За спасението

„Който даде себе си за нашите грехове, за да ни избави от настоящия нечист свят според волята на нашия Бог и Отец.“ (Галатяни 1:4)

Какво разбираме днес под думата „спасение“? В евангелските църкви употребяваме тази дума непрекъснато - „Спасен ли си?“, „Еди кой си се спаси вчера“ и т.н. - но наясно ли сме от какво всъщност сме спасени? Думата „спасение“ е станала синоним на оправдание – под спасение ние разбираме единствено Божията прошка на греховете ни и избягване на заслуженото наказание. Това, за което говорим, е всъщност оправданието. Оправданието е част от спасението, но двете не са едно и също – спасението е нещо много по-голямо. Христос дойде за да ни избави от „настоящия нечестив свят“ и от греховете ни – не просто да издаде „оправдателна присъда“ за нечестивите. Много важно е да разберем разликата между двете! Оправданието е част от спасението и то е необходимо – всички ние сме неправедни и е необходимо да бъдем оправдани. Но оправданието всъщност просто предшества истинската цел на спасението – спасението ни от греха и осиновлението ни в Исус Христос. Понеже „Той е Който ще спаси людете Си от греховете им“ (Матей 1:21). Да ни спаси от греха, който ни владее, да ни съвъзкреси и да ни „тури да седим с Него в небесни места“ (Ефесяни 2:6) – ето това е истинското спасение!

Смъртоносната грешка на съвременния евангелизъм се състои именно в това, че се опитва да отдели оправданието от спасението. Понеже проповедниците не желаят да проповядват за истинското ни велико призвание – понеже то си има цена и тази цена е собствения ни живот – те се опитват да вземат само „приятната част“, оправданието. „Чрез вяра ти си оправдан, няма да бъдеш наказан за греховете си и ще имаш вечен живот с Бога“. Каква велика истина... и каква невероятна лъжа! Истина, понеже всяка една дума е вярна. И лъжа, понеже оправданието не може да бъде отделено (и прието отделно) от цялото. Избавлението ни от греха, от „настоящия нечист свят“, от полагащото ни се наказание (оправданието), „преселването“ ни „в небесни места“ - всичко това е едно цяло, което общо наричаме „спасение“ и което е възможно единствено „в Христа Исуса“ чрез нашето участие в Неговите смърт и възкресение. Съединявайки се и бидейки в Него, ние получаваме всички тези неща. Не може да вземем от Исус това, което ни харесва, а другото да оставим – или сме едно с Него и имаме всичко или не сме едно с Него и нямаме нищо. Ако си наистина „в Христос“ тогава твоя живот е в Него, ти живееш „в небесни места“, избавен си от „настоящия нечестив свят“ и от греха, оправдан си и греховете ти са покрити. Ако не си „в Христос“ - тогава нямаш нито едно от тези неща.

Бог не ни е оставил да се „чудим“ спасени ли сме или не, простени ли са в действителност греховете ни или не - ние сами си причиняваме тази несигурност, опитвайки се да „вземе“ от спасението единствено оправданието и да спрем дотам. Казахме вече, че това не може да стане – спасението е едно цяло. И ако самото прощение на греховете е невидимо, то спасението от света, от греха, единението ни с Христос в небесни места – това са неща съвсем реални и лесно можем да изпитаме себе си дали ги имаме. Ако отговорът е „да“ - тогава можем да имаме увереност и за прошката. Ако отговорът е „не“... тогава най-вероятно не сме и оправдани. Понеже отделим ли се от Христос губим и оправданието си заедно с всичко останало. Ап. Петър казва за тези, които са се върнали назад, че положението им е дори по-тежко отколкото преди:
2 Петрово 2

20 Понеже, ако, след като са избягали от светските мръсотии чрез познаването на Господа и Спасителя Исуса Христа, те пак са се сплели в тях и остават победени, то последното им състояние е станало по-лошо от първото.

21 Понеже по-добре би било за тях да не бяха познали пътя на правдата, отколкото след като са го познали, да се отвърнат от предадената на тях света заповед.

Пак ще кажа няма как да отстъпим от Христос само в едно нещо – понеже Той е всичко! Имаме ли Него, имаме всичко. Нямаме ли Него – нямаме нищо. Ако „слезем“ от небесното си жилище отново в света ние се „отделяме“ от Христос, вече не сме едно с Него. А бъдем ли „отсечени“ от Него, губим всичко – включително и оправданието си. Иначе ап. Петър нямаше да каже, че „по-добре би било за тях да не бяха познали пътя на правдата, отколкото след като са го познали, да се отвърнат от предадената на тях света заповед.“, а нещо от рода на „Жалко наистина, че са изгубили „първата си ревност“, но добре че все пак са се „спасили“. Кое от двете би казал твоя пастир? И смяташ ли, че прави услуга на хората като ги успокоява, че всичко е наред докато те всъщност вървят към гибелта си? Според мен не. Длъжни сме да кажем на хората истината дори и с риск да ги разгневим. Естествено нужни са и любов и такт (а не просто една „голяма тояга“), но хората трябва да чуят. А след това вече всеки да избира за себе си на кого ще вярва и кой път ще поеме...