Вяра и реалност

Напоследък съм необичайно благословен. Може би защото съм малко болен. Бог използва болестта за да ми покаже големи неща – неща, за които мечтая от дълго време. Защо не е избрал да ми говори по някакъв друг начин (например с глас от небето) не знам, а и не ми е работа да се интересувам. Факт е обаче, че ако можех да избирам дали да се разболея и да получа благословенията (или да не се разболявам и да не ги получа) бих избрал да се разболея. Естествено, че предпочитам да съм здрав – кой не предпочита? Но щом Бог е избрал да действа по този начин – благодаря на Бога. Важното е, че действа. И ако се окаже, че още не е свършил... в такъв случай не бързам да оздравявам.

Това не е първата болест, която Бог използва в живота ми. И, освен ако не умра скоро, едва ли ще бъде и последната. Разбира се веднага ни идва на ума стиха „Всичко съдейства за доброто на тия, които любят Бога...“ (Римляни 8:28). Вярваме ли всички в това? Естествено, че вярваме – нали тези думи на ап. Павел са част от Библията. Поне така ще ви отговори всеки християнин, когото попитате. В същото време обаче действията ни говорят съвсем друго. Обикновено прекарваме много повече време в опити да „нагласим“ обстоятелствата в живота си според нашия вкус, отколкото да търсим доброто от това, което Бог е допуснал в живота ни. Какво означава това? Означава нещо много просто – означава, че всъщност не вярваме. Може да казваме, че вярваме. Може дори да мислим, че вярваме. Но действията ни показват в какво реално вярваме в сърцето си.

Вярата и реалността, в която живеем всъщност са много пряко свързани – поне реалността на Божието царство. Понеже макар и пълнотата на Божието царство да е все още в бъдещето, то неговата „сянка“ е вече тук. Божието царство е вече реалност – макар и не в пълнота – и ние можем да влезем в него единствено чрез вяра. Не че вярата е единственото условие, но тя е безусловно необходима. Ако нямаме вяра няма да успеем – каквото и друго да имаме. И така, имаме ли вяра? На думи – много. Но от тази „жива“ вяра, която единствено може да произведе живот имаме много малко. А тя единствена може да произведе реалността на Божието царство. Помислете за всички поучения на Исус и апостолите, които се отнасят за „сега“, за това което вече е дошло. „Не се безпокойте за утрешния ден“. Колко от нас не се безпокоят? „Не обичайте света нито това което е от света“. Колко от нас не го обичат? „Радвайте се когато попадате в разни изпитни“, Колко от нас се радват? Списъка може да се продължи почти безкрайно – само върху проповедта на планината (Матей 5-7) може да се напише една малка книга. И факт е, че за почти всички обещания на нас ни липсва тази вяра, която може да ги превърне в реалност. Да продължа примера с моята болест:

Ако вместо да си отворя очите да видя (и ума да разбера) това, което Бог ми показва чрез тези обстоятелства, аз ги затворя и се впусна сляпо да търся „оздравяване“ на всяка цена(все едно дали по лекари или по църквите) – какво ще получа в крайна сметка? Не „добро“, а единствено фрустрация. И не Бог ще е виновен за това, а моята липса на вяра и упование в Неговото обещание, които единствени могат да го превърнат в реалност... 

Доколко имаме действително такава вяра и упование в живота си и доколко просто говорим празни приказки? Това вече всеки за себе си трябва да се опита да прецени. Но едно мога да кажа със сигурност – липсва ли реалната вяра в живота ни не можем да очакваме да дойде и реалността на обещанията, реалността на Божието царство.

За любовта и съвършенството

А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенството.“

(Колосяни 3:14)

Защо любовта свързва всичките ни добродетели и дела в съвършенство? Понеже „вярата действа чрез любов“ или, с други думи казано, единственият начин да вършим правилно Божиите дела е да имаме Неговото отношение към себе си и света. Понеже – ако отношението ни е неправилно – ние няма да виждаме света така както Бог го вижда. А когато представата ни за света (в това число и за нас самите!) е изкривена, тогава очевидно и ще действаме грешно. Ще мълчим когато трябва да говорим и ще говорим когато трябва да мълчим. Ще прощаваме когато трябва да изобличим и ще изобличаваме когато трябва да простим. Ще действаме когато трябва да претърпим и ще търпим когато би трябвало да действаме... Нашите реакции ще бъдат неадекватни на реалните Божии намерения и цели понеже виждането ни за действителността – а оттам и за това какво трябва да се направи – ще бъде различно.

За да можем да вършим Божиите дела, необходимо е преди това да се „настроим“ на Неговата „честота“ - само така можем да живеем в синхрон с Неговата воля. А Неговата честота е любовта – любовта към нас, към братята, към света изобщо. Трябва да разбираме обаче, че Божията любов не е като нашата любов – не бива да мислим, че Бог е „съвсем подобен на нас“. Първо, Божията любов е твърде дълбока и всеобхватна – Божествена, а не човешка. Второ, греха в нас е повредил и любовта и тя често е твърде далеч от първообраза – може да твърде хладка, себична или „страстна“. Може да се изроди просто в желание за „притежаване“ на някого или в неконтролируемо сексуално желание. Тези „видове любов“ имат твърде малко общо с Божията и не биха могли да ни дадат реална представа за нея. Как тогава бихме могли да я познаем? Отговорът е - в Христос. Първо, Той – чрез живота Си – изяви тази любов. И второ, чрез нашето „съединяване“ с Него, ние можем опитно да я познаем. Понеже които са „съблекли стария човек и са се облекли с новия“ имат „ум Христов“. И този нов човек „се подновява в познание по образа на Този, Който го е създал“.

Имайки Христовия ум в себе си и бидейки едно с Него, ние можем реално да погледнем света през Неговите очи. Да го виждаме както Той го вижда. Само така можем да имаме правилното отношение и наистина да вършим Божиите дела – точните дела на точното време и място. Затова и е толкова важно да търсим това „познаване“ и „единение“ с Христос, това преобразяване по Неговия образ, а не просто да залагаме на активността и на принципа „залудо работи, залудо не стой“. Делата „за царството“, които се вършат без личното познаване на Бога, обикновено са безполезни, а много често дори и вредни...

За спасението

„Който даде себе си за нашите грехове, за да ни избави от настоящия нечист свят според волята на нашия Бог и Отец.“ (Галатяни 1:4)

Какво разбираме днес под думата „спасение“? В евангелските църкви употребяваме тази дума непрекъснато - „Спасен ли си?“, „Еди кой си се спаси вчера“ и т.н. - но наясно ли сме от какво всъщност сме спасени? Думата „спасение“ е станала синоним на оправдание – под спасение ние разбираме единствено Божията прошка на греховете ни и избягване на заслуженото наказание. Това, за което говорим, е всъщност оправданието. Оправданието е част от спасението, но двете не са едно и също – спасението е нещо много по-голямо. Христос дойде за да ни избави от „настоящия нечестив свят“ и от греховете ни – не просто да издаде „оправдателна присъда“ за нечестивите. Много важно е да разберем разликата между двете! Оправданието е част от спасението и то е необходимо – всички ние сме неправедни и е необходимо да бъдем оправдани. Но оправданието всъщност просто предшества истинската цел на спасението – спасението ни от греха и осиновлението ни в Исус Христос. Понеже „Той е Който ще спаси людете Си от греховете им“ (Матей 1:21). Да ни спаси от греха, който ни владее, да ни съвъзкреси и да ни „тури да седим с Него в небесни места“ (Ефесяни 2:6) – ето това е истинското спасение!

Смъртоносната грешка на съвременния евангелизъм се състои именно в това, че се опитва да отдели оправданието от спасението. Понеже проповедниците не желаят да проповядват за истинското ни велико призвание – понеже то си има цена и тази цена е собствения ни живот – те се опитват да вземат само „приятната част“, оправданието. „Чрез вяра ти си оправдан, няма да бъдеш наказан за греховете си и ще имаш вечен живот с Бога“. Каква велика истина... и каква невероятна лъжа! Истина, понеже всяка една дума е вярна. И лъжа, понеже оправданието не може да бъде отделено (и прието отделно) от цялото. Избавлението ни от греха, от „настоящия нечист свят“, от полагащото ни се наказание (оправданието), „преселването“ ни „в небесни места“ - всичко това е едно цяло, което общо наричаме „спасение“ и което е възможно единствено „в Христа Исуса“ чрез нашето участие в Неговите смърт и възкресение. Съединявайки се и бидейки в Него, ние получаваме всички тези неща. Не може да вземем от Исус това, което ни харесва, а другото да оставим – или сме едно с Него и имаме всичко или не сме едно с Него и нямаме нищо. Ако си наистина „в Христос“ тогава твоя живот е в Него, ти живееш „в небесни места“, избавен си от „настоящия нечестив свят“ и от греха, оправдан си и греховете ти са покрити. Ако не си „в Христос“ - тогава нямаш нито едно от тези неща.

Бог не ни е оставил да се „чудим“ спасени ли сме или не, простени ли са в действителност греховете ни или не - ние сами си причиняваме тази несигурност, опитвайки се да „вземе“ от спасението единствено оправданието и да спрем дотам. Казахме вече, че това не може да стане – спасението е едно цяло. И ако самото прощение на греховете е невидимо, то спасението от света, от греха, единението ни с Христос в небесни места – това са неща съвсем реални и лесно можем да изпитаме себе си дали ги имаме. Ако отговорът е „да“ - тогава можем да имаме увереност и за прошката. Ако отговорът е „не“... тогава най-вероятно не сме и оправдани. Понеже отделим ли се от Христос губим и оправданието си заедно с всичко останало. Ап. Петър казва за тези, които са се върнали назад, че положението им е дори по-тежко отколкото преди:
2 Петрово 2

20 Понеже, ако, след като са избягали от светските мръсотии чрез познаването на Господа и Спасителя Исуса Христа, те пак са се сплели в тях и остават победени, то последното им състояние е станало по-лошо от първото.

21 Понеже по-добре би било за тях да не бяха познали пътя на правдата, отколкото след като са го познали, да се отвърнат от предадената на тях света заповед.

Пак ще кажа няма как да отстъпим от Христос само в едно нещо – понеже Той е всичко! Имаме ли Него, имаме всичко. Нямаме ли Него – нямаме нищо. Ако „слезем“ от небесното си жилище отново в света ние се „отделяме“ от Христос, вече не сме едно с Него. А бъдем ли „отсечени“ от Него, губим всичко – включително и оправданието си. Иначе ап. Петър нямаше да каже, че „по-добре би било за тях да не бяха познали пътя на правдата, отколкото след като са го познали, да се отвърнат от предадената на тях света заповед.“, а нещо от рода на „Жалко наистина, че са изгубили „първата си ревност“, но добре че все пак са се „спасили“. Кое от двете би казал твоя пастир? И смяташ ли, че прави услуга на хората като ги успокоява, че всичко е наред докато те всъщност вървят към гибелта си? Според мен не. Длъжни сме да кажем на хората истината дори и с риск да ги разгневим. Естествено нужни са и любов и такт (а не просто една „голяма тояга“), но хората трябва да чуят. А след това вече всеки да избира за себе си на кого ще вярва и кой път ще поеме...

Господната вечеря

Бих искал днес да продължим разговорите си за основите на нашата вяра и да се спрем на един друг основен момент – Господната вечеря. Всички християнски църкви прилежно изпълняват този ритуал, макар и за съжаление да имат някой различия във вижданията си какво всъщност представлява той.

1. Традиционните църкви като католицизъм и православие смятат, че по време на службата хляба и виното се „трансформират“ (преосъществяват) в истинските Тяло и Кръв Христови и, участвайки в тях, вярващият става участник в Христос. Затова и самият ритуал е наречен „тайнство“ - понеже в него невидимо работи Святия Дух – и чрез него вярващият получава Христовите живот и благодат.

2. Лутераните отхвърлят преосъществяването на елементите, но приемат че Христовите Тяло и Кръв присъстват реално „в, с и под“ хляба и виното. Тоест, те също приемат, че в Господната вечеря имаме участие в реалните Тяло и Кръв Христови.

3. Разпространено е също така и мнението на Жан Калвин, според когото в Господната вечеря имаме „духовното присъствие“ чрез Святия Дух. Тоест, макар тялото на Христос да остава на небето от дясната страна на Отец, Той все пак присъства в Господната вечеря чрез Святия Дух и по този начин вярващия, който участва, приема Тялото и Кръвта Христови и Бог използва ритуала за да му предаде Своята освещаваща благодат.

4. Последно, много деноминации приемат мнението изразено за пръв път от Улрих Цвингли, според което Господната трапеза е просто символ и спомен за Христовите страдания и смърт. Тъй като ритуалът е просто символ и спомен за реалните събития, то според това мнение чрез него не се получава някаква реална благодат, нито има връзка с истинските Тяло и Кръв Христови.

Може би тъкмо заради широкото разпространение на това последно мнение днес голяма част от евангелските християни в България рядко се замислят за значението на Господната трапеза и я считат просто за празен ритуал. Бих искал днес да изразя личното си несъгласие с тази позиция. Макар да не бих могъл да отговоря на въпроса „как“, то според мен е очевидно, че Господната вечеря не ние дадена само и единствено за възпоменание на Христовата жертва. Тъй като ние трябва съвсем реално да станем част от Него, съобразувани в Неговата смърт и Неговия живот, то не виждам никакво основание да смятаме, че Бог не действа реално в заповяданите от самия Него ритуали като кръщението и Господната вечеря. Да, Той върши свръхестествено Своята работа чрез Святия Дух и вероятно би могъл – при някакви изключителни обстоятелства – да я извърши и без съответния ритуал. Но ако Той е казал: „Който яде Моят плът и пие Моята кръв има този живот в себе си“ и после казва за хляба и виното „Това е Моето тяло“ и „Това е Моята кръв“ то на какво основание можем да смятаме, че Той ще отдели свръхестественото си действие от самото ядене и пиене, в и чрез което това действие е обещано? Според мен такова основание няма. Така че - ако приемем, че Божието свръхестествено действие е нормално да съпътства ритуалите, за които то е обещано – то тогава Господната вечеря представлява едно непрекъснато участие в Него, в Неговите смърт и възкресение. Как технически Бог го осъществява – дали Той присъства реално, духовно, или по някакъв друг начин – аз не бих могъл да кажа, а и не смятам че това е чак толкова важно. По-важното е да разберем какво имаме в този ритуал, а не как точно го получаваме. Затова - без да претендирам за някаква изчерпателност – бих искал днес да се спра на двата, според мен, основни момента – участието в Неговата жертва и в неговия живот.

Участие в Христовата жертва

Чашата, която биде благословена, и която ние благославяме, не е ли това да имаме общение в Христовата кръв? Хлябът, който пречупваме, не е ли да имаме общение в Христовото тяло? Тъй като ние, ако и да сме мнозина, сме един хляб, едно тяло, понеже всички в единия хляб участвуваме. Гледайте Израиля по плът; тия, които ядат жертвите, нямат ли общение в олтара? Тогава що? Казвам ли аз, че идоложертвеното е нещо, или че идолът е нещо? Не. Но казвам, че онова, което жертвуват езичниците, жертвуват го на бесовете, а не на Бога; но аз не желая вие да имате общение с бесовете. Не можете да пиете Господната чаша и бесовската чаша; не можете да участвувате в Господната трапеза и в бесовската трапеза. Или искаме да подбудим Господа на ревнивост? Ние по-силни ли сме от Него? (1 Коринтяни 10:16-22)

Сравнението на ап. Павел на Господната трапеза с бесовската трапеза със сигурност е говорело много неща на коринтяните – по това време подобни трапези са били нещо обикновено и познато. Всеки култ е имал собствена традиция, но най-общо казано когато се е принасяла жертва част от нея се е принасяла (обикновено чрез огън) на божеството, част от нея се е използвала за „трапезата“, където принасящите са ядели и пиели пред техния бог (сравни Изход 24:11). Считало се е, че божеството присъства на трапезата и – макар да не съм изследвал подробно - мисля, че няма да отидем далеч ако кажем че божеството в оизвестен смисъл е „домакинът“, даващ угощението. Също така знаем, че яденето и пиенето с някого в тяхната култура е изразявало общение, единство и връзка между хранещите се заедно (Спомнете си например забраната на израелтяните да влязат в дома или да се хранят с заедно езичник.). Така че чрез тази трапеза жертващите са имали всъщност са имали общение помежду си и с божеството.

В един свят, където месото не е било част от ежедневното меню на обикновения човек, подобни трапези са били със сигурност доста изкусителни и изглежда, че коринтяните са били запазили навика си да се „отзовават“ на подобни покани от техните езически съседи. Ап. Павел обаче рязко възразява срещу подобна практика. Очевидно той смята общението и единството, което тази трапеза дава, за съвсем реални и затова ги класифицира като духовно блудство, което „подбужда Господа към ревност“.

Ако погледнем Господната трапеза по този начин – както несъмнено е правел тогавашния човек – пред нас се открива една много по-широка „гледка“. Ние също имаме нашата Жертва и нашата Трапеза, в която имаме общение с нашия Бог и помежду си. И както езичниците ( и израилтяните също, но това е друга тема) участват заедно в жертвата, която принасят, така и ние участваме всички заедно в нашата Жертва – Господ Исус Христос. Господната трапеза е мястото, където имаме общение с Него и помежду си. В нея времето и пространството престават да съществуват. Ние стоим на една и съща трапеза, с една и съща Жертва навсякъде по света, във всички времена. Седим на една маса с коринтяните, до които ап. Павел пише, със самият ап. Павел, с останалите апостоли. Няма много трапези и много жертви, които да следват една след друга във времето – Жертвата е една и Трапезата е една. Същата Жертва, която първи вкусиха апостолите в горната стая, ядем и ние. И участваме в същата Трапеза. Комуто Бог отвори очите, може да зърне тук частица от голямата тайна – мистичното единство на Църквата помежду си и с Христос...

И така, ние имаме единство и общение - както помежду си така и с Господ – в Христос, и по-точно в Жертвата, в която Той представи себе си. И това участие се осъществява в Господната трапеза.

Участие в живота

„Аз съм хлябът на живота. Бащите ви ядоха манната в пустинята и все пак измряха. Тоя е хлябът, който слиза от небето, за да яде някой от него и да не умре. Аз съм живият хляб, който е слязъл от небето. Ако яде някой от тоя хляб, ще живее до века; да! и хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът [която Аз ще дам] за живота на света. Тогава юдеите взеха да се препират помежду си, казвайки: Как може Този да ни даде да ядем плътта Му? Затова Исус им рече: Истина, истина ви казвам, ако не ядете плътта на Човешкия Син, и не пиете кръвта Му, нямате живот в себе си. Който се храни с плътта Ми и пие кръвта Ми, има вечен живот; и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото Моята плът е истинска храна, и Моята кръв е истинско питие. Който се храни с Моята плът и пие Моята кръв, той пребъдва в Мене, и Аз в него. Както живият Отец Ме е пратил, и Аз живея чрез Отца, така и онзи, който се храни с Мене, ще живее чрез Мене. Тоя е хлябът, който слезе от небето; онзи който се храни с тоя хляб, ще живее до века, а не както бащите ви ядоха и измряха.“ (Йоан 6:48-58)

Пасажът Йоан 30-58 традиционно се свързва с Господната вечеря, която се смята за изпълнение именно на това „ядене на плътта Му и пиене на кръвта Му“. Разбира се, привържениците на мемориалната теория (че Господната вечеря е единствено за спомен) отричат това. Нека се опитаме да разгледаме – без да се задълбочаваме в конкретни стихове - какво най-общо ни казва текста.

1. Евреите искат знамение от Исус като доказателство, че Той е това, което твърди. Очевидно простото умножаване на хлябовете не им е достатъчно и те намекват, че Моисей е извършил нещо много по-голямо – дал е на бащите им „небесен хляб“, манната.

2. Исус им отговаря, че не Моисей им е дал манната, а Бог. Очевидно продължавайки аналогията с „небесния хляб“, Той им казва че манната е била само преобраз на истинския хляб, който Отец дава за живота на света. Манната няма как да е била истинския хляб на живота, понеже тези които са яли от нея също са умрели като всички други. Истинският „хляб на живота“ е самият Той и който яде от Него няма да умре, а ще живее чрез Него. Очевидно е че тук Исус говори – поне в известен смисъл – фигуративно. Той нито е буквално хляб, нито изисква да бъде буквално изяден в някаква особена форма на канибализъм.

3. Юдеите започват да се препират как е възможно Той да им даде да ядат плътта Му, на което Исус отговаря като повтаря това, което вече е казал – че който не яде плътта Му и не пие кръвта Му (сега е включена и кръвта) няма живот и че Той е хлябът на живота, който единствен може да оживотворява.

Какво можем да кажем със сигурност за текста:

1. Исус говори – поне в някаква степен – със сигурност фигуративно, продължавайки аналогията с манната.

2. Вземайки в предвид цялостното учение на Християнството според мен няма как да проектираме текста „едно към едно“ върху Господната вечеря – очевидно тук „яденето“ е синоним на нашето „участие“ в Христос. Ако го приемем буквално влизаме в сериозни противоречия – например с текста „който яде има този живот, а който не яде – няма“. Ако простото „ядене“ на Господната вечеря дава живот то тогава излиза ,че например един християнин, който е хвърлен в затвора заради вярата си и няма как да участва, няма вечен живот. Обратно, категории хора, за които е ясно написано че няма да наследят божието царство, биха могли да получат този живот стига само да участват в Господната трапеза. Очевидно е, че подобен автоматизъм липсва и че „яденето“ (т.е. нашето участие) на Христос е нещо много по-обширно от простото „ядене“ на Господната трапеза.

И все пак дали тези разсъждения ни дават правото да отхвърлим изцяло Господната трапеза като тайнство и да кажем, че това е обикновен символ, без реално знаение и благодат? Според мен отговора е твърдо не. Дори да приемем, че повторението на думите „Вземете и яжте – това е Моята плът“ (и кръв) на Пасха е просто съвпадение (което дори в най-добрия случай е съмнително и спорно) пак дори само въз основа на разсъжденията ни в първата част можем да заключим, че Господната трапеза се явява един вид кулминация на нашето участие в Христос. Да, ние участваме в Христос чрез вяра, съединяваме се с Него в кръщението, получаваме благодатта му чрез четене на боговдъхновеното слово и т.н. Ние сме свързани с Него многостранно и разнообразно. И все пак ако трябва да се запитаме къде най-явно и директно се свързваме с Него, участваме в Неговата жертва и се „храним“ с Него? Според мен естественият отговор, който веднага би ни дошъл наум е Господната трапеза - стига да знаем какво всъщност означава. Но някой ще каже „Това е само символ на изкупителната Жертва и в него няма благодат“. Не искам да споря, но все пак – какво означава „просто символ“? Нима ще приравниш ритуала, заповядан от самия Господ например с рибката, която си залепил на колата си? Какво означава „няма благодат“? Дори самото ни послушание в пазене на заповяданото е достатъчно за да привлече благодатта. Но може би просто нямаме реално общение с Христос на Господната трапеза. Защо да нямаме? Общението ни с Христос по принцип реално ли е или само символично? А участието ни в Неговата жертва? Реални са – Бог по свръхестествен начин ги прави реални в живота ни. Защо тогава казваме, че тази реалност се осъществява другаде, а не там където е най-естествено, там където сам Бог казва? Нима Той ще работи чрез Духа си в нас изработвайки тази реалност по всяко друго време, само не и по времето, когато ние физически участваме в ритуала на Господната трапеза, който всъщност представлява участие в Жертвата? Не е ли много по-логично, че чрез предписания от Него ритуал Той ще работи най-много, ако и да работи понякога и чрез други неща? Оставям на вас да прецените – според мен лично отговора е ясен.

Апостол Павел допълва картината в 1 Корнитяни 11:

27 Затова, който яде хляба или пие Господната чаша недостойно, ще бъде виновен за грях против тялото и кръвта на Господа.

28 Но да изпитва човек себе си, и така да яде от хляба и да пие от чашата;

29 защото, който яде и пие без да разпознае Господното тяло, той яде и пие осъждане на себе си.

„Всеки, който третира непочтително и с пренебрежение хлябът и виното ще му се счете, че е третирал по този начин Тялото и Кръвта на Господа“ - казва апостола. Очевидно участието ни в Жертвената Трапеза е нещо много сериозно и отношението ни към нея се прехвърля към Господа „едно към едно“. „Затова – продължава ап. Павел – нека изпитваме себе си и така да ядем от хляба и да пием от чашата“. Пристъпвайки към Трапезата ние пристъпваме към Господа, към участие в Неговата жертва, към съединяване с Него в смъртта и живота Му. Пристъпването към Бог обаче винаги крие опасност – понеже Той е огън, който пояжда. Колкото сме по-близо до Него, толкова по-голямо благословение можем да очакваме, но и толкова по-бързо може да падне върху нас осъждение - ако в нас се намерят непокорство и нечистота. Бог не иска смъртта на грешника, а неговото обръщане, но също така трябва да имаме предвид и нещо друго – не може тъмнина да обитава всред всепроникващата Светлина. Пристъпването на тъмнината към Светлината ще я унищожи. Хората лъжат непрестанно, но лъжата на Ананий и Сапфира в Божието присъствие се оказа гибелна за тях. Хората грешат непрекъснато, но една грешка на свещеника, когато влизаше в Светая Светих обикновено водеше до гибелта му. Колкото по-близо, толкова по-голяма чистота беше необходима за да не загинеш. Затова нечистите от израелтяните обитаваха извън стана – възможно най-далеч от Божието присъствие. Станът беше за чистите, които трябваше да се пазят от всякаква нечистота. В скинията имаха право да влизат сам освещениците и то след като се умият ритуално – още едно допълнително очистване. А в Светя Светих влизаше само първосвещеникът – веднъж годишно, след като в допълнение към всички тези неща носеше със себе си кръв, с която да покрие греховете си. И дори и така, той в никакъв случай не биваше да поглежда директно към Божията слава, която сияеше между херувимите, за да не умре...

Ако всичко това беше необходимо за да влезеш в земната скиния, какво ли е необходимо за да пристъпиш към небесната? Смелост за това можем да имаме единствено чрез Кръвта на нашия Господ Исус Христос, Когото и сме облекли като кристално чиста дреха, без петънце от нечистота. Само че ние твърде често се отнасяме небрежно и с презрение към тази Дреха, захвърляйки я на моменти като непотребен парцал и цапайки я с различни нечистотии. Дори само това е немислимо тежко престъпление, за което заслужаваме моментална смърт. Но Божията любов, „която никой ум не може да схване“, продължава да ни търпи и търпеливо да ни води към себе си. Това обаче може да продължава само докато сме извън скинията – тогава можем да се „цапаме“ и „очистваме“ без особени последствия. Ако обаче нечистият влезе в скинията – умира.

Нашата цел е да пребиваваме постоянно с Бог – да бъдем осветени и усъвършенствани завинаги чрез нашият Господ Исус Христос. Това освещаване не включва непогрешимост – ние винаги грешим и Той е промислил за това като е дал Своята Кръв за да покрие греховете ни – но едно вътрешно очистване и освещаване. Понеже Кръвта наистина покрива греховете ни, но само когато прибегнем към Нея с искрено покаяние. Ако в нас има съзнателно пренебрежение, непокорство и нежелания да се съединим с Христос – тогава Неговата жертва не ни ползва. И ако пристъпим към Бог в такова състояние... ап. Павел пише по този повод на Коринтяните „Поради това мнозина между вас са слаби и болнави, а доста са и починали“. Затова нека изпитваме себе си когато пристъпваме към Бог – за да не би вместо благословение да дойде осъждение върху нас. Понеже Божието присъствие означава благословение, но означава и съд.

Какво да кажем в заключение? Участието в Господната трапеза е – без значение от това как точно Бог действа в нея - участие в Христовата жертва, в Неговите смърт и възкресение. В съединението с Него чрез Божия Дух, ние ставаме едно с него. Това съединение се извършва с нова сила, когато застанем пред Бог, за да участваме в Неговата трапеза. Участието в тази Трапеза е велико благословение, но може да ни донесе също и осъждение – ако пристъпваме недостойно. Затова нека го търсим и желаем, но в същото време нека изпитваме себе си и нека пристъпваме с нужната боязън, като знаем с Кого всъщност седим на една маса...

Добрата вест

Поради важността на темата за "Тесният път" реших да я развия малко по-подробно, показвайки нейното място (а то е централно!) в това, което наричаме "Благовестие". Надявам се тази малка книжка да ви бъде полезна - вярвам, че всеки ще намери по нещо за себе си в нея.

Предговор

Какво представлява тази „блага вест“, която сме приели и която искаме да споделим с хората?
Замисляли ли сме се какво всъщност имаме сега и какво ни е обещано в Христос, което е все
още в бъдещето? Ако обърнем внимание на „благовестието“, което традиционно споделят
евангелските християни, ще видим, че най-често то се представя в два варианта (ще ги
нарека условно „либерален“ и „консервативен“):
Либералното благовестие се състои в общи линии от множество обещания за подобрение на
живота. Бог ще те излекува, ще ти даде пари, ще реши проблемите ти – най-общо казано
драстично ще подобри живота ти, ако решиш да повярваш в Него ( и изпълняваш някои
определени условия, които могат да варират в доста широки граници в зависимост от
деноминацията и проповедника).
Консервативното благовестие от друга страна представя човека като грешник, навлякъл си
Божия гняв. И единствената възможност да се спасим от справедливо полагащото ни се
наказание е да повярваме в Сина Му – Господ Исус Христос. Ако го направим – освен че ще
избегнем наказанието – в добавка получаваме и вечен живот.
Можем да кажем (с което в вероятно ще изненадам доста читатели), че в известен смисъл и
двете „благовестия“ са верни. Бог наистина се грижи за нас и дава решение на проблемите
ни, макар и обикновено да го прави не точно по начина, който сме си представяли отначало.
Освен това в Сина Му наистина имаме прощение на греховете и вечен живот. И все пак...
това ли е всичко? Твърдо не. Всъщност според мен това е едно доста неадекватно описание
на това към какво всъщност ни е призовал Бог и какво ни е обещал. Да, и прощението на
греховете, и вечния живот, и Божията грижа за нас са истини, които трябва да се кажат. Но
всъщност благовестието е доста по-обширно – то представлява Божия призив и Божиите
обещания към нас, от които изброените дотук са само част. Всъщност фокусът е на съвсем
различно място, което често се пропуска. В резултат Бог често приема ролята на „снабдител“
- да ни снабдява с желаните от нас неща. Едва ли има нужда да казваме колко неправилен
образ е това – Бог като слуга и изпълнител на нашите желания и страсти....
Всъщност благовестието не може да се предаде единствено с думи, но е необходимо да се
изяви, т.е. Бог да го покаже на света чрез нас. Понеже ние сме призвани не само да живеем и
да наследим Божието царство, но и да го изявим на света...
Къде всъщност е акцента в благовестието, към какво се стремим и какво трябва да изявяваме
на света – това са нещата, за които ще говорим по-нататък.

Цялата книжка може да изтеглите оттук - http://becbsofia.org/load/0-0-0-4-20

Тесният път

„Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в живот, и малцина са ония, които ги намират.“ (Матей 7:14)

Вече говорихме за греховете и лицемерието ни и за нуждата ни от Спасител. Днес искам да завършим тази тема (относно „основите“ на Благовестието) с това, кой е нашият Спасител и как всъщност ни спасява.

Понеже всички сме вярващи от години, няма да се спирам на нещата, които вероятно многократно сте чували – че нашият Спасител е Господ Исус Христос, че Той понесе нашите грехове на кръста и т.н. Вместо това ще се спра на някой неща, които се чуват доста по-рядко, а именно – как Той ни спасява.

Ние получаваме нашето осиновление (от което спасението е само част – осиновлението е по-голямото) ставайки участници в Исус Христос, или – по-точно – в Неговите смърт и възкресение. Ап. Павел пише:

„Или не знаете, че ние всички, които се кръстихме да участвуваме в Исуса Христа, кръстихме се да участвуваме в смъртта Му? Затова, чрез кръщението ние се погребахме с Него да участвуваме в смърт, тъй щото, както Христос биде възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот. Защото, ако сме се съединили с Него чрез смърт подобна на Неговата, ще се съединим и чрез възкресение подобно на Неговото; Като знаем това, че нашето старо естество бе разпнато с Него, за да се унищожи тялото на греха, та да не робуваме вече на греха. Защото, който е умрял, той е оправдан от греха.“ (Римляни 6:3-7)

Тоест, ние се кръщаваме да участваме в смъртта Му, да бъдем разпнати с Него за да се „унищожи тялото на греха“. Това е начина по който Бог ни спасява от греха – чрез смърт. Ние се кръщаваме да умрем с Него, за да бъдем и „възкресени“ с Него.
Това е мястото, където мнозина се препъват – понеже търсят директно възкресението, без да разбират, че първо се минава през смъртта. Искат да имат новия живот в Христа, без обаче да губят стария. Искат да запазят живота си като го усъвършенстват – Бог да им помогне да станат някак си „добри“ и тогава всичко ще бъде вече наред... Няма да се получи – просто не е това пътят, който ни сочи Христос. Един начин има – да предадем живота си. Мечтите си, желанията си, себе си – да бъдем разпнати с Христос.

Казаха ли ти всичко това, когато се кръщаваше? Ако не са, чуй го сега. Ако не си взел решение да го направиш, решавай сега – ще го направиш ли или не.
Сигурно сте чували, че исторически църквата обикновено е прекръщавала еретиците, които са се завръщали в нея. Това е така, защото да си еретик означава да имаш „друго благовестие“. А „друго благовестие“ означава и „друг Исус“. И, повярвайки в това „друго благовестие“, хората всъщност вземат решение и се кръщават да участват в нещо друго. Сега, когато са чули истинското благовестие, трябва да решат отново – ще участват ли в него или не.

И така, ако си решил да участваш в Исус, първо трябва да влезеш през Вратата – която отново е самият Той. Да се кръстиш не просто защото така са ти казали че трябва, не защото искаш да отидеш на небето, не дори защото вярваш че Исус е Бог – да се кръстиш за да участваш в смъртта Му. Това е едно решение за ученичество, за следване на Господа, което всеки трябва да вземе – иначе не можеш да бъдеш част от Него, не си християнин.

Вече веднъж ви казах, че за мен може би най-опасната ерес в днешните евангелски църкви е приемането на спасението като нещо абстрактно, нещо което тепърва ще се случи (ще бъдеш оправдан в последния съд) или се е случило на едно чисто юридическо ниво. Това е учение, което има потенциала да доведе мнозина „християни“ до геената - понеже притъпява сетивата и чувствителността ни. Пропускаме основни части от Благовестието, вървим в своите си пътища и Бог се е оттеглил от нас. А липсата на онази апостолска реалност, за която четем в Новия Завет изобщо не ни стряска – понеже възприемаме спасението като нещо абстрактно, нещо което се случва само „на хартия“ и от него не може да се очаква да създаде някаква нова реалност в живота ни. Приличаме на скършени пръчки, които висят на Лозата закрепени едва-едва на някое малко парченце кора, през което преминава по някоя капчица мъзга – колкото да не изсъхнем съвсем. Бере ли се грозде от подобни пръчки? Не, разбира се.
Може би смятате, че това е доста преувеличено? Помислете си – колко християни познавате около вас, които имат живота и плодовете, за които четете в Новия Завет? А вие? Имате ли този живот и победа над греха и света? Светлина ли сте за света? Имате ли църква, в която живеете в реалността на Божието царство (и го изявявате пред земята и небето)? Божиите цели и призвание са велики – нямат нищо общо с обикновения ни живот на „мишкуване“ и неизлизане от зоната на комфорта. Плът и кръв не могат да ги постигнат – само новия живот в Духа, който е и в Христос. А този нов живот не е подобрения стар, а напълно нов – това което наричаме новорождение. Старото трябва да бъде разпнато и да умре – само така може да стори път на новото. Тази „смърт“ е велико тайнство, което сам Бог извършва в нас – с избраната от Него скорост и по избрания от Него начин.

И това ни води до втората точка от днешната проповед – освен „тясна врата“ има и „тесен път“. Именно в него са всички благословения, за които четем в Библията – всяко на неговото си място. Вървенето по този път е процес, който завършва със смъртта ни и краят му е вечния живот. Само който устои до край ще приеме наградата в края му. Това, че си стъпил веднъж на него, не означава че не можеш да се отклониш или върнеш назад ако пожелаеш. Както пише автора на Евреи:

„А който е праведен пред Мене, ще живее чрез вяра; Но ако се дръпне назад, няма да благоволи в него душата Ми“ (Евреи 10:38).

Затова говорим за път, а не само за врата. „Тесният път“ както го нарича Исус или „пътят на Кръста“ както са го наричали мнозина християни в историята на църквата. Понеже смъртта на старото ни „аз“ не се случва в един миг, а е процес, който Бог извършва в нас. Той има за нас кръст с точните форма и размер, който ще свърши нужната работа. Нашата работа е да го вдигнем и да го понесем доброволно към собственото си лобно място. Не да го мразим и отхвърляме, но да го прегърнем и да го ценим – защото той е инструментът на нашето спасение. Да приемаме болката и смъртта, която носи с радост, понеже не сме като другите, които нямат надежда, но виждаме как наместо Адам, който умира, в нас постепенно се изявява Христос, който живее и над Когото смъртта няма власт.

Затова, ако вече си решил да следваш Христос, кръстил си се да участваш в смъртта Му и си бил „роден от вода и Дух“, спомни си днес в какво си се кръстил да участваш. Обърни се към Господа и му предай себе си с нова ревност и желание. Напомняй си го всяка сутрин и всеки ден – имаме твърде удобния за плътта навик да се отпускаме и да забравяме. Прегърни и днес кръста си и обърни погледа си нагоре. Приеми страданието, което ще ти донесе и му позволи да се докосне до живота ти. Не бягай от него и той и днес ще умъртви една малка част от теб – част от плътското ти себично „аз“. Приеми смъртта, която кръста днес ти подарява и не бягай от нея. Знам, че за мен и теб това е невъзможно, но Бог ще го направи възможно - чрез Своята благодат. Знай, че последното изкушение от Сатана ще ни преследва до края на живота ни - „Спаси живота си! Слез от кръста!“. Понеже този път завършва чак със смъртта. Тя е последната проверка, финалното „разтърсване“ при което всичко, което се клати ще падне. Но - ако устоим до край – това ще бъде за нас не ден на ужас, а на последното и окончателно освобождение. Ако устоим до край на кръста Бог ще ни убива по малко всеки ден, изявявайки живота Си в нас. Греха и плътта ще имат все по-малко думата и ще оказват все по-малко съпротива, докато светското в нас постепенно се замества с небесното. В деня на смъртта и последната крепост на греха и смъртта ще падне. Затова и ап. Павел възкликва триумфиращо „Где ти е, аде, победата? Где ти е, смърте, жилото?“. За разпнатия християнин това е мигът на последния триумф, когато ще каже заедно с Христос „Свърши се!“. Победата на Кръста е вече пълна, а аз съм окончателно свободен. Слава на Бога!
Но какво ще стане ако сме отхвърлили Кръста? Тогава смъртта ще бъде за нас ужас, а не победа и избавление. Понеже смъртта е край и унищожение за стария човек – за радостите му, целите му и за самия него всъщност. И същата тази смърт на стария човек ще бъде за нас ужас и поражение вместо радост и триумф – понеже той (стария човек) е всичко, което имаме. Затова и Христос казва „Който иска да запази живота си ще го изгуби, а който го изгуби заради Мене – ще го намери.“ а ап. Павел добавя „Недейте се лъга; Бог не е за подиграване: понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне. Защото, който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.“. И на друго място - „И тъй, братя, ние имаме длъжност, обаче, не към плътта, та да живеем плътски. Защото, ако живеете плътски, ще умрете; но ако чрез Духа умъртвявате телесните действия, ще живеете.“.

Това е нашето призвание – да живеем новия живот, в Духа. Понеже всичко, което е от Духа и което изградим чрез Него е вечно – то не се клати, смъртта не може да го събори, ще остане за вечността. Всички плътски неща ще паднат – рано или късно. Дори можем да кажем, че е милост от Бога ако Той ги събори рано – колкото и да ни е тежко – докато все още имаме време да се обърнем. Понеже, ако смъртта ни завари в това положение, кой може да каже какво ще се случи? Със сигурност ще преживеем страшно бедствие, като всичко което имаме (и което сме) ще изгори. От там нататък? Може би ще има такива, които ще успеят да се избавят „като през огън“ - загубили всичко, опърлени, обгорени и окаяни. Вероятно хора, които искрено са вярвали в Господ Исус Христос и са били новородени, но оттам нататък са били хванати от лъжливо благовестие и са „градили със слама“. Ще има обаче и такива, които с ужас ще установят, че вярата им е била „мъртва“, че са вярвали не в Живия Бог, а в някаква проекция на собственото си въображение, че никога не са Го познавали и Той също не ги е познавал...

Бог да пази от подобна участ! Затова нека чуем гласа Му докато е още „днес“, да влезем през Вратата и да вървим по „тесният път“ с вяра и надежда. Да събираме съкровищата си на небето и да търсим с цяло сърце огромните благословения, които са ни обещани. Бог да бъде с всички нас.

Амин.

Да осъзнаем нуждата си от Спасител

Вече говорихме за нуждата от покаяние в живота ни. За съжаление дори и това не е нещо, което можем да направим сами – имаме нужда от Божията благодат за да можем да видим греха си. Не толкова греховните действия, които сме извършили, колкото грехът, който живее в нас. Ние всички приличаме – малко или повече – на фарисея от притчата за фарисея и бирника (Лука 18:9-14). Уж казваме, че сме грешни, че се нуждаем от Спасител и т.н., но всъщност това е само на думи. Вътрешно се имаме за несъвършени (тоест допускащи от време на време грешки), но като цяло добри. Мислите, че не е така? Напротив, точно така е. Каквото и да говорим с устата си, реакциите и животът ни ни издават. Уж казваме, че сме грешни, но съдим другите и ги гледаме отвисоко, признавайки себе си за „по-добри“ от тях. Уж казваме че сме грешни, а когато грехът ни надвие изпадаме в униние (и дори в отчаяние!). Защо? Понеже всъщност сме се смятали за „добри“ или поне за „не много лоши“.

Списъка може да бъде продължен, но едва ли е нужно, а и няма как да изброим всички възможности. Гордостта и хладкостта са най-коварните ни неприятели, които могат да се преобразяват в какво ли не – дори в смирение (защо да не можем да се гордеем със смирението си?) и работа за Бога (външна активност, която замества вътрешната). Приличаме на хора, които уж пътуват от София за Пловдив, но са спрели още на Подуяне и там са се установили. Е, някой магазини може да не са така лъскави като тези в центъра, но все пак има всичко необходимо... Едно удобно място, на което може да се установим докато уж „пътуваме“. Място, на което можем да бъдем задоволени с всичко, докато си мечтаем колко хубаво ще бъде когато „стигнем“ и гледаме снизходително към тези, които продължават да живеят в центъра и не „пътуват“ като нас... За съжаление повечето църкви днес представляват точно едно такова приятно (или поне поносимо) място за почивка, с подобна „успиваща“ атмосфера. Колко е лесно просто да легнеш и да заспиш...

Бог обаче, който ни е призвал, иска да завършим пътешествието. И първото нещо, което трябва да направи, е да ни даде да видим нуждата си от Спасител. Да видим грехът и смъртта, които живеят в нас. Да изпитаме ужаса и отчаянието от невъзможността да се избавим, когато видим ада да отваря уста да ни погълне още живи. Само една такава опитност може да ни накара да обърнем лице към Бога с една последна отчаяна молба - „Моля Те, спаси ме!“. Само това може да ни накара да отхвърлим не само с готовност, но дори с ужас всички връзки, които ни държат „завързани“ към загиващия свят. Спасението не е за добрите, спасението е за загиващите. И такива сме всички – трябва само да го видим, да го проумеем със сърцето си, а не само на думи.

Затова и Божиите избрани трябва да преминат през тази опитност – Бог не би им направил никаква услуга ако поддържа „дрямката“ ни. Трябва да бъдем разтърсени грубо, фалшивите ни представи – съборени, а действителността – показа ни с цялата си ужасяваща грозота и безнадежност. Понеже ние само си мислим, че сме се „качили“ на Божия спасителен кораб. Повечето от нас са все още здраво свързани с „кораба“ на света и – ако не се развържем навреме – рискуваме да потънем заедно с него. Вярата че сме „добре“ може да се окаже фатална. Затова и Бог трябва да ни покаже, че това е лъжа, че не можем да станем добри, че всичките жестокости, убийства и злини за които чуваме и от които се възмущаваме са наше дело, дело на човека. Понеже всичките престъпници и серийни убийци не са наследници на някакъв „друг Адам“ и в тях не живее някакво „друго зло“ - не, същото зло е, което живее и в теб! И единствено въпрос на обстоятелства – и Божието допущение – е, че ти не си станал такъв. Но същото зло е в тебе. И ако си мислиш, че не можеш да се разведеш, откраднеш, в пристъп на гняв да убиеш майка си или сина си – значи си в голяма грешка. Единствено по Божията милост още не си извършил нещо подобно. Но злото е в теб, потенциала е налице – и Бог трябва да му даде да се прояви по някакъв начин, да ти ги покаже. Да ти даде да усетиш дъха на смъртта в лицето си. Само така ще видиш бедствието си и нуждата си от Спасител...

Защо е необходимо това? Може да има много причини, но днес бих искал да се спра на една – да се хванем за вечния живот, за милостта и подареното ни спасение. Понеже спасението не е някакъв абстрактен юридически казус, а жива реалност, живот в Бога. Може би най-тежката ерес на нашето време в евангелските църкви е именно тази – разглеждането на спасението единствено като юридическа декларация за праведност. В резултат мнозина наивно смятат, че са спасени понеже „вярват“, помолили са се с някаква молитва или са направили някаква декларация – докато всъщност остават в смъртта. Спасението (както се разбира термина в евангелските църкви днес) не е просто юридическо оправдание – то е вечния живот. „И съживи вас, когато бяхте мъртви чрез вашите престъпления и грехове... “ (Ефесяни 2:1). Това е всъщност спасението – новият живот, това „съвъзкресяване с Христос“. Оправданието е само първото необходимо условие за спасението. Въпросът обаче не приключва с него. Напротив, то е само необходима предпоставка за истинската цел – вечен живот с Бога. Освен оправдани, необходимо е още да бъдем и съживени и да се „хванем“ за вечния живот (1 Тим. 6:12). А колко често вместо да се „държим“ за вечния живот ние се отпускаме в стария „живот“, чийто край е смъртта. „Понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне. Защото, който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.“ пише апостол Павел до галатяните (Гал. 6:7,8). Затова и всички имаме нужда да видим сетнината на този живот в плътта, та да се покаем докато все още има време - та дано Бог се смили над нас и ни отвори „тясната порта“...

„Ето, полагам пред вас пътя на живота и пътя на смъртта.“ (Еремия 21:8) Нека изберем пътят на живота докато е още „днес“ и кръстопътя е все още пред нас. Кой може да каже със сигурност дали и утре ще имаме тази възможност? Нека молим Бог да ни дари да видим греховете си, да ни дари и покаяние за тях. Да ни роди чрез Святия Си Дух и да не остави да загинем. Да ни дари да видим връзките на смъртта, които са ни окръжили, та да извикаме за спасение към Него с цялото си сърце.