Сезоните в живота на християнина

„Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него, сиреч вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията; “

Римляни 1:20

„[Праведният – б.а.] Ще бъде като дърво посадено при потоци води, Което дава плода си на времето си,“

Пс. 1:3

Със сигурност не съм първият, който сравнява живота на човека със сезоните в природата. Няма да бъда и последният. Но преди няколко дни съвсем спонтанно се замислих за това.

Беше средата на месец юни и – връщайки се от работа – минах по край една круша. По дървото вече имаше плодове. Наистина, бяха малко по-дребни от обичайното, но какво от това – и по-дребни круши има. Миналата година бях ял от плодовете на това дърво и знаех, че са много вкусни. Знаех също така обаче, че няма смисъл да си късам – на крушите още не им беше „дошло времето“. Плодът, макар и изглеждащ вече почти като истинска, узряла круша, щеше да бъде негоден за ядене – кисел и стипчив.

Това ме провокира да се замисля за моите собствени плодове (доколкото изобщо ги има) в живота ми на християнин – на пръв поглед налични, но все още горчиви и негодни за консумация. И оттам върху това колко много прилича пътя на живота ми на пътя, който цялата природа изминава ежегодишно. И това е напълно нормално – нали имаме един Творец, който ни учи на мъдрост чрез най-различни неща, включително и чрез образи и притчи, заложени в други части на творението Си. Затова и – с риск да отегча някого – ще изложа накратко размислите си от този ден върху сезоните на живота ни като християни.

1. Пролетта
   Пролетта е първият сезон, сезон на раждане и бурен растеж. Тя „кипи от живот“ - тогава всичко се развива, преминавайки през етапите на раждането и младостта.
   В християнския си живот ние също сме преживели това (или го преживяваме сега) – раждането и младостта. След новорождението си сме преживели и нашето детство и младост. Кой не си спомня онези времена, когато – пълен с енергия и ентусиазъм – е търчал напред-назад и е вършил всякакви неща? Е, може би повечето от тях ни изглеждат наивни или дори глупави сега – погледнати от разстоянието на годините. Но периодът на детството е необходим – това е периодът в който бебето пораства и става възрастен и пълноценен човек. Някой от нас са случили на добри „родители“, които са им помагали и са ги превели по-лесно през този труден период, други – не. Но всички сме минали оттук - през периода на детството, когато – като всяко едно дете сме имали нужда от грижи и помощ, докато главното ни задължение е било да се развиваме.
   Днес в евангелските църква битува модата на служенията, да дейностите, на вършенето на неща. Не че нищо не трябва да се върши – пази Боже да твърдя подобно нещо! - но всяко нещо си има своето време. Няма да изпратите 10-годишния си син да строи къща, нали? Или 7-годишната ви дъщеря – да осинови дете? Така и работата на новоповярвалите е да израстват, да се утвърдят, да стъпят здраво на „тесния път“ - пътят на смирението и себеотричането – а не да вършат велики дела. И за дела ще дойде време – но по-късно.
2. Лятото
   Лятото е времето на зрелостта. То също е време на растеж, но п оедин различен начин – време на развитие и растеж на плодовете. Растенията сами по себе си са се развили – растежа им почти спира – и започват да развиват в себе си плода.
   Така и в нашия живот на християни идва момент на промяна. Бурния растеж спира – и Бог започва да изисква от нас да погледнем и към други неща, не само към себе си. Докато през периода на „пролетта“ - бидейки още плътски – сме били вътрешно подтиквани от егото си към изява и е трябвало да се борим със себе си за да ограничим делата си, сега положението е в общи линии обратното. Егото ни е до голяма степен отсечено (иначе Бог не би ни позволил да започнем да се „изявяваме“ навън), а заедно с него си е отишло и парещото ни желание за изява (и слава, и одобрение). От плътска гледна точка, делата са се превърнали в обикновена тежест – понеже плътския ентусиазъм си е отишъл и вече не ни интересува особено дали някой ще ни вика „Браво!“ или не. Това е времето, в което Бог започва да ни обръща внимание, че целта не е само да израстем – трябва и да дадем плод. И тук – под въздействието на Божията благодат – в нас започват и да се появяват първите плодове. Това обаче не е всичко – тези плодове все още не стават за ядене, все още са блудкави и кисели. Необходимо е да обърнем внимание върху тяхното израстване и узряване.
   Тук настъпва и един повратен момент в живота на християнина. Докато през „пролетта“ Бог е поставял акцента върху отричането от себе си (понеже без отричане от себе си дарбите и служенията водят до гордост), което е включвало отричането ни и от дела и дарби, сега Той обръща нещата и иска да започнем да развиваме това, което ни е дал като дарби и което постепенно ще се превърне в наш плод.
3. Есента
   Късното лято и есента е времето на събиране на плодовете – те вече са узрели и целият труд от пролетта и лятото най-сетне получава своята награда. Всеки плод узрява в своето си време – едни още в края на лятото, други малко преди зимата.
   Така и ние – ако не се намерим безплодни – даваме плодовете си накрая. Можем, разбира се, да бъдем полезни и през пролетта и лятото. Но истинския плод узрява през есента. След като първо сами сме израснали и после сме го отгледали с любов. Един плод узрява по-рано, друг по-късно – това не бива да ни смущава. Важното е да следим Бога и да внимаваме да не избързваме, нито да закъсняваме. Той е, който знае на всяко нещо времето, не ние. И докато се държим за Него и изпълняваме волята Му не бива да се притесняваме от укорите на хората – ето толкова години си християнин, а още нямаш служение, света загива а ти не правиш нищо и т.н. Ако се държим за Бога, Той ще произведе в нас съответния плод навремето му. Но ако се „запънем“ някъде по пътя рискуваме да остане безплодни.
4. Зимата
   Кой не се страхува от зимата? Тя символизира края на живота, смъртта. Родили сме се израснали, дали сме плодовете си – време е да заспим след като сме „послужили на своето си време“. През зимата е студено и всичко изглежда мъртво. Всъщност обаче само така изглежда – в действителност то по-скоро е наистина заспало. Някъде там, където не можем да го видим – дълбоко в стеблата на дърветата, в корените на тревата под снега – има един друг живот, различен от буйната зеленина на лятото. Над този живот зимата няма власт, тя не може да го умъртви. И той чака своят час – първият полъх на пролетта.
   Така и ние – ако Христос живее в нас – имаме в себе си Неговият живот, над който смъртта няма власт. Плодовете ни ще свършат, листата ни ще окапят и изгният, но този живот ще остане – той не може да умре. И ще продължи да съществува скрито до деня, в който сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и Божия тръба. И ще настъпи нова Пролет.

Римляни 6

Тъй като отделните глави не представляват самостоятелни теми, а са част от едно общо послание, нека накратко обобщим казаното от ап. Павел дотук. Защото именно в контекста на написаното в първите 5 глави (и надграждайки върху него), той пише текста, който ще разгледаме днес.

1. Ап. Павел започва писмото си (след обичайните приветствия) с обвинение срещу езичниците – че, макар Бог да се изявява чрез творението и Неговата божествена сила да е видна за всеки, те са Му „обърнали гръб“ и са „помрачили сърцето си“.
2. След езичниците апостолът се обръща към юдеите, които – макар да имат голямото предимство да познават Бога и да имат в лицето на закона светлина и знание за това кое е право и кое не – всъщност нямата никакво предимство. Понеже – въпреки всичко което им е дадено – и те са се отдалечили от Бога и изпаднали в грях като езичниците. И в крайна сметка (и юдеи, и езичници) всички са под грях.
3. „Сега“ (т.е. тогава) независимо от закона (според който всички сме грешни) се яви и правдата, която е от Бога чрез вяра.
4. Тази правда е за всички – юдеи и езичници, обрязани и необрязани. Както свидетелства за това и Авраам, комуто вярата се вмени на правда още преди да бъде обрязан и стана „отец на всички, които вярват“ - и обрязани, и необрязани.
5. След това ап. Павел обяснява за оправданието ни в Исус Христос – както чрез непослушанието на един човек всички станаха грешни, така и чрез послушанието на Единия мнозина ще станат праведни. И добавя, че Божият дар е дори още по-голям защото в Христос имаме изкупление не само за греха на Адам и Ева, но за всички грехове, които се умножиха след това.
6. И накрая апостолът завършва с това, че грехът вече не е пречка – там където той се е умножил, даровете на Бога са се умножили още повече, така че Божията благодат да е достатъчна за всички.

Именно оттук започва и 6-та глава на посланието към римляните. Апостолът риторично пита:

„Добре, след като Божията благодат е достатъчна за всеки грях, означава ли това, че няма проблем да продължаваме да стоим в греха? В крайна сметка Бог просто ще умножи благодатта си към нас и всичко ще бъде наред.“ На това апостолът отговаря: „Да не бъде!“ Всички ние трябва да знаем в какво сме се „кръстили да участваме“. Който се запише във футболен отбор, записва се да играе футбол. Който се запише в художествена гимназия, записва се да учи рисуване. В какво сме се „записали“ да участваме ние, когато станахме християни? Може би просто сме се „абонирали“ за допълнителни „безплатни“ дарове от Бога? Не, но сме се „записали“ да бъдем святи, да участваме в Христос, да станем подобни на Него. Именно с тази цел (за да можем да постигнем това), а не произволно, ни се дава Божията благодат. Каква е ползата да бъдеш освободен от оковите ако продължаваш да стоиш на същото място, към което те са те приковавали досега? Какъв е смисъла да имаш пред себе си отворен пътя към Бога, ако не минеш по него?

Именно тези неща се опитва да обясни ап. Павел на римските вярващи. „Не знаете ли, че сме се кръстили да участваме в смъртта и възкресението на Христос? Че се кръстихме да разпнем нашето старо естество и да живеем за Бога?“ Това е Пътят, който „отвори“ Христос. Последната му спирка е нашето богоуподобяване. Но ние трябва още отсега да тръгнем по него. Да се съединим с Него в смъртта Му, като знаем че Бог ще ни и съвъзкреси с Него. Да разпнем нашето старо естество, плътта която „не се покорява на Божия закон, нито пък може“ и да представим себе си на Бога „като оживели от мъртвите“, като Негови слуги, като слуги на правдата. Старото ни „аз“ заедно с неговият живот, желания, стремежи... то трябва да умре. Това е тежка присъда, но за да има възкресение трябва преди това да има смърт. Това старо естество е „тялото на греха“ и единственият начин да се освободим от него е да го „разпнем“ - като имаме Божието обещание, че няма да останем в смърт, но, както Христос възкръсна, така и ние ще получим нов живот (в Христос) на мястото на този, който сме пожертвали. И така, трябва да считаме себе си мъртви за греха, но живи за Бога – като предоставяме себе си на Неговата воля да вършим правда.

Тук някои погрешно тълкуват думите „мъртви към греха“ в смисъл, че грехът вече не би могъл да ни изкушава. Не, ние все още не сме се уподобили напълно на Христос. Старото ни естество се намира в процес на умиране, който не е приключил още. То все още се изявява и може да ни се случи (даже понякога ни се случва често) да се изкушим и да сгрешим. Но трябва да знаем, че това умиране е Пътят – и трябва да оставим Бог да действа в нас за да го извърши. Да гледаме към тази крайна цел– затова и трябва да считаме себе си за „мъртви към греха“. Трябва да вървим напред по този Път, а когато се случи да сгрешим, не бива да се притесняваме – не живеем под закон, а под благодат.

Смисълът на последното е, че това което имаме не ни е дадено заради заслуги, а като дар. Когато живееш под закон, получаваш според заслугите си – ако спазваш закона получаваш съответното благословение. Ако не – съответното проклятие. И понеже грехът действаше в нас, отслабвайки плътта и карайки ни да съгрешаваме, то той по този начин отнемаше нашето благословение. Така дяволът, чрез греха, ни отдалечаваше от Бога, вкарвайки ни под проклятието на закона.
Ако живеем в Христос обаче, всичко което имаме, ни е дадено по благодат, като подарък - не по наши заслуги. Затова и – когато се случи да съгрешим – грехът не може да ни го отнеме. Благодатта не ни е дадена понеже имаме своя правда, затова и не я губим когато изгубим правдата си (имам предвид собствената ни правда, от праведните дела по закона). Така грехът няма вече силата да отнеме правдата ни и да ни откъсне от Бога, понеже правдата ни е подарък в Христос. Затова и апостола казва „грехът няма вече да ви владее“ - понеже той, нямайки възможност да ни отнеме правдата, е изгубил властта си над нас. Ние сме вече свободни да бъдем с Бога да Му служим.

„Тогава какво? - пита отново ап. Павел - „Да грешим ли свободно след като грехът не може да ни отнеме правдата, която е чрез вяра в Христос?“ Естествено, че не! Тук апостола обяснява подробно това, за което вече споменах – тази благодат не ни е дадена просто така, но за да можем да се приближаваме към Бога. Дори да оставим настрана факта, че ние имаме тази праведност и благодат само когато сме „в Христос“, пак каква е ползата да имаме Път ако не минем по него? Благодатта ни се дава за да можем да се уподобяваме на Бога и в крайна сметка да станем като Него. Ако не го правим, ако продължим да предаваме себе си като „слуги на греха“ - всъщност вървим в точно обратна посока. Каква ни е ползата тогава от всички дарове в Христос? Никаква. Даже ще си навлечем по-тежко осъждение, защото – както казва ап. Петър за отстъпилите - „по-добре би било за тях да не бяха познали пътя на правдата, отколкото след като са го познали, да се отвърнат от предадената на тях света заповед.“.

И така, имаме пред нас два пътя:

Благодарение на Божията благодат можем (чрез смърт и възкресение в Христос) да се освободим от греха и да станем слуги на Бога и правдата. В края на този път ще получим (ако го изминем целия) като плод святост и вечен живот.

Или можем да продължим в пътя на греха – подобно на онези, които изобщо не са познали Христос. В края на този път ще получим естествения плод на греха – смъртта. „Недейте се лъга“ - пише ап. Павел в посланието си към Галатяните - „Бог не е за подиграване: понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне. Защото, който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.“ Този избор стои (и ще стои през целия ни живот) пред всеки един от нас.

Да вършим Божиите дела

„Ако някой брат или някоя сестра са голи и останали без ежедневна храна, и някой от вас им рече: Идете си с мир, дано бъдете стоплени и нахранени, а не им дадете потребното за тялото, каква полза? “ (Яков 2:15,16)

Ние често си мислим, че желаем Божията воля. Дори се молим за това. Но дали сме готови да я вършим? Според мен отговорът е почти винаги „не“. Всеки от нас си е създал някаква собствена „зона на комфорта“, от която – нека да си го признаем честно – нямаме никакво желание да излезем. Защото това винаги е свързано със страдание. Да не върша моята воля, а Божията. Не моите дела, но Божиите. Да се грижа не за своето, но за Божието... На думи не изглежда може би чак толкова трудно, но на практика е. И рядко е приятно. „Защото, относно Христа, вам е дадено не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него; “ (Филипяни 1:29). Това страдание не е само при гонения. О, не – то е ежедневно. Който върши Божията воля – страда. Затова и ние предпочитаме повече да се молим и по възможност по-малко да вършим. Но ще ви кажа нещо – Бог няма да откликне на молитвите ни докато самите ние не сме готови да откликнем. Затова и Яков ни казва „ако някой брат е в нужда, а ти вместо да му помогнеш го благославяш (т.е. един вид препоръчваш го пред Бога, Той да се погрижи за него) – каква полза?“ Никаква. Та нали Бог е в теб и чрез теб работи? Но ти готов ли си да извършиш Божието дело, което твърдиш, че искаш? Готов ли си да дадеш от своето? И колко ще дадеш? Малко – като богаташите, които пускаха добре натъпкани кесии в храма? Или много – като бедната вдовица, която даде всичко което имаше?

„Но аз трябва да си купя кола.“ Ами няма да си купуваш – ще ходиш пеша ако е необходимо. Има градски (и междуградски) транспорт. „Но аз искам да отида на почивка“ Ами няма да ходиш. Ще страдаш ти, за да може на друг да е добре. Това е християнството, това е Христос – да дадеш живота си за другите.

Бог ни е дал „таланти“ (виж Матей 25:15-30), с които да „търгуваме“. Ще ги употребим ли за да спечелим нещо за Божието Царство? Ако „да“ - къде, кога как и колко? „Господарят“ ни е в „далечна страна“ и „талантите“ са на наше разположение – ние решаваме как да ги употребим. Самият Той ни съветва „Събирайте си съкровища на небето, гдето молец и ръжда не ги изяжда, и гдето крадци не подкопават нито крадат“. Но крайното решението си остава наше...

Нека помислим за това днес. Защото – макар и често да твърдим че сме готови да дадем „всичко“ за Господа – всеки (или почти всеки) от нас е поставил някаква граница. Една ограда, при която сме готови да се изправим и решително да кажем - „До тук! Оттук нататък започва моето лично пространство, което съм готов да запазя на всяка цена. Тук са моите най-големи съкровища, които просто няма да ги пожертвам.“ Нужно ли е Бог непременно да сложи ръката Си върху това, което ни е най-скъпо, за да ни изтръгне от нашето религиозно самодоволство? От пагубното самозаблуждение че „даваме много“ понеже сме пуснали „пълна кесия“ – когато в къщи имаме още сто, които пазим за себе си? Подобно „насилствено“ обръщане към реалността е винаги ужасно болезнено. По-добре да изпитаме днес себе си – доколкото ни стигат силите – и да се опитаме да видим къде сме поставили „стената“, ограждаща съкровищата ни. Да отворим сами вратата и да поканим нашият Господар вътре – предоставяйки му ги да се разпорежда с тях както му е угодно...

Хулене на Светия Дух

„За това ви казвам: Всеки грех и хула ще се прости на человеците; хулата обаче против Духа нема да се прости на человеците. И който рече реч против Сина человеческаго, ще му се прости, но който рече против Духа Святаго, нема да му се прости нито в този век, нито в бъдещия.“ (Матей 12:31,32)

Понеже твърде често се спекулира с „хулата на Светия Дух“, сметнах че е добре да поговорим малко за това. Далеч съм от мисълта, че бих могъл да разясня изцяло всички въпроси, които повдигат горните два стиха. Все пак има неща които са ясни и общоприети и трябва да се кажат. По други има различие на мненията, но отново е добре да се осведомим за да можем да размишляваме върху тях и да се надяваме Бог да ни открие истината. Тук ще се опитам кратко и синтезирано да отговоря (или да предам различните мнения) на всеки въпрос поотделно.

1. Какво означава „да хулиш Светия Дух“?

В евангелските църкви е твърде разпространено схващането, че „да похулиш Светия Дух“ означава „системно да отказваш да чуеш гласа Му“. Тоест, „да закоравиш сърцето си“ за Него или да Го „угасяш“ (1 Солунци 5:19). Това мнение е очевидно невярно! Достатъчно е да прочетем главата и да вникнем в контекста за да разберем за какво става дума. Какво всъщност се случва?

• Докарват при Исус „едного беснуем, слеп и нем“ и Той го изцелява
• Виждайки това, хората са смаяни и започват да се питат „Да не би този да е Христос, синът Давидов? “
• Фарисеите, като чуват това, излизат със следното обяснение за чудото: „Той не изгонва бесовете, освен чрез началникът бесовски Веелзевула.“
• Исус им обяснява, че не би могъл да ги изгонва чрез Веелзевула защото Сатана не би воювал сам срещу себе си. Но Той изгонва Сатана чрез един по-силен от него, а именно чрез Божия Дух
• Именно в контекста на казаното дотук (продължавайки разговора), Той им заявява че хулят Светия Дух и продължава с това, че са лицемери, че дървото се познава от плода си и т.н.
  
  
  

За да не остане никакво съмнение можем да прочетем същият случай, както е описан в евангелието на Марк:

Марк 3

28 Истина ви казвам, че всичките грехове на човешкия род ще бъдат простени, и всичките хули с които биха богохулствували;

29 но ако някой похули Светия Дух, за него няма прошка до века, но е виновен за вечен грях.

30 Това рече Той, защото казваха: Има нечист дух.

Виждаме ясното и категорично обяснение за христовите думи – Той обвинява фарисеите че хулят Светия Дух понеже казват, че Той има лъжлив/нечист дух и чрез него (нечистия дух) извършва чудесата Си.

И така, „да хулиш Светия Дух“ означава точно това, което думата „хуля“ означава буквално (както е и напълно логично да бъде) – да Го подиграваш, оскърбяваш, клеветиш, унизяваш и т.н. (например като Го наричаш „нечист дух“).

Откъде идва тогава мнението, че „хулата към Св. Дух“ е закоравяването на сърцето и системното заглушаване на гласа Му? Вероятно от едно частно мнение, базирано на горното.

Някой считат, че грехът на фарисейте в случая не са просто оскърбителните думи, но това че те всъщност знаят че това е Божия Дух, но съзнателно -заради завист, злоба и др. - избират да затворят сърцето си за Неговото свидетелство и Го хулят. В този случай наистина можем да кажем, че проблемът в известен смисъл е в тяхното закоравяване на сърцето и оттам произлиза и хуленето. Аз няма да споря дали това мнение е вярно или не – най-малкото не съм съвсем сигурен. Но дори и да е вярно, то (поне според мен) поднесени по този начин думите „хулата към Св. Дух е закоравяването на сърцето към Неговия глас“ звучат по съвсем различен начин, отколкото извадени от контекста и казани без настоящите обяснения...

2. Какво означава, че „няма да бъде простено нито в този век, нито в бъдещия“?

Тук като цяло има две мнения.

Едното е, че става дума двете диспенсации – преди и след идването на Месията. Счита се, че по времето на Исус евреите са употребявали тази фраза именно в такъв смисъл. „Векът/светът, който иде“ за тях е бил именно времето след идването на Месията. Тогава фразата означава, че нито преди нито след Христос такъв грях ще бъде прощаван.

Другото мнение е, че става дума за преди и след смъртта на човека. Някой дори приемат стиха като намек, че Бог прощава грехове и след смъртта. Но (по мое мнение) стихът е твърде неясен за да може да се направи подобно заключение от него.

3. Какво означава че „който рече реч против Сина человеческаго, ще му се прости“? Св. Дух по-голям ли е от Христос?

Разбира се, Духа не е по-голям от Сина. Вероятно става дума за хуленето на Христос като човек. Тези, които са гледали на него външно, „по човешки“, не са виждали в него нищо особено месианско. Един прост човек, син на дърводелец, от Галилея (откъдето „пророк не се издига“) и т.н. Тази проста външност сигурно е съблазнавяла мнозина да се отвърнат от Него или да се изказват не особено почтително...
Повечето коментатори считат, че тук Той говори именно за това – че на тези, които са видели само човешката му външност и са се подвели от Неговата простота и обикновеност да се отнесат пренебрежително (или дори презрително) към Него, ще им се прости. Но за тези, които са видели Божествената Му сила и слава, изявени чрез делата Му и Светия Дух в Него и въпреки това Го презират и хулят – за тях няма оправдание.

И така, какво значение има всичко това за нас и нашия живот? Какви изводи можем да си направим? Изводът е, че трябва да бъдем изключително внимателни тъй като и от двете страни ни дебне опасност. Нашето време е пълно с лъжеучители, лъжепророци, лъжечудеса и т.н. От една страна трябва да се пазим да не би да се подведем по тях и да се погубим – едва ли има смисъл да обяснявам колко пагубно е да се подведеш по някое лъжеучение. Или да се поклониш на чудесата, вършени от Сатана и да му кажеш „ти си моят бог“. Нито е право да ги оставим мълчаливо да заблуждават други.

От друга страна обаче не по-малко гибелно може да се окаже и обратното – неразличаване действието на истинския Свети Дух и заклеймяването Му като бесовски. Много често ние се изкушаваме да се изказваме презрително за този или онзи – особено когато човекът или делата му не отговарят на личното ни виждане за праведност, истинност, начина по който Бог работи и др. Така че нека внимаваме да не се озовем в компанията на въпросните фарисеи, хулещи Светия Дух...

„Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в живот, и малцина са ония, които ги намират.“ Дано Бог ни даде мъдрост и разум да намерим именно този „тесен път“ между двете крайности и да не се отклоним от него ни наляво, ни надясно.

Амин.

Идолите

„Дечица, пазете себе си от идоли.“

(1 Йоан 5:21)

Всички знаем какво представляват идолите – образи на фалшиви богове. Знаем също, че Йехова – единственият истински Бог – многократно заявява, че ги мрази. Защо ги мрази? Отговорът отново изглежда лесен – защото те заемат Неговото място в живота на хората и по този начин крадат това, което по право принадлежи единствено на Него.

На пръв поглед може би изглежда, че ние, в нашето модерно съвременно общество, в голяма степен сме се отървали от идолопоклонството. Наистина, днес рядко можем да видим някой да се кланя на дървета или да държи в дома си „изваян идол“, комуто да казва „ти си ме направил“. Според мен обаче проблемът съвсем не е решен. Напротив, идолопоклонството продължава да бъде голям проблем за всички нас – то просто е сменило лицето си. Затова и искам да разгледаме въпроса малко по-подробно.

Както вече казах ревността на Бога се събужда от това, че идолите заемат полагащото Му се място в живота ни. Какво обаче е това място? Какво значи например израза „Исус Христос е моят Бог“ ? Това е едно събирателно определение, което включва множество съвсем конкретни неща. Всъщност аз искам да кажа следното:

• Приемам го за Бог – Той е велик, стои над всички хора и аз му отдавам почитта и уважението и славата, които заслужава
• Приемам Го за мой Бог – Той е мой Господар, а аз съм Негов слуга
• Обичам Го повече от всичко и Той е най-важен за мен
• Приемам Неговото всемогъщество и волята Му за света и себе си в частност, и т.н.

Могат да се добавят още точки, но най-общо казано всяко нещо, което ми пречи да отдам дължимото на Бога в някоя област от живота ми, като краде славата, покорството, любовта или друго, което Му принадлежи, всъщност заема Неговото място и де факто се превръща в идол.

Имайки това разбиране, можем да изследваме различните „сфери“ в нашия живот и да изпитаме себе си. Например обичам ли Бога „с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум“ или има нещо в живота ми, което се съревновава с Него? Може би близките, работата, любимият певец или футболен отбор? Или някоя благородна идея – като например борбата с глобалното затопляне? Или може би обичам най-много самият себе си – своите цели, желания комфорт и успех?

Ако наистина Го обичам, признавам ли Го за свой господар, а себе си – за Негов роб (както наричаха сами себе си апостолите)? Животът, мислите и целите ми около Него и Неговата воля ли се въртят или около самият мен и моята воля и желания? Отдавам ли му първото и най-доброто от всичкото си време, усилия, пари и т.н. или Му отдавам само непотребното за мене и „второто качество“ от всичко (виж Малахия 1:7-10)?

Ако на думи признавам верността и могъществото Му, признавам ли ги и чрез делата си? Ако например днес имам добра работа, финансови средства, дом, здраве и т.н. и съм спокоен за утрешния ден, мога ли да кажа, че - ако утре тези неща се отнемат от мен – ще запазя спокойствието си, уповавайки на Божиите думи че „Той се грижи за вас“ и „ни едно врабче не пада на земята без Неговата воля“? Или спокойствието и радостта ми ще си отидат заедно с тях и ще установя, че всъщност упованието ми е било в суетни неща и съм лъгал себе си?

А какво да кажем за Божията слава? Това е цяла една отделна тема. Даваме ли си сметка колко е важно кому отдаваме слава? Борбата на Сатана срещу Бога не е заради злато, петрол или полезни изкопаеми – тя е за власт, положение и слава. Бог ни предлага нещо, срещу него Сатана предлага друго. Разбираме ли, че всеки път, когато предпочетем нещо, което ни се предлага от света и неговия княз, отхвърляме Бога, заявявайки че това което Бог ни дава е второ качество – по-лошо от предлаганото от света. По този начин ние оскърбяваме Бога, казвайки че „Неговата трапеза е за презрение“ (Малахия 1:12) и въздаваме слава на Сатана, като източник на „по-добри“ неща...

Всеки може да продължи списъка за себе си като помисли и моли Бог да го изобличава за „идолите“, които е поставил в живота си. Добре би било също да се помолим и Бог да ни открие „каква е надеждата, към която ни призовава“ (Ефесяни 1:18) защото не е лесно да заменим нещата, които познаваме и обичаме, с нещо неизвестно. За това винаги е необходима стъпка на вяра – че Бог не ни е призовал единствено за да страдаме, но това, което ще получим в замяна на оставеното от нас, ще си струва.

Можем да обобщим темата така: Да признаем Христос за наш Бог, означава Той да заеме полагащото Му се място във всяка област от нашия живот и, по-специално, да изхвърли оттам света (т.е. светската система, която е противник и „конкурент“ на Божието царство), който се явява Негов „заместител“. Защото именно това е целта, която дявола преследва чрез системата – да я направи „заместител“ на Бог и Неговото царство, а сам той (Сатана) да ѝ бъде глава. Затова и Яков пише „Прелюбодейци! не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога? И тъй, който иска да бъде приятел на света, става враг на Бога.“ (Яков 4:4). Това може да бъде и една добра индикация за самите нас – почти винаги можем да кажем, че там където в живота ни има „нещо от света“, има и проблем. Дано Бог отвори очите ни за да видим тези неща и заедно с това ни даде сили да пожелаем да се освободим от тях. Защото след „изхода“ идва пустинята и заедно с това и плача - „Ние помним рибата, която ядохме даром в Египет, краставиците, дините, праза и червения и чесновия лук; а сега душата ни е изсъхнала; нищо няма; няма на какво да гледаме освен тая манна.“ (Числа 11:5,6) Но това вече наистина е друга тема...

Свещенството на вярващите

„При Когото идвайки, като при жив камък, от човеците отхвърлен, а от Бога избран и скъпоценен, и вие, като живи камъни, се съграждате в духовен дом, за да станете свето свещенство, да принасяте духовни жертви, благоприятни на Бога чрез Исуса Христа.“

(1 Петрово 2:4,5)

Каква е нашата роля като християни в света? Ако трябва да я обясня с една дума, бих избрал именно свещеници. На пръв поглед в Новият Завет не се говори много за свещенството на вярващите, но всъщност това е темата, около която се върти всичко. Ако за момент забравим за себе си – за нашето спасение, нашето освещение, нашите проблеми и т.н. - и се опитаме да вникнем в по-широкия Божи промисъл за света като цяло, какво ще видим?

1. Отначало Бог обеща на Авраам не само че ще го благослови лично, но и че в него „ще се благославят всички земни племена.“

2. После, в изпълнение на това свое обещание, Той изведе народа на Израел от Египет и обясни как ще стане това – те щяха да бъдат „повече от всичките племена Негово притежание“ и „вие още Ми бъдете царство свещеници и свет народ.“ (Изход 19:5,6).

Какво иска да каже Бог с това, че ще му бъдат „царство свещеници“? Все пак свещеници бяха само Аароновите потомци, не целият народ. Според мен Бог искаше да им каже, че както Аарон и неговите потомци изпълняваха свещеническа роля за тях, така и целият народ ще има свещеническа функция спрямо останалите народи. Те щяха да бъдат един специален (отделен от останалите, свят) народ – сред тях щеше да обитава самият Бог! И това щеше да има значение не само за тях, но и за целият свят. Те трябваше да изявяват Бог и Неговата слава и чрез тях Той щеше да благослови и останалите племена. По този начин Той изпълняваше съвършено двете страни на обещанието Си към Авраам – че той (и потомците му) ще бъдат благословени и че чрез тях ще се благославят всички племена. Те не само получаваха особен статут на благословение, те трябваше служат и като „проводник“ на Божието благословение за целия свят!

3. Кулминацията на обещаното благословение беше идването на Месията, в когото се изпълни обещанието за спасение и изкупление. Той освен това унищожи разделението между Израел и езичниците и прибави към Божият народ онези от езичниците, които пожелаха да го приемат. Свещеническата роля на Божият народ обаче остана (сравни Изход 19:6 и 1 Петрово 2:5). Затова важно да разбираме, че Божиите обещания и благословение не са просто „за нас“, но също така и „чрез нас за света“. Всъщност обещанията „за нас“ са именно в контекста, на това, което сме длъжни да бъдем за света. Както артистът може да бъде признат и известен само в контекста на това че играе пред публика и ако не играе пред публика няма как да получи нито известност нито признание, така специалните обещания, които са ни дадени са в контекста на повереното ни свещенство. И не можем да ги получим без да приемем и изпълним призванието си- затова е и толкова важно да разбираме какво е то.

И така, какво означава да си свещеник и защо сме наречени с тази дума? Свещеникът има множество функции, за които можем да се поучим от Аароновото свещенство в Стария Завет, но най-общо казано свещеникът представлява „връзката“, „свързващото звено“ между човека и Бога. Като такова „междинно звено“, той има две основни функции:

• представлява (подобно на упълномощен посланик) Бога пред хората и
• представлява хората пред Бога

Размишлявайки над тези две функции на свещеника ясно виждаме, че те наистина обобщават служението ни като християни.

Относно първата част – че ние сме длъжни да представяме Бог пред човеците – се говори многократно, било пряко било косвено в книгите на Новия Завет. Ние сме длъжни да бъдем „сол и светлина на света“, нашата виделина трябва „да свети пред човеците за да виждат добрите ви дела, и да прославят вашия Отец, Който е на небесата.“ (Матей 5). „Никой никога не видял Бога“ - казва ни апостол Йоан - „Единородният Син, който е в лоното на Отца, Той Го изяви.“ Защо само Христос можеше да ни изяви Бога? Защото само Той го познаваше и беше едно с Него. А кой може да изяви Христос на света тогава? Само онези, които Го познават и са едно с Него. Случайно ли Църквата е наречена Тяло Христово? Нима не именно чрез нея, Той присъства „тялом“ в света и върши волята Си? Именно ние сме тези, чрез които Христос трябва да стане познат на света. Това е мисията на Църквата като цяло, и на всеки един от нас поотделно – чрез нас „света да се изпълни с познание за славата Господна“ (Авакум 2:14, 1 Петрово 2:9).

Ако за това, че сме длъжни да представяме Бог пред хората се говори относително често, то за другата част от задълженията ни – да представляваме хората пред Бога – се споменава относително рядко. Но тази страна от задълженията на свещеника е не по-малко важна от другата. Ще се спра конкретно на две неща – ходатайството и принасянето на жертви. Тук, предполагам, някой ще възрази - не е ли Христос нашият Първосвещеник и Ходатай? Не принесе ли Той Себе си като съвършената Жертва за греховете на целия свят и не остави ли жертвите в историята? И да, и не. Разбира се, всичко което говорим за ходатайство и жертви, говорим го в контекста само и единствено на Христовата жертва и ходатайство. Веднага обаче трябва да добавим и другата част на Благовестието – ние сме Негови слуги и части от Неговото Тяло. Той живее в нас и ние – в Него. И, бидейки в Него, самите ние получихме достъп до „престола на благодатта“ (Евреи 4:16) Този достъп не ни е даден за да го „заровим в земята“, както нечестивият слуга зарови даденият му талант (Матей 25:25). Нито – не дай Боже! - да се опитваме да го използваме за лична облага (Интересно какво ли щеше да каже Господарят в притчата ако слугата не просто беше заровил таланта, но го беше похарчил по гуляи? Очевидно подобна възможност е немислима и всякакъв опит за оправдаването ѝ – безполезен.). Не, но ние сме призвани да стоим пред Бога представлявайки не само себе си, но и другите, които нямат тази възможност. Христос стои от името на всички хора, но ние сме призвани да следваме по Неговите стъпки и да бъдем подобни на Него. Всеки от нас има свой собствен малък „свят“ - кръг от хора, за които играе ролята на свещеник. От една страна той трябва да е „сол и светлина“ за тях, да им изявява Бога. От друга – длъжен е да застане пред Бога от тяхно име и да ги представлява, да се застъпи за тях, да ги скрие зад себе си, да застане между тях и Бога. Това е задължението, мисията на свещеника. Ако не го прави – каква полза за хората от него?

Когато се яви пред Бога обаче, свещеникът трябва да има какво да принесе, жертва за Бога. Да, ние имаме жертвата на Христос, който принесе Себе си за нашите грехове. Но това не значи че трябва да се явяваме пред Бога „с празни ръце“. Ние също имаме какво да принесем на Бога – себе си (Римляни 12:1). Не вместо Христос или като допълнение към изкуплението, което имаме в Него, но като благодарствена жертва. И тук също сме призвани да следваме Христовия пример – както Той даде живота си за нас, така и ние сме длъжни да дадем живота си за братята (1 Йоан 3:16). И не само за братята си в Христа, но и за братята си по плът, „в Адам“. Както Христос дойде за да служи и да даде живота Си за хората, така сме длъжни и ние да представим себе си на Него – като „жива жертва“ - за да продължи Той чрез нас това служение...

Написаното дотук в никой случай не изчерпва темата – то е просто начало, някаква насока в която трябва да помислим. Все по-често днес поставяме акцента в християнския си живот върху нас – моето спасение, моето освещение, моята връзка с Бога и т.н. Не че тези неща не са важни, но трябва заедно с това и да помним, че не сме призвани да се занимаваме единствено със себе си. Бог ни е избрал да бъдем Негови свещеници и да „възвестяваме превъзходството Му“ в света, да носим славата Му и познанието за Него на хората. Не трябва да забравяме това.

Страданието

„Считайте го за голяма радост, братя мои, когато падате в разни изпитни,

като знаете, че изпитанието на вашата вяра произвежда твърдост.“

(Яков 1:2,3)

Кой би могъл да каже горното искрено и от цяло сърце? Според мен само тези, които или не са страдали истински или са много близо до Бога. Защото последните обикновено са страдали много и са видели плодовете от страданието в живота си. Понеже Бог използва страданието и без страдание няма как да се приближим до Бога.

Звучи ви може би твърде странно? А не знаете ли „че ние всички, които се кръстихме да участвуваме в Исуса Христа, кръстихме се да участвуваме в смъртта Му“? И също така, че „нашето старо естество бе разпнато с Него, за да се унищожи тялото на греха, та да не робуваме вече на греха“ (Римляни 6). Някой да смята, че да умреш е нещо приятно? Или че да бъдеш разпнат е много забавно?

Бог е произнесъл вече присъдата над нашето плътско естество – смърт. След присъдата ще дойде и самото умъртвяване. А заедно с умъртвяването – и страданията. О, Бог може да извърши едно или друго чудо, да реши един или друг проблем. Да ни изцели от смъртоносна болест или да ни помогне да си намерим работа. Но от страданието няма да избягаме – просто защото то е част от самото ни умиране. А ако искаме да възкръснем, трябва преди това да умрем (виж Римляни 6). Примката постепенно ще се затегне около врата ни и този път Бог няма да ни избави – защото сам Той е, който върши това. Може би ще използва тежки обстоятелства в живота. Тежка болест. Смърт на близък. Или може би външно нищо особено няма да се случи и на всички ще изглежда, че живеем един спокоен и нормален живот. И само вътре в нас сърцето ни ще кърви, докато Бог къса от него – парче по парче – всичко което му е скъпо, всичко което е представлявало неговият живот.

Даваме ли си сметка в какво сме се кръстили да участваме? Разбираме ли какво символизира кръста, който мнозина от нас носят на верижка около врата си? Ще познаем ли Божията ръка, когато забива гвоздеите или ще се мятаме диво, мъчейки се да се освободим, и ще се чудим защо Бог ни е оставил?

Ще разбере ли някой в църквата ни през какво минаваме и ще ни помогне ли – не да ни спаси, но да ни помогне да видим и разберем какво се случва с нас и какъв е смисъла му? Или всички ще гледат учудено, не разбирайки „какво се тайнство с теб извършва“[1] ?

„Ние трябва да сме радостни – в Библията го пише“ - са ми казвали - „Щом се чувстваш зле и страдаш значи нещо не е наред, не си в Божията воля за тебе явно“. Не, но страданието и скръбта са наш дял в Христа. Ние нямаме многобройните психологични защити, към които прибягват невярващите, опитвайки са да заглушат страданието в живота си. Не можем да живеем в бъдещето вместо в настоящето, залъгвайки се с мечти и фалшиви надежди. Не можем да избягаме във фалшивият свят на книги, филми или някаква форма на съвременно идолопоклонство (т.е. да позволим на неща като музика, футбол и др. да станат наш живот). Не можем да затворим сърцето си в непробиваема броня, която – макар и на цената на самотата – да ни предпазва от раните, които околните ни нанасят. Бог не ни позволява да се скрием зад тези неща и ние трябва да висим - голи и беззащитни подобно на нашия Господ – на собствения си кръст.

Да, смъртта винаги е тъжна картина... За щастие историята на нашият Господ, в Когото и ние сме се кръстили да участваме, не свършва със смъртта Му. „Защото, ако сме се съединили с Него чрез смърт подобна на Неговата, ще се съединим и чрез възкресение подобно на Неговото;“ (Римляни 6:5). Да, смъртта е наш дял – но също така и Възкресението! Скръбта и страданието – но също така наградата и радостта. Ставайки съучастници в Христовата смърт и Възкресение, ставаме участници и в този вечен християнски парадокс – на смъртта и живота, познавайки от собствен опит, че колкото повече смъртта действа в нас, толкова по-изобилно се излива в нас и Истинският Живот! И обратно – колкото сме по-живи за себе си и света, толкова повече смъртта придобива власт над нас.

Напоследък откривам лично за себе си, че съм обръщал поглед към Бог с едно вътрешно неправилно очакване – да разреши проблемите ми, да ги направи да изчезнат. Не че не съществуват проблеми, които наистина трябва да изчезнат и с които трябва да се боря – има много такива! Но има и проблеми, които ще останат – защото Бог иска чрез тях да подейства в живота ми. И най-доброто, което мога да направя е не да търся разрешението им, а да се отпусна, доверявайки се на Неговата ръка да действа – в избраното от Него време и с избраната от Него скорост. Да се закрепя във вяра че – дори когато в момента не виждам смисъла и ползата – Бог е силен да обърне всеки проблем и изпитание за добро. Защото само предавайки се доброволно по този начин на Неговата воля и отваряйки сърцето си за Него мога да имам тази чудна тиха радост в скръбта, която само Той може да ми даде. Понеже Той не дава така, както света дава...

Защото, ако и да не цъфти смоковницата, нито да има плод по лозите, трудът на маслината да се осуети, и нивите да не дадат храна, стадото да се отсече от оградата, и да няма говеда в оборите, пак аз ще се веселя в Господа, ще се радвам в Бога на спасението си. Иеова Господ е силата ми; Той прави нозете ми като нозете на елените. И ще ме направи да ходя по височините си.

(Авакум 3:17-19)

[1] архим. Серафим (Алексиев), „Смъртта“, 

 ПАМЕТ ЗА СМЪРТНИЯ ЧАС