Свобода или робство

Представете си един затвор. В него, естествено, са затворени престъпници – хора, които са определени като опасни или незаслужаващи да бъдат част от обществото. Изведнъж всички тези хора получават помилване – вече са свободни и могат да излязат на свобода. Каква чудесна новина! Или може би… не е чак толкова чудесна?

Предполагам всички християни (освен ако не сте повярвали вчера) сме чували много пъти подобни сравнения, с които ни е обяснявано какво е направил за нас Христос. Той дойде и ни освободи, слава на Бога и т.н.  И така, ние вече сме свободни от робството на греха, света и дявола и сме пълноправни и свободни граждани на Неговото царство. Дотук – чудесно. Оттук нататък обаче какво?

Да се върнем пак към нашия затвор. Представете си, че вие сте един от тези затворници. Осъдени сте още като дете и сте прекарали целия си живот там. Сега изведнъж идва свободата – можете да излезете и да бъдете свободни. На пръв поглед чудесно, но… Заедно със свободата вървят множество отговорности.  В затвора може да няма свобода, живота може да е мизерен, но все пак е уреден. Храната идва точно на времето си, подслона ви е осигурен. Въобще всички минимални нужди,  необходими за живота са подсигурени, има предполагам (никога не съм бил в затвор) дори и някакви минимални социална среда и удоволствия. За всички тези неща в света отвън ще трябва да се грижите сам. Ще трябва сам да си търсите работа, жилище, да учите за да постигнете квалификация и т.н. Ще трябва да участвате в много битки, да преживеете много трудности. Ако срещу това ви се предложи живота на затвора -  един живот на ограничена свобода и посредственост, но все пак без необходимостта да поемате отговорност и да се борите сам – какво ще изберете?  Според мен – колкото и странно да звучи – много хора (да не кажа повечето) ще изберат сигурността, макар и с цената на свободата си.

Да се върнем сега отново към нашия християнски живот. Примера със затвора не е напълно аналогичен, понеже – веднъж освободени -  ние не сме оставени сами на себе си, но Бог е който се грижи за нас. Ние влизаме в Неговата почива и си почиваме от собствените си дела. И все пак… Светът, този затвор, от който сме освободени, е едно доста добре уредено място , в което сме прекарали целия си живот.  В него има правила и сигурност – макар и измамна. Има и своите дребни удоволствия.  И колко християни са готови да го напуснат за да се сблъскат с непознатото, с борбите и трудностите в духовния свят, уповавайки се единствено на Божиите обещания? Малцина, оказва се. Дори в църквите множеството е доброволно приело ролята на добитък (говоря по принцип, винаги има изключения), над който властва местната църковна клика, обикновено в лицето на пастира. На повечето хора обаче така им харесва понеже ги избавя от необходимостта сами да се борят в духовния живот, който от своя страна е сведен до редица прости задължения от типа на „присъствай редовно на богослужение”, „давай дарение”, „прави каквото ти казва пастира” и т.н.  Не че тези неща сами по себе си са лоши – добре е и да се събираш с братята, и да даваш, и да се покоряваш на съответните авторитети. Просто те са част от живота, но не самият живот. Лесно могат да се изпълняват и от хора, които реално не водят духовен живот. И вероятно повечето са такива – защото така е много по-лесно.  Тук някой ще каже „Това не се отнася за мен, аз ходя на църква и имам много активен духовен живот.” Възможно е да е така, но добре ще сториш да изпиташ себе си – не заради мен, а заради теб самия и заради собствения ти живот. Ще ти предложа двата критерия, които – макар да са далеч от изчерпателност – използвам обикновено за себе си:

1. Животът е жив (както се пееше в една известна навремето песен). Ако наистина си жив ти ще притежаваш характеристиките на живот.
1. Ще растеш и ще се развиваш

Няма естествен живот без растеж и развитие. В духовния живот също е така. Ако си жив ще израстваш духовно. Всеки следващ  ден ще ставаш все по-„голям” и „развит”, все по-близо до „пълнолетно мъжество”, до образа на самия Христос.  Наблюдава ли се такава промяна в живота ти и хората около теб свидетелстват ли за нея?

2. „Реки от жива вода ще текат от утробата ти”

Всички ние сме части от едно тяло, а органите в едно тяло не живеят изолирано – те си взаимодействат, работят един за друг. Според това каква част си в Тялото служиш ли на останалите, тече ли Божията благодат през теб към тях? Може да си наскоро повярвал или да имаш множество проблеми в момента, които ти пречат. Може би все още нямаш голяма ефективност, по-често си в тежест отколкото в помощ - това са нормални неща. Но истинския живот в Тялото се характеризира с една жива „връзка” между членовете – те не могат един без друг. Имаш ли подобна връзка с другите или поне вътрешния копнеж и търсене за подобна връзка и подобни взаимоотношения? Те никак не са лесни (както може да потвърди всеки, който е в близко общение с чужди за него хора), нито са приятни за плътта, но въпреки това вътрешния копнеж у духовния човек за тях е силен и той е готов да страда за да ги има.

2. Да отделиш плътското от духовното.

Това е тема, почти непозната за повечето евангелски християни, затова те моля, читателю, да прочетеш и да размислиш над нея внимателно. Живота може да бъде два вида – плътски и духовен. И плътският живот може да имитира духовния много успешно! Може да растеш и да се развиваш – дори и в църквата – по плът, а не по дух. Може много неща да вършиш - и дори да си мислиш че ги правиш за Бога – но те да не са от Него. Единият живот е угоден на Бога ,а другият – макар да може на пръв поглед да го наподобява – не може да Му угоди. Как да различим единия от другия?  Трудно, много трудно е човек да изпитва сам себе си. Освен всичко друго дори когато имаме в някаква степен истински духовен живот, плътта (и Сатана, който я „подклажда)  непрекъснато се опитва да внесе в него нещо от себе си, някакъв „чужд огън” с който да го омърси и опорочи. Затова добре е, ако има около нас братя или сестри, които считаме за духовни, да ги помолим да споделят проблемите, които виждат в нас, без да се притесняват, че може да ни обидят. Понеже най-често самозаблудата е много по-явна за някой отвън, отколкото за този, който е вътре в нея.  Когато изпитваме сами себе си… най-общо правилото е, че Духа се противи на плътта и плътта – на Духа. Ако такова противопоставяне липсва, тогава за мен лично е много вероятно ентусизама ни да е плътски – колкото и „богоугодно” да изглежда делото. Затова съм изключително резервиран към изявления от рода на „Бог вложи в сърцето ми желание за…”. Да, Бог наистина може да вложи в сърцето ни желание за нещо, но това може и да е собственото ни плътско желание. И ако въпросното противопоставяне „Дух-плът” липсва, то тогава според мен е по-скоро второто. Или най-малкото е изключително съмнително…

Да обобщим казаното в няколко изречения:

Първо, ние трябва да пожелаем свободата и „гражданството” си „в Христос” и да ги потърсим, изоставяйки „уюта” на този свят. Иначе ще си останем свободни само „на хартия, де юре, докато всъщност продължаваме да живеем в „затвора” на света, под робството на греха и Сатана.

Второ, ако наистина искаме този нов живот да го търсим активно и да изпитваме себе си – дали реално сме достигнали нещо или единствено лъжем себе си. Две критерия с които можем да започнем това изпитване:

-          Имаме ли признаците на един жив човек в себе си или не

-          Ако все пак живеем – от плътта ли е живота ни (и всяко едно нещо в него) или от Духа.

Естествено ние всички сме далеч от съвършенство и – колкото и да сме духовни - в живота ни винаги ще има и нещо от „стария човек”, от плътта.   Но посоката и стремежа ни трябва да бъдат ясни – да търсим това, което е от Духа. Понеже:

„…който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.”

(Галатяни 6:8)

Амин.

За протестите и революциите

Вчера за първи път се сблъсках лично с протестиращите студенти и, да ви кажа, стана ми много болно. Не само за студентите, естествено, но за мен те са нещо като символ. Понеже ако надеждата, възвишените идеали, красотата, стремежа и вярата в доброто у хората биха имали символ и „лице“ - какво по-добро от това на студентските протести?

Не знам за вас, но аз лично много уважавам хората, които търсят доброто и са готови да се борят и дори да се жертват за него. Уважавам студентите и всички други, които протестират и се борят против мизерното статукво в нашата държава. Уважавам не само тях – понеже това не е първата борба, на която съм свидетел. Уважавам и тези, които се бориха през зимата на 1997г., когато и аз самият бях студент. Много добре си спомням митингите и демонстрациите веднага след 1989г., борбата на изборите след това, които тогавашното въплъщение на надеждата – СДС – загуби. И на следващите, които спечели. И не само тях уважавам. С риск да ядосам някого ще кажа, че уважавам и предишните борци за доброто на народа – комунистите от предкомунистическото време. Понеже като дете (покрай моите баба и дядо) познавах някои от тях. Затова ви моля да не ги бъркате с властоимащите, които се возеха във „Волги“-те. Не, те бяха обикновени хорица, които се бяха борили и жертвали за идеалите си, за това, което сами като младежи са вярвали, че е добро за България. И понеже такива хора нямаше как да са удобни на управляващите, бяха натикани в „трета глуха“ - с едно звание „активен борец против фашизма и капитализма“ (и тук там някоя инвалидна пенсийка) за награда. А за някои от тях, които са си позволявали да се противопоставят на свещената „партийна линия“ се говореше, че братята им комунисти са се погрижили да замълчат завинаги... Аз лично не съм изследвал съдбата им, нито имам някакви доказателства, но знаете как е в малкия град – хората се познават... и говорят разни неща.

Защо ви пиша днес всички тези неща? За да си спомните. Може би някои от вас са се ентусиазирали покрай големите думи – в България се раждало гражданското общество, това било началото на промяната и т.н. Спомнете си. Спомнете си как от идеите за равенство и братство се роди Червения звяр, който първо унищожи идеалистите в собствените си редици, които бяха готови да жертват живота си за него. Спомнете си какво се случи с „революциите“ от 1989 и 1997г. И ако по някаква причина си помислите, че това е някаква типично „българска черта“, нещо специфично единствено за нашия манталитети и нашите революции – спомнете си безсмъртната фраза на френския адвокат и революционер Пиер Вернио „Революцията изяжда децата си“.

Пиша ви всичко това – конкретно на вас, 10-ината души, които чете този блог – понеже искам да ви призова да се опитаме да направим нещо, едно последно отчаяно усилие. Смятам, че България умира, българския народ загива. Дано Бог даде да греша за това, но така смятам. Ако изобщо сме свидетели на някакво „начало“, то според мен това е „началото на края“. Вероятно нищо няма да се случи следващите 5-6, дори 10 години. Може би дори до края на живота ни държавата ще просъществува – държавите и народите обикновено не изчезват чак толкова бързо. Най-вероятно процеса ще бъде доста плавен и постепен, но той вече е в ход. Мисля, че почти всички вече го виждат – някои са безразлични, други отчаяни, а трети се опитват да променят нещо. Дори обаче тези, които се борят не знаят как да го направят, нямат „ключа“, който би могъл да им донесе успех. Ние, християните имаме този „ключ“ - поне теоретически. Знаем защо плътската борба срещу злото е обречена (поне на теория) и (отново на теория) би трябвало да познаваме единственият Път, който може да донесе успех.

Затова искам да ви призова – опитайте се да направите нещо. Молете се. Опитвайте се да помагате на хората. Работете. Може би не точно сега е момента - на мига да направите нещо. Може би не и утре. Но не отлагайте повече отколкото трябва.

Не искам да звуча като някой от модерните проповедници, които манипулират емоциите на хората. Не искам да се ентусиазирате, да тръгнете да вършите глупости и после да изглеждате смешни. Не искам да се натоварите (под влияние на емоциите) с повече отколкото можете да носите и – след седмица, месец или година – да рухнете под бремето, което сами сте си наложили. Не искам нищо от това да се случи – затова преценете добре силите, желанието и възможностите си. Но знайте, че другата страна на проблема също е реална – хората загиват. Днешните идеалисти, които протестират в името на „една по-добра България“ са утрешните циници, които ще са се убедили „от собствен опит“, че идеализма е празна работа, и че единственото смислено нещо в живота е личното облагодетелстване , па ако ще „след мен и потоп“.

Затова нека се опитваме да правим каквото е по силите ни. Да подкрепяме всичко, което е добро. Да даваме пример – личен пример – кое е правилно, какво значи човек да е добър и достоен и какъв е пътя да се постигне това. Да вършим каквото можем всеки ден – дори и да е малко. Да се опитваме да показваме верния път, за който вярваме, че единствен води към спасение...

Това не е работа за ден или два, но за цял живот. Уинстън Чърчил беше казал „Нямам да предложа нищо друго освен кръв, тежък труд, сълзи и пот.“. Такова е и нашето дело, в което ние сме се кръстили да участваме. Това означава да си християнин. Затова нека оставим всичко друго и да се стремим да бъдем това, за което сме призвани. И Бог да ни помага.