четвъртък, 26 януари 2012 г.

Свещенството на вярващите


При Когото идвайки, като при жив камък, от човеците отхвърлен, а от Бога избран и скъпоценен, и вие, като живи камъни, се съграждате в духовен дом, за да станете свето свещенство, да принасяте духовни жертви, благоприятни на Бога чрез Исуса Христа.“
(1 Петрово 2:4,5)

Каква е нашата роля като християни в света? Ако трябва да я обясня с една дума, бих избрал именно свещеници. На пръв поглед в Новият Завет не се говори много за свещенството на вярващите, но всъщност това е темата, около която се върти всичко. Ако за момент забравим за себе си – за нашето спасение, нашето освещение, нашите проблеми и т.н. - и се опитаме да вникнем в по-широкия Божи промисъл за света като цяло, какво ще видим?

1. Отначало Бог обеща на Авраам не само че ще го благослови лично, но и че в него „ще се благославят всички земни племена.“

2. После, в изпълнение на това свое обещание, Той изведе народа на Израел от Египет и обясни как ще стане това – те щяха да бъдат „повече от всичките племена Негово притежание“ и „вие още Ми бъдете царство свещеници и свет народ.“ (Изход 19:5,6).
Какво иска да каже Бог с това, че ще му бъдат „царство свещеници“? Все пак свещеници бяха само Аароновите потомци, не целият народ. Според мен Бог искаше да им каже, че както Аарон и неговите потомци изпълняваха свещеническа роля за тях, така и целият народ ще има свещеническа функция спрямо останалите народи. Те щяха да бъдат един специален (отделен от останалите, свят) народ – сред тях щеше да обитава самият Бог! И това щеше да има значение не само за тях, но и за целият свят. Те трябваше да изявяват Бог и Неговата слава и чрез тях Той щеше да благослови и останалите племена. По този начин Той изпълняваше съвършено двете страни на обещанието Си към Авраам – че той (и потомците му) ще бъдат благословени и че чрез тях ще се благославят всички племена. Те не само получаваха особен статут на благословение, те трябваше служат и като „проводник“ на Божието благословение за целия свят!

3. Кулминацията на обещаното благословение беше идването на Месията, в когото се изпълни обещанието за спасение и изкупление. Той освен това унищожи разделението между Израел и езичниците и прибави към Божият народ онези от езичниците, които пожелаха да го приемат. Свещеническата роля на Божият народ обаче остана (сравни Изход 19:6 и 1 Петрово 2:5). Затова важно да разбираме, че Божиите обещания и благословение не са просто „за нас“, но също така и „чрез нас за света“. Всъщност обещанията „за нас“ са именно в контекста, на това, което сме длъжни да бъдем за света. Както артистът може да бъде признат и известен само в контекста на това че играе пред публика и ако не играе пред публика няма как да получи нито известност нито признание, така специалните обещания, които са ни дадени са в контекста на повереното ни свещенство. И не можем да ги получим без да приемем и изпълним призванието си- затова е и толкова важно да разбираме какво е то.

И така, какво означава да си свещеник и защо сме наречени с тази дума? Свещеникът има множество функции, за които можем да се поучим от Аароновото свещенство в Стария Завет, но най-общо казано свещеникът представлява „връзката“, „свързващото звено“ между човека и Бога. Като такова „междинно звено“, той има две основни функции:
  • представлява (подобно на упълномощен посланик) Бога пред хората и
  • представлява хората пред Бога
Размишлявайки над тези две функции на свещеника ясно виждаме, че те наистина обобщават служението ни като християни.

Относно първата част – че ние сме длъжни да представяме Бог пред човеците – се говори многократно, било пряко било косвено в книгите на Новия Завет. Ние сме длъжни да бъдем „сол и светлина на света“, нашата виделина трябва „да свети пред човеците за да виждат добрите ви дела, и да прославят вашия Отец, Който е на небесата.“ (Матей 5). „Никой никога не видял Бога“ - казва ни апостол Йоан - „Единородният Син, който е в лоното на Отца, Той Го изяви.“ Защо само Христос можеше да ни изяви Бога? Защото само Той го познаваше и беше едно с Него. А кой може да изяви Христос на света тогава? Само онези, които Го познават и са едно с Него. Случайно ли Църквата е наречена Тяло Христово? Нима не именно чрез нея, Той присъства „тялом“ в света и върши волята Си? Именно ние сме тези, чрез които Христос трябва да стане познат на света. Това е мисията на Църквата като цяло, и на всеки един от нас поотделно – чрез нас „света да се изпълни с познание за славата Господна“ (Авакум 2:14, 1 Петрово 2:9).

Ако за това, че сме длъжни да представяме Бог пред хората се говори относително често, то за другата част от задълженията ни – да представляваме хората пред Бога – се споменава относително рядко. Но тази страна от задълженията на свещеника е не по-малко важна от другата. Ще се спра конкретно на две неща – ходатайството и принасянето на жертви. Тук, предполагам, някой ще възрази - не е ли Христос нашият Първосвещеник и Ходатай? Не принесе ли Той Себе си като съвършената Жертва за греховете на целия свят и не остави ли жертвите в историята? И да, и не. Разбира се, всичко което говорим за ходатайство и жертви, говорим го в контекста само и единствено на Христовата жертва и ходатайство. Веднага обаче трябва да добавим и другата част на Благовестието – ние сме Негови слуги и части от Неговото Тяло. Той живее в нас и ние – в Него. И, бидейки в Него, самите ние получихме достъп до „престола на благодатта“ (Евреи 4:16) Този достъп не ни е даден за да го „заровим в земята“, както нечестивият слуга зарови даденият му талант (Матей 25:25). Нито – не дай Боже! - да се опитваме да го използваме за лична облага (Интересно какво ли щеше да каже Господарят в притчата ако слугата не просто беше заровил таланта, но го беше похарчил по гуляи? Очевидно подобна възможност е немислима и всякакъв опит за оправдаването ѝ – безполезен.). Не, но ние сме призвани да стоим пред Бога представлявайки не само себе си, но и другите, които нямат тази възможност. Христос стои от името на всички хора, но ние сме призвани да следваме по Неговите стъпки и да бъдем подобни на Него. Всеки от нас има свой собствен малък „свят“ - кръг от хора, за които играе ролята на свещеник. От една страна той трябва да е „сол и светлина“ за тях, да им изявява Бога. От друга – длъжен е да застане пред Бога от тяхно име и да ги представлява, да се застъпи за тях, да ги скрие зад себе си, да застане между тях и Бога. Това е задължението, мисията на свещеника. Ако не го прави – каква полза за хората от него?
Когато се яви пред Бога обаче, свещеникът трябва да има какво да принесе, жертва за Бога. Да, ние имаме жертвата на Христос, който принесе Себе си за нашите грехове. Но това не значи че трябва да се явяваме пред Бога „с празни ръце“. Ние също имаме какво да принесем на Бога – себе си (Римляни 12:1). Не вместо Христос или като допълнение към изкуплението, което имаме в Него, но като благодарствена жертва. И тук също сме призвани да следваме Христовия пример – както Той даде живота си за нас, така и ние сме длъжни да дадем живота си за братята (1 Йоан 3:16). И не само за братята си в Христа, но и за братята си по плът, „в Адам“. Както Христос дойде за да служи и да даде живота Си за хората, така сме длъжни и ние да представим себе си на Него – като „жива жертва“ - за да продължи Той чрез нас това служение...

Написаното дотук в никой случай не изчерпва темата – то е просто начало, някаква насока в която трябва да помислим. Все по-често днес поставяме акцента в християнския си живот върху нас – моето спасение, моето освещение, моята връзка с Бога и т.н. Не че тези неща не са важни, но трябва заедно с това и да помним, че не сме призвани да се занимаваме единствено със себе си. Бог ни е избрал да бъдем Негови свещеници и да „възвестяваме превъзходството Му“ в света, да носим славата Му и познанието за Него на хората. Не трябва да забравяме това.

вторник, 24 януари 2012 г.

Страданието


Считайте го за голяма радост, братя мои, когато падате в разни изпитни,
като знаете, че изпитанието на вашата вяра произвежда твърдост.“
(Яков 1:2,3)


Кой би могъл да каже горното искрено и от цяло сърце? Според мен само тези, които или не са страдали истински или са много близо до Бога. Защото последните обикновено са страдали много и са видели плодовете от страданието в живота си. Понеже Бог използва страданието и без страдание няма как да се приближим до Бога.
Звучи ви може би твърде странно? А не знаете ли „че ние всички, които се кръстихме да участвуваме в Исуса Христа, кръстихме се да участвуваме в смъртта Му“? И също така, че „нашето старо естество бе разпнато с Него, за да се унищожи тялото на греха, та да не робуваме вече на греха“ (Римляни 6). Някой да смята, че да умреш е нещо приятно? Или че да бъдеш разпнат е много забавно?
Бог е произнесъл вече присъдата над нашето плътско естество – смърт. След присъдата ще дойде и самото умъртвяване. А заедно с умъртвяването – и страданията. О, Бог може да извърши едно или друго чудо, да реши един или друг проблем. Да ни изцели от смъртоносна болест или да ни помогне да си намерим работа. Но от страданието няма да избягаме – просто защото то е част от самото ни умиране. А ако искаме да възкръснем, трябва преди това да умрем (виж Римляни 6). Примката постепенно ще се затегне около врата ни и този път Бог няма да ни избави – защото сам Той е, който върши това. Може би ще използва тежки обстоятелства в живота. Тежка болест. Смърт на близък. Или може би външно нищо особено няма да се случи и на всички ще изглежда, че живеем един спокоен и нормален живот. И само вътре в нас сърцето ни ще кърви, докато Бог къса от него – парче по парче – всичко което му е скъпо, всичко което е представлявало неговият живот.
Даваме ли си сметка в какво сме се кръстили да участваме? Разбираме ли какво символизира кръста, който мнозина от нас носят на верижка около врата си? Ще познаем ли Божията ръка, когато забива гвоздеите или ще се мятаме диво, мъчейки се да се освободим, и ще се чудим защо Бог ни е оставил?
Ще разбере ли някой в църквата ни през какво минаваме и ще ни помогне ли – не да ни спаси, но да ни помогне да видим и разберем какво се случва с нас и какъв е смисъла му? Или всички ще гледат учудено, не разбирайки „какво се тайнство с теб извършва“[1] ?
„Ние трябва да сме радостни – в Библията го пише“ - са ми казвали - „Щом се чувстваш зле и страдаш значи нещо не е наред, не си в Божията воля за тебе явно“. Не, но страданието и скръбта са наш дял в Христа. Ние нямаме многобройните психологични защити, към които прибягват невярващите, опитвайки са да заглушат страданието в живота си. Не можем да живеем в бъдещето вместо в настоящето, залъгвайки се с мечти и фалшиви надежди. Не можем да избягаме във фалшивият свят на книги, филми или някаква форма на съвременно идолопоклонство (т.е. да позволим на неща като музика, футбол и др. да станат наш живот). Не можем да затворим сърцето си в непробиваема броня, която – макар и на цената на самотата – да ни предпазва от раните, които околните ни нанасят. Бог не ни позволява да се скрием зад тези неща и ние трябва да висим - голи и беззащитни подобно на нашия Господ – на собствения си кръст.


Да, смъртта винаги е тъжна картина... За щастие историята на нашият Господ, в Когото и ние сме се кръстили да участваме, не свършва със смъртта Му. „Защото, ако сме се съединили с Него чрез смърт подобна на Неговата, ще се съединим и чрез възкресение подобно на Неговото;“ (Римляни 6:5). Да, смъртта е наш дял – но също така и Възкресението! Скръбта и страданието – но също така наградата и радостта. Ставайки съучастници в Христовата смърт и Възкресение, ставаме участници и в този вечен християнски парадокс – на смъртта и живота, познавайки от собствен опит, че колкото повече смъртта действа в нас, толкова по-изобилно се излива в нас и Истинският Живот! И обратно – колкото сме по-живи за себе си и света, толкова повече смъртта придобива власт над нас.


Напоследък откривам лично за себе си, че съм обръщал поглед към Бог с едно вътрешно неправилно очакване – да разреши проблемите ми, да ги направи да изчезнат. Не че не съществуват проблеми, които наистина трябва да изчезнат и с които трябва да се боря – има много такива! Но има и проблеми, които ще останат – защото Бог иска чрез тях да подейства в живота ми. И най-доброто, което мога да направя е не да търся разрешението им, а да се отпусна, доверявайки се на Неговата ръка да действа – в избраното от Него време и с избраната от Него скорост. Да се закрепя във вяра че – дори когато в момента не виждам смисъла и ползата – Бог е силен да обърне всеки проблем и изпитание за добро. Защото само предавайки се доброволно по този начин на Неговата воля и отваряйки сърцето си за Него мога да имам тази чудна тиха радост в скръбта, която само Той може да ми даде. Понеже Той не дава така, както света дава...

Защото, ако и да не цъфти смоковницата, нито да има плод по лозите, трудът на маслината да се осуети, и нивите да не дадат храна, стадото да се отсече от оградата, и да няма говеда в оборите, пак аз ще се веселя в Господа, ще се радвам в Бога на спасението си. Иеова Господ е силата ми; Той прави нозете ми като нозете на елените. И ще ме направи да ходя по височините си.
(Авакум 3:17-19)


[1] архим. Серафим (Алексиев), „Смъртта“, 

петък, 20 януари 2012 г.

Наемник или син

А слугата не остава вечно в дома; синът остава вечно.“
(Йоан 8:35)


Каква е разликата между това да бъдеш слуга и син? Разликите са много наистина, но днес искам да се спра конкретно на една от тях. Слугата е наемник, той работи не своята работа, но чуждата – за пари или някаква друга заплата. Неговият стимул не е работата сама по себе си, но заплатата, която ще получи за нея. Господ Исус Христос описва наемника по следния начин „Който е наемник, а не овчар, и не е стопанин на овцете, вижда вълка, че иде, и, като оставя овцете, бяга; и вълкът ги разграбва и разпръсва. Той бяга защото е наемник, и не го е грижа за овцете.“ (Йоан 10:12,13)
Работата рядко е част от „вътрешния живот“ на наемника, а още по-рядко - от сърцето му. Дори когато не изостави работата си заради опасност, изкушение, по-голяма облага или друго, тя пак е за него нещо странично, не е най-важното. Той просто чака да приключи „работното време“ за да се заеме с нещата, които наистина го вълнуват.


Съвсем различно е положението на сина. Той не работи чуждата работа, но своята си. Знае че каквото направи, прави го за себе си. Той е „стопанин“ и го е „грижа за овцете“. Работата е част от неговото наследство, от него самия. Той с готовност ѝ посвещава усилията си, времето си, живота си – защото знае, че ще яде от плодовете на труда си, от това което е „посадил“. И че ако обилно „сее“, обилно ще и да „пожъне“. Той е собственикът, наследникът и знае, че като работи за баща си, за себе си работи. Затова и изцяло посвещава и предава себе си на работата.


Бог ни е дарил с велика благодат в Сина си. Да бъдем приети от Него и да станем Негови слуги е достатъчно велико, но Той ни дава нещо дори още по-голямо – осиновление. Правото да се наречем Божии синове, а Всемогъщият Бог – наш Баща! И също така ни е поставил над „имота Си“ - като синове и наследници. Разбираме ли го? И имаме ли нужното отношение към Божията работа – не като наемници, а като наследници и синове? Разбираме ли, че ако вършим Божията работа нехайно и не от цяло сърце не само огорчаваме нашият Баща, но и пропиляваме собственото си наследство? Нашият Бог е ревнив Бог. Той няма да допусне сърцето ни да бъде разделено, да „кътаме“ там заедно с Него и Неговата работа и своите идоли и своята работа. Той няма да съжителства с тях, но ще ги унищожи.
Сърцето им е разделено; Сега ще се окажат виновни; Сам Той ще разкопае жертвениците им. Ще строши стълбовете на идолите им.“ (Осия 10:2)


Бог ще дойде – рано или късно, сега или в последния ден – като „огън пояждащ“ и ще унищожи идолите ни. Дали ще Му ги предадем отсега или ще ги стискаме до последно и ще изгорим заедно с тях, избираме ние. По-добре да Му ги предадем сега и да влезем в подареното ни осиновление, отколкото да поддържаме хладните отношения на наемника и накрая да се окаже, че не сме между наследниците.




вторник, 17 януари 2012 г.

Притчата за сеяча

(Мат. 13)

1.и като сееше някои зърна паднаха край пътя: птиците дойдоха и ги изкълваха.“
Този, който не разбира – лукавият идва и грабва посятото от сърцето му. Тоест., важно е не само да чуеш, но и да разбереш. Всички сме били свидетели как, говорейки на невярващите, те не могат да ни разберат. Но често и ние, вярващите, изпадаме в подобно положение. Това, че Бог е повдигнал отчасти завесата пред нас, съвсем не означава, че разбираме всичко. Така че, освен знание, трябва да търсим и разбиране. Само знанието не ни ползва – не можем да го изпитаме, а дори и да е съвсем правилно пак като не го разбираме не можем да го приложим в живота си и обикновено го изкривяваме за своя погибел. Разбирането ни се дава милостиво от Св. Дух, Който живее в нас. Който няма Св. Дух може да знае, но не може да разбере. Св. Дух обаче обикновено не ни дава разбиране за нещата просто ей така – от нищото. Най-често Той използва като материал това, което чуваме, четем или виждаме и най-вече Божието слово. Както самата библия, така и други писания/проповеди. Така че – ако искаме да търсим разбиране – необходимо е да обърнем внимание на тези две неща:
  • собственото ни изпълване със Святия Дух
  • източникът, от който черпим материал
Колкото повече се изпълваме с Духа, толкова повече ще получаваме от Него живот и разбиране. Колкото повече напредваме, толкова по-голям ще става и капацитета ни да приемаме. И ще се нуждаем от все по-чисти и добри източници...

 2. А други паднаха на канаристите места, гдето нямаше много пръст; и твърде скоро поникнаха, защото нямаше дълбока почва;а като изгря слънцето, пригоряха, и понеже нямаха корен изсъхнаха.“
Ако не просто сме чули, но сме и разбрали, то семенцето има възможност да се захване. Това обаче все още не е краят и съвсем не означава, че семето със сигурност ще даде плод. То трябва да бъде подхранвано и да расте дълго време. Да пусне дълбоки корени в живота ни, защото със сигурност ще дойдат дни на изпитания. Исус говори за гонения, но често дори много по-слаби изкушения са достатъчни за да ни повалят. Не е необходимо винаги да е крайното „искаш ли да живееш – направи компромис“. Може да е „искаш ли хубава работа – направи компромис“. Или „искаш ли да се ожениш – направи компромис“. Това „растение” обаче ти пречи – отскубни го и ще можеш да получиш това, което искаш. Изкушенията са непрекъснато около нас – малки и големи. И те ще опитат „корена“ на нашето семе. Погрижили ли сме се то да се вкорени дълбоко в живота и за да може да устои на слънце, бури и бедствия? Или всичко е повърхностно, на „плитка почва“ където първият дъжд ще го отнесе, първата жега ще го изгори и т.н.? Наистина ти може да си успял да пуснеш по-дълбокички корени от другите, но знаеш ли колко силен дъжд ще дойде утре? Да, други са се отказали днес, а ти си устоял. Но нека това не ти служи като повод за гордост – утре може да дойде по-силно изкушение и ти също да не успееш да издържиш. Затова нека „използваме благовремието“ и се стремим да пуснем колкото се може по-дълбоки корени. Да се грижим новият живот да се „вкоренява“ в нас все по-здраво и по-дълбоко. Да пуснем дълбоки корени в Божията благодат, та когато настане „суша“ да можем да оцелеем. Ние често живеем под влияние на емоции, страсти, убеждения и т.н. Но тези корени са плитки. Когато дойдат проблемите и трудностите виждаме колко малко от нашата радост и ентусиазъм – които сме смятали за част от живота ни като християни – остават. Така че - когато „придойдат реките и задухат ветровете” – каква част от „къщата” ни ще устои и кое ще се срути? Всичко, което не е стъпило на „здравата основа” или, иначе казано, не е здраво вкоренено в Господа и Той не е неговия източник, няма да устои в последния ден. Така че дори „ реките и ветровете”, които Бог понякога допуска в живота ни служат за наше добро – чрез тях можем да изпитаме „къщата” с и да „заздравим” (или дори да построим отново!) „това, което се клати”. Докато все още не е станало твърде късно за поправки...

3.Други пък паднаха между тръните; тръните пораснаха и ги заглушиха.“
Заедно с емоционалното и повърхностно приемане на християнството, съществува и друга опасност – постепенното охладняване. Християнството не е спринт – един кратък изблик на свръхенергия – а по-скоро маратон, бягане на дълго разстояние. И въпрос на издържливост. Не е толкова важно как ще започнеш – много по-важно е как ще финишираш. Наистина добрият старт често помага и за крайното добро класиране и ние сме призвани да го търсим. Все пак най-важната цел си остава финала. И затова никога не бива да го губим от поглед. Търси добрия старт, но тичай с настройката за дълго бягане – цял живот. Някой се случва просто да отпаднат в някакъв момент – за това говорихме в предишната точка. Има обаче и друга опасност. Когато дяволът не може директно да „дисквалифицира“ някой, той се стреми да го накара да спре или поне съвсем да го забави. Това се случва с тези, които не се грижат достатъчно за „житото“ и не плевят около него редовно. Постепенно започват да израстват плевели, които се съревновават с него за почвата и слънчевата светлина. И, не получавайки достатъчно „ресурси“, житото започва да линее. И дори и да не изсъхне съвсем, напълно възможно е да остане... безплодно.
Христос казва „Първо търсете Божието царство...“, а ап. Павел добавя „нека отхвърлим всяка тегота и греха, който лесно ни сплита, и с търпение нека тичаме на предлежащето пред нас поприще, “ Да отхвърлим всяка тегота значи да хвърлим товарите, които ни пречат да тичаме – които ни тежат и ни забавят. Не само греховете – за тях е ясно – но и товарите. „Житото“ е крехко растение – по-крехко от плевелите. Започнеш ли да поливаш и ториш всичко, то най-вероятно те ще надделеят. Затова нека се стремим да изкореняваме – с Божията помощ – страстите си, а не да ги поливаме и торим. Дори когато на пръв поглед (само на пръв поглед е така!) не влизат в категорията „грехове“.
4.А други паднаха на добра земя, и дадоха плод, кое стократно, кое шестдесет, кое тридесет.“
Господ Исус казвам, че добрата земя са тези, които чуват словото , разбират го и дават плод. Как дават плод? В Лука 8 се казва „държат го в искрено и добро сърце, и дават плод с търпение.Две неща с казани тук:
  • Да го държат „в искрено и добро сърце“, т.е. да го държат с любов и искреност в сърцето си – където държим скъпите ни и любими неща.
  • Да постоянстваме в това – плодът не се ражда за един ден. Нито за два. Той е крайният продукт – венецът и заплата на всичкия ни труд. Затова нека с постоянство да сеем и да се трудим, за да можем – когато му дойде времето – да пожънем богат плод.










неделя, 15 януари 2012 г.

Грехът и нашето отношение към него


(проповед)


Според мен съществува едно сериозно неразбиране относно грехът в живота ни и нашето отношение и борба с него. Затова бих искал днес да се спрем по-подробно на тази тема.
Какво е грехът? Най-общо можем да го дефинираме като „непослушание спрямо Бога, невършене на Неговата воля“. Не е задължително това непослушание да е активно – може да бъде и пасивно. „Прочее, ако някой знае да прави добро и го не прави, грях е нему.“ ни казва посланието на Яков (Яков 4:17). Божията воля също та може да бъде изявена и в конкретна заповед към нас (например да напуснем отечеството си (подобно на Авраам) и да отидем да живеем в Африка) – това няма значение. Принципът остава същият – проявим ли непослушание, ние се присъединяваме към бунта на дявола и света против Бога, тоест вършим грях.

В своето отношение към греха и към живота, към който ни призовава Бог ние, християните, често допускаме две противоположни грешки. Те се дължат на това, че на пръв поглед Библията ни сякаш ни казва две противоположни неща по въпроса. Апостол Йоан например пише „Ако речем, че нямаме грях, лъжем себе си, и истината не е в нас.“ (1 Йоан 1:8), а малко по-нататък добавя „Никой, който пребъдва в Него, не съгрешава; никой, който съгрешава, не Го е видял, нито Го е познал.“ Ние често се изкушаваме да „вземем“ само едната част от учението и да се придържаме към него, на практика отхвърляйки другата част от истината и по този начин пропускаме целта.

  1. Първата сериозна грешка е подценяването на греха и игнорирането на призивите за свят живот.
Тук попадат тези, които наблягат на „Ако речем, че нямаме грях, лъжем себе си, и истината не е в нас.“, тоест „Всички сме грешни и нищо не можем да направим по въпроса. За щастие Бог ни е изкупил, така че няма от какво да се притесняваме – можем да продължаваме да живеем (почти) като невярващите, разчитайки на това, че „вярвайки“ в Исус Христос „имаме запазено място в Рая“. “

Хората, които попадат в тази клопка, обикновено твърде много наблягат на спасението по благодат и игнорират всички призиви в Новия Завет. за свят живот и излизане от света (а те не са малко!). За тях християнския живот означава спазването на определени правила (обикновено не твърде тежки – иначе не биха могли да ги спазват) – обикновено нещо от рода на ходене на църква (поне от време на време), четене на Библията (поне от време на време), може би мъничко молитва (обикновено когато имат някакъв проблем) и т.н. И след като са свършили „християнските си задължения“, те продължават да живеят своя си живот, забравяйки за Бога и Неговото царство. Господ Исус Христос нарича такива хора „хладки“ - нито студени, нито горещи. Макар да не са противници и по принцип да приемат християнството, те не са посветили живота си да търсят и пребъдват в Божията воля. А, както казахме, това е същината на греха – невършене на Божията воля! И бидейки в такова положение, за тях е само въпрос на време (и още малко отдалечаване от Бога) да бъдат постепенно оплетени от греха на света и да започнат да правят компромиси – в работата, семейството и живота си. Защото истинският им живот (нямам предвид физически, а като цели, желания, търсения, наслада и т.н.) е „в света“, а няма как да живееш „в и за света“ и да не се съобразяваш с неговите правила. Светът дава своето само на определена цена и - ако искаш да го имаш, трябва да я платиш.

От своя страна Господ Исус Христос ни учи да излезем от греха – да скъсаме с него радикално! Това е толкова съществено, че Той ни призовава да го направим дори когато това ни струва нещо скъпо за нас или дори необходимо за „пълноценен“ (според света!) живот, като заявява това може да направи разликата между спасението и осъждението ни, между живота и смъртта. В Марк 9 са записани следните думи:
43 И ако те съблазни ръката ти, отсечи я; по-добре е за тебе да влезеш в живота недъгав, отколкото да имаш двете си ръце и да отидеш в пъкъла, в неугасимия огън, 
44 [дето "червеят им не умира, и огънят не угасва"].
45 И ако ногата ти те съблазни, отсечи я; по-добре е за тебе да влезеш в живота куц, отколкото да имаш двете си нозе и да бъдеш хвърлен в пъкъла,
46 [дето "червеят им не умира и огънят не угасва"].
47 И ако окото ти те съблазни, извади го; по-добре е за тебе да влезеш в Божието царство с едно око, отколкото да имаш двете си очи и да бъдеш хвърлен в пъкъла,

48 дето "червеят им не умира, и огънят не угасва".

Разбира се, тук Христос говори алегорично, но смисъла е ясен – ако нещо те съблазнява да грешиш, откажи се от него, независимо от цената! Дори да става дума не просто за някакво удоволствие или нещо подобно, а за нещо което би те направило дори непълноценен в живота! По-добре да си „недъгав“ в този живот казва Христос, отколкото всичко да ти е наред, но да бъдеш после „хвърлен в пъкъла“.

Може би работиш добре платена работа, която обаче изисква от теб да лъжеш и мамиш? Потърси си друга – по-добре да живееш малко по-скромно и ли да не отидеш на почивка през лятото отколкото да рискуваш да бъдеш „хвърлен в огнения пъкъл“.
Не си семеен и приятелят/приятелката ти иска да живеете на семейни начала? Откажи – по-добре да се разделите и да бъдеш самотен отколкото да рискуваш да бъдеш „хвърлен в огнения пъкъл“.

Могат да се дадат много примери, но важен е принципа – нашият Господ ни призовава да „скъсаме“ с греха радикално и без значение от последствията! Тези, които живеят сякаш тази заповед не съществува, се излагат на реалната опасност да бъдат постепенно оплетени от греха и накрая да „берат плодовете му“ - тлението и огнения пъкъл.


  1. Втората сериозна грешка е търсенето на собствена праведност
Ако първата в „клопка“, за която говорихме дотук, падат преди всичко „хладките“ християни, то за тези които са наистина ревностни, дявола е приготвил друг капан – търсенето на праведност по плът.
По принцип обикновено тези, които са ревностни и „горещи“ за Бога, рядко „пропускат“ призива на Бога към святост и са решени да Го търсят дори когато се налага да правят жертви. Това, което те обикновено „пропускат“ е, че към призива за святост е необходимо да се прибави една друга страна на Евангелието – а именно че ние „сме от плът, продадени под греха“. И макар да виждаме правилността на „духовния закон“, не можем да го изпълним.
Когато казвам, че тази група хора „не взема предвид“ горното, нямам предвид че буквално не го знаят – те обикновено четат много и добре познават Библията. Имам предвид, че липсва ясното и осъзнато разбиране че Бог не ни призовава „да поправим“ поведението (и мислите) си, а към нещо съвсем различно!
Такъв човек може днес съвсем спокойно да се съгласи с теб че „всички (включително и той) сме грешници“, а на другия ден да дойде – смазан и отчаян - и да ти сподели нещо от сорта „Отново се провалих в еди кое си. Не знам вече какво да правя. Отчаян/а съм“. А защо си отчаян – нима си очаквал нещо друго? Може би смяташ, че грешниците вършат не грехове, а правда?
Тук обикновено виждаме някаква смесица от гордост и непознаване на Евангелието – човекът, макар по принцип да признава че е грешник, всъщност не се смята за такъв. Струва му се, че може да се поправи. Разбира се, не сам, но с Божията помощ... защо не? Такъв човек обикновено си изработва „списък“ с „грехове“, от които според него трябва да се отърве (или с добродетели, които трябва да придобие), след което пристъпва към някаква форма на себенасилване да върши (или да не върши) някакви неща плюс молитви Бог да му помогне да се промени. Чудно ли е, че се проваля? И какво пропуска всъщност? Пропуска това, че всъщност вместо да предостави себе си на Бога да върши Неговата воля, той се опитва да запази стария си живот като просто го „подобри“ (обикновено морално).

Старият човек“ не може да бъде променен и направен добър – и не е това нещото, към което ни призовава Евангелието! Ние сме призовани да признаем неговата греховност и да отстъпим давайки път в живота си на „новия човек“ – този, който се е родил от вода и дух! „Съразпнах се с Христа, и сега вече, не аз живея, но Христос живее в мене; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене.“ казва ап. Павел (Галатяни 2). Това означава „предадох живота си на Христос – Той да живее в мен чрез Св. Дух. Наместо да продължавам да живея аз, предоставих себе си на Него в послушание и вече Той живее и върши Своите дела в и чрез мен. Това изглежда лудост, но аз вярвам и уповавам на Него – че Той е верен и ще ме преведе през всички проблеми и трудности, които възникват в моя нов живот в покорство на Бога“.

Това е единственият начин да отговорим на повика на Христос към святост – да предоставим себе си за храм, в който да живее Той. Всякакви опити да се променим – със или без Божията помощ – докато продължаваме да живеем ние, а не Христос в нас, са обречени на неуспех. Старият човек – това, което сме по естество – е „продаден под греха“. Той е грешник и такъв ще си остане – няма да успеем да го „подобрим“, във всеки случай не и така, че да отговаря на Божия стандарт. Добрата новина е, че това не е необходимо. Единственото, което Бог иска, е да признаем греховността му и смирено да отстъпим път на „новия човек“, който с покорство да следва Божията воля. За нашите грехове има Изкупител и Той има достатъчно благодат за нас. Стига смирено да признаем, че имаме нужда от нея и да я поискаме по верния начин – не за да можем да продължим живота на старото ни „аз“ като го поправим, а за да прости греховете ни и да ни помогне да живеем новия живот на вяра, към който сме призвани.
Струва ми се, че именно това е имал предвид и Мартин Лутер когато пише:

„Ако проповядваш за Божията милост, проповядвай не въображаема, а истинска милост. А ако милостта е истинска, това означава че ти имаш истински,а не въображаеми грехове. Бог не спасява въображаеми грешници. Бъди грешник и нека грехът ти бъде голям, но нека упованието ти в Христос да бъде по-голямо. И се радвай в Христос, Който е победил греха, смъртта и света...“ 
(A Letter From Luther to Melanchthon Letter no. 99, 1 August 1521, From the Wartburg - http://www.iclnet.org/pub/resources/text/wittenberg/luther/letsinsbe.txt)

Тук някой казват „Ето, той проповядва открито беззаконие и неморалност! Аз не мисля, че той е имал предвид това, а по-скоро визира именно това, за което говорим в момента. „Милостта е за грешниците“ - казва той - „Докато ти не разбираш и не приемаш със сърцето си, че си наистина грешник и не можеш да се надяваш на нищо – за каква милост говорим? Подобна милост и благодат няма, те са просто игра на въображението ти. Бог има истинска милост и благодат само за тези, които наистина разбират и признават нуждата си от тях. Затова не се притеснявай че си грешник и че грешиш – не се опитвай да го омаловажиш или потулиш, не се опитвай да избягаш от този факт. Напротив, признай го открито, съзнавайки цялата сила на греха си. Но дори когато грешиш имай дързост, като знаеш че Христос е по-голям от твоя грях. Той е победил греха и смъртта и те е изкупил, така че да можеш да се наслаждаваш на живота си в Него въпреки че си грешник и че - сам по себе си - никога няма да бъдеш нещо повече.“
Тук някой предполагам ще възрази - „Не е ли това същия грях, за който говорихме че трябва да оставим на всяка цена?“ Не, съвсем различно е. Едното е например да признаеш пред себе си, Бога и другите че - колкото и да се опитваш – никога няма да успееш да станеш съвършен в говорене (което съвсем не значи че трябва да започнеш да говориш всякакви глупости!) и винаги ще се нуждаеш от Божията прошка, за лъжите и обидите, които без да желаеш изричаш. Другото е да се съблазниш от парите, които предлагат например различните псевдо-дистрибутори и други подобни хора, които мамят лековерните, и да започнеш сам да лъжеш хората за да печелиш по този начин.
Първото означава да признаеш, че си грешен и че не можеш да станеш съвършен. Второто означава да се „продадеш“ на греха, предоставяйки себе си за негов слуга. Видна е голямата разлика между двете.

Накратко: Бог ни е избрал и призовал към съвършенство – не бива в никакъв случай да забравяме това и да се оставяме грехът да ни оплита. В същото време трябва да разбираме, че съвършенството е непостижимо за „стария човек“ тъй като грехът е част от него. Пътят към небесното ни призвание задължително минава през неговата смърт (а не усъвършенстване!) и даване на място на „новия човек“ - започвайки да живеем един нов живот на покорство и вяра в Бога, „предоставяйки телесните си части за оръдия на правдата“. Усилията ни трябва да бъдат насочени именно към това – да живеем един живот на пълно упование отдаване на Божията воля. А това че не сме съвършени и продължаваме да грешим и да се проваляме понякога не бива да ни притеснява – имаме Ходатай и Първосвещеник при Бога, който е платил за нас (и нашите грехове) със собствената си кръв. Така че грехът няма вече да ни владее и да препречва пътя ни към Бога – доколкото смирено го признаваме пред Него и отиваме при него в ролята на просещи и незаслужаващи нищо добро. За такива хора Той има повече от достатъчно милост и благодат.

Криейтив Комънс договор
Публикациите са лицензирани под Creative Commons Некомерсиално-Без производни 2.5 България License