Свещенството на вярващите

„При Когото идвайки, като при жив камък, от човеците отхвърлен, а от Бога избран и скъпоценен, и вие, като живи камъни, се съграждате в духовен дом, за да станете свето свещенство, да принасяте духовни жертви, благоприятни на Бога чрез Исуса Христа.“

(1 Петрово 2:4,5)

Каква е нашата роля като християни в света? Ако трябва да я обясня с една дума, бих избрал именно свещеници. На пръв поглед в Новият Завет не се говори много за свещенството на вярващите, но всъщност това е темата, около която се върти всичко. Ако за момент забравим за себе си – за нашето спасение, нашето освещение, нашите проблеми и т.н. - и се опитаме да вникнем в по-широкия Божи промисъл за света като цяло, какво ще видим?

1. Отначало Бог обеща на Авраам не само че ще го благослови лично, но и че в него „ще се благославят всички земни племена.“

2. После, в изпълнение на това свое обещание, Той изведе народа на Израел от Египет и обясни как ще стане това – те щяха да бъдат „повече от всичките племена Негово притежание“ и „вие още Ми бъдете царство свещеници и свет народ.“ (Изход 19:5,6).

Какво иска да каже Бог с това, че ще му бъдат „царство свещеници“? Все пак свещеници бяха само Аароновите потомци, не целият народ. Според мен Бог искаше да им каже, че както Аарон и неговите потомци изпълняваха свещеническа роля за тях, така и целият народ ще има свещеническа функция спрямо останалите народи. Те щяха да бъдат един специален (отделен от останалите, свят) народ – сред тях щеше да обитава самият Бог! И това щеше да има значение не само за тях, но и за целият свят. Те трябваше да изявяват Бог и Неговата слава и чрез тях Той щеше да благослови и останалите племена. По този начин Той изпълняваше съвършено двете страни на обещанието Си към Авраам – че той (и потомците му) ще бъдат благословени и че чрез тях ще се благославят всички племена. Те не само получаваха особен статут на благословение, те трябваше служат и като „проводник“ на Божието благословение за целия свят!

3. Кулминацията на обещаното благословение беше идването на Месията, в когото се изпълни обещанието за спасение и изкупление. Той освен това унищожи разделението между Израел и езичниците и прибави към Божият народ онези от езичниците, които пожелаха да го приемат. Свещеническата роля на Божият народ обаче остана (сравни Изход 19:6 и 1 Петрово 2:5). Затова важно да разбираме, че Божиите обещания и благословение не са просто „за нас“, но също така и „чрез нас за света“. Всъщност обещанията „за нас“ са именно в контекста, на това, което сме длъжни да бъдем за света. Както артистът може да бъде признат и известен само в контекста на това че играе пред публика и ако не играе пред публика няма как да получи нито известност нито признание, така специалните обещания, които са ни дадени са в контекста на повереното ни свещенство. И не можем да ги получим без да приемем и изпълним призванието си- затова е и толкова важно да разбираме какво е то.

И така, какво означава да си свещеник и защо сме наречени с тази дума? Свещеникът има множество функции, за които можем да се поучим от Аароновото свещенство в Стария Завет, но най-общо казано свещеникът представлява „връзката“, „свързващото звено“ между човека и Бога. Като такова „междинно звено“, той има две основни функции:

• представлява (подобно на упълномощен посланик) Бога пред хората и
• представлява хората пред Бога

Размишлявайки над тези две функции на свещеника ясно виждаме, че те наистина обобщават служението ни като християни.

Относно първата част – че ние сме длъжни да представяме Бог пред човеците – се говори многократно, било пряко било косвено в книгите на Новия Завет. Ние сме длъжни да бъдем „сол и светлина на света“, нашата виделина трябва „да свети пред човеците за да виждат добрите ви дела, и да прославят вашия Отец, Който е на небесата.“ (Матей 5). „Никой никога не видял Бога“ - казва ни апостол Йоан - „Единородният Син, който е в лоното на Отца, Той Го изяви.“ Защо само Христос можеше да ни изяви Бога? Защото само Той го познаваше и беше едно с Него. А кой може да изяви Христос на света тогава? Само онези, които Го познават и са едно с Него. Случайно ли Църквата е наречена Тяло Христово? Нима не именно чрез нея, Той присъства „тялом“ в света и върши волята Си? Именно ние сме тези, чрез които Христос трябва да стане познат на света. Това е мисията на Църквата като цяло, и на всеки един от нас поотделно – чрез нас „света да се изпълни с познание за славата Господна“ (Авакум 2:14, 1 Петрово 2:9).

Ако за това, че сме длъжни да представяме Бог пред хората се говори относително често, то за другата част от задълженията ни – да представляваме хората пред Бога – се споменава относително рядко. Но тази страна от задълженията на свещеника е не по-малко важна от другата. Ще се спра конкретно на две неща – ходатайството и принасянето на жертви. Тук, предполагам, някой ще възрази - не е ли Христос нашият Първосвещеник и Ходатай? Не принесе ли Той Себе си като съвършената Жертва за греховете на целия свят и не остави ли жертвите в историята? И да, и не. Разбира се, всичко което говорим за ходатайство и жертви, говорим го в контекста само и единствено на Христовата жертва и ходатайство. Веднага обаче трябва да добавим и другата част на Благовестието – ние сме Негови слуги и части от Неговото Тяло. Той живее в нас и ние – в Него. И, бидейки в Него, самите ние получихме достъп до „престола на благодатта“ (Евреи 4:16) Този достъп не ни е даден за да го „заровим в земята“, както нечестивият слуга зарови даденият му талант (Матей 25:25). Нито – не дай Боже! - да се опитваме да го използваме за лична облага (Интересно какво ли щеше да каже Господарят в притчата ако слугата не просто беше заровил таланта, но го беше похарчил по гуляи? Очевидно подобна възможност е немислима и всякакъв опит за оправдаването ѝ – безполезен.). Не, но ние сме призвани да стоим пред Бога представлявайки не само себе си, но и другите, които нямат тази възможност. Христос стои от името на всички хора, но ние сме призвани да следваме по Неговите стъпки и да бъдем подобни на Него. Всеки от нас има свой собствен малък „свят“ - кръг от хора, за които играе ролята на свещеник. От една страна той трябва да е „сол и светлина“ за тях, да им изявява Бога. От друга – длъжен е да застане пред Бога от тяхно име и да ги представлява, да се застъпи за тях, да ги скрие зад себе си, да застане между тях и Бога. Това е задължението, мисията на свещеника. Ако не го прави – каква полза за хората от него?

Когато се яви пред Бога обаче, свещеникът трябва да има какво да принесе, жертва за Бога. Да, ние имаме жертвата на Христос, който принесе Себе си за нашите грехове. Но това не значи че трябва да се явяваме пред Бога „с празни ръце“. Ние също имаме какво да принесем на Бога – себе си (Римляни 12:1). Не вместо Христос или като допълнение към изкуплението, което имаме в Него, но като благодарствена жертва. И тук също сме призвани да следваме Христовия пример – както Той даде живота си за нас, така и ние сме длъжни да дадем живота си за братята (1 Йоан 3:16). И не само за братята си в Христа, но и за братята си по плът, „в Адам“. Както Христос дойде за да служи и да даде живота Си за хората, така сме длъжни и ние да представим себе си на Него – като „жива жертва“ - за да продължи Той чрез нас това служение...

Написаното дотук в никой случай не изчерпва темата – то е просто начало, някаква насока в която трябва да помислим. Все по-често днес поставяме акцента в християнския си живот върху нас – моето спасение, моето освещение, моята връзка с Бога и т.н. Не че тези неща не са важни, но трябва заедно с това и да помним, че не сме призвани да се занимаваме единствено със себе си. Бог ни е избрал да бъдем Негови свещеници и да „възвестяваме превъзходството Му“ в света, да носим славата Му и познанието за Него на хората. Не трябва да забравяме това.