За спасенинето

(Част II)

В първата част ( http://todorkichukov.blogspot.com/2013/04/blog-post_30.html) говорихме за разликата между оправдание и спасение (оправданието е част от нашето спасение) и за голямата грешка, която някои правят, като считат че спасението (в смисъла, в който се употребява  в евангелските църкви) визира единствено нашето оправдание.  Сега ще продължа разглеждайки по-подробно какво означава  "спасение" (отново в този смисъл, а не библейската употреба на думата!), както и ще се спра на някои по-важни моменти, които често предизвикват спорове.

"Спасение", най-общо казано, обозначава нашето ново положение в Христос. Когато някой евангелист попита "Спасен ли си?" То всъщност пита "Оправдан ли си чрез вяра в Христос? Приел ли си го за свой личен Господ и Спасител? Бил ли си съвъзкресен с Него и седиш ли сега с Него в небесни места?". Отговорът на всички тези въпроси (могат да се добавят и още) за евангелския християнин се обобщава в една единствена дума - "спасен".  

Как се влиза в това ново положение "в Христос"? По този въпрос всички протестанти са единодушни - спасението е дар от Бог (по благодат), чрез вяра в Исус Христос.  Оттук обаче започват различията и неразбирането.

1. Какво означава "вяра в Исус Христос"? Това не е просто интелектуалното убеждение, че Той съществува или че е Бог, а доверието и упованието в Него и в обещанията Му. Да вярваш в Него означава да се довериш на обещанията Му без още да ги виждаш и - ако желаеш да се изпълнят в твоя живот - да следваш Пътя, който Той ни посочва за изпълнението им.  Всяка друга "вяра" се приближава повече до "вярата" на бесовете отколкото до християнската и трябва да бъде поставена в кавички - тя не е угодна на Бога и не може да ни донесе спасение.
2. Спасението е динамичен процес, а не статично състояние. Не случайно говорим за "новорождение" - ние се раждаме в Христос за нов живот. И - също както в нормалния живот - се раждаме като бебета. Постепенно растем, научаваме се да се храним сами, да се обличаме, ходим на училище и т.н. Живота обаче е в нас от самото начало - останалото е само развитие. Така и новият живот и положение в Христос (спасението) се получава в самото начало. Това обаче е именно началото, а не края на всичко. Неразбирането на това е причина за объркването на мнозина, които вижда в посланията да се говори за спасение в минало свършено, сегашно продължително("изработвайте спасението си") и бъдеще време.  Отговорът е следния:
1. Новият живот и положение в Христос получаваме в момента на новорождението си - затова за спасението може да се говори в минало свършено време.
2. Раждането обаче е само началото на този нов живот и за да заемем мястото, за за което сме определени трябва да "пораснем по всичко в Него" и "да се изобрази Христос в нас". Този растеж  е това, което изработваме сега и той е също част от нашето положение в Христос (тоест от спасението). Понеже не е достатъчно само да се родим - трябва и да пораснем и да станем способни да заемем положението, за което сме призвани. Понеже едно бебе е също толкова неспособно да бъде, да речем, министър председател колкото и един мъртвец. Не само раждането, но и израстването е необходимо.

Тук някой ще попита "А тези, които умират малко след като са се обърнали към Господа?" Да, те са живи в Него - тоест спасени са. И веднага следва въпроса "Тогава значи може да се спаси човек и без израстване?" Не - понеже растежа е част от самия нов живот. Не може едно бебе да е живо и да не расте или да не се храни или да не диша. Така е и с духовните бебета. Ако са наистина живи те ще се хранят и ще растат през цялото време, което Бог им дава на земята (много вероятно растежа да продължава и след това, не знам). Ако не се хранят и не растат това означава или че са вече мъртви или че са в много тежко състояние - опасно близо до смъртта.

Така че спокойно можем да кажем, че "живот"="растеж".   И растежа е част от нашия живот в Христос(т.е. спасението), която е не по-малко важна от самото "раждане".  Затова и можем да кажем, че по този начин "изработваме спасението си" - подготвяме се да заемем мястото, което Бог ни е определил.

 Тук вече идва и нашата отговорност за това как и накъде растем и верни ли сме в нашето призвание- но затова ще говорим по-нататък.  

3. Остана да кажем за спасението в бъдеще време - спасението, което очакваме да се открие.  В момента божието царство е дошло на земята само частично - една "сянка" на истинските неща. Ние самите живеем в тази сянка и не е станало още явно какво ще бъдем - предстои ни една последна трансформация, която ще ни освободи окончателно от робството на греха и смъртта, което наследихме от Адам.  Това е последната част на спасението, която е все още в бъдещето и която очакваме.
2. Увереност в спасението.  За нашата увереност в спасението се говори много. Наистина в Христос Бог ни е снабдил с "всичко необходимо за живота и благочестието". Дори грехът не може вече да ни откъсне от Бога понеже имаме Жертва, при която можем да прибегнем за очистване. Дадено ни е ново естество, което е от Бога и което се наслаждава в заповедите Му, благодат според нуждата на всеки и т.н. Не трябва да се боим, че Сатана със сила ще успее да ни отлъчи от Христос понеже сам Христос казва "никой не може да ги грабне от ръката Ми, понеже Отец Ми, който Ми ги дава е по-голям от всички". Затова и ние можем да имаме увереност и да се "хвалим в Бога".

Всичко това е напълно вярно и истинно, но е само "едната страна на монетата". А "другата страна" е, че

4. Можем да изгубим спасението си. Когато дефинираме спасението като нашето положение в Христос тази възможност става съвсем явна и е изобилно подкрепена с текстове от Писанията. Ап. Петър говори за такива, които първо са "избягали от светските мръсотии чрез познаването на Господа и Спасителя Исуса Христа", но после "пак са се сплели в тях и остават победени " (2 Петр. 2). Той определя това им състояние като "по-лошо от първото"' " Понеже по-добре би било за тях да не бяха познали пътя на правдата, отколкото след като са го познали, да се отвърнат от предадената на тях света заповед. "(ст. 21)

Ап. Павел говори на например на галатяните, че са се "отлъчили от Христа, отпаднали от благодатта".

И накрая цялото послание към евреите е посветено именно на този проблем и изобилства от предупреждения в тази насока.

Как обаче възможността да изгубим спасението си се съчетава с казаното в предната точка? Нали Христос казва "никой не може да ги грабне от ръката Ми"? Никой не може да ни грабне наистина, но кой ще ни попречи сами да слезем? Царството на Сатана е все още тук и ние можем да преминем обратно в него ако решим. Най-ясно и кратко това евангелско послание е обобщено в  Евреи 10:38:

" А който е праведен пред Мене, ще живее чрез вяра; Но ако се дръпне назад, няма да благоволи в него душата Ми "

Но по защо бихме се "дръпнали назад"? Вярвам, че писанието ни дава две главни причини:

1. Съблазън. Съблазънта на света не бива никога да бъде подценявана. И ако в наше време се говори относително по-малко за нея то е не защото тя е намаляла (напротив, дори се е увеличила много според мен), а понеже заблуждението, че в нещата от света няма нищо лошо е де факто вече доминиращо в евангелските среди. Единици са тези, които говорят за съблазните на света и тяхната опасност - повечето предпочитат да замълчат стига да не става дума за някакви много тежки и явни грехове (а в много случаи мълчанието продължава дори и тогава). Резултатата е,  че почти всички християни са "освободени" единствено във въображението си - те са пристрастени към света също както един наркоман към наркотиците и също като него изпадат в абстиненция опитат ли се да се отделят за малко от удоволствията си (не че мнозина изобщо опитват). А когато си готов на всичко за да получиш една "дозичка" ти си роб на "дилъра" (света) и на "доставчика"(Сатана). Понеже "от когото е победен някой, на него роб става".
2. Лъжливото благовестие. Това е отделна тема сама по себе си и не може да бъде разгледана накратко. Най-общо казано друго благовестие означава също така и друг път и друг Христос. Вече споменах за галатяните, а и сам Христос казва на апостолите, че ще има такива които ще искат да ги убият "мислейки, че служат на Бога". Само истинското благовестие и истинския Христос могат да дадат живот и плодовете, обещани в Писанията.  Разбира се, понякога Бог може да има специална милост към искрени хора, които са "хванати" от лъжливо благовестие. Но такива хора обикновено са още неопитни "в учението на правдата" и постепенно надрастват заблудите. Много по-често заблудата е като резултата на закоравяването на сърцето и вероятността да донесе окончателна гибел е огромна...

Какво да кажем в заключение? Спасението  - както се разбира от евангелските вярващи - не се състои единствено от новорождението и прощението на греховете, но и от устояването "в Христос" след това чак до деня, в който този свят (а с него и царството на Сатана) ще премине или поне до нашето "преминаване" от света (смъртта ни).  Затова, както казва и апостола, нека "изработваме спасението си със страх и трепет". Който е още мъртъв в греховете си нека потърси прощение и рождение отгоре. Който вече е роден от Бога нека има радост и увереност, но да внимава да не падне и да положи всички усилия да се намери верен, в онова което Бог му е поверил - и в израстването, и в настойничеството на "многообразната божия благодат" . Понеже и това е част от спасението му, не само новорождението. А накрая Бог е, който ще изпита всичко и ще въздаде на всекиго според делата му.

Амин.

За спасението

„Който даде себе си за нашите грехове, за да ни избави от настоящия нечист свят според волята на нашия Бог и Отец.“ (Галатяни 1:4)

Какво разбираме днес под думата „спасение“? В евангелските църкви употребяваме тази дума непрекъснато - „Спасен ли си?“, „Еди кой си се спаси вчера“ и т.н. - но наясно ли сме от какво всъщност сме спасени? Думата „спасение“ е станала синоним на оправдание – под спасение ние разбираме единствено Божията прошка на греховете ни и избягване на заслуженото наказание. Това, за което говорим, е всъщност оправданието. Оправданието е част от спасението, но двете не са едно и също – спасението е нещо много по-голямо. Христос дойде за да ни избави от „настоящия нечестив свят“ и от греховете ни – не просто да издаде „оправдателна присъда“ за нечестивите. Много важно е да разберем разликата между двете! Оправданието е част от спасението и то е необходимо – всички ние сме неправедни и е необходимо да бъдем оправдани. Но оправданието всъщност просто предшества истинската цел на спасението – спасението ни от греха и осиновлението ни в Исус Христос. Понеже „Той е Който ще спаси людете Си от греховете им“ (Матей 1:21). Да ни спаси от греха, който ни владее, да ни съвъзкреси и да ни „тури да седим с Него в небесни места“ (Ефесяни 2:6) – ето това е истинското спасение!

Смъртоносната грешка на съвременния евангелизъм се състои именно в това, че се опитва да отдели оправданието от спасението. Понеже проповедниците не желаят да проповядват за истинското ни велико призвание – понеже то си има цена и тази цена е собствения ни живот – те се опитват да вземат само „приятната част“, оправданието. „Чрез вяра ти си оправдан, няма да бъдеш наказан за греховете си и ще имаш вечен живот с Бога“. Каква велика истина... и каква невероятна лъжа! Истина, понеже всяка една дума е вярна. И лъжа, понеже оправданието не може да бъде отделено (и прието отделно) от цялото. Избавлението ни от греха, от „настоящия нечист свят“, от полагащото ни се наказание (оправданието), „преселването“ ни „в небесни места“ - всичко това е едно цяло, което общо наричаме „спасение“ и което е възможно единствено „в Христа Исуса“ чрез нашето участие в Неговите смърт и възкресение. Съединявайки се и бидейки в Него, ние получаваме всички тези неща. Не може да вземем от Исус това, което ни харесва, а другото да оставим – или сме едно с Него и имаме всичко или не сме едно с Него и нямаме нищо. Ако си наистина „в Христос“ тогава твоя живот е в Него, ти живееш „в небесни места“, избавен си от „настоящия нечестив свят“ и от греха, оправдан си и греховете ти са покрити. Ако не си „в Христос“ - тогава нямаш нито едно от тези неща.

Бог не ни е оставил да се „чудим“ спасени ли сме или не, простени ли са в действителност греховете ни или не - ние сами си причиняваме тази несигурност, опитвайки се да „вземе“ от спасението единствено оправданието и да спрем дотам. Казахме вече, че това не може да стане – спасението е едно цяло. И ако самото прощение на греховете е невидимо, то спасението от света, от греха, единението ни с Христос в небесни места – това са неща съвсем реални и лесно можем да изпитаме себе си дали ги имаме. Ако отговорът е „да“ - тогава можем да имаме увереност и за прошката. Ако отговорът е „не“... тогава най-вероятно не сме и оправдани. Понеже отделим ли се от Христос губим и оправданието си заедно с всичко останало. Ап. Петър казва за тези, които са се върнали назад, че положението им е дори по-тежко отколкото преди:
2 Петрово 2

20 Понеже, ако, след като са избягали от светските мръсотии чрез познаването на Господа и Спасителя Исуса Христа, те пак са се сплели в тях и остават победени, то последното им състояние е станало по-лошо от първото.

21 Понеже по-добре би било за тях да не бяха познали пътя на правдата, отколкото след като са го познали, да се отвърнат от предадената на тях света заповед.

Пак ще кажа няма как да отстъпим от Христос само в едно нещо – понеже Той е всичко! Имаме ли Него, имаме всичко. Нямаме ли Него – нямаме нищо. Ако „слезем“ от небесното си жилище отново в света ние се „отделяме“ от Христос, вече не сме едно с Него. А бъдем ли „отсечени“ от Него, губим всичко – включително и оправданието си. Иначе ап. Петър нямаше да каже, че „по-добре би било за тях да не бяха познали пътя на правдата, отколкото след като са го познали, да се отвърнат от предадената на тях света заповед.“, а нещо от рода на „Жалко наистина, че са изгубили „първата си ревност“, но добре че все пак са се „спасили“. Кое от двете би казал твоя пастир? И смяташ ли, че прави услуга на хората като ги успокоява, че всичко е наред докато те всъщност вървят към гибелта си? Според мен не. Длъжни сме да кажем на хората истината дори и с риск да ги разгневим. Естествено нужни са и любов и такт (а не просто една „голяма тояга“), но хората трябва да чуят. А след това вече всеки да избира за себе си на кого ще вярва и кой път ще поеме...