“Ако
говори някой, нека говори като такъв,
който прогласява Божии словеса”
(1
Петрово 4:11)
Днес
бих искал да поговорим за една важна
част от нашето богослужение, а именно
проповедта.
Често
в църквата можем да чуем оплаквания
като „Ако можех само да чуя какво би ми
казал Исус!“, „Ако можех само да разбера
какво би ми казал Той за днешните ми
проблеми!“. Тъжно е да се чуят подобни
думи, защото в богослужебната практика
на нашите евангелски църкви обикновено
най-много внимание се отделя на
проповедта. А именно тя е, която трябва
да отговори на тези въпроси! И дори само
наличието им показва, че има сериозни
проблеми в проповядващите или в слушащите
(или и в двете страни) относно разбирането
на това какво всъщност представлява
проповедта и как би трябвало тя да служи
на събранието. Ап. Петър
ни казва, че който проповядва трябва да
проповядва „като
такъв, който прогласява Божии словеса“
или – ако използваме по-буквален превод
- „като оракул на Бога“. В класическия
гръцки „оракул“ означава отговора на
въпрос, получен от божеството или
„обладан от божеството“ жрец (както и
мястото, където може да се получи такъв
отговор). И точно това е работата на
проповедника – да прогласява Божиите
словеса. Не абстрактно и по принцип, а
живото
слово на живия Бог. Той
трябва не само да разсъждава върху
откровенията, дадени преди хиляди години
(макар че тези разсъждения са важна част
от работата му), но да служи и като
„посредник“, за „свръзка“ между Бог
и събранието. Той трябва да бъде „оракулът“
- да предава вярно Божиите думи и учение.
Като същност това е същото учение, за
което четем в Библията, но като вид и
думи може да бъде различно. Понеже
различните църкви се сблъскват с различни
проблеми, различните времена и култури
също носят в себе си различни
предизвикателства. Затова и с пълно
право можем да кажем, че учителското
служение в църквата съвсем не е чисто
академично, а в известен смисъл пророческо.
Проповедникът трябва да търси и разбира
Божията воля, пътят в който Бог желае
да води събранието. Трябва да търси
мъдрост от Бога за да може когато се
изправи пред събранието да може да каже
подобно на старозаветните пророци
„Така говори Господ“ - и да поеме
отговорност за думите си. Той трябва да
прогласява Божиите думи, а не своите
виждания и учения. Това е и смисъла на
думите на Христос че “един е вашия
Учител, а всички вие сте братя“. Бог е
Учителят, Той е който дава учението,
думите (проповедникът само ги говори).
Той е и който отваря ушите и сърцата на
слушащите да разберат. Той е Учителят.
Дори сам Христос изповяда, че „учението
не е Негово“ (т.е. Той не е някакъв равин,
който е измислил всичко това) и „каквото
Ме е научил Отец, това говоря”.
Така и проповедникът – когато прогласява
Божиите словеса – е просто приносител,
пощальон, нищо. Думите му не са негови,
а Божии. И Божият авторитет стои зад
тях. Този авторитет не намалява от това,
че някой друг ги произнася – по същия
начин, по който авторитетът на заповедта
на генерала не намалява от това, че е
предадена от адютанта му. Проповедникът,
разбира се, може да изкаже и някои свои
частни разсъждения и размишления, но
най-добре е да избягва да го прави по
време на проповед – това е Божието време
за Божието слово, едно специално време
за едно специално слово. А личните си
виждания и размишления проповедника
може да споделя с останалите по начина,
който е достъпен за всички в събранието
– на „равна нога“ с останалите братя.
Понеже когато говори Божието слово, той
е „оракулът“. А когато изказва своите
мисли той е просто един от братята...
Дотук
говорихме за проповядващите, но какво
да кажем за слушащите? Идваме ли в
събранието за да чуем какво Бог ни казва
(тук говоря конкретно за проповедта и
не коментирам останалите части на
богослужението – молитвата и хвалението)?
Дори да имаме идеален проповедник, който
ни говори чистото Божие слово, това пак
не е гаранция за нищо. Не вярвате ли?
Спомнете си за самият Исус Христос. Нима
някой може да бъде по-идеален от Него?
И въпреки това за малцина от слушащите
Го имаше истинска полза от словото Му
– мнозина Го търсеха само заради
чудесата, понеже „ядоха хляб и се
наситиха“. Самият Той ни казва, че не
всичко зависи от семето-слово, но и от
почвата, върху семето ще падне и описва
няколко вида в притчата за сеяча (Матей
13).
1.
Pътят и птиците, които
изкълваха затъпканите зърна – този,
който не разбира словото и „дохожда
лукавият и грабва посеяното в сърцето
му“.
2.
Посеяното на каменисти места,
което нямаше дълбок корен – тези, които
приемат словото главно емоционално и
изглеждат на пръв поглед много ревностни,
но после лесно „прегарят“. Понякога
даже не е необходимо да има особен натиск
като гонения и тормоз върху тях – когато
емоцията си отиде отива си и тяхното
желание да продължават напред.
3.
Задушеното от тръните – тези които са
с „разделено сърце“. Те се опитват да
служат на двама господари, но това няма
как да се получи – понеже всъщност и
двамата господари са ревниви. Такива
хора са намерили „съкровището в нивата“,
но не са продали другите си притежания.
И вместо да разработват откритото
съкровище, те губят времето и силите си
да копаят старите си ниви. Те са християни
в църквата, но когато излязат навън
биват погълнати от „реалния живот“.
Светът им е скъп, те жадуват за неговите
„дарове“ и за тях се трудят. Със самият
си живот казват, че „трапезата Господня
е за презрение“, а това което светът
предлага – за предпочитане. Чудно ли
е, че няма да има плод?
Тук
е мястото да си зададем въпроса –
казаното от Исус отнася ли се за нас?
Смятам, че отговорът е твърдо
„да“. Не само, че се
отнася, но дори и най-отдадените християни
имат проблеми с изброените дотук неща.
Кому
не се е случвало да чува словото и да не
го разбира? И – може би след години –
изведнъж да му „просветне“ и да види
колко сляп (и глух) е бил? Глухотата не
е запазена марка само за невярващите.
Или
може би някой (освен на най-хладните
може би) може да каже, че никога не се е
подлъгвал от емоциите си и, както се
казва, не е опитвал да „надскача сянката
си“? И не е изпитвал грубия шок от
„приземяването“, което – рано или
късно – следва летенето из облаците?
Може
би ще кажете, че никога не ви се е случвало
светските грижи, проблеми и желания да
ви погълнат и да охладнеете към Бог и
Божието дело?
Трудно
ми е да повярвам, че има дори един-единствен
сериозен християни, който да не се е
сблъсквал с всички тези проблеми. Сякаш
сме истински „микс“ от „почви“ - една
от друга по-лоши.
За
щастие има и още един вид почва – добрата.
Тези, които „държат словото в искрено
и добро сърце и с постоянство
дават плод“. И
най-чудесната новина от всички е че
Божият Дух има силата да „облагородява“,
да превръща постепенно лошата почва в
добра...
Обобщавайки
всичко дотук можем да кажем следното –
две
неща са необходими за да имаме плод,
добро семе и добра почва. Този, който
дръзва да се изправи и да претендира,
че прогласява Божието слово трябва да
се грижи за „качеството“ на семето –
в противен случай ще си навлече единствено
осъждение.
Всички
ние, които слушаме, трябва да търсим
добро семе, но и да внимаваме на себе си
– да бъдем добра почва. А добра почва
сами не можем да станем – Бог само може
да ни направи такава. Затова нека не
само търсим доброто слово, но заедно с
това и да пристъпваме към Бог с истинско
покаяние и молба да очисти сърцето ни.
Да признаем вината и неспособността
си да се променим. Да вземем твърдото
решение да Го следваме и да Му се
покоряваме във всичко. Да Го молим на
колене да погледне милостиво към нас и
– въпреки нашата вина и нищожество –
да облагородява сърцето ни чрез Своя
Дух. Нека това стане наша ежедневна
молитва. Защото само чрез нашето покаяние
и чрез Неговата милост и благодат можем
да се надяваме един ден и ние да имаме
траен плод – от и за Бога...
