Показват се публикациите с етикет кръщение. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет кръщение. Показване на всички публикации

неделя, 24 март 2013 г.

Тесният път


„Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в живот, и малцина са ония, които ги намират.“ (Матей 7:14)


Вече говорихме за греховете и лицемерието ни и за нуждата ни от Спасител. Днес искам да завършим тази тема (относно „основите“ на Благовестието) с това, кой е нашият Спасител и как всъщност ни спасява.
Понеже всички сме вярващи от години, няма да се спирам на нещата, които вероятно многократно сте чували – че нашият Спасител е Господ Исус Христос, че Той понесе нашите грехове на кръста и т.н. Вместо това ще се спра на някой неща, които се чуват доста по-рядко, а именно – как Той ни спасява.

Ние получаваме нашето осиновление (от което спасението е само част – осиновлението е по-голямото) ставайки участници в Исус Христос, или – по-точно – в Неговите смърт и възкресение. Ап. Павел пише:
„Или не знаете, че ние всички, които се кръстихме да участвуваме в Исуса Христа, кръстихме се да участвуваме в смъртта Му? Затова, чрез кръщението ние се погребахме с Него да участвуваме в смърт, тъй щото, както Христос биде възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот. Защото, ако сме се съединили с Него чрез смърт подобна на Неговата, ще се съединим и чрез възкресение подобно на Неговото; Като знаем това, че нашето старо естество бе разпнато с Него, за да се унищожи тялото на греха, та да не робуваме вече на греха. Защото, който е умрял, той е оправдан от греха.“ (Римляни 6:3-7)
Тоест, ние се кръщаваме да участваме в смъртта Му, да бъдем разпнати с Него за да се „унищожи тялото на греха“. Това е начина по който Бог ни спасява от греха – чрез смърт. Ние се кръщаваме да умрем с Него, за да бъдем и „възкресени“ с Него.
Това е мястото, където мнозина се препъват – понеже търсят директно възкресението, без да разбират, че първо се минава през смъртта. Искат да имат новия живот в Христа, без обаче да губят стария. Искат да запазят живота си като го усъвършенстват – Бог да им помогне да станат някак си „добри“ и тогава всичко ще бъде вече наред... Няма да се получи – просто не е това пътят, който ни сочи Христос. Един начин има – да предадем живота си. Мечтите си, желанията си, себе си – да бъдем разпнати с Христос.

Казаха ли ти всичко това, когато се кръщаваше? Ако не са, чуй го сега. Ако не си взел решение да го направиш, решавай сега – ще го направиш ли или не.
Сигурно сте чували, че исторически църквата обикновено е прекръщавала еретиците, които са се завръщали в нея. Това е така, защото да си еретик означава да имаш „друго благовестие“. А „друго благовестие“ означава и „друг Исус“. И, повярвайки в това „друго благовестие“, хората всъщност вземат решение и се кръщават да участват в нещо друго. Сега, когато са чули истинското благовестие, трябва да решат отново – ще участват ли в него или не.

И така, ако си решил да участваш в Исус, първо трябва да влезеш през Вратата – която отново е самият Той. Да се кръстиш не просто защото така са ти казали че трябва, не защото искаш да отидеш на небето, не дори защото вярваш че Исус е Бог – да се кръстиш за да участваш в смъртта Му. Това е едно решение за ученичество, за следване на Господа, което всеки трябва да вземе – иначе не можеш да бъдеш част от Него, не си християнин.
Вече веднъж ви казах, че за мен може би най-опасната ерес в днешните евангелски църкви е приемането на спасението като нещо абстрактно, нещо което тепърва ще се случи (ще бъдеш оправдан в последния съд) или се е случило на едно чисто юридическо ниво. Това е учение, което има потенциала да доведе мнозина „християни“ до геената - понеже притъпява сетивата и чувствителността ни. Пропускаме основни части от Благовестието, вървим в своите си пътища и Бог се е оттеглил от нас. А липсата на онази апостолска реалност, за която четем в Новия Завет изобщо не ни стряска – понеже възприемаме спасението като нещо абстрактно, нещо което се случва само „на хартия“ и от него не може да се очаква да създаде някаква нова реалност в живота ни. Приличаме на скършени пръчки, които висят на Лозата закрепени едва-едва на някое малко парченце кора, през което преминава по някоя капчица мъзга – колкото да не изсъхнем съвсем. Бере ли се грозде от подобни пръчки? Не, разбира се.
Може би смятате, че това е доста преувеличено? Помислете си – колко християни познавате около вас, които имат живота и плодовете, за които четете в Новия Завет? А вие? Имате ли този живот и победа над греха и света? Светлина ли сте за света? Имате ли църква, в която живеете в реалността на Божието царство (и го изявявате пред земята и небето)? Божиите цели и призвание са велики – нямат нищо общо с обикновения ни живот на „мишкуване“ и неизлизане от зоната на комфорта. Плът и кръв не могат да ги постигнат – само новия живот в Духа, който е и в Христос. А този нов живот не е подобрения стар, а напълно нов – това което наричаме новорождение. Старото трябва да бъде разпнато и да умре – само така може да стори път на новото. Тази „смърт“ е велико тайнство, което сам Бог извършва в нас – с избраната от Него скорост и по избрания от Него начин.


И това ни води до втората точка от днешната проповед – освен „тясна врата“ има и „тесен път“. Именно в него са всички благословения, за които четем в Библията – всяко на неговото си място. Вървенето по този път е процес, който завършва със смъртта ни и краят му е вечния живот. Само който устои до край ще приеме наградата в края му. Това, че си стъпил веднъж на него, не означава че не можеш да се отклониш или върнеш назад ако пожелаеш. Както пише автора на Евреи:
„А който е праведен пред Мене, ще живее чрез вяра; Но ако се дръпне назад, няма да благоволи в него душата Ми“ (Евреи 10:38).
Затова говорим за път, а не само за врата. „Тесният път“ както го нарича Исус или „пътят на Кръста“ както са го наричали мнозина християни в историята на църквата. Понеже смъртта на старото ни „аз“ не се случва в един миг, а е процес, който Бог извършва в нас. Той има за нас кръст с точните форма и размер, който ще свърши нужната работа. Нашата работа е да го вдигнем и да го понесем доброволно към собственото си лобно място. Не да го мразим и отхвърляме, но да го прегърнем и да го ценим – защото той е инструментът на нашето спасение. Да приемаме болката и смъртта, която носи с радост, понеже не сме като другите, които нямат надежда, но виждаме как наместо Адам, който умира, в нас постепенно се изявява Христос, който живее и над Когото смъртта няма власт.


Затова, ако вече си решил да следваш Христос, кръстил си се да участваш в смъртта Му и си бил „роден от вода и Дух“, спомни си днес в какво си се кръстил да участваш. Обърни се към Господа и му предай себе си с нова ревност и желание. Напомняй си го всяка сутрин и всеки ден – имаме твърде удобния за плътта навик да се отпускаме и да забравяме. Прегърни и днес кръста си и обърни погледа си нагоре. Приеми страданието, което ще ти донесе и му позволи да се докосне до живота ти. Не бягай от него и той и днес ще умъртви една малка част от теб – част от плътското ти себично „аз“. Приеми смъртта, която кръста днес ти подарява и не бягай от нея. Знам, че за мен и теб това е невъзможно, но Бог ще го направи възможно - чрез Своята благодат. Знай, че последното изкушение от Сатана ще ни преследва до края на живота ни - „Спаси живота си! Слез от кръста!“. Понеже този път завършва чак със смъртта. Тя е последната проверка, финалното „разтърсване“ при което всичко, което се клати ще падне. Но - ако устоим до край – това ще бъде за нас не ден на ужас, а на последното и окончателно освобождение. Ако устоим до край на кръста Бог ще ни убива по малко всеки ден, изявявайки живота Си в нас. Греха и плътта ще имат все по-малко думата и ще оказват все по-малко съпротива, докато светското в нас постепенно се замества с небесното. В деня на смъртта и последната крепост на греха и смъртта ще падне. Затова и ап. Павел възкликва триумфиращо „Где ти е, аде, победата? Где ти е, смърте, жилото?“. За разпнатия християнин това е мигът на последния триумф, когато ще каже заедно с Христос „Свърши се!“. Победата на Кръста е вече пълна, а аз съм окончателно свободен. Слава на Бога!
Но какво ще стане ако сме отхвърлили Кръста? Тогава смъртта ще бъде за нас ужас, а не победа и избавление. Понеже смъртта е край и унищожение за стария човек – за радостите му, целите му и за самия него всъщност. И същата тази смърт на стария човек ще бъде за нас ужас и поражение вместо радост и триумф – понеже той (стария човек) е всичко, което имаме. Затова и Христос казва „Който иска да запази живота си ще го изгуби, а който го изгуби заради Мене – ще го намери.“ а ап. Павел добавя „Недейте се лъга; Бог не е за подиграване: понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне. Защото, който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.“. И на друго място - „И тъй, братя, ние имаме длъжност, обаче, не към плътта, та да живеем плътски. Защото, ако живеете плътски, ще умрете; но ако чрез Духа умъртвявате телесните действия, ще живеете.“.
Това е нашето призвание – да живеем новия живот, в Духа. Понеже всичко, което е от Духа и което изградим чрез Него е вечно – то не се клати, смъртта не може да го събори, ще остане за вечността. Всички плътски неща ще паднат – рано или късно. Дори можем да кажем, че е милост от Бога ако Той ги събори рано – колкото и да ни е тежко – докато все още имаме време да се обърнем. Понеже, ако смъртта ни завари в това положение, кой може да каже какво ще се случи? Със сигурност ще преживеем страшно бедствие, като всичко което имаме (и което сме) ще изгори. От там нататък? Може би ще има такива, които ще успеят да се избавят „като през огън“ - загубили всичко, опърлени, обгорени и окаяни. Вероятно хора, които искрено са вярвали в Господ Исус Христос и са били новородени, но оттам нататък са били хванати от лъжливо благовестие и са „градили със слама“. Ще има обаче и такива, които с ужас ще установят, че вярата им е била „мъртва“, че са вярвали не в Живия Бог, а в някаква проекция на собственото си въображение, че никога не са Го познавали и Той също не ги е познавал...

Бог да пази от подобна участ! Затова нека чуем гласа Му докато е още „днес“, да влезем през Вратата и да вървим по „тесният път“ с вяра и надежда. Да събираме съкровищата си на небето и да търсим с цяло сърце огромните благословения, които са ни обещани. Бог да бъде с всички нас.
Амин.

неделя, 10 юни 2012 г.

Римляни 6



Тъй като отделните глави не представляват самостоятелни теми, а са част от едно общо послание, нека накратко обобщим казаното от ап. Павел дотук. Защото именно в контекста на написаното в първите 5 глави (и надграждайки върху него), той пише текста, който ще разгледаме днес.
  1. Ап. Павел започва писмото си (след обичайните приветствия) с обвинение срещу езичниците – че, макар Бог да се изявява чрез творението и Неговата божествена сила да е видна за всеки, те са Му „обърнали гръб“ и са „помрачили сърцето си“.
  2. След езичниците апостолът се обръща към юдеите, които – макар да имат голямото предимство да познават Бога и да имат в лицето на закона светлина и знание за това кое е право и кое не – всъщност нямата никакво предимство. Понеже – въпреки всичко което им е дадено – и те са се отдалечили от Бога и изпаднали в грях като езичниците. И в крайна сметка (и юдеи, и езичници) всички са под грях.
  3. „Сега“ (т.е. тогава) независимо от закона (според който всички сме грешни) се яви и правдата, която е от Бога чрез вяра.
  4. Тази правда е за всички – юдеи и езичници, обрязани и необрязани. Както свидетелства за това и Авраам, комуто вярата се вмени на правда още преди да бъде обрязан и стана „отец на всички, които вярват“ - и обрязани, и необрязани.
  5. След това ап. Павел обяснява за оправданието ни в Исус Христос – както чрез непослушанието на един човек всички станаха грешни, така и чрез послушанието на Единия мнозина ще станат праведни. И добавя, че Божият дар е дори още по-голям защото в Христос имаме изкупление не само за греха на Адам и Ева, но за всички грехове, които се умножиха след това.
  6. И накрая апостолът завършва с това, че грехът вече не е пречка – там където той се е умножил, даровете на Бога са се умножили още повече, така че Божията благодат да е достатъчна за всички.

Именно оттук започва и 6-та глава на посланието към римляните. Апостолът риторично пита:
„Добре, след като Божията благодат е достатъчна за всеки грях, означава ли това, че няма проблем да продължаваме да стоим в греха? В крайна сметка Бог просто ще умножи благодатта си към нас и всичко ще бъде наред.“ На това апостолът отговаря: „Да не бъде!“ Всички ние трябва да знаем в какво сме се „кръстили да участваме“. Който се запише във футболен отбор, записва се да играе футбол. Който се запише в художествена гимназия, записва се да учи рисуване. В какво сме се „записали“ да участваме ние, когато станахме християни? Може би просто сме се „абонирали“ за допълнителни „безплатни“ дарове от Бога? Не, но сме се „записали“ да бъдем святи, да участваме в Христос, да станем подобни на Него. Именно с тази цел (за да можем да постигнем това), а не произволно, ни се дава Божията благодат. Каква е ползата да бъдеш освободен от оковите ако продължаваш да стоиш на същото място, към което те са те приковавали досега? Какъв е смисъла да имаш пред себе си отворен пътя към Бога, ако не минеш по него?

Именно тези неща се опитва да обясни ап. Павел на римските вярващи. „Не знаете ли, че сме се кръстили да участваме в смъртта и възкресението на Христос? Че се кръстихме да разпнем нашето старо естество и да живеем за Бога?“ Това е Пътят, който „отвори“ Христос. Последната му спирка е нашето богоуподобяване. Но ние трябва още отсега да тръгнем по него. Да се съединим с Него в смъртта Му, като знаем че Бог ще ни и съвъзкреси с Него. Да разпнем нашето старо естество, плътта която „не се покорява на Божия закон, нито пък може“ и да представим себе си на Бога „като оживели от мъртвите“, като Негови слуги, като слуги на правдата. Старото ни „аз“ заедно с неговият живот, желания, стремежи... то трябва да умре. Това е тежка присъда, но за да има възкресение трябва преди това да има смърт. Това старо естество е „тялото на греха“ и единственият начин да се освободим от него е да го „разпнем“ - като имаме Божието обещание, че няма да останем в смърт, но, както Христос възкръсна, така и ние ще получим нов живот (в Христос) на мястото на този, който сме пожертвали. И така, трябва да считаме себе си мъртви за греха, но живи за Бога – като предоставяме себе си на Неговата воля да вършим правда.

Тук някои погрешно тълкуват думите „мъртви към греха“ в смисъл, че грехът вече не би могъл да ни изкушава. Не, ние все още не сме се уподобили напълно на Христос. Старото ни естество се намира в процес на умиране, който не е приключил още. То все още се изявява и може да ни се случи (даже понякога ни се случва често) да се изкушим и да сгрешим. Но трябва да знаем, че това умиране е Пътят – и трябва да оставим Бог да действа в нас за да го извърши. Да гледаме към тази крайна цел– затова и трябва да считаме себе си за „мъртви към греха“. Трябва да вървим напред по този Път, а когато се случи да сгрешим, не бива да се притесняваме – не живеем под закон, а под благодат.

Смисълът на последното е, че това което имаме не ни е дадено заради заслуги, а като дар. Когато живееш под закон, получаваш според заслугите си – ако спазваш закона получаваш съответното благословение. Ако не – съответното проклятие. И понеже грехът действаше в нас, отслабвайки плътта и карайки ни да съгрешаваме, то той по този начин отнемаше нашето благословение. Така дяволът, чрез греха, ни отдалечаваше от Бога, вкарвайки ни под проклятието на закона.
Ако живеем в Христос обаче, всичко което имаме, ни е дадено по благодат, като подарък - не по наши заслуги. Затова и – когато се случи да съгрешим – грехът не може да ни го отнеме. Благодатта не ни е дадена понеже имаме своя правда, затова и не я губим когато изгубим правдата си (имам предвид собствената ни правда, от праведните дела по закона). Така грехът няма вече силата да отнеме правдата ни и да ни откъсне от Бога, понеже правдата ни е подарък в Христос. Затова и апостола казва „грехът няма вече да ви владее“ - понеже той, нямайки възможност да ни отнеме правдата, е изгубил властта си над нас. Ние сме вече свободни да бъдем с Бога да Му служим.

„Тогава какво? - пита отново ап. Павел - „Да грешим ли свободно след като грехът не може да ни отнеме правдата, която е чрез вяра в Христос?“ Естествено, че не! Тук апостола обяснява подробно това, за което вече споменах – тази благодат не ни е дадена просто така, но за да можем да се приближаваме към Бога. Дори да оставим настрана факта, че ние имаме тази праведност и благодат само когато сме „в Христос“, пак каква е ползата да имаме Път ако не минем по него? Благодатта ни се дава за да можем да се уподобяваме на Бога и в крайна сметка да станем като Него. Ако не го правим, ако продължим да предаваме себе си като „слуги на греха“ - всъщност вървим в точно обратна посока. Каква ни е ползата тогава от всички дарове в Христос? Никаква. Даже ще си навлечем по-тежко осъждение, защото – както казва ап. Петър за отстъпилите - „по-добре би било за тях да не бяха познали пътя на правдата, отколкото след като са го познали, да се отвърнат от предадената на тях света заповед.“.

И така, имаме пред нас два пътя:
Благодарение на Божията благодат можем (чрез смърт и възкресение в Христос) да се освободим от греха и да станем слуги на Бога и правдата. В края на този път ще получим (ако го изминем целия) като плод святост и вечен живот.
Или можем да продължим в пътя на греха – подобно на онези, които изобщо не са познали Христос. В края на този път ще получим естествения плод на греха – смъртта. „Недейте се лъга“ - пише ап. Павел в посланието си към Галатяните - „Бог не е за подиграване: понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне. Защото, който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.“ Този избор стои (и ще стои през целия ни живот) пред всеки един от нас.

Криейтив Комънс договор
Публикациите са лицензирани под Creative Commons Некомерсиално-Без производни 2.5 България License