме в униние (и дори в отчаяние!). Защо? Понеже всъщност сме се смятали за „добри“ или поне за „не много лоши“.

Списъка може да бъде продължен, но едва ли е нужно, а и няма как да изброим всички възможности. Гордостта и хладкостта са най-коварните ни неприятели, които могат да се преобразяват в какво ли не – дори в смирение (защо да не можем да се гордеем със смирението си?) и работа за Бога (външна активност, която замества вътрешната). Приличаме на хора, които уж пътуват от София за Пловдив, но са спрели още на Подуяне и там са се установили. Е, някой магазини може да не са така лъскави като тези в центъра, но все пак има всичко необходимо... Едно удобно място, на което може да се установим докато уж „пътуваме“. Място, на което можем да бъдем задоволени с всичко, докато си мечтаем колко хубаво ще бъде когато „стигнем“ и гледаме снизходително към тези, които продължават да живеят в центъра и не „пътуват“ като нас... За съжаление повечето църкви днес представляват точно едно такова приятно (или поне поносимо) място за почивка, с подобна „успиваща“ атмосфера. Колко е лесно просто да легнеш и да заспиш...

Бог обаче, който ни е призвал, иска да завършим пътешествието. И първото нещо, което трябва да направи, е да ни даде да видим нуждата си от Спасител. Да видим грехът и смъртта, които живеят в нас. Да изпитаме ужаса и отчаянието от невъзможността да се избавим, когато видим ада да отваря уста да ни погълне още живи. Само една такава опитност може да ни накара да обърнем лице към Бога с една последна отчаяна молба - „Моля Те, спаси ме!“. Само това може да ни накара да отхвърлим не само с готовност, но дори с ужас всички връзки, които ни държат „завързани“ към загиващия свят. Спасението не е за добрите, спасението е за загиващите. И такива сме всички – трябва само да го видим, да го проумеем със сърцето си, а не само на думи.

Затова и Божиите избрани трябва да преминат през тази опитност – Бог не би им направил никаква услуга ако поддържа „дрямката“ ни. Трябва да бъдем разтърсени грубо, фалшивите ни представи – съборени, а действителността – показа ни с цялата си ужасяваща грозота и безнадежност. Понеже ние само си мислим, че сме се „качили“ на Божия спасителен кораб. Повечето от нас са все още здраво свързани с „кораба“ на света и – ако не се развържем навреме – рискуваме да потънем заедно с него. Вярата че сме „добре“ може да се окаже фатална. Затова и Бог трябва да ни покаже, че това е лъжа, че не можем да станем добри, че всичките жестокости, убийства и злини за които чуваме и от които се възмущаваме са наше дело, дело на човека. Понеже всичките престъпници и серийни убийци не са наследници на някакъв „друг Адам“ и в тях не живее някакво „друго зло“ - не, същото зло е, което живее и в теб! И единствено въпрос на обстоятелства – и Божието допущение – е, че ти не си станал такъв. Но същото зло е в тебе. И ако си мислиш, че не можеш да се разведеш, откраднеш, в пристъп на гняв да убиеш майка си или сина си – значи си в голяма грешка. Единствено по Божията милост още не си извършил нещо подобно. Но злото е в теб, потенциала е налице – и Бог трябва да му даде да се прояви по някакъв начин, да ти ги покаже. Да ти даде да усетиш дъха на смъртта в лицето си. Само така ще видиш бедствието си и нуждата си от Спасител...

Защо е необходимо това? Може да има много причини, но днес бих искал да се спра на една – да се хванем за вечния живот, за милостта и подареното ни спасение. Понеже спасението не е някакъв абстрактен юридически казус, а жива реалност, живот в Бога. Може би най-тежката ерес на нашето време в евангелските църкви е именно тази – разглеждането на спасението единствено като юридическа декларация за праведност. В резултат мнозина наивно смятат, че са спасени понеже „вярват“, помолили са се с някаква молитва или са направили някаква декларация – докато всъщност остават в смъртта. Спасението (както се разбира термина в евангелските църкви днес) не е просто юридическо оправдание – то е вечния живот. „И съживи вас, когато бяхте мъртви чрез вашите престъпления и грехове... “ (Ефесяни 2:1). Това е всъщност спасението – новият живот, това „съвъзкресяване с Христос“. Оправданието е само първото необходимо условие за спасението. Въпросът обаче не приключва с него. Напротив, то е само необходима предпоставка за истинската цел – вечен живот с Бога. Освен оправдани, необходимо е още да бъдем и съживени и да се „хванем“ за вечния живот (1 Тим. 6:12). А колко често вместо да се „държим“ за вечния живот ние се отпускаме в стария „живот“, чийто край е смъртта. „Понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне. Защото, който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.“ пише апостол Павел до галатяните (Гал. 6:7,8). Затова и всички имаме нужда да видим сетнината на този живот в плътта, та да се покаем докато все още има време - та дано Бог се смили над нас и ни отвори „тясната порта“...

„Ето, полагам пред вас пътя на живота и пътя на смъртта.“ (Еремия 21:8) Нека изберем пътят на живота докато е още „днес“ и кръстопътя е все още пред нас. Кой може да каже със сигурност дали и утре ще имаме тази възможност? Нека молим Бог да ни дари да видим греховете си, да ни дари и покаяние за тях. Да ни роди чрез Святия Си Дух и да не остави да загинем. Да ни дари да видим връзките на смъртта, които са ни окръжили, та да извикаме за спасение към Него с цялото си сърце.

Изкуплението

Предисловие

Преди да се започнем с темата по същество, редно е според мен да се дадат отговори на някои въпроси, които читателят вероятно ще си зададе. Каква е тази книга? Какво ще ми даде? Подходяща ли е за мен и има ли смисъл да я чета изобщо? Всеки, който държи нова книга в ръцете си, си задава тези въпроси, които в крайна сметка са обобщени в хамлетовата дилема „Да я чета ли или не? Това е въпросът...“ Затова и ще се опитам да отговоря на всички тези питания накратко в началото, та всеки да може да реши за себе си дали си заслужава да продължи да чете по-нататък.


Първо, тази книга не е богословски труд. Аз самият не съм богослов, нито се интересувам от богословието като академична дисциплина. Пиша тази малка книжка от позицията си на обикновен християнин за други обикновени християни. Така че ако пишете дипломна работа по въпроса и се интересувате от сериозен исторически и библейски анализ на различните доктрини, то тази книга не е за вас – обърнете се към съответната специализирана литература.


Второ, каква все пак е целта на книгата? Целта е да се опита да даде един малко по-широк поглед на обикновения християнин по въпроса за това, което имаме „в Христос”. В повечето църкви традиционно се набляга на жертвата на Христос за прощение на греховете. Но Той не е само Жертвата, Той е и Свещеникът. Той е също така нашата мъдрост от Бога, освещение, изкупление, Животът, Пътят и т.н. Въобще в Него „са скрити всичките съкровища на премъдростта и на знанието. “ (Кол. 2:3). За съжаление твърде често ние обръщаме внимание главно на едно (или най-много две) от нещата, които Той е. Говорим за тях, разсъждаваме върху тях и строим живота и християнството си върху тях. Вярвам, че това е дълбоко погрешно – дори когато знанията ни по въпроса са по принцип верни. Приличаме на хора, които се опитват да видят картината, изобразена върху гоблен като хванат една нишка и изследват нейната дължина, местата където се появява, вида и гъстотата на бодовете, вида на конеца и т.н. Дори да сме направили добросъвестно всички тези трудни и сложни изследвания, те малко ни помагат в главното - да видим картината върху гоблена. Всъщност рядко е необходимо да изследваме с математическа прецизност всеки бод и нишка поотделно – в повечето случаи е необходимо просто да отстъпим крачка назад и да погледнем. Затова и в християнството често можем да видим прости хора, достигнали до удивителна мъдрост и прозрения, както и (за съжаление) обратното – големи умове, които изследват теоретично една или друга част от християнството, но са пропуснали главното.
Целта на тази малка книжка е именно това – да се опита да предаде, макар и с най-груби щрихи, нещо като цялостна картина на това наистина пречудно дело, Изкуплението. Далеч съм от мисълта, че бих могъл да ви опиша цялата картина – не знам доколко това е изобщо по човешките възможности. Сигурен съм също така и че има хора, които биха могли да кажат по въпроса много повече от мен. За съжаление обаче към момента не съм срещал такава книга, още по-малко преведена на български. Това е и причината да се опитам сам да напиша нещо по въпроса.

Трето и последно – какъв е смисъла за обикновения християнин да чете подобна книга? Не са ли това теоретични богословски проблеми, които имат малко (или нищо) общо с ежедневният ни живот и проблеми? Според мен отговорът е категорично не. Познаването на Бога е нещо съществено за „да не бъдем вече деца, блъскани и завличани от всеки вятър на учение, чрез човешката заблуда, в лукавство, по измамителни хитрости; “ (Еф.4:14) Именно неразбирането на Бога е в основата на множеството заблуди и лъжеучения, намиращи толкова благодатна почва в църквите ни днес. Затова „да не бъдем вече деца“ както ни съветва апостолът, но „да пораснем по всичко в Него, Който е главата, Христос“. И откъде би трябвало да започнем това израстване в познаване и мъдрост ако не от самото начало, от основата на нашата вяра? Какво имаме „в Христос“ и защо? Това е въпрос, на който малцина могат да отговорят. Едни казват, че имаме съвършено здраве и изцеление от всяка болест. Други – богатство и материални успехи. Трети – запазено място в Рая. Днес се проповядват най-различни „благовестия” и най-различни „исусовци“. Кой от тях ще изберем и след кого ще тръгнем? Това съвсем не е маловажен, а по-скоро животоопределящ въпрос за всеки един от нас. Доколкото вярата ни е жива (а не нещо „отделно“ от живота ни), тя ще определя пътя и посоката на живота ни. Различни вери – различни пътища. А различните пътища обикновено водят и до различни места...
Затова и познаването на Бога съвсем не влиза в категорията на „абстрактното знание“. То е свързано с израстването ни в Христос. Понеже ние познаваме Бога само доколкото сме израсли в Него и също така познавайки Бога израстваме в Него.


Целта на тази книга е именно това – не да даде нови факти и да умножи книжното ни знание, а - с Божията помощ - да помогне на читателя да познае малко по-добре Бога и Неговият грандиозен план в лицето на нашия Господ и Спасител, Човекът Исус Христос. Разбира се, далеч съм от мисълта, че аз сам бих могъл да помогна (чрез нещо казано или написано) в това велико тайнство – познаването на Бога от човека чрез единение с Него. На това е способен единствено сам Бог чрез своя Дух и благодат. Но търсенето, четенето и размишленията определено помагат понеже „който търси - намира, който иска – ще му се даде и който хлопа – ще му се отвори“. Да копнеем по Него, да Го търсим и да размишляваме е угодно на нашия Бог. И Той възнаграждава изобилно дори и най-немощните ни усилия. Затова и смея да се надявам, че – с Божията благодат – четенето и размишленията по тези въпроси ще бъдат за вас читателите също така благословени, както са и за мен.


Искам също така да изкажа и дълбоките си благодарности на Радостин Марчев и Георги Шопов, без които написването на тази кратка книжка не би било възможно.



От автора.
01/12/2012 година



Цялата книжка тук - https://www.dropbox.com/s/zdpakvahe9marw0/Izkuplenieto.pdf

Грехът и нашето отношение към него

(проповед)

Според мен съществува едно сериозно неразбиране относно грехът в живота ни и нашето отношение и борба с него. Затова бих искал днес да се спрем по-подробно на тази тема.

Какво е грехът? Най-общо можем да го дефинираме като „непослушание спрямо Бога, невършене на Неговата воля“. Не е задължително това непослушание да е активно – може да бъде и пасивно. „Прочее, ако някой знае да прави добро и го не прави, грях е нему.“ ни казва посланието на Яков (Яков 4:17). Божията воля също та може да бъде изявена и в конкретна заповед към нас (например да напуснем отечеството си (подобно на Авраам) и да отидем да живеем в Африка) – това няма значение. Принципът остава същият – проявим ли непослушание, ние се присъединяваме към бунта на дявола и света против Бога, тоест вършим грях.

В своето отношение към греха и към живота, към който ни призовава Бог ние, християните, често допускаме две противоположни грешки. Те се дължат на това, че на пръв поглед Библията ни сякаш ни казва две противоположни неща по въпроса. Апостол Йоан например пише „Ако речем, че нямаме грях, лъжем себе си, и истината не е в нас.“ (1 Йоан 1:8), а малко по-нататък добавя „Никой, който пребъдва в Него, не съгрешава; никой, който съгрешава, не Го е видял, нито Го е познал.“ Ние често се изкушаваме да „вземем“ само едната част от учението и да се придържаме към него, на практика отхвърляйки другата част от истината и по този начин пропускаме целта.

1. Първата сериозна грешка е подценяването на греха и игнорирането на призивите за свят живот.

Тук попадат тези, които наблягат на „Ако речем, че нямаме грях, лъжем себе си, и истината не е в нас.“, тоест „Всички сме грешни и нищо не можем да направим по въпроса. За щастие Бог ни е изкупил, така че няма от какво да се притесняваме – можем да продължаваме да живеем (почти) като невярващите, разчитайки на това, че „вярвайки“ в Исус Христос „имаме запазено място в Рая“. “

Хората, които попадат в тази клопка, обикновено твърде много наблягат на спасението по благодат и игнорират всички призиви в Новия Завет. за свят живот и излизане от света (а те не са малко!). За тях християнския живот означава спазването на определени правила (обикновено не твърде тежки – иначе не биха могли да ги спазват) – обикновено нещо от рода на ходене на църква (поне от време на време), четене на Библията (поне от време на време), може би мъничко молитва (обикновено когато имат някакъв проблем) и т.н. И след като са свършили „християнските си задължения“, те продължават да живеят своя си живот, забравяйки за Бога и Неговото царство. Господ Исус Христос нарича такива хора „хладки“ - нито студени, нито горещи. Макар да не са противници и по принцип да приемат християнството, те не са посветили живота си да търсят и пребъдват в Божията воля. А, както казахме, това е същината на греха – невършене на Божията воля! И бидейки в такова положение, за тях е само въпрос на време (и още малко отдалечаване от Бога) да бъдат постепенно оплетени от греха на света и да започнат да правят компромиси – в работата, семейството и живота си. Защото истинският им живот (нямам предвид физически, а като цели, желания, търсения, наслада и т.н.) е „в света“, а няма как да живееш „в и за света“ и да не се съобразяваш с неговите правила. Светът дава своето само на определена цена и - ако искаш да го имаш, трябва да я платиш.

От своя страна Господ Исус Христос ни учи да излезем от греха – да скъсаме с него радикално! Това е толкова съществено, че Той ни призовава да го направим дори когато това ни струва нещо скъпо за нас или дори необходимо за „пълноценен“ (според света!) живот, като заявява това може да направи разликата между спасението и осъждението ни, между живота и смъртта. В Марк 9 са записани следните думи:

43 И ако те съблазни ръката ти, отсечи я; по-добре е за тебе да влезеш в живота недъгав, отколкото да имаш двете си ръце и да отидеш в пъкъла, в неугасимия огън, 
44 [дето "червеят им не умира, и огънят не угасва"].
45 И ако ногата ти те съблазни, отсечи я; по-добре е за тебе да влезеш в живота куц, отколкото да имаш двете си нозе и да бъдеш хвърлен в пъкъла,
46 [дето "червеят им не умира и огънят не угасва"].
47 И ако окото ти те съблазни, извади го; по-добре е за тебе да влезеш в Божието царство с едно око, отколкото да имаш двете си очи и да бъдеш хвърлен в пъкъла,
48 дето "червеят им не умира, и огънят не угасва".

Разбира се, тук Христос говори алегорично, но смисъла е ясен – ако нещо те съблазнява да грешиш, откажи се от него, независимо от цената! Дори да става дума не просто за някакво удоволствие или нещо подобно, а за нещо което би те направило дори непълноценен в живота! По-добре да си „недъгав“ в този живот казва Христос, отколкото всичко да ти е наред, но да бъдеш после „хвърлен в пъкъла“.

Може би работиш добре платена работа, която обаче изисква от теб да лъжеш и мамиш? Потърси си друга – по-добре да живееш малко по-скромно и ли да не отидеш на почивка през лятото отколкото да рискуваш да бъдеш „хвърлен в огнения пъкъл“.

Не си семеен и приятелят/приятелката ти иска да живеете на семейни начала? Откажи – по-добре да се разделите и да бъдеш самотен отколкото да рискуваш да бъдеш „хвърлен в огнения пъкъл“.

Могат да се дадат много примери, но важен е принципа – нашият Господ ни призовава да „скъсаме“ с греха радикално и без значение от последствията! Тези, които живеят сякаш тази заповед не съществува, се излагат на реалната опасност да бъдат постепенно оплетени от греха и накрая да „берат плодовете му“ - тлението и огнения пъкъл.

2. Втората сериозна грешка е търсенето на собствена праведност

Ако първата в „клопка“, за която говорихме дотук, падат преди всичко „хладките“ християни, то за тези които са наистина ревностни, дявола е приготвил друг капан – търсенето на праведност по плът.

По принцип обикновено тези, които са ревностни и „горещи“ за Бога, рядко „пропускат“ призива на Бога към святост и са решени да Го търсят дори когато се налага да правят жертви. Това, което те обикновено „пропускат“ е, че към призива за святост е необходимо да се прибави една друга страна на Евангелието – а именно че ние „сме от плът, продадени под греха“. И макар да виждаме правилността на „духовния закон“, не можем да го изпълним.

Когато казвам, че тази група хора „не взема предвид“ горното, нямам предвид че буквално не го знаят – те обикновено четат много и добре познават Библията. Имам предвид, че липсва ясното и осъзнато разбиране че Бог не ни призовава „да поправим“ поведението (и мислите) си, а към нещо съвсем различно!

Такъв човек може днес съвсем спокойно да се съгласи с теб че „всички (включително и той) сме грешници“, а на другия ден да дойде – смазан и отчаян - и да ти сподели нещо от сорта „Отново се провалих в еди кое си. Не знам вече какво да правя. Отчаян/а съм“. А защо си отчаян – нима си очаквал нещо друго? Може би смяташ, че грешниците вършат не грехове, а правда?

Тук обикновено виждаме някаква смесица от гордост и непознаване на Евангелието – човекът, макар по принцип да признава че е грешник, всъщност не се смята за такъв. Струва му се, че може да се поправи. Разбира се, не сам, но с Божията помощ... защо не? Такъв човек обикновено си изработва „списък“ с „грехове“, от които според него трябва да се отърве (или с добродетели, които трябва да придобие), след което пристъпва към някаква форма на себенасилване да върши (или да не върши) някакви неща плюс молитви Бог да му помогне да се промени. Чудно ли е, че се проваля? И какво пропуска всъщност? Пропуска това, че всъщност вместо да предостави себе си на Бога да върши Неговата воля, той се опитва да запази стария си живот като просто го „подобри“ (обикновено морално).

„Старият човек“ не може да бъде променен и направен добър – и не е това нещото, към което ни призовава Евангелието! Ние сме призовани да признаем неговата греховност и да отстъпим давайки път в живота си на „новия човек“ – този, който се е родил от вода и дух! „Съразпнах се с Христа, и сега вече, не аз живея, но Христос живее в мене; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене.“ казва ап. Павел (Галатяни 2). Това означава „предадох живота си на Христос – Той да живее в мен чрез Св. Дух. Наместо да продължавам да живея аз, предоставих себе си на Него в послушание и вече Той живее и върши Своите дела в и чрез мен. Това изглежда лудост, но аз вярвам и уповавам на Него – че Той е верен и ще ме преведе през всички проблеми и трудности, които възникват в моя нов живот в покорство на Бога“.

Това е единственият начин да отговорим на повика на Христос към святост – да предоставим себе си за храм, в който да живее Той. Всякакви опити да се променим – със или без Божията помощ – докато продължаваме да живеем ние, а не Христос в нас, са обречени на неуспех. Старият човек – това, което сме по естество – е „продаден под греха“. Той е грешник и такъв ще си остане – няма да успеем да го „подобрим“, във всеки случай не и така, че да отговаря на Божия стандарт. Добрата новина е, че това не е необходимо. Единственото, което Бог иска, е да признаем греховността му и смирено да отстъпим път на „новия човек“, който с покорство да следва Божията воля. За нашите грехове има Изкупител и Той има достатъчно благодат за нас. Стига смирено да признаем, че имаме нужда от нея и да я поискаме по верния начин – не за да можем да продължим живота на старото ни „аз“ като го поправим, а за да прости греховете ни и да ни помогне да живеем новия живот на вяра, към който сме призвани.

Струва ми се, че именно това е имал предвид и Мартин Лутер когато пише:

„Ако проповядваш за Божията милост, проповядвай не въображаема, а истинска милост. А ако милостта е истинска, това означава че ти имаш истински,а не въображаеми грехове. Бог не спасява въображаеми грешници. Бъди грешник и нека грехът ти бъде голям, но нека упованието ти в Христос да бъде по-голямо. И се радвай в Христос, Който е победил греха, смъртта и света...“ 
(A Letter From Luther to Melanchthon Letter no. 99, 1 August 1521, From the Wartburg - http://www.iclnet.org/pub/resources/text/wittenberg/luther/letsinsbe.txt)

Тук някой казват „Ето, той проповядва открито беззаконие и неморалност! Аз не мисля, че той е имал предвид това, а по-скоро визира именно това, за което говорим в момента. „Милостта е за грешниците“ - казва той - „Докато ти не разбираш и не приемаш със сърцето си, че си наистина грешник и не можеш да се надяваш на нищо – за каква милост говорим? Подобна милост и благодат няма, те са просто игра на въображението ти. Бог има истинска милост и благодат само за тези, които наистина разбират и признават нуждата си от тях. Затова не се притеснявай че си грешник и че грешиш – не се опитвай да го омаловажиш или потулиш, не се опитвай да избягаш от този факт. Напротив, признай го открито, съзнавайки цялата сила на греха си. Но дори когато грешиш имай дързост, като знаеш че Христос е по-голям от твоя грях. Той е победил греха и смъртта и те е изкупил, така че да можеш да се наслаждаваш на живота си в Него въпреки че си грешник и че - сам по себе си - никога няма да бъдеш нещо повече.“

Тук някой предполагам ще възрази - „Не е ли това същия грях, за който говорихме че трябва да оставим на всяка цена?“ Не, съвсем различно е. Едното е например да признаеш пред себе си, Бога и другите че - колкото и да се опитваш – никога няма да успееш да станеш съвършен в говорене (което съвсем не значи че трябва да започнеш да говориш всякакви глупости!) и винаги ще се нуждаеш от Божията прошка, за лъжите и обидите, които без да желаеш изричаш. Другото е да се съблазниш от парите, които предлагат например различните псевдо-дистрибутори и други подобни хора, които мамят лековерните, и да започнеш сам да лъжеш хората за да печелиш по този начин.

Първото означава да признаеш, че си грешен и че не можеш да станеш съвършен. Второто означава да се „продадеш“ на греха, предоставяйки себе си за негов слуга. Видна е голямата разлика между двете.

Накратко: Бог ни е избрал и призовал към съвършенство – не бива в никакъв случай да забравяме това и да се оставяме грехът да ни оплита. В същото време трябва да разбираме, че съвършенството е непостижимо за „стария човек“ тъй като грехът е част от него. Пътят към небесното ни призвание задължително минава през неговата смърт (а не усъвършенстване!) и даване на място на „новия човек“ - започвайки да живеем един нов живот на покорство и вяра в Бога, „предоставяйки телесните си части за оръдия на правдата“. Усилията ни трябва да бъдат насочени именно към това – да живеем един живот на пълно упование отдаване на Божията воля. А това че не сме съвършени и продължаваме да грешим и да се проваляме понякога не бива да ни притеснява – имаме Ходатай и Първосвещеник при Бога, който е платил за нас (и нашите грехове) със собствената си кръв. Така че грехът няма вече да ни владее и да препречва пътя ни към Бога – доколкото смирено го признаваме пред Него и отиваме при него в ролята на просещи и незаслужаващи нищо добро. За такива хора Той има повече от достатъчно милост и благодат.