Страданието

„Считайте го за голяма радост, братя мои, когато падате в разни изпитни,

като знаете, че изпитанието на вашата вяра произвежда твърдост.“

(Яков 1:2,3)

Кой би могъл да каже горното искрено и от цяло сърце? Според мен само тези, които или не са страдали истински или са много близо до Бога. Защото последните обикновено са страдали много и са видели плодовете от страданието в живота си. Понеже Бог използва страданието и без страдание няма как да се приближим до Бога.

Звучи ви може би твърде странно? А не знаете ли „че ние всички, които се кръстихме да участвуваме в Исуса Христа, кръстихме се да участвуваме в смъртта Му“? И също така, че „нашето старо естество бе разпнато с Него, за да се унищожи тялото на греха, та да не робуваме вече на греха“ (Римляни 6). Някой да смята, че да умреш е нещо приятно? Или че да бъдеш разпнат е много забавно?

Бог е произнесъл вече присъдата над нашето плътско естество – смърт. След присъдата ще дойде и самото умъртвяване. А заедно с умъртвяването – и страданията. О, Бог може да извърши едно или друго чудо, да реши един или друг проблем. Да ни изцели от смъртоносна болест или да ни помогне да си намерим работа. Но от страданието няма да избягаме – просто защото то е част от самото ни умиране. А ако искаме да възкръснем, трябва преди това да умрем (виж Римляни 6). Примката постепенно ще се затегне около врата ни и този път Бог няма да ни избави – защото сам Той е, който върши това. Може би ще използва тежки обстоятелства в живота. Тежка болест. Смърт на близък. Или може би външно нищо особено няма да се случи и на всички ще изглежда, че живеем един спокоен и нормален живот. И само вътре в нас сърцето ни ще кърви, докато Бог къса от него – парче по парче – всичко което му е скъпо, всичко което е представлявало неговият живот.

Даваме ли си сметка в какво сме се кръстили да участваме? Разбираме ли какво символизира кръста, който мнозина от нас носят на верижка около врата си? Ще познаем ли Божията ръка, когато забива гвоздеите или ще се мятаме диво, мъчейки се да се освободим, и ще се чудим защо Бог ни е оставил?

Ще разбере ли някой в църквата ни през какво минаваме и ще ни помогне ли – не да ни спаси, но да ни помогне да видим и разберем какво се случва с нас и какъв е смисъла му? Или всички ще гледат учудено, не разбирайки „какво се тайнство с теб извършва“[1] ?

„Ние трябва да сме радостни – в Библията го пише“ - са ми казвали - „Щом се чувстваш зле и страдаш значи нещо не е наред, не си в Божията воля за тебе явно“. Не, но страданието и скръбта са наш дял в Христа. Ние нямаме многобройните психологични защити, към които прибягват невярващите, опитвайки са да заглушат страданието в живота си. Не можем да живеем в бъдещето вместо в настоящето, залъгвайки се с мечти и фалшиви надежди. Не можем да избягаме във фалшивият свят на книги, филми или някаква форма на съвременно идолопоклонство (т.е. да позволим на неща като музика, футбол и др. да станат наш живот). Не можем да затворим сърцето си в непробиваема броня, която – макар и на цената на самотата – да ни предпазва от раните, които околните ни нанасят. Бог не ни позволява да се скрием зад тези неща и ние трябва да висим - голи и беззащитни подобно на нашия Господ – на собствения си кръст.

Да, смъртта винаги е тъжна картина... За щастие историята на нашият Господ, в Когото и ние сме се кръстили да участваме, не свършва със смъртта Му. „Защото, ако сме се съединили с Него чрез смърт подобна на Неговата, ще се съединим и чрез възкресение подобно на Неговото;“ (Римляни 6:5). Да, смъртта е наш дял – но също така и Възкресението! Скръбта и страданието – но също така наградата и радостта. Ставайки съучастници в Христовата смърт и Възкресение, ставаме участници и в този вечен християнски парадокс – на смъртта и живота, познавайки от собствен опит, че колкото повече смъртта действа в нас, толкова по-изобилно се излива в нас и Истинският Живот! И обратно – колкото сме по-живи за себе си и света, толкова повече смъртта придобива власт над нас.

Напоследък откривам лично за себе си, че съм обръщал поглед към Бог с едно вътрешно неправилно очакване – да разреши проблемите ми, да ги направи да изчезнат. Не че не съществуват проблеми, които наистина трябва да изчезнат и с които трябва да се боря – има много такива! Но има и проблеми, които ще останат – защото Бог иска чрез тях да подейства в живота ми. И най-доброто, което мога да направя е не да търся разрешението им, а да се отпусна, доверявайки се на Неговата ръка да действа – в избраното от Него време и с избраната от Него скорост. Да се закрепя във вяра че – дори когато в момента не виждам смисъла и ползата – Бог е силен да обърне всеки проблем и изпитание за добро. Защото само предавайки се доброволно по този начин на Неговата воля и отваряйки сърцето си за Него мога да имам тази чудна тиха радост в скръбта, която само Той може да ми даде. Понеже Той не дава така, както света дава...

Защото, ако и да не цъфти смоковницата, нито да има плод по лозите, трудът на маслината да се осуети, и нивите да не дадат храна, стадото да се отсече от оградата, и да няма говеда в оборите, пак аз ще се веселя в Господа, ще се радвам в Бога на спасението си. Иеова Господ е силата ми; Той прави нозете ми като нозете на елените. И ще ме направи да ходя по височините си.

(Авакум 3:17-19)

[1] архим. Серафим (Алексиев), „Смъртта“, 

 ПАМЕТ ЗА СМЪРТНИЯ ЧАС