Свобода или робство

Представете си един затвор. В него, естествено, са затворени престъпници – хора, които са определени като опасни или незаслужаващи да бъдат част от обществото. Изведнъж всички тези хора получават помилване – вече са свободни и могат да излязат на свобода. Каква чудесна новина! Или може би… не е чак толкова чудесна?

Предполагам всички християни (освен ако не сте повярвали вчера) сме чували много пъти подобни сравнения, с които ни е обяснявано какво е направил за нас Христос. Той дойде и ни освободи, слава на Бога и т.н.  И така, ние вече сме свободни от робството на греха, света и дявола и сме пълноправни и свободни граждани на Неговото царство. Дотук – чудесно. Оттук нататък обаче какво?

Да се върнем пак към нашия затвор. Представете си, че вие сте един от тези затворници. Осъдени сте още като дете и сте прекарали целия си живот там. Сега изведнъж идва свободата – можете да излезете и да бъдете свободни. На пръв поглед чудесно, но… Заедно със свободата вървят множество отговорности.  В затвора може да няма свобода, живота може да е мизерен, но все пак е уреден. Храната идва точно на времето си, подслона ви е осигурен. Въобще всички минимални нужди,  необходими за живота са подсигурени, има предполагам (никога не съм бил в затвор) дори и някакви минимални социална среда и удоволствия. За всички тези неща в света отвън ще трябва да се грижите сам. Ще трябва сам да си търсите работа, жилище, да учите за да постигнете квалификация и т.н. Ще трябва да участвате в много битки, да преживеете много трудности. Ако срещу това ви се предложи живота на затвора -  един живот на ограничена свобода и посредственост, но все пак без необходимостта да поемате отговорност и да се борите сам – какво ще изберете?  Според мен – колкото и странно да звучи – много хора (да не кажа повечето) ще изберат сигурността, макар и с цената на свободата си.

Да се върнем сега отново към нашия християнски живот. Примера със затвора не е напълно аналогичен, понеже – веднъж освободени -  ние не сме оставени сами на себе си, но Бог е който се грижи за нас. Ние влизаме в Неговата почива и си почиваме от собствените си дела. И все пак… Светът, този затвор, от който сме освободени, е едно доста добре уредено място , в което сме прекарали целия си живот.  В него има правила и сигурност – макар и измамна. Има и своите дребни удоволствия.  И колко християни са готови да го напуснат за да се сблъскат с непознатото, с борбите и трудностите в духовния свят, уповавайки се единствено на Божиите обещания? Малцина, оказва се. Дори в църквите множеството е доброволно приело ролята на добитък (говоря по принцип, винаги има изключения), над който властва местната църковна клика, обикновено в лицето на пастира. На повечето хора обаче така им харесва понеже ги избавя от необходимостта сами да се борят в духовния живот, който от своя страна е сведен до редица прости задължения от типа на „присъствай редовно на богослужение”, „давай дарение”, „прави каквото ти казва пастира” и т.н.  Не че тези неща сами по себе си са лоши – добре е и да се събираш с братята, и да даваш, и да се покоряваш на съответните авторитети. Просто те са част от живота, но не самият живот. Лесно могат да се изпълняват и от хора, които реално не водят духовен живот. И вероятно повечето са такива – защото така е много по-лесно.  Тук някой ще каже „Това не се отнася за мен, аз ходя на църква и имам много активен духовен живот.” Възможно е да е така, но добре ще сториш да изпиташ себе си – не заради мен, а заради теб самия и заради собствения ти живот. Ще ти предложа двата критерия, които – макар да са далеч от изчерпателност – използвам обикновено за себе си:

1. Животът е жив (както се пееше в една известна навремето песен). Ако наистина си жив ти ще притежаваш характеристиките на живот.
1. Ще растеш и ще се развиваш

Няма естествен живот без растеж и развитие. В духовния живот също е така. Ако си жив ще израстваш духовно. Всеки следващ  ден ще ставаш все по-„голям” и „развит”, все по-близо до „пълнолетно мъжество”, до образа на самия Христос.  Наблюдава ли се такава промяна в живота ти и хората около теб свидетелстват ли за нея?

2. „Реки от жива вода ще текат от утробата ти”

Всички ние сме части от едно тяло, а органите в едно тяло не живеят изолирано – те си взаимодействат, работят един за друг. Според това каква част си в Тялото служиш ли на останалите, тече ли Божията благодат през теб към тях? Може да си наскоро повярвал или да имаш множество проблеми в момента, които ти пречат. Може би все още нямаш голяма ефективност, по-често си в тежест отколкото в помощ - това са нормални неща. Но истинския живот в Тялото се характеризира с една жива „връзка” между членовете – те не могат един без друг. Имаш ли подобна връзка с другите или поне вътрешния копнеж и търсене за подобна връзка и подобни взаимоотношения? Те никак не са лесни (както може да потвърди всеки, който е в близко общение с чужди за него хора), нито са приятни за плътта, но въпреки това вътрешния копнеж у духовния човек за тях е силен и той е готов да страда за да ги има.

2. Да отделиш плътското от духовното.

Това е тема, почти непозната за повечето евангелски християни, затова те моля, читателю, да прочетеш и да размислиш над нея внимателно. Живота може да бъде два вида – плътски и духовен. И плътският живот може да имитира духовния много успешно! Може да растеш и да се развиваш – дори и в църквата – по плът, а не по дух. Може много неща да вършиш - и дори да си мислиш че ги правиш за Бога – но те да не са от Него. Единият живот е угоден на Бога ,а другият – макар да може на пръв поглед да го наподобява – не може да Му угоди. Как да различим единия от другия?  Трудно, много трудно е човек да изпитва сам себе си. Освен всичко друго дори когато имаме в някаква степен истински духовен живот, плътта (и Сатана, който я „подклажда)  непрекъснато се опитва да внесе в него нещо от себе си, някакъв „чужд огън” с който да го омърси и опорочи. Затова добре е, ако има около нас братя или сестри, които считаме за духовни, да ги помолим да споделят проблемите, които виждат в нас, без да се притесняват, че може да ни обидят. Понеже най-често самозаблудата е много по-явна за някой отвън, отколкото за този, който е вътре в нея.  Когато изпитваме сами себе си… най-общо правилото е, че Духа се противи на плътта и плътта – на Духа. Ако такова противопоставяне липсва, тогава за мен лично е много вероятно ентусизама ни да е плътски – колкото и „богоугодно” да изглежда делото. Затова съм изключително резервиран към изявления от рода на „Бог вложи в сърцето ми желание за…”. Да, Бог наистина може да вложи в сърцето ни желание за нещо, но това може и да е собственото ни плътско желание. И ако въпросното противопоставяне „Дух-плът” липсва, то тогава според мен е по-скоро второто. Или най-малкото е изключително съмнително…

Да обобщим казаното в няколко изречения:

Първо, ние трябва да пожелаем свободата и „гражданството” си „в Христос” и да ги потърсим, изоставяйки „уюта” на този свят. Иначе ще си останем свободни само „на хартия, де юре, докато всъщност продължаваме да живеем в „затвора” на света, под робството на греха и Сатана.

Второ, ако наистина искаме този нов живот да го търсим активно и да изпитваме себе си – дали реално сме достигнали нещо или единствено лъжем себе си. Две критерия с които можем да започнем това изпитване:

-          Имаме ли признаците на един жив човек в себе си или не

-          Ако все пак живеем – от плътта ли е живота ни (и всяко едно нещо в него) или от Духа.

Естествено ние всички сме далеч от съвършенство и – колкото и да сме духовни - в живота ни винаги ще има и нещо от „стария човек”, от плътта.   Но посоката и стремежа ни трябва да бъдат ясни – да търсим това, което е от Духа. Понеже:

„…който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.”

(Галатяни 6:8)

Амин.

Старият и Новият Кръст

Е. У. Тоузър

(източник - http://www.salvation-bulgaria.blogspot.de/2014/03/blog-post_23.html )

Без никакво предупреждение, но най-вече неусетно всред широките евангелски кръгове навлезе един нов кръст. Той е подобен на стария кръст, но различен: приликите са повърхностни, а различията-фундаментални.

От този нов кръст се пръкна нова философия на християнския живот, а от нея - нови методи на благовестие – нов тип събрания и нов вид проповядване. Новото евангелизиране използва същия език както старото, но съдържанието му е различно, и акцентът не е както преди.

Старият Кръст не би търгувал със света. За надменната Адамова природа той значеше край на пътешествието. Той носеше ефекта на въздействие от присъдата на Синайския Закон. Новият кръст не се противопоставя на човешкия род, по-скоро той е един добър приятел с него, ако е правилно разбран е източник на океан от чисто, добро веселие и невинни удоволствия.

Той позволява на Aдам да живее необезпокояван. Неговата жизнена мотивация остава непроменена, той продължава да живее за собствените си удоволствия, само че сега той се удоволства от хоровото пеене и гледане на религиозни филми, а не от неприлични песни и употреба на силни напитки. Акцентът е все още върху удоволствието, въпреки че забавленията сега са на по-високо морално, ако не и интелектуално ниво.

Новият кръст насърчава нов и напълно различен подход за благовестие. Проповедникът на Евангелието не изисква отказване от стария живот, преди човек да може да получи нов живот. Той не проповядва различен начин на живот, а подобен. Той се стреми да заинтересува публиката, показвайки, че християнството няма непривлекателни изисквания. По-скоро той предлага същите изисквания, както и света, само, че на по-високо ниво.
Това, което сега този погълнат от грях свят следва, е същият продукт, който Евангелието предлага, само че религиозният е по-добър.

Новият кръст не убива грешника, той го пренасочва. Приспособява го в по-чист и по-приятен начин на живот и запазва самоуважението му. На самоизтъкващия се казва : "Ела и се изтъкни, заради Христос". На егоиста – " Ела и се похвали в Господа". На търсача на силни усещания: "Ела и се наслади на спиращите дъха християнски общения". Християнската вест се преиначава в посока на съвременната мода, за да я направи приемлива за обществеността.

Философията, която стои зад този вид неща, може да е искрена, но тази искреност не я предпазва от това да бъде лъжлива. А е лъжлива, защото е сляпа. Тя напълно пропуска целия смисъл и значението на кръста.

Старият кръст е символ на смърт. Той е внезапен, насилствен край за човека. В римско време човек, който поема кръста си и тръгва на път, се сбогувал с приятелите си. Той никога не се връщал назад. Вървял е така до края. Кръстът не прави компромис, не смекчавал и не щадял нищо, той е убивал всичко у човека, напълно и завинаги. Той не се е опитвал да бъде дипломатичен с жертвата си. Той е поразявал жестоко и безмилостно и когато е завършвал работата си, човекът вече не е съществувал.

Над Адамовото племе е произнесена смъртна присъда. Не е смекчена, нито отменена . Бог не може да одобри никой от плодовете на греха, колкото и невинен и привлекателен да изглежда в очите на хората. Бог спасява човека унищожавайки го и след това го възкресява за нов живот.

Евангелизиране, което прокарва приятелски паралел между Божиите и човешките пътища, е фалшиво за Библията и жестоко за душите на слушателите му. Християнската вяра не е паралелна със света, а го пресича. Идвайки при Христос, ние не издигаме стария си живот на едно по-високо ниво, а го оставяме на кръста. Житното зърно трябва да падне в земята и да умре.

Ние, които проповядваме благовестието не трябва да мислим, че сме лица за връзки с обществеността, изпратени да установим добра воля между Христос и света. Не трябва да мислим, че сме изпратени с поръчението да направим Христос приемлив за големия бизнес, пресата, света на спорта или модерното образование. Ние не сме дипломати, а пророци, и нашето послание не предлага компромис, а ултиматум .

Бог предлага живот, но не усъвършенствуван стар живот. Предлаганият от Него живот е живот идващ от смърт. Животът винаги се намира от другата страна на кръста. Всеки, който иска да го има, трябва да премине под гредата . Той трябва да се отрече от себе си и да се съгласи с Божията справедлива присъда срещу него самия.

Какво означава това за отделната личност, за осъдения човек, който би искал да намери живот в Христа Исуса? Как може да претвори тази теология в живота си? Човек трябва само да се покае и да повярва. Той трябва да остави греховете си и да се отрече от себе си. Да не ги покрива, да не ги защитава, и да не се оправдава. Той не трябва да се опитва да преговаря с Бога, а да се наведе под удара на справедливото Божие недоволство и да признае, че заслужава да умре.

Като направи това, нека с доверие и пълно внимание се вгледа във възкръсналия Спасител, и от Него ще дойдат живот, обновление, очистване и сила. Кръстът, който сложи край на земния живот на Исус сега слага край на живота на грешника и силата, която възкреси Христос от мъртвите, сега го възкресява към нов живот заедно с Христос.

Позволете ми да кажа на всеки, който може да възрази на това или да го сметне, че това е само ограничено личното мнение за истината, че Бог е утвърдил това послание с печата на Негово одобрение от времето на Павел до наши дни. Изразено с тези или с други думи, това е смисълът на всички проповеди, смисъл носещ живот и сила в света в продължение на векове. Духовниците, реформаторите, лидерите на възраждането са поставяли върху това своето ударение, а знаменията, чудесата и мощните действия на Светия Дух са свидетелствали за Божието одобрение.

Смеем ли ние, наследниците на такава власт да подправяме истината? Смеем ли с нашите тъпи моливи да коригираме линиите на плана или да променим картината, която се разкри пред нас на планината? Да не бъде. Нека да проповядваме Стария кръст и ще изпитаме старата сила.

За спасенинето

(Част II)

В първата част ( http://todorkichukov.blogspot.com/2013/04/blog-post_30.html) говорихме за разликата между оправдание и спасение (оправданието е част от нашето спасение) и за голямата грешка, която някои правят, като считат че спасението (в смисъла, в който се употребява  в евангелските църкви) визира единствено нашето оправдание.  Сега ще продължа разглеждайки по-подробно какво означава  "спасение" (отново в този смисъл, а не библейската употреба на думата!), както и ще се спра на някои по-важни моменти, които често предизвикват спорове.

"Спасение", най-общо казано, обозначава нашето ново положение в Христос. Когато някой евангелист попита "Спасен ли си?" То всъщност пита "Оправдан ли си чрез вяра в Христос? Приел ли си го за свой личен Господ и Спасител? Бил ли си съвъзкресен с Него и седиш ли сега с Него в небесни места?". Отговорът на всички тези въпроси (могат да се добавят и още) за евангелския християнин се обобщава в една единствена дума - "спасен".  

Как се влиза в това ново положение "в Христос"? По този въпрос всички протестанти са единодушни - спасението е дар от Бог (по благодат), чрез вяра в Исус Христос.  Оттук обаче започват различията и неразбирането.

1. Какво означава "вяра в Исус Христос"? Това не е просто интелектуалното убеждение, че Той съществува или че е Бог, а доверието и упованието в Него и в обещанията Му. Да вярваш в Него означава да се довериш на обещанията Му без още да ги виждаш и - ако желаеш да се изпълнят в твоя живот - да следваш Пътя, който Той ни посочва за изпълнението им.  Всяка друга "вяра" се приближава повече до "вярата" на бесовете отколкото до християнската и трябва да бъде поставена в кавички - тя не е угодна на Бога и не може да ни донесе спасение.
2. Спасението е динамичен процес, а не статично състояние. Не случайно говорим за "новорождение" - ние се раждаме в Христос за нов живот. И - също както в нормалния живот - се раждаме като бебета. Постепенно растем, научаваме се да се храним сами, да се обличаме, ходим на училище и т.н. Живота обаче е в нас от самото начало - останалото е само развитие. Така и новият живот и положение в Христос (спасението) се получава в самото начало. Това обаче е именно началото, а не края на всичко. Неразбирането на това е причина за объркването на мнозина, които вижда в посланията да се говори за спасение в минало свършено, сегашно продължително("изработвайте спасението си") и бъдеще време.  Отговорът е следния:
1. Новият живот и положение в Христос получаваме в момента на новорождението си - затова за спасението може да се говори в минало свършено време.
2. Раждането обаче е само началото на този нов живот и за да заемем мястото, за за което сме определени трябва да "пораснем по всичко в Него" и "да се изобрази Христос в нас". Този растеж  е това, което изработваме сега и той е също част от нашето положение в Христос (тоест от спасението). Понеже не е достатъчно само да се родим - трябва и да пораснем и да станем способни да заемем положението, за което сме призвани. Понеже едно бебе е също толкова неспособно да бъде, да речем, министър председател колкото и един мъртвец. Не само раждането, но и израстването е необходимо.

Тук някой ще попита "А тези, които умират малко след като са се обърнали към Господа?" Да, те са живи в Него - тоест спасени са. И веднага следва въпроса "Тогава значи може да се спаси човек и без израстване?" Не - понеже растежа е част от самия нов живот. Не може едно бебе да е живо и да не расте или да не се храни или да не диша. Така е и с духовните бебета. Ако са наистина живи те ще се хранят и ще растат през цялото време, което Бог им дава на земята (много вероятно растежа да продължава и след това, не знам). Ако не се хранят и не растат това означава или че са вече мъртви или че са в много тежко състояние - опасно близо до смъртта.

Така че спокойно можем да кажем, че "живот"="растеж".   И растежа е част от нашия живот в Христос(т.е. спасението), която е не по-малко важна от самото "раждане".  Затова и можем да кажем, че по този начин "изработваме спасението си" - подготвяме се да заемем мястото, което Бог ни е определил.

 Тук вече идва и нашата отговорност за това как и накъде растем и верни ли сме в нашето призвание- но затова ще говорим по-нататък.  

3. Остана да кажем за спасението в бъдеще време - спасението, което очакваме да се открие.  В момента божието царство е дошло на земята само частично - една "сянка" на истинските неща. Ние самите живеем в тази сянка и не е станало още явно какво ще бъдем - предстои ни една последна трансформация, която ще ни освободи окончателно от робството на греха и смъртта, което наследихме от Адам.  Това е последната част на спасението, която е все още в бъдещето и която очакваме.
2. Увереност в спасението.  За нашата увереност в спасението се говори много. Наистина в Христос Бог ни е снабдил с "всичко необходимо за живота и благочестието". Дори грехът не може вече да ни откъсне от Бога понеже имаме Жертва, при която можем да прибегнем за очистване. Дадено ни е ново естество, което е от Бога и което се наслаждава в заповедите Му, благодат според нуждата на всеки и т.н. Не трябва да се боим, че Сатана със сила ще успее да ни отлъчи от Христос понеже сам Христос казва "никой не може да ги грабне от ръката Ми, понеже Отец Ми, който Ми ги дава е по-голям от всички". Затова и ние можем да имаме увереност и да се "хвалим в Бога".

Всичко това е напълно вярно и истинно, но е само "едната страна на монетата". А "другата страна" е, че

4. Можем да изгубим спасението си. Когато дефинираме спасението като нашето положение в Христос тази възможност става съвсем явна и е изобилно подкрепена с текстове от Писанията. Ап. Петър говори за такива, които първо са "избягали от светските мръсотии чрез познаването на Господа и Спасителя Исуса Христа", но после "пак са се сплели в тях и остават победени " (2 Петр. 2). Той определя това им състояние като "по-лошо от първото"' " Понеже по-добре би било за тях да не бяха познали пътя на правдата, отколкото след като са го познали, да се отвърнат от предадената на тях света заповед. "(ст. 21)

Ап. Павел говори на например на галатяните, че са се "отлъчили от Христа, отпаднали от благодатта".

И накрая цялото послание към евреите е посветено именно на този проблем и изобилства от предупреждения в тази насока.

Как обаче възможността да изгубим спасението си се съчетава с казаното в предната точка? Нали Христос казва "никой не може да ги грабне от ръката Ми"? Никой не може да ни грабне наистина, но кой ще ни попречи сами да слезем? Царството на Сатана е все още тук и ние можем да преминем обратно в него ако решим. Най-ясно и кратко това евангелско послание е обобщено в  Евреи 10:38:

" А който е праведен пред Мене, ще живее чрез вяра; Но ако се дръпне назад, няма да благоволи в него душата Ми "

Но по защо бихме се "дръпнали назад"? Вярвам, че писанието ни дава две главни причини:

1. Съблазън. Съблазънта на света не бива никога да бъде подценявана. И ако в наше време се говори относително по-малко за нея то е не защото тя е намаляла (напротив, дори се е увеличила много според мен), а понеже заблуждението, че в нещата от света няма нищо лошо е де факто вече доминиращо в евангелските среди. Единици са тези, които говорят за съблазните на света и тяхната опасност - повечето предпочитат да замълчат стига да не става дума за някакви много тежки и явни грехове (а в много случаи мълчанието продължава дори и тогава). Резултатата е,  че почти всички християни са "освободени" единствено във въображението си - те са пристрастени към света също както един наркоман към наркотиците и също като него изпадат в абстиненция опитат ли се да се отделят за малко от удоволствията си (не че мнозина изобщо опитват). А когато си готов на всичко за да получиш една "дозичка" ти си роб на "дилъра" (света) и на "доставчика"(Сатана). Понеже "от когото е победен някой, на него роб става".
2. Лъжливото благовестие. Това е отделна тема сама по себе си и не може да бъде разгледана накратко. Най-общо казано друго благовестие означава също така и друг път и друг Христос. Вече споменах за галатяните, а и сам Христос казва на апостолите, че ще има такива които ще искат да ги убият "мислейки, че служат на Бога". Само истинското благовестие и истинския Христос могат да дадат живот и плодовете, обещани в Писанията.  Разбира се, понякога Бог може да има специална милост към искрени хора, които са "хванати" от лъжливо благовестие. Но такива хора обикновено са още неопитни "в учението на правдата" и постепенно надрастват заблудите. Много по-често заблудата е като резултата на закоравяването на сърцето и вероятността да донесе окончателна гибел е огромна...

Какво да кажем в заключение? Спасението  - както се разбира от евангелските вярващи - не се състои единствено от новорождението и прощението на греховете, но и от устояването "в Христос" след това чак до деня, в който този свят (а с него и царството на Сатана) ще премине или поне до нашето "преминаване" от света (смъртта ни).  Затова, както казва и апостола, нека "изработваме спасението си със страх и трепет". Който е още мъртъв в греховете си нека потърси прощение и рождение отгоре. Който вече е роден от Бога нека има радост и увереност, но да внимава да не падне и да положи всички усилия да се намери верен, в онова което Бог му е поверил - и в израстването, и в настойничеството на "многообразната божия благодат" . Понеже и това е част от спасението му, не само новорождението. А накрая Бог е, който ще изпита всичко и ще въздаде на всекиго според делата му.

Амин.

За протестите и революциите

Вчера за първи път се сблъсках лично с протестиращите студенти и, да ви кажа, стана ми много болно. Не само за студентите, естествено, но за мен те са нещо като символ. Понеже ако надеждата, възвишените идеали, красотата, стремежа и вярата в доброто у хората биха имали символ и „лице“ - какво по-добро от това на студентските протести?

Не знам за вас, но аз лично много уважавам хората, които търсят доброто и са готови да се борят и дори да се жертват за него. Уважавам студентите и всички други, които протестират и се борят против мизерното статукво в нашата държава. Уважавам не само тях – понеже това не е първата борба, на която съм свидетел. Уважавам и тези, които се бориха през зимата на 1997г., когато и аз самият бях студент. Много добре си спомням митингите и демонстрациите веднага след 1989г., борбата на изборите след това, които тогавашното въплъщение на надеждата – СДС – загуби. И на следващите, които спечели. И не само тях уважавам. С риск да ядосам някого ще кажа, че уважавам и предишните борци за доброто на народа – комунистите от предкомунистическото време. Понеже като дете (покрай моите баба и дядо) познавах някои от тях. Затова ви моля да не ги бъркате с властоимащите, които се возеха във „Волги“-те. Не, те бяха обикновени хорица, които се бяха борили и жертвали за идеалите си, за това, което сами като младежи са вярвали, че е добро за България. И понеже такива хора нямаше как да са удобни на управляващите, бяха натикани в „трета глуха“ - с едно звание „активен борец против фашизма и капитализма“ (и тук там някоя инвалидна пенсийка) за награда. А за някои от тях, които са си позволявали да се противопоставят на свещената „партийна линия“ се говореше, че братята им комунисти са се погрижили да замълчат завинаги... Аз лично не съм изследвал съдбата им, нито имам някакви доказателства, но знаете как е в малкия град – хората се познават... и говорят разни неща.

Защо ви пиша днес всички тези неща? За да си спомните. Може би някои от вас са се ентусиазирали покрай големите думи – в България се раждало гражданското общество, това било началото на промяната и т.н. Спомнете си. Спомнете си как от идеите за равенство и братство се роди Червения звяр, който първо унищожи идеалистите в собствените си редици, които бяха готови да жертват живота си за него. Спомнете си какво се случи с „революциите“ от 1989 и 1997г. И ако по някаква причина си помислите, че това е някаква типично „българска черта“, нещо специфично единствено за нашия манталитети и нашите революции – спомнете си безсмъртната фраза на френския адвокат и революционер Пиер Вернио „Революцията изяжда децата си“.

Пиша ви всичко това – конкретно на вас, 10-ината души, които чете този блог – понеже искам да ви призова да се опитаме да направим нещо, едно последно отчаяно усилие. Смятам, че България умира, българския народ загива. Дано Бог даде да греша за това, но така смятам. Ако изобщо сме свидетели на някакво „начало“, то според мен това е „началото на края“. Вероятно нищо няма да се случи следващите 5-6, дори 10 години. Може би дори до края на живота ни държавата ще просъществува – държавите и народите обикновено не изчезват чак толкова бързо. Най-вероятно процеса ще бъде доста плавен и постепен, но той вече е в ход. Мисля, че почти всички вече го виждат – някои са безразлични, други отчаяни, а трети се опитват да променят нещо. Дори обаче тези, които се борят не знаят как да го направят, нямат „ключа“, който би могъл да им донесе успех. Ние, християните имаме този „ключ“ - поне теоретически. Знаем защо плътската борба срещу злото е обречена (поне на теория) и (отново на теория) би трябвало да познаваме единственият Път, който може да донесе успех.

Затова искам да ви призова – опитайте се да направите нещо. Молете се. Опитвайте се да помагате на хората. Работете. Може би не точно сега е момента - на мига да направите нещо. Може би не и утре. Но не отлагайте повече отколкото трябва.

Не искам да звуча като някой от модерните проповедници, които манипулират емоциите на хората. Не искам да се ентусиазирате, да тръгнете да вършите глупости и после да изглеждате смешни. Не искам да се натоварите (под влияние на емоциите) с повече отколкото можете да носите и – след седмица, месец или година – да рухнете под бремето, което сами сте си наложили. Не искам нищо от това да се случи – затова преценете добре силите, желанието и възможностите си. Но знайте, че другата страна на проблема също е реална – хората загиват. Днешните идеалисти, които протестират в името на „една по-добра България“ са утрешните циници, които ще са се убедили „от собствен опит“, че идеализма е празна работа, и че единственото смислено нещо в живота е личното облагодетелстване , па ако ще „след мен и потоп“.

Затова нека се опитваме да правим каквото е по силите ни. Да подкрепяме всичко, което е добро. Да даваме пример – личен пример – кое е правилно, какво значи човек да е добър и достоен и какъв е пътя да се постигне това. Да вършим каквото можем всеки ден – дори и да е малко. Да се опитваме да показваме верния път, за който вярваме, че единствен води към спасение...

Това не е работа за ден или два, но за цял живот. Уинстън Чърчил беше казал „Нямам да предложа нищо друго освен кръв, тежък труд, сълзи и пот.“. Такова е и нашето дело, в което ние сме се кръстили да участваме. Това означава да си християнин. Затова нека оставим всичко друго и да се стремим да бъдем това, за което сме призвани. И Бог да ни помага.

Вяра и реалност

Напоследък съм необичайно благословен. Може би защото съм малко болен. Бог използва болестта за да ми покаже големи неща – неща, за които мечтая от дълго време. Защо не е избрал да ми говори по някакъв друг начин (например с глас от небето) не знам, а и не ми е работа да се интересувам. Факт е обаче, че ако можех да избирам дали да се разболея и да получа благословенията (или да не се разболявам и да не ги получа) бих избрал да се разболея. Естествено, че предпочитам да съм здрав – кой не предпочита? Но щом Бог е избрал да действа по този начин – благодаря на Бога. Важното е, че действа. И ако се окаже, че още не е свършил... в такъв случай не бързам да оздравявам.

Това не е първата болест, която Бог използва в живота ми. И, освен ако не умра скоро, едва ли ще бъде и последната. Разбира се веднага ни идва на ума стиха „Всичко съдейства за доброто на тия, които любят Бога...“ (Римляни 8:28). Вярваме ли всички в това? Естествено, че вярваме – нали тези думи на ап. Павел са част от Библията. Поне така ще ви отговори всеки християнин, когото попитате. В същото време обаче действията ни говорят съвсем друго. Обикновено прекарваме много повече време в опити да „нагласим“ обстоятелствата в живота си според нашия вкус, отколкото да търсим доброто от това, което Бог е допуснал в живота ни. Какво означава това? Означава нещо много просто – означава, че всъщност не вярваме. Може да казваме, че вярваме. Може дори да мислим, че вярваме. Но действията ни показват в какво реално вярваме в сърцето си.

Вярата и реалността, в която живеем всъщност са много пряко свързани – поне реалността на Божието царство. Понеже макар и пълнотата на Божието царство да е все още в бъдещето, то неговата „сянка“ е вече тук. Божието царство е вече реалност – макар и не в пълнота – и ние можем да влезем в него единствено чрез вяра. Не че вярата е единственото условие, но тя е безусловно необходима. Ако нямаме вяра няма да успеем – каквото и друго да имаме. И така, имаме ли вяра? На думи – много. Но от тази „жива“ вяра, която единствено може да произведе живот имаме много малко. А тя единствена може да произведе реалността на Божието царство. Помислете за всички поучения на Исус и апостолите, които се отнасят за „сега“, за това което вече е дошло. „Не се безпокойте за утрешния ден“. Колко от нас не се безпокоят? „Не обичайте света нито това което е от света“. Колко от нас не го обичат? „Радвайте се когато попадате в разни изпитни“, Колко от нас се радват? Списъка може да се продължи почти безкрайно – само върху проповедта на планината (Матей 5-7) може да се напише една малка книга. И факт е, че за почти всички обещания на нас ни липсва тази вяра, която може да ги превърне в реалност. Да продължа примера с моята болест:

Ако вместо да си отворя очите да видя (и ума да разбера) това, което Бог ми показва чрез тези обстоятелства, аз ги затворя и се впусна сляпо да търся „оздравяване“ на всяка цена(все едно дали по лекари или по църквите) – какво ще получа в крайна сметка? Не „добро“, а единствено фрустрация. И не Бог ще е виновен за това, а моята липса на вяра и упование в Неговото обещание, които единствени могат да го превърнат в реалност... 

Доколко имаме действително такава вяра и упование в живота си и доколко просто говорим празни приказки? Това вече всеки за себе си трябва да се опита да прецени. Но едно мога да кажа със сигурност – липсва ли реалната вяра в живота ни не можем да очакваме да дойде и реалността на обещанията, реалността на Божието царство.

За любовта и съвършенството

А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенството.“

(Колосяни 3:14)

Защо любовта свързва всичките ни добродетели и дела в съвършенство? Понеже „вярата действа чрез любов“ или, с други думи казано, единственият начин да вършим правилно Божиите дела е да имаме Неговото отношение към себе си и света. Понеже – ако отношението ни е неправилно – ние няма да виждаме света така както Бог го вижда. А когато представата ни за света (в това число и за нас самите!) е изкривена, тогава очевидно и ще действаме грешно. Ще мълчим когато трябва да говорим и ще говорим когато трябва да мълчим. Ще прощаваме когато трябва да изобличим и ще изобличаваме когато трябва да простим. Ще действаме когато трябва да претърпим и ще търпим когато би трябвало да действаме... Нашите реакции ще бъдат неадекватни на реалните Божии намерения и цели понеже виждането ни за действителността – а оттам и за това какво трябва да се направи – ще бъде различно.

За да можем да вършим Божиите дела, необходимо е преди това да се „настроим“ на Неговата „честота“ - само така можем да живеем в синхрон с Неговата воля. А Неговата честота е любовта – любовта към нас, към братята, към света изобщо. Трябва да разбираме обаче, че Божията любов не е като нашата любов – не бива да мислим, че Бог е „съвсем подобен на нас“. Първо, Божията любов е твърде дълбока и всеобхватна – Божествена, а не човешка. Второ, греха в нас е повредил и любовта и тя често е твърде далеч от първообраза – може да твърде хладка, себична или „страстна“. Може да се изроди просто в желание за „притежаване“ на някого или в неконтролируемо сексуално желание. Тези „видове любов“ имат твърде малко общо с Божията и не биха могли да ни дадат реална представа за нея. Как тогава бихме могли да я познаем? Отговорът е - в Христос. Първо, Той – чрез живота Си – изяви тази любов. И второ, чрез нашето „съединяване“ с Него, ние можем опитно да я познаем. Понеже които са „съблекли стария човек и са се облекли с новия“ имат „ум Христов“. И този нов човек „се подновява в познание по образа на Този, Който го е създал“.

Имайки Христовия ум в себе си и бидейки едно с Него, ние можем реално да погледнем света през Неговите очи. Да го виждаме както Той го вижда. Само така можем да имаме правилното отношение и наистина да вършим Божиите дела – точните дела на точното време и място. Затова и е толкова важно да търсим това „познаване“ и „единение“ с Христос, това преобразяване по Неговия образ, а не просто да залагаме на активността и на принципа „залудо работи, залудо не стой“. Делата „за царството“, които се вършат без личното познаване на Бога, обикновено са безполезни, а много често дори и вредни...

За спасението

„Който даде себе си за нашите грехове, за да ни избави от настоящия нечист свят според волята на нашия Бог и Отец.“ (Галатяни 1:4)

Какво разбираме днес под думата „спасение“? В евангелските църкви употребяваме тази дума непрекъснато - „Спасен ли си?“, „Еди кой си се спаси вчера“ и т.н. - но наясно ли сме от какво всъщност сме спасени? Думата „спасение“ е станала синоним на оправдание – под спасение ние разбираме единствено Божията прошка на греховете ни и избягване на заслуженото наказание. Това, за което говорим, е всъщност оправданието. Оправданието е част от спасението, но двете не са едно и също – спасението е нещо много по-голямо. Христос дойде за да ни избави от „настоящия нечестив свят“ и от греховете ни – не просто да издаде „оправдателна присъда“ за нечестивите. Много важно е да разберем разликата между двете! Оправданието е част от спасението и то е необходимо – всички ние сме неправедни и е необходимо да бъдем оправдани. Но оправданието всъщност просто предшества истинската цел на спасението – спасението ни от греха и осиновлението ни в Исус Христос. Понеже „Той е Който ще спаси людете Си от греховете им“ (Матей 1:21). Да ни спаси от греха, който ни владее, да ни съвъзкреси и да ни „тури да седим с Него в небесни места“ (Ефесяни 2:6) – ето това е истинското спасение!

Смъртоносната грешка на съвременния евангелизъм се състои именно в това, че се опитва да отдели оправданието от спасението. Понеже проповедниците не желаят да проповядват за истинското ни велико призвание – понеже то си има цена и тази цена е собствения ни живот – те се опитват да вземат само „приятната част“, оправданието. „Чрез вяра ти си оправдан, няма да бъдеш наказан за греховете си и ще имаш вечен живот с Бога“. Каква велика истина... и каква невероятна лъжа! Истина, понеже всяка една дума е вярна. И лъжа, понеже оправданието не може да бъде отделено (и прието отделно) от цялото. Избавлението ни от греха, от „настоящия нечист свят“, от полагащото ни се наказание (оправданието), „преселването“ ни „в небесни места“ - всичко това е едно цяло, което общо наричаме „спасение“ и което е възможно единствено „в Христа Исуса“ чрез нашето участие в Неговите смърт и възкресение. Съединявайки се и бидейки в Него, ние получаваме всички тези неща. Не може да вземем от Исус това, което ни харесва, а другото да оставим – или сме едно с Него и имаме всичко или не сме едно с Него и нямаме нищо. Ако си наистина „в Христос“ тогава твоя живот е в Него, ти живееш „в небесни места“, избавен си от „настоящия нечестив свят“ и от греха, оправдан си и греховете ти са покрити. Ако не си „в Христос“ - тогава нямаш нито едно от тези неща.

Бог не ни е оставил да се „чудим“ спасени ли сме или не, простени ли са в действителност греховете ни или не - ние сами си причиняваме тази несигурност, опитвайки се да „вземе“ от спасението единствено оправданието и да спрем дотам. Казахме вече, че това не може да стане – спасението е едно цяло. И ако самото прощение на греховете е невидимо, то спасението от света, от греха, единението ни с Христос в небесни места – това са неща съвсем реални и лесно можем да изпитаме себе си дали ги имаме. Ако отговорът е „да“ - тогава можем да имаме увереност и за прошката. Ако отговорът е „не“... тогава най-вероятно не сме и оправдани. Понеже отделим ли се от Христос губим и оправданието си заедно с всичко останало. Ап. Петър казва за тези, които са се върнали назад, че положението им е дори по-тежко отколкото преди:
2 Петрово 2

20 Понеже, ако, след като са избягали от светските мръсотии чрез познаването на Господа и Спасителя Исуса Христа, те пак са се сплели в тях и остават победени, то последното им състояние е станало по-лошо от първото.

21 Понеже по-добре би било за тях да не бяха познали пътя на правдата, отколкото след като са го познали, да се отвърнат от предадената на тях света заповед.

Пак ще кажа няма как да отстъпим от Христос само в едно нещо – понеже Той е всичко! Имаме ли Него, имаме всичко. Нямаме ли Него – нямаме нищо. Ако „слезем“ от небесното си жилище отново в света ние се „отделяме“ от Христос, вече не сме едно с Него. А бъдем ли „отсечени“ от Него, губим всичко – включително и оправданието си. Иначе ап. Петър нямаше да каже, че „по-добре би било за тях да не бяха познали пътя на правдата, отколкото след като са го познали, да се отвърнат от предадената на тях света заповед.“, а нещо от рода на „Жалко наистина, че са изгубили „първата си ревност“, но добре че все пак са се „спасили“. Кое от двете би казал твоя пастир? И смяташ ли, че прави услуга на хората като ги успокоява, че всичко е наред докато те всъщност вървят към гибелта си? Според мен не. Длъжни сме да кажем на хората истината дори и с риск да ги разгневим. Естествено нужни са и любов и такт (а не просто една „голяма тояга“), но хората трябва да чуят. А след това вече всеки да избира за себе си на кого ще вярва и кой път ще поеме...