Големият Бог и малкия бог

“Защото Моите помисли не са като вашите помисли. Нито вашите пътища като Моите пътища, казва Господ. Понеже, както небето е по-високо от земята, Така и Моите пътища са по-високи от вашите пътища, И Моите помисли от вашите помисли.” (Исая 55:8,9)

Преди 2000г. Исус „дойде при своите Си, но своите Му не Го приеха“ (Йоан 1:11). Защо се получи така? Несъмнено когато се сетим за фарисеите, първата ни асоциация е „лицемерие“ - в това ги обвиняваше най-често Той. Но какви всъщност бяха корените на това лицемерие? Със сигурност е имало и „грубо лицемерие“ (ако мога така да се изразя) – хора които само са се представяли за религиозни за да извлекат от това някакви облаги. Хора, които днес бихме нарекли „мошеници“ и „шарлатани“. Има ги във всяка религиозна система, имало ги е със сигурност и тогава. Но нима всички са били такива? Не мисля. Смятам, че повечето са били наистина посветени, търсещи и очакващи Бога, Месията, спасението на Израел. Какъв беше проблема им тогава? Това, че бяха направили Бог част от своя свят вместо те да бъдат част от Неговия. Ще го кажа отново - бяха направили Бог част от своя свят вместо те да бъдат част от Неговия!

Те се бяха опитали да вградят Израилевия Бог в своя собствен мироглед, религиозна, система, живот. С други думи техния бог беше просто някаква част от техния свят. Те познаваха Писанията, имаха равини, които да им тълкуват трудните места, знаеха какво Бог иска от тях и смятаха, че са наясно, че имат вярната и завършена представа. Затова те (например фарисеите) бяха взели тази своя представа за Бога и бяха я положили като основа, върху която градяха религията и живота си. Или с други думи – света си. Не че има нещо неправилно в това да градиш живота си върху Бога – съвсем не! Но те бяха вкарали своя бог в рамките на техните представи, на техните разбирания, на техния свят. Техният бог беше просто част от живота им. Но Живият Бог е твърде голям за да бъде част от нещо. Така че това, което те имаха беше един малък бог, който да може удобно да се вмести в техния малък свят. Мислеха си че служат на Бога, но всъщност служеха на някакъв свой идол – бяха де факто идолопоклонници.

Затова и когато Исус дойде и им изяви Бог, те не можаха да Го познаят – Той беше твърде различен от техните представи за Него. Твърде голям, за да бъде по някакъв начин вместен в тях. И ако се бяха опитали да Го напъхат, то със сигурност техният чудесен и грижливо подреден религиозен свят щеше да се пръсне. Така че бяха поставени пред избор – или Христос или техният религиозен свят. Нямаше как да имат и двете. Е, знаем какво избраха повечето. Техният свят беше твърде подреден, твърде удобен и приятен. Не можеха да го отхвърлят с лека ръка – това беше техния живот. И да ви кажа честно разбирам много добре как са се чувствали – и колко лесно им е било да вземат това решение за да запазят съществуващия порядък...

Защо говоря всичко това? Понеже това не е присъщо само за фарисеите, а за всички религиозни хора. Това е клопка, в която и днес падат християните – аз и вие също. И това няма нищо общо с „грубото лицемерие“. Човек може да е искрен, търсещ, праведен – и въпреки това да не разбира. И когато Бог дойде, той да не Го познае.

За мен най-яркият пример в това отношение беше Йов – човек праведен, който се бои от Бога и като когото „нямаше друг измежду човеците“. Той беше човек угоден на Бог, но който въпреки това не разбираше. И беше Го вкарал в собствената си „схема“ – щом съм праведен значи ме очакват само добри неща, ще бъда още повече утвърден и т.н. Бедите, които изведнъж го сполетяха обаче бяха нещо съвсем различно от това, което очакваше и той изпадна в недоумение. Как можеше да се случва всичко това? Приятелите му не можеха да му помогнат – те живееха със същата „схема“ като него. „Бог не наказва праведните, а нечестивите. Щом те наказва значи си съгрешил тайно. Отвърни се от злото и Бог ще се смили над теб“. Ясно, просто и точно, нали? Разбира се, Йов знаеше, че не е съгрешил, но разликата между него и тях стигаше само до тук. Отхвърлил ясното и логично обяснение (което до този момент е било и негово собствено) той не знаеше с какво да го замени, не можеше да обясни привидната липса на благословение и сполетелите го нещастия. Той беше праведен и трябваше да има благословение. Ако Бог беше човек, той щеше да се срещне с него и да защити правото си, но сега...

В общи линии това беше разговора, който водеше с приятелите си през цялото време (Накрая младият Елиу каза нещо малко по-различно от вече споменатото, но няма да се спирам сега на това). Накрая Бог изпълни желанието му и му отговори изсред бурята. И му каза – най-общо казано – следното: „Кой си ти, че ме учиш какво, как и кога трябва да върша? Нима си силен, мъдър, можещ и знаещ като Мене?“
Тогава Йов разбра. Разбра, че не Бог е част от неговия малък свят, а той самият заедно със всичко, което притежава, е просто малка „тухла“ в света на Бога, с която Той ще строи и върши каквото Му е угодно според превъзходните Си сила и мъдрост. И

„Тогава Йов отговори Господу, казвайки:

Зная, че всичко можеш, и че никое Твое намерение не може да бъде възпрепятствувано. Наистина, кой е този, който помрачава Твоя съвет неразумно. Ето защо аз говорих за онова, което не съм разбирал, за неща пречудни за мене, които не съм познавал. Слушай, моля Ти се, и аз ще говоря; Ще Те попитам, и Ти ми изявявай. Слушал бях за Тебе със слушането на ухото, Но сега окото ми Те вижда; Затова отричам се от думите си и се кая в пръст и пепел.“ (Йов 42:1-6)

В общи линии можем да кажем, че дори и най-ревностните често попадат в тази клопка – на вкарването на Бог в собствената ни „схема“, на неразбирането. А колкото за нас самите като общност и за църквите ни – трудно ми е да повярвам, че бихме могли да приличаме повече на фарисеите от времето на Исус. Изградили сме свой комфортен християнски свят. И на рафта в една от стаите на този свят (понякога и поставен на красив пиедестал) стой един безопасен и удобен бог... Ние често се молим Той да дойде при нас, да ни посети с благословение отгоре. Но бихме ли Го познали когато дойде? Не е много вероятно според мен. Понеже едва ли идването и видът Му ще отговарят на нашите представи.

Затова и Бог – който ни познава по-добре отколкото се познаваме ние – не идва неочаквано, а изпраща първо вестителя Си, който да подготви хората за Него – „да не би да дойда и поразя земята с проклетия“ (Малахия 4:4). Понеже Неговото идване е винаги време за съд и разделение – благословение за тези, които Го приемат и осъждение за тези, които Го отхвърлят.

Затова всички вие, които се молите и чакате идването на Господа (не само второто Му пришествие, но идването Му във вашия живот) чуйте днес гласът който вика от пустинята:
„Пригответе пътя за Господа! Направете прав път в пустинята за нашия Бог!“

Божието царство и Църквата

„Вие, обаче, сте избран род, царско свещенство, свет народ, люде, които Бог придоби, за да възвестява превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина“ (1 Петрово 2:9)

Ако се замислим днес фокусът за християните е спасението. В повечето евангелски църкви то е началото и края на християнството. Спасен ли си? Значи вече си „достигнал“ целта. Оттам нататък като цяло остава само да разпространяваш благовестието, та да се „спасяват“ и други хора.

В това виждане наистина има истина – само че не е цялата. Спасението е наистина е основата и началото, с него християнството не свършва, а започва.

Вече говорихме накратко върху първата част на стиха - за свещенството на вярващите (http://todorkichukov.blogspot.com/2012/01/blog-post_26.html). Днес искам да се спрем върху втората част и по-специално върху това, че мисията на Църквата е не само да проповядва за Божието царство, но и да го изявява. Понеже ние изявяваме превъзходството на Този, който ни е призовал като изявяваме превъзходството на Неговото царство над сатанинското. И ако сатанинското (и човешко) царство е реалност в света, то можем да кажем че и Божието царство вече е реалност (макар и да не е дошло в пълнота). И то, дори и без своята пълнота, е по-превъзходно от човешкото понеже „Божието немощно е по-силно от човеците“. Дори само начатъка, който имаме и който е просто вкусване на това, което предстои е по-голям от това, което светът може да даде. Но къде е реалността на това царство и къде можем да го водим дошло в сила по начина, по който виждаме реалността на светското царство? Тази реалност се осъществява в църквата. Или поне би трябвало да се осъществява. Понеже – за съжаление – по мое мнение тази реалност почти (да не кажа съвсем) липсва. Дори на местата където виждаме че все пак има нещо, то е по-скоро начатък, бледо подобие на това, за което четем в библията. Не сте ли съгласни? Ако не сте следващият път когато четете например някое от евангелията опитайте да „извадите“ описанията на тази реалност, както ни ги дава Исус и преценете до колко те са реалност във вашата църква. Нека вземем дори само няколко обещания (не че главното в Божието царство са чудесата и знаменията, но те са най-лесно видими и най-неоспорими). Какво ще кажете например за Марк 16

17 И тия знамения ще придружават повярвалите: в Мое име бесове ще изгонват; нови езици ще говорят;

18 змии ще хващат; а ако изпият нещо смъртоносно, то никак няма да ги повреди; на болни ще възлагат ръце, и те ще оздравяват.

Знам, че някъде се опитват да говорят езици, но това е нещо, което лесно може да се имитира – особено ако става дума за „ангелски езици“, т.е. някакво неразбираемо (и често нечленоразделно) бърборене. Както впрочем и тълкувания и пророчества от рода на „Така казва Господ: Смирете се и се върнете при Мене и Аз ще ви приема“. Знам, че такива „пророци“ и „тълкуватели“ има в изобилие в някои среди. Но да сте виждали скоро някой да изгонва бесове? Не да бута обърканите вярващи на подиума, а да освобождава бесновати като описаните в библията ? Хора, които са в графата „луди“ и с изгонването на бесовете се оправят? Неми които проговарят? Глухи, които прочуват?
Или може би във вашата църква има хора, които полагат ръце на болни и ги изцеляват? Слепи проглеждат? Куци прохождат? Гърбави се изправят? Знам че – слава Богу! - такива хора все пак има. Но колцина са и къде?
Или – ако желаете – можем да вземем някое от обещанията на Исус. Например „Каквото и да поискате в Мое име ще го сторя“(Йоан 14:13) Или „ако двама от вас се съгласят на земята за каквото и да било нещо, което да поискат, ще им бъде дадено от Отца Ми, Който е на небесата.“ (Матей 18:19). Сигурно сами се сещате за още много подобни обещания, които - мисля че няма да сбъркаме ако кажем, че - са реалност в живота на малцина. И тук за пример взехме само обещанията за чудеса, които – сами по себе си – съвсем не са най-важната част на Божието царство! Избрах тях понеже са най-лесно видими и неоспорими.

И така, къде е проблема? Без да претендирам за изчерпателност искам да посоча няколко причини.

1. Първо, причината е в нашата западна култура, която някой беше нарекъл „културата на fast food (бързо хранене)“. Ние искаме (и очакваме) всичко на мига. С Божието Царство обаче не е така – то се възрастява бавно и постепенно, с труд, усилия и жертви. Бих го оприличил да речем на едно ябълково дърво, което Бог ни дава и казва „От това дърво ще ядеш ябълки.“ Дотук добре, но виждали ли сте какво представляват ябълковите дръвчета, които се продават есенно време по пазарите ? Те са твърде малки и не приличат много на ябълковите дървета, в каквито биха могли да се превърнат след да речем 10 години. По тях няма даже листа, да не говорим за ябълки.

И така, Бог ни дава едно такова дърво и какво правим ние с него? Като цяло разделяме се на две групи - „вярващи“ и „реалисти“. Вярващите казват:

„Ние вярваме в Божието слово! Щом Бог е казал че ще ядем ябълки от това дърво, значи ще ядем. Така че вземаме кошниците и отиваме с вяра да берем.“ Отиват и (естествено!) не намират нищо освен голи клони. Тогава обикновено – за да не се посрамят съвсем – взимат няколко топки за елха и други дрънкулки, окачват ги на дръвчето и казват „Ето ябълките, които ни обеща Бог!“ Топките изглеждат красиви, а това че всъщност не стават за ядене, се разбира едва след време. Но в крайна сметка се разбира, понеже на хората обикновено им писва да танцуват от радост около дървото, огладняват и решават да ги опитат. При което си чупят зъбите или, в най-добрия случай, остават разочаровани и с неприятен вкус в устата. Затова и в редиците на вярващите обикновено има голямо текучество.

„Реалистите“ са на другия полюс. Те казват така:

„Бог е казал че ще ядем ябълки от това дърво и ние вярваме на Божието слово. Но в същото време виждаме ясно че на него ябълки няма. Значи може би Бог е говорил фигуративно. Или е имал предвид че ще ядем ябълки от него след пришествието Му, когато Божието Царство дойде в пълнота. Или ябълковите дървета са давали плод само по времето на апостолите, понеже тогава е нямало супермаркети като днес. Така че – макар твърдо да вярваме във всяка дума от Божието слово – ние ще правим като всички останали – ще си купуваме ябълки от магазина.“

А всъщност това, което наистина е необходимо, е добър градинар. Вярно е твърдението, че дървото ражда ябълките и ние колкото и да се напъваме не можем да „произведем“ сами по себе си нито една. Обаче заедно с това е необходимо дървото да се посади, редовно да се окопава, да се полива, да се тори, да се пръска против вредители и т.н. Ако толкова труд е необходим за да се възрасти едно обикновено дърво, а колко повече дървото на Божието царство (Матей 13:31,32)! За съжаление малко са днес в църквата добрите градинари, а и малцина имат желание да им станат чираци и да научат този „занаят“. Затова и малко са красивите дървета, отрупани с много плод...

2. Втората често срещана причина е индивидуализма. Макар уж по принцип да ни е ясно, че „всички ние сме едно Тяло и отделно части от Него“, то реално всеки живее индивидуалистично, като да е сам по-себе си тяло. Но Божието царство става реалност не в индивидуалистичния живот, а в общия живот на църквата! Там където липсва реалността на общия живот в Божието присъствие, където липсва реалността на живото взаимодействие между частите на Тялото - там няма как и Божието царство да бъде жива реалност.
Трябва да е ясно, че тук не говорим за комуна или нещо подобно, а за нещо много повече – свръхестественото единство, общият живот и любовта, които са възможни единствено чрез Божия дух. Само там където ги има можем да кажем, че е дошло Божието царство. И то е също толкова реално, колкото и светското – може да се види, пипне и почувства.

От тук можем да направим важен извод – индивидуалното християнство няма място в Църквата! Как ти стоиш пред Господа не е твоя лична работа – това е работа на всички и тя ги засяга и интересува пряко! Понеже Църквата, тоест Божието царство на земята, е оприличена на сграда, но не сграда от тухли, а от дялани камъни. Крайъгълния камък (около който се строи и по който се равнява целия строеж) е сам Христос. После и ние се вграждаме – всеки на своето място. Дяланите камъни не са стандартни като тухлите – всеки си има точно определено място! Ако някой е издялан за едно място, а се опиташ да го сложиш на друго – целият градеж се проваля. Затова всеки камък трябва да си е на точното място – както в църквата, така и в личното ни стоене пред Бога. Може да се строи по-бавно и внимателно и поради това да мине време преди градежа изобщо да заприлича на сграда, но в противен случай – ако объркаме камъните – може да се наложи после да се събаря.
Можем още да сравним изграждането на Божието царство в църквата ни и с градежа на Йерусалимската стена по времето на Неемия. Всички участваме в градежа, всеки в частта която е пред него. Но заедно с нашият участък – който безспорно има приоритет пред всичко останало – трябва живо да ни интересува как напредва работата и в другите участъци. Понеже ако и да построим нашия участък до горе каква полза за градът като цяло, ако в някой участъци стената е висока все още само 20см? Само когато всички участъци са достатъчно високи от нея има смисъл и може да пази града. И ако има занемарени участъци – макар технически те да са работа на други и да не е наша вината – когато дойде враг лесно ще превземе града. И тогава ще страдат всички – и добре строилите, и лошо...

Засега нека спрем дотук и да се опитаме да обобщим най-важното. А то е че Божието царство (би трябвало да) намира своята реалност в Църквата. То е реално също колкото светското и намира израз в общия живот на християните в локалната църква, споени в едно чрез благодатта на Святия Дух. Това е реалност, която единствено Той може да създаде, но за която в същото време се изискват нашите съзнателни усилия, нашето предаване на Божията воля, нашето участие в изграждането й. Само така съдействаме наистина за това, за което се молим - „да дойде Твоето царство“. Само така наистина възвестяваме Неговото превъзходство – демонстрирайки Божието царство на света, та да могат всички да видят неговото превъзходство. Дано Бог да ни помага в това.
Амин.