За мъжете, жените, семейството и бъдещия век

Когато Бог сътвори мъжа и жената, Той даде на мъжа силата, а на жената красотата. Това едва ли се нуждае от доказателство – достатъчно е просто да се огледаме около нас. На следващите редове ще разгледаме накратко как дарбите на мъжа и жената се осъществяват поотделно, в семейството и в духовния план на Църквата, който е „сянка“ на живота в бъдещия век

Мъжът

Славата на мъжа е в силата му. Сила не само физическа, но във всяко отношение – като характер, ум, духовност. Мъжът е роден за да бъде герой - да се бори, да воюва и да побеждава. Това може да се види още при децата – от техните живот, наклонности и мечти. Момчетата още от малки обичат съзтезанията, единоборствата, победите. Играят такива игри, четат такива книги, гледат такива филми. С израстването им обаче този потенциал може да се развие по различен начин. Както мъжът така и жената в течение на живота си биват постоянно изправяни пред два избора – доколко да развият потенциала си и в чия служба да го поставят.  Тъй като първият въпрос е в общи линии ясен сам по себе си, ще се спрем направо на втория.

Може би най-лошата възможност е когато мъжът служи на самия себе си. Тогава силата му е поставена в услуга единствено на собствените му егоистични интереси, а останалите хора се възприемат като „съперници“. Именно борбата със „съперниците“ се превръща в смисъл на живота му – те трябва да „победени“, поставени в подчинено положение. Това го превръща в зъл деспот, непрекъснато тормозещ тези, които е успял да подчини и мразещ тези, които са над него. Ако все пак успее да се изкачи „на върха на стълбицата“ (или поне достатъчно високо за да смята, че е успял) в живота му (след първата радост от „победата“) обикновено настъпва празнота.

Другата възможност е да има някаква цел/мечта/идеал, по-големи от самия него. Създаден от Твореца за взаимоотношения с Него, човекът вътрешно усеща, че би трябвало да има нещо по-голямо от самия него, на което да служи (да посвети живота си). Някои служат на родината, други на различни благородни каузи, трети – на някакъв кумир.  Колкото по-добра и благородна кауза толкова по-добре, но все пак това не е най-добрият вариант. Понеже всяко добро, което не е от Бога, постепенно се деформира и извращава, превръщайки се в крайна сметка в зло...

Третата възможност е службата на Бога. Този, който е познал живия Бог и му е предал живота си, вижда реалното изпълнение на мечтите си. Именно в духовните битки – на страната на абсолютното добро срещу абсолютното зло – мъжът може по най-правилния начин да развие потенциала си на герой. Тук всемогъщият Бог е неговата сила и гаранцията за неговата победа, а победите и славата ще бъдат неговата корона за вечността.

Жената

Славата на жената е красотата. Жената не просто е красива, тя има дарбата да създава красота – започвайки отсебе си и продължавайки със света около себе си. Красотата (също както силата на мъжа) не е само физическа, а може да приема най-различни форми. Развивайки потенциала си, жената не само превръща себе си в избрана скъпоценност, но и придобива способността да превръща в злато това, до което се докосне. Тя създава красота.

Разбира се, жената също има избор на кого да служи – на себе си, на някаква кауза или на Бог. За да не се повтарям с казаното в предната точка ще се спра направо на третата възможност – службата на Бог.

Как жената служи на Бог с дарбата си? Като става проводник на Божията благодат. Благодатта, докосвайки се до човека, приема различни форми. При мъжа тя приема (най-общо казано) формата на сила, чрез която той изявява Божието величие. При жената тя приема формата на красота, която изявява на света Божието великолепие. Това означава, че жената, която се е докоснала до Божието великолепие може – по един или друг начин – да го направи видимо за света.

Тук е мястото да направим едно важно уточнение – Божията сила и красота са различни от светските! Всъщност често са толкова различни, че света не може дори да ги разпознае. Силата на Исус например често е приемана като слабост – да се остави да бъде разпнат вместо да изтреби противниците си в един миг, възтържествувайки (според светските представи!) над тях! Така също и Божията красота често приема форма, неразпознаваема за света – например „украшението на кротък и тих дух, кето е скъпоценно пред Бога.“ В крайна сметка обаче ще дойде момент, в който Божията сила и красота ще станат явни за целия свят – и ще красят притежателите им за вечността.

Семейството

"Затова ще остави човек баща си и майка си, и ще се привърже към жена си, и двамата ще станат една плът". Тая тайна е голяма; но аз говоря това за Христа и за църквата.“

                                                            /Ефесяни 5:31-32/

Каква е тази голяма тайна, която освен това е преобраз на единството между Христос и Църквата?  „Двамата ще станат една плът.“  Не двама, а една плът. А едната плът има един живот. Мъжът и жената оставят своя индивидуален живот, за да се посветят на общия, семеен живот.  Този общ живот не е просто съвкупност от живота на двамата какъвто е бил преди да сключат брак, той е нов, различен.

Подобно и Църквата – чрез Духа – се съединява с Бог за да бъде Христово тяло, част от Него. Да бъдат едно и да имат един живот. „Който се съединява с Господа е един дух с Него“. Многото стават едно с Господа и един с друг – понеже ако двама са „един дух с Господа“, те няма как да не са „един дух“ и помежду си. Затова и истинските братя в Господа имат любов помежду си – понеже са едно в Духа както семейството е едно в плътта.

 Бъдещият век

Какво да кажем за живота в бъдещия век? Единството на семейството ще изчезне – то е само преобраз, то е по плът. „Ония, които се удостоят да достигнат онзи свят и възкресението от мъртвите, нито се женят нито се омъжват.“ Единството в Духа обаче ще остане – Църквата е  „Христова невяста“ не само сега, но завинаги. Също така и останалите ни „дарби“ ще „изчезнат“ – но не за да ги загубим, а за да ги придобием в пълнота. Преобразите ще изчезнат и ще дойде времето на истинските неща, на цялата пълнота. Можем ли да опитаме от тях днес, да видим какви ще бъдат, на какво приличат? Можем. „А на нас Бог откри това чрез Духа - понеже Духът издирва всичко, даже и Божиите дълбочини“. Както опитвайки мъничко парченце можем да почустваме вкуса на цялата торта, така и чрез Духа можем да „вкусим“ нещичко от бъдещия век още сега - понеже „Божието царство е във вас. Изобразявайки Христос в нас Духа ни дава все по-голямо (опитно) разбиране за това, което предстои.

Изкуството

Изкуството е начин за комуникация, средство чрез което можем да докоснем сърцата и да предадем послания на хората около нас.

Мога да кажа, че - без значение дали става дума за музика, картини, поезия, проза или друго - разделям, най-общо казано произведенията в три категории:

1. Страстното изкуство
Това е най-примитивната, почти животинска форма на изкуството (разбирай "докосването"). Тя се състои във възбуждане на плътските страсти у хората и е в основата на почти всички "бестселъри" - еднодневки в съвременния западен свят. Като се започне от поп-музиката минем през шоутата и стигнем до най-касовите произведения на Холивуд -  почти всички те са ориентирани към събуждането на някакви (малко или повече) животински страсти у хората. Но понеже хората постепенно "привикват"  към подобна "стимулация" на страстите си и тя става все по-малко действена, затова и всяко следващо "произведение" се стреми да "удари нови върхове" (или ново "дъно" на перверзия) в опит да поддържа огъня на страстите. Оттук и падението на масовото "изкуство" - доколкото изобщо можем да го наречем с тази дума.

2. Душевното изкуство 
Тази категория стои с едно ниво по-високо от предходната. Освен множеството творци-еднодневки на страстно изкуство има и някакво малцинство творци, които търсят по-големи дълбочини. Незрелите им представители обикновено просто изваждат на показ собствената си душа, която - поради своята незрялост - е лишена от нужната дълбочина. Но когато узреят, когато придобият мъдрост, дълбочина и сила те могат да произведат това, което света би нарекъл "безсмъртно". Те могат да докосват сърцата на хората, събуждайки в тях чувства като обич, състрадание, милост, жертвоготовност(ако самите те ги имат, разбира се). С две думи - те умеят да направят света съпричастен на своята душа.

3. Духовното изкуство 

Изкуството, вдъхновено от Божия дух е, разбира се, най-висшата форма (може да има и изкуство вдъхновено от други духове, но няма да говорим за това сега). Страстното изкуство ни прави причастни на изразените от него страсти. Душевното ни прави причастни на душата на твореца (на неговите емоции, мисли, преживявания. или терзания). Духовното изкуство ни прави причастни на Бога - понеже тук твореца не изразява себе си, а Него чрез изкуството си. Както проповедника, който познава Бог, може да направи слушателите си да познаят Бога и да се приближат към Него чрез думите си (действието в сърцата на слушащите е на Светия Дух, но Той използва думите на проповедника), така и творецът може чрез изкуството си. И това би трябвало да бъде основна цел за твореца-християнин.

В заключение - Божията благодат е многообразна и дарбите са различни, но основната мисия на християнина (като свещеник) е да бъде посредник между хората и Бог. И част от свещенството е да представя Бог пред хората, да им помага да Го познаят. А това може да стане по много различни начини - и един от тях е чрез изкуството. Ако можем да имаме "помазана" проповед, защо да нямаме и "помазана" музика например. Или картина. Или дори театрално представление.

Праведните и управлението на държавите

Част 1

Част 2

Автор:  Watchman

Източник : Братско общение в тревожни времена

1Петр. 2:9  Вие, обаче, сте избран род, царско свещенство, свят народ, люде, които Бог придоби, за да възвестява превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина. 

Откр. 1:6  Който е направил нас царе и свещеници Богу и Отцу своему, на него да бъде слава и държава във веки веков. Амин 

Божият народ е народ с царско и свещеническо призвание. Това не е някаква "духовна" абстракция както смятат "небесните шматки", нито е политическа кариера, както считат реконструкционистите. Това е съвсем реална работа, която изисква нужното обучение и подготовка. И Христовото ученичество има за цел да ни подготви именно за това призвание.

Пс.149:5  Светиите ще тържествуват славно, Ще се радват на леглата си.
Пс.149:6  Славословия към Бога ще бъдат в устата им. И меч остър от двете страни на ръката им,
Пс.149:7  За да отдават възмездие на народите И наказание на племената,
Пс.149:8  За да вържат царете им с вериги, И благородните им с железни окови, -
Пс.149:9  За да извършат над тях написания съд! Тая чест принадлежи на всички Негови светии. Алилуя. 

Този пасаж говори съвсем ясно за ролята, която светиите ще изпълняват в Милениума, но мнозина напълно погрешно си представят, че управленските умения ще им се появят ей така от нищото с възкресението от мъртвите. Подобно очакване напълно обезсмисля ученичеството, защото ако умения и характер се придобиваха от нищото след възкресението, то така щяхме да придобием всички необходими качества за придобиването на които светиите през историята са претърпявали множество страдания и лишения, проявявали са усърдие, постоянство и дълготърпение.

За упражняването на тази власт Бог е отредил не политическата система, а определени оръжия чрез които праведните воюват за правдата и опазването на народите си. Апостол Павел говори за тези оръжия не веднъж:

2Коринт. 10:4  Защото оръжията, с които воюваме, не са плътски, но пред Бога са силни за събаряне на крепости. 

2Коринт. 6:7  с говорене истината, с Божия сила, чрез оръжията на правдата в дясната ръка и в лявата; 

Еф. 6:10  Най-после, заяквайте в Господа и в силата на Неговото могъщество.
Еф. 6:11  Облечете се в Божието всеоръжие, за да можете да устоите срещу хитростите на дявола.
Еф. 6:12  Защото нашата борба не е срещу кръв и плът, но срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесните места.
Еф. 6:13  Затова вземете Божието всеоръжие, за да можете да противостоите в злия ден, и, като надвиете на всичко, да устоите. 

Очевидно под "оръжия" апостола няма предвид методите на политическата система, както предлага Гари Норт. Когато използва термина "оръжията на правдата", защото методите на системата се използват от нечестивите, а "оръжията на правдата" се подразбира, че са достъпни само за праведните.

Апостол Павел също дефинира и конфликта в който участваме и в който прилагаме тези оръжия. Нашата борба не е срещу плът и кръв, срещу нещо, чийто източник са човеци, а срещу предалите се на сатана структури на власт във небесните места. С други думи християните се намират в постоянен конфликт с намеренията на демоничните началства и власти спрямо народите, като нашата задача е да блокираме тези намерения и да бъдем проводници на Божиите цели и намерения.

Прекрасен пример на борба за такова блокиране на намерения виждаме в молитвите на цар Давид:

Пс.  140:8  Господи, не удовлетворявай желанията на нечестивия; Не оставяй да успее злият му помисъл, Да не би да се надигат.

Пс. 64:2  Покрий ме от събора на лукавите,От сганта на делащите беззаконие,
Пс. 64:3  Които острят като меч езика си:Приготвят като стрели горчиви думи,
Пс. 64:4  За да устрелят тайно непорочния:Внезапно го устреляват, и не се боят.
Пс. 64:5  Утвърждават се на едно лукаво нещо:Наговарят се да крият сети,И казват: Кой ще ги види?
Пс. 64:6  Изнамерват беззакония:Думат: Извършихме намерение добре измислено.Вътрешността и сърдцето на всекиго са дълбоки.
Пс. 64:7  Но Бог ще ги устрели:От внезапна стрела ще бъдат ранени.
Пс. 64:8  И езикът им ще ги спъне:Ще бягат всички които ги гледат. 

Пс. 55:9  Опропасти ги, Господи, и раздели съвета им; Защото видях насилие и разпра в града. 

Това е само малка част от непрестанната борба на Давид в молитвите си срещу кроежите и плановете на нечестивите. Ако изучаваме Псалмите ще видим, че подобни молитви бяха основна част от молитвения живот на Давид.

Днес на повечето християни е внушено (чрез непрестанна доктринална инфилтрация от врага), че моливите за хората с власт и сила трябва да бъдат само позитивни молитви за благословение и успех. Такова беззъбо и наивно християнство води до инфантилността и наивността, която се е превърнала в масово явление по църквите. Божиите хора трябва да разпознават слугите на поднебесните началства и власти срещу които е нашата непрестанна борба.

За да можем въобще да водим такава борба, ние на първо място трябва да сме наясно със ситуацията в която се намираме. Точно затова апостол Павел поставя на първо място от Божието въоръжение - да бъдем препасани с истина през кръста си. Ние трябва да сме наясно на първо място с истината за това какви са Божиите цели и намерения в нашето поколение и на второ място да не сме невежи относно конкретните кроежи и цели на врага. Само по този начин ние можем да воюваме на страната на истината. Но ако нехаем и сме в "блаженно" невежество, то ние сме напълно неспособни да водим каквато и да е борба с врага. Който е ходил в казармата знае, че когато един войник бъде пленен или вкаран в ареста, първото нещо, което се прави е че му се сваля колана от кръста. Ако ти си без колан, това означава, че си пленник или арестант. И точно такова ще бъде състоянието ни спрямо врага ако не сме здраво препасани с истината през кръста си.

Накрая бих искал да направя няколко обобщения от казаното до момента по темата:

1. Първото и най-важно нещо е да осъзнаем нашата отговорност спрямо народа част от който Бог ни е направил да се родим и сред който Бог е избрал да живеем. Народите са под непрестанната атака на врага от една страна, но от друга Бог има цел и намерение за всеки народ, който Той е създал на земята.

2. Тази отговорност изисква, да изоставим безучастното нехайство по отношение на това, което се случва с народа ни, и да търсим Божията воля за този народ, като воюваме за тази воля с оръжията на правдата в дясната ръка и в лявата.

3. На нечестивите не е даден мандат да безчистват на воля, но Бог е избрал народа Си да бъде глава над тях, а не опашка. Да ги държи с железни вериги и да обуздава тяхното непрестанно увеличаващо се нечестие. Това обуздаване не става посредством политическата система и придобиване на политическа власт, а чрез оръжията на правдата, които следва да бъдат прилежно изучавани от Писанията и прилагани на практика.

Моето дълбоко убеждение е, че ако успеем да вникнем, разберем и приложим тази толкова важна тема, ние ще се превърнем в инструмет за промяната на съдбата на нашия народ и нейното насочване в руслото на Божията воля и далеч от деструктивните усилия на врага.

Свобода или робство

Представете си един затвор. В него, естествено, са затворени престъпници – хора, които са определени като опасни или незаслужаващи да бъдат част от обществото. Изведнъж всички тези хора получават помилване – вече са свободни и могат да излязат на свобода. Каква чудесна новина! Или може би… не е чак толкова чудесна?

Предполагам всички християни (освен ако не сте повярвали вчера) сме чували много пъти подобни сравнения, с които ни е обяснявано какво е направил за нас Христос. Той дойде и ни освободи, слава на Бога и т.н.  И така, ние вече сме свободни от робството на греха, света и дявола и сме пълноправни и свободни граждани на Неговото царство. Дотук – чудесно. Оттук нататък обаче какво?

Да се върнем пак към нашия затвор. Представете си, че вие сте един от тези затворници. Осъдени сте още като дете и сте прекарали целия си живот там. Сега изведнъж идва свободата – можете да излезете и да бъдете свободни. На пръв поглед чудесно, но… Заедно със свободата вървят множество отговорности.  В затвора може да няма свобода, живота може да е мизерен, но все пак е уреден. Храната идва точно на времето си, подслона ви е осигурен. Въобще всички минимални нужди,  необходими за живота са подсигурени, има предполагам (никога не съм бил в затвор) дори и някакви минимални социална среда и удоволствия. За всички тези неща в света отвън ще трябва да се грижите сам. Ще трябва сам да си търсите работа, жилище, да учите за да постигнете квалификация и т.н. Ще трябва да участвате в много битки, да преживеете много трудности. Ако срещу това ви се предложи живота на затвора -  един живот на ограничена свобода и посредственост, но все пак без необходимостта да поемате отговорност и да се борите сам – какво ще изберете?  Според мен – колкото и странно да звучи – много хора (да не кажа повечето) ще изберат сигурността, макар и с цената на свободата си.

Да се върнем сега отново към нашия християнски живот. Примера със затвора не е напълно аналогичен, понеже – веднъж освободени -  ние не сме оставени сами на себе си, но Бог е който се грижи за нас. Ние влизаме в Неговата почива и си почиваме от собствените си дела. И все пак… Светът, този затвор, от който сме освободени, е едно доста добре уредено място , в което сме прекарали целия си живот.  В него има правила и сигурност – макар и измамна. Има и своите дребни удоволствия.  И колко християни са готови да го напуснат за да се сблъскат с непознатото, с борбите и трудностите в духовния свят, уповавайки се единствено на Божиите обещания? Малцина, оказва се. Дори в църквите множеството е доброволно приело ролята на добитък (говоря по принцип, винаги има изключения), над който властва местната църковна клика, обикновено в лицето на пастира. На повечето хора обаче така им харесва понеже ги избавя от необходимостта сами да се борят в духовния живот, който от своя страна е сведен до редица прости задължения от типа на „присъствай редовно на богослужение”, „давай дарение”, „прави каквото ти казва пастира” и т.н.  Не че тези неща сами по себе си са лоши – добре е и да се събираш с братята, и да даваш, и да се покоряваш на съответните авторитети. Просто те са част от живота, но не самият живот. Лесно могат да се изпълняват и от хора, които реално не водят духовен живот. И вероятно повечето са такива – защото така е много по-лесно.  Тук някой ще каже „Това не се отнася за мен, аз ходя на църква и имам много активен духовен живот.” Възможно е да е така, но добре ще сториш да изпиташ себе си – не заради мен, а заради теб самия и заради собствения ти живот. Ще ти предложа двата критерия, които – макар да са далеч от изчерпателност – използвам обикновено за себе си:

1. Животът е жив (както се пееше в една известна навремето песен). Ако наистина си жив ти ще притежаваш характеристиките на живот.
1. Ще растеш и ще се развиваш

Няма естествен живот без растеж и развитие. В духовния живот също е така. Ако си жив ще израстваш духовно. Всеки следващ  ден ще ставаш все по-„голям” и „развит”, все по-близо до „пълнолетно мъжество”, до образа на самия Христос.  Наблюдава ли се такава промяна в живота ти и хората около теб свидетелстват ли за нея?

2. „Реки от жива вода ще текат от утробата ти”

Всички ние сме части от едно тяло, а органите в едно тяло не живеят изолирано – те си взаимодействат, работят един за друг. Според това каква част си в Тялото служиш ли на останалите, тече ли Божията благодат през теб към тях? Може да си наскоро повярвал или да имаш множество проблеми в момента, които ти пречат. Може би все още нямаш голяма ефективност, по-често си в тежест отколкото в помощ - това са нормални неща. Но истинския живот в Тялото се характеризира с една жива „връзка” между членовете – те не могат един без друг. Имаш ли подобна връзка с другите или поне вътрешния копнеж и търсене за подобна връзка и подобни взаимоотношения? Те никак не са лесни (както може да потвърди всеки, който е в близко общение с чужди за него хора), нито са приятни за плътта, но въпреки това вътрешния копнеж у духовния човек за тях е силен и той е готов да страда за да ги има.

2. Да отделиш плътското от духовното.

Това е тема, почти непозната за повечето евангелски християни, затова те моля, читателю, да прочетеш и да размислиш над нея внимателно. Живота може да бъде два вида – плътски и духовен. И плътският живот може да имитира духовния много успешно! Може да растеш и да се развиваш – дори и в църквата – по плът, а не по дух. Може много неща да вършиш - и дори да си мислиш че ги правиш за Бога – но те да не са от Него. Единият живот е угоден на Бога ,а другият – макар да може на пръв поглед да го наподобява – не може да Му угоди. Как да различим единия от другия?  Трудно, много трудно е човек да изпитва сам себе си. Освен всичко друго дори когато имаме в някаква степен истински духовен живот, плътта (и Сатана, който я „подклажда)  непрекъснато се опитва да внесе в него нещо от себе си, някакъв „чужд огън” с който да го омърси и опорочи. Затова добре е, ако има около нас братя или сестри, които считаме за духовни, да ги помолим да споделят проблемите, които виждат в нас, без да се притесняват, че може да ни обидят. Понеже най-често самозаблудата е много по-явна за някой отвън, отколкото за този, който е вътре в нея.  Когато изпитваме сами себе си… най-общо правилото е, че Духа се противи на плътта и плътта – на Духа. Ако такова противопоставяне липсва, тогава за мен лично е много вероятно ентусизама ни да е плътски – колкото и „богоугодно” да изглежда делото. Затова съм изключително резервиран към изявления от рода на „Бог вложи в сърцето ми желание за…”. Да, Бог наистина може да вложи в сърцето ни желание за нещо, но това може и да е собственото ни плътско желание. И ако въпросното противопоставяне „Дух-плът” липсва, то тогава според мен е по-скоро второто. Или най-малкото е изключително съмнително…

Да обобщим казаното в няколко изречения:

Първо, ние трябва да пожелаем свободата и „гражданството” си „в Христос” и да ги потърсим, изоставяйки „уюта” на този свят. Иначе ще си останем свободни само „на хартия, де юре, докато всъщност продължаваме да живеем в „затвора” на света, под робството на греха и Сатана.

Второ, ако наистина искаме този нов живот да го търсим активно и да изпитваме себе си – дали реално сме достигнали нещо или единствено лъжем себе си. Две критерия с които можем да започнем това изпитване:

-          Имаме ли признаците на един жив човек в себе си или не

-          Ако все пак живеем – от плътта ли е живота ни (и всяко едно нещо в него) или от Духа.

Естествено ние всички сме далеч от съвършенство и – колкото и да сме духовни - в живота ни винаги ще има и нещо от „стария човек”, от плътта.   Но посоката и стремежа ни трябва да бъдат ясни – да търсим това, което е от Духа. Понеже:

„…който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.”

(Галатяни 6:8)

Амин.

Вяра и реалност

Напоследък съм необичайно благословен. Може би защото съм малко болен. Бог използва болестта за да ми покаже големи неща – неща, за които мечтая от дълго време. Защо не е избрал да ми говори по някакъв друг начин (например с глас от небето) не знам, а и не ми е работа да се интересувам. Факт е обаче, че ако можех да избирам дали да се разболея и да получа благословенията (или да не се разболявам и да не ги получа) бих избрал да се разболея. Естествено, че предпочитам да съм здрав – кой не предпочита? Но щом Бог е избрал да действа по този начин – благодаря на Бога. Важното е, че действа. И ако се окаже, че още не е свършил... в такъв случай не бързам да оздравявам.

Това не е първата болест, която Бог използва в живота ми. И, освен ако не умра скоро, едва ли ще бъде и последната. Разбира се веднага ни идва на ума стиха „Всичко съдейства за доброто на тия, които любят Бога...“ (Римляни 8:28). Вярваме ли всички в това? Естествено, че вярваме – нали тези думи на ап. Павел са част от Библията. Поне така ще ви отговори всеки християнин, когото попитате. В същото време обаче действията ни говорят съвсем друго. Обикновено прекарваме много повече време в опити да „нагласим“ обстоятелствата в живота си според нашия вкус, отколкото да търсим доброто от това, което Бог е допуснал в живота ни. Какво означава това? Означава нещо много просто – означава, че всъщност не вярваме. Може да казваме, че вярваме. Може дори да мислим, че вярваме. Но действията ни показват в какво реално вярваме в сърцето си.

Вярата и реалността, в която живеем всъщност са много пряко свързани – поне реалността на Божието царство. Понеже макар и пълнотата на Божието царство да е все още в бъдещето, то неговата „сянка“ е вече тук. Божието царство е вече реалност – макар и не в пълнота – и ние можем да влезем в него единствено чрез вяра. Не че вярата е единственото условие, но тя е безусловно необходима. Ако нямаме вяра няма да успеем – каквото и друго да имаме. И така, имаме ли вяра? На думи – много. Но от тази „жива“ вяра, която единствено може да произведе живот имаме много малко. А тя единствена може да произведе реалността на Божието царство. Помислете за всички поучения на Исус и апостолите, които се отнасят за „сега“, за това което вече е дошло. „Не се безпокойте за утрешния ден“. Колко от нас не се безпокоят? „Не обичайте света нито това което е от света“. Колко от нас не го обичат? „Радвайте се когато попадате в разни изпитни“, Колко от нас се радват? Списъка може да се продължи почти безкрайно – само върху проповедта на планината (Матей 5-7) може да се напише една малка книга. И факт е, че за почти всички обещания на нас ни липсва тази вяра, която може да ги превърне в реалност. Да продължа примера с моята болест:

Ако вместо да си отворя очите да видя (и ума да разбера) това, което Бог ми показва чрез тези обстоятелства, аз ги затворя и се впусна сляпо да търся „оздравяване“ на всяка цена(все едно дали по лекари или по църквите) – какво ще получа в крайна сметка? Не „добро“, а единствено фрустрация. И не Бог ще е виновен за това, а моята липса на вяра и упование в Неговото обещание, които единствени могат да го превърнат в реалност... 

Доколко имаме действително такава вяра и упование в живота си и доколко просто говорим празни приказки? Това вече всеки за себе си трябва да се опита да прецени. Но едно мога да кажа със сигурност – липсва ли реалната вяра в живота ни не можем да очакваме да дойде и реалността на обещанията, реалността на Божието царство.

Божието царство и Църквата

„Вие, обаче, сте избран род, царско свещенство, свет народ, люде, които Бог придоби, за да възвестява превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина“ (1 Петрово 2:9)

Ако се замислим днес фокусът за християните е спасението. В повечето евангелски църкви то е началото и края на християнството. Спасен ли си? Значи вече си „достигнал“ целта. Оттам нататък като цяло остава само да разпространяваш благовестието, та да се „спасяват“ и други хора.

В това виждане наистина има истина – само че не е цялата. Спасението е наистина е основата и началото, с него християнството не свършва, а започва.

Вече говорихме накратко върху първата част на стиха - за свещенството на вярващите (http://todorkichukov.blogspot.com/2012/01/blog-post_26.html). Днес искам да се спрем върху втората част и по-специално върху това, че мисията на Църквата е не само да проповядва за Божието царство, но и да го изявява. Понеже ние изявяваме превъзходството на Този, който ни е призовал като изявяваме превъзходството на Неговото царство над сатанинското. И ако сатанинското (и човешко) царство е реалност в света, то можем да кажем че и Божието царство вече е реалност (макар и да не е дошло в пълнота). И то, дори и без своята пълнота, е по-превъзходно от човешкото понеже „Божието немощно е по-силно от човеците“. Дори само начатъка, който имаме и който е просто вкусване на това, което предстои е по-голям от това, което светът може да даде. Но къде е реалността на това царство и къде можем да го водим дошло в сила по начина, по който виждаме реалността на светското царство? Тази реалност се осъществява в църквата. Или поне би трябвало да се осъществява. Понеже – за съжаление – по мое мнение тази реалност почти (да не кажа съвсем) липсва. Дори на местата където виждаме че все пак има нещо, то е по-скоро начатък, бледо подобие на това, за което четем в библията. Не сте ли съгласни? Ако не сте следващият път когато четете например някое от евангелията опитайте да „извадите“ описанията на тази реалност, както ни ги дава Исус и преценете до колко те са реалност във вашата църква. Нека вземем дори само няколко обещания (не че главното в Божието царство са чудесата и знаменията, но те са най-лесно видими и най-неоспорими). Какво ще кажете например за Марк 16

17 И тия знамения ще придружават повярвалите: в Мое име бесове ще изгонват; нови езици ще говорят;

18 змии ще хващат; а ако изпият нещо смъртоносно, то никак няма да ги повреди; на болни ще възлагат ръце, и те ще оздравяват.

Знам, че някъде се опитват да говорят езици, но това е нещо, което лесно може да се имитира – особено ако става дума за „ангелски езици“, т.е. някакво неразбираемо (и често нечленоразделно) бърборене. Както впрочем и тълкувания и пророчества от рода на „Така казва Господ: Смирете се и се върнете при Мене и Аз ще ви приема“. Знам, че такива „пророци“ и „тълкуватели“ има в изобилие в някои среди. Но да сте виждали скоро някой да изгонва бесове? Не да бута обърканите вярващи на подиума, а да освобождава бесновати като описаните в библията ? Хора, които са в графата „луди“ и с изгонването на бесовете се оправят? Неми които проговарят? Глухи, които прочуват?
Или може би във вашата църква има хора, които полагат ръце на болни и ги изцеляват? Слепи проглеждат? Куци прохождат? Гърбави се изправят? Знам че – слава Богу! - такива хора все пак има. Но колцина са и къде?
Или – ако желаете – можем да вземем някое от обещанията на Исус. Например „Каквото и да поискате в Мое име ще го сторя“(Йоан 14:13) Или „ако двама от вас се съгласят на земята за каквото и да било нещо, което да поискат, ще им бъде дадено от Отца Ми, Който е на небесата.“ (Матей 18:19). Сигурно сами се сещате за още много подобни обещания, които - мисля че няма да сбъркаме ако кажем, че - са реалност в живота на малцина. И тук за пример взехме само обещанията за чудеса, които – сами по себе си – съвсем не са най-важната част на Божието царство! Избрах тях понеже са най-лесно видими и неоспорими.

И така, къде е проблема? Без да претендирам за изчерпателност искам да посоча няколко причини.

1. Първо, причината е в нашата западна култура, която някой беше нарекъл „културата на fast food (бързо хранене)“. Ние искаме (и очакваме) всичко на мига. С Божието Царство обаче не е така – то се възрастява бавно и постепенно, с труд, усилия и жертви. Бих го оприличил да речем на едно ябълково дърво, което Бог ни дава и казва „От това дърво ще ядеш ябълки.“ Дотук добре, но виждали ли сте какво представляват ябълковите дръвчета, които се продават есенно време по пазарите ? Те са твърде малки и не приличат много на ябълковите дървета, в каквито биха могли да се превърнат след да речем 10 години. По тях няма даже листа, да не говорим за ябълки.

И така, Бог ни дава едно такова дърво и какво правим ние с него? Като цяло разделяме се на две групи - „вярващи“ и „реалисти“. Вярващите казват:

„Ние вярваме в Божието слово! Щом Бог е казал че ще ядем ябълки от това дърво, значи ще ядем. Така че вземаме кошниците и отиваме с вяра да берем.“ Отиват и (естествено!) не намират нищо освен голи клони. Тогава обикновено – за да не се посрамят съвсем – взимат няколко топки за елха и други дрънкулки, окачват ги на дръвчето и казват „Ето ябълките, които ни обеща Бог!“ Топките изглеждат красиви, а това че всъщност не стават за ядене, се разбира едва след време. Но в крайна сметка се разбира, понеже на хората обикновено им писва да танцуват от радост около дървото, огладняват и решават да ги опитат. При което си чупят зъбите или, в най-добрия случай, остават разочаровани и с неприятен вкус в устата. Затова и в редиците на вярващите обикновено има голямо текучество.

„Реалистите“ са на другия полюс. Те казват така:

„Бог е казал че ще ядем ябълки от това дърво и ние вярваме на Божието слово. Но в същото време виждаме ясно че на него ябълки няма. Значи може би Бог е говорил фигуративно. Или е имал предвид че ще ядем ябълки от него след пришествието Му, когато Божието Царство дойде в пълнота. Или ябълковите дървета са давали плод само по времето на апостолите, понеже тогава е нямало супермаркети като днес. Така че – макар твърдо да вярваме във всяка дума от Божието слово – ние ще правим като всички останали – ще си купуваме ябълки от магазина.“

А всъщност това, което наистина е необходимо, е добър градинар. Вярно е твърдението, че дървото ражда ябълките и ние колкото и да се напъваме не можем да „произведем“ сами по себе си нито една. Обаче заедно с това е необходимо дървото да се посади, редовно да се окопава, да се полива, да се тори, да се пръска против вредители и т.н. Ако толкова труд е необходим за да се възрасти едно обикновено дърво, а колко повече дървото на Божието царство (Матей 13:31,32)! За съжаление малко са днес в църквата добрите градинари, а и малцина имат желание да им станат чираци и да научат този „занаят“. Затова и малко са красивите дървета, отрупани с много плод...

2. Втората често срещана причина е индивидуализма. Макар уж по принцип да ни е ясно, че „всички ние сме едно Тяло и отделно части от Него“, то реално всеки живее индивидуалистично, като да е сам по-себе си тяло. Но Божието царство става реалност не в индивидуалистичния живот, а в общия живот на църквата! Там където липсва реалността на общия живот в Божието присъствие, където липсва реалността на живото взаимодействие между частите на Тялото - там няма как и Божието царство да бъде жива реалност.
Трябва да е ясно, че тук не говорим за комуна или нещо подобно, а за нещо много повече – свръхестественото единство, общият живот и любовта, които са възможни единствено чрез Божия дух. Само там където ги има можем да кажем, че е дошло Божието царство. И то е също толкова реално, колкото и светското – може да се види, пипне и почувства.

От тук можем да направим важен извод – индивидуалното християнство няма място в Църквата! Как ти стоиш пред Господа не е твоя лична работа – това е работа на всички и тя ги засяга и интересува пряко! Понеже Църквата, тоест Божието царство на земята, е оприличена на сграда, но не сграда от тухли, а от дялани камъни. Крайъгълния камък (около който се строи и по който се равнява целия строеж) е сам Христос. После и ние се вграждаме – всеки на своето място. Дяланите камъни не са стандартни като тухлите – всеки си има точно определено място! Ако някой е издялан за едно място, а се опиташ да го сложиш на друго – целият градеж се проваля. Затова всеки камък трябва да си е на точното място – както в църквата, така и в личното ни стоене пред Бога. Може да се строи по-бавно и внимателно и поради това да мине време преди градежа изобщо да заприлича на сграда, но в противен случай – ако объркаме камъните – може да се наложи после да се събаря.
Можем още да сравним изграждането на Божието царство в църквата ни и с градежа на Йерусалимската стена по времето на Неемия. Всички участваме в градежа, всеки в частта която е пред него. Но заедно с нашият участък – който безспорно има приоритет пред всичко останало – трябва живо да ни интересува как напредва работата и в другите участъци. Понеже ако и да построим нашия участък до горе каква полза за градът като цяло, ако в някой участъци стената е висока все още само 20см? Само когато всички участъци са достатъчно високи от нея има смисъл и може да пази града. И ако има занемарени участъци – макар технически те да са работа на други и да не е наша вината – когато дойде враг лесно ще превземе града. И тогава ще страдат всички – и добре строилите, и лошо...

Засега нека спрем дотук и да се опитаме да обобщим най-важното. А то е че Божието царство (би трябвало да) намира своята реалност в Църквата. То е реално също колкото светското и намира израз в общия живот на християните в локалната църква, споени в едно чрез благодатта на Святия Дух. Това е реалност, която единствено Той може да създаде, но за която в същото време се изискват нашите съзнателни усилия, нашето предаване на Божията воля, нашето участие в изграждането й. Само така съдействаме наистина за това, за което се молим - „да дойде Твоето царство“. Само така наистина възвестяваме Неговото превъзходство – демонстрирайки Божието царство на света, та да могат всички да видят неговото превъзходство. Дано Бог да ни помага в това.
Амин.