Грехът и нашето отношение към него

(проповед)

Според мен съществува едно сериозно неразбиране относно грехът в живота ни и нашето отношение и борба с него. Затова бих искал днес да се спрем по-подробно на тази тема.

Какво е грехът? Най-общо можем да го дефинираме като „непослушание спрямо Бога, невършене на Неговата воля“. Не е задължително това непослушание да е активно – може да бъде и пасивно. „Прочее, ако някой знае да прави добро и го не прави, грях е нему.“ ни казва посланието на Яков (Яков 4:17). Божията воля също та може да бъде изявена и в конкретна заповед към нас (например да напуснем отечеството си (подобно на Авраам) и да отидем да живеем в Африка) – това няма значение. Принципът остава същият – проявим ли непослушание, ние се присъединяваме към бунта на дявола и света против Бога, тоест вършим грях.

В своето отношение към греха и към живота, към който ни призовава Бог ние, християните, често допускаме две противоположни грешки. Те се дължат на това, че на пръв поглед Библията ни сякаш ни казва две противоположни неща по въпроса. Апостол Йоан например пише „Ако речем, че нямаме грях, лъжем себе си, и истината не е в нас.“ (1 Йоан 1:8), а малко по-нататък добавя „Никой, който пребъдва в Него, не съгрешава; никой, който съгрешава, не Го е видял, нито Го е познал.“ Ние често се изкушаваме да „вземем“ само едната част от учението и да се придържаме към него, на практика отхвърляйки другата част от истината и по този начин пропускаме целта.

1. Първата сериозна грешка е подценяването на греха и игнорирането на призивите за свят живот.

Тук попадат тези, които наблягат на „Ако речем, че нямаме грях, лъжем себе си, и истината не е в нас.“, тоест „Всички сме грешни и нищо не можем да направим по въпроса. За щастие Бог ни е изкупил, така че няма от какво да се притесняваме – можем да продължаваме да живеем (почти) като невярващите, разчитайки на това, че „вярвайки“ в Исус Христос „имаме запазено място в Рая“. “

Хората, които попадат в тази клопка, обикновено твърде много наблягат на спасението по благодат и игнорират всички призиви в Новия Завет. за свят живот и излизане от света (а те не са малко!). За тях християнския живот означава спазването на определени правила (обикновено не твърде тежки – иначе не биха могли да ги спазват) – обикновено нещо от рода на ходене на църква (поне от време на време), четене на Библията (поне от време на време), може би мъничко молитва (обикновено когато имат някакъв проблем) и т.н. И след като са свършили „християнските си задължения“, те продължават да живеят своя си живот, забравяйки за Бога и Неговото царство. Господ Исус Христос нарича такива хора „хладки“ - нито студени, нито горещи. Макар да не са противници и по принцип да приемат християнството, те не са посветили живота си да търсят и пребъдват в Божията воля. А, както казахме, това е същината на греха – невършене на Божията воля! И бидейки в такова положение, за тях е само въпрос на време (и още малко отдалечаване от Бога) да бъдат постепенно оплетени от греха на света и да започнат да правят компромиси – в работата, семейството и живота си. Защото истинският им живот (нямам предвид физически, а като цели, желания, търсения, наслада и т.н.) е „в света“, а няма как да живееш „в и за света“ и да не се съобразяваш с неговите правила. Светът дава своето само на определена цена и - ако искаш да го имаш, трябва да я платиш.

От своя страна Господ Исус Христос ни учи да излезем от греха – да скъсаме с него радикално! Това е толкова съществено, че Той ни призовава да го направим дори когато това ни струва нещо скъпо за нас или дори необходимо за „пълноценен“ (според света!) живот, като заявява това може да направи разликата между спасението и осъждението ни, между живота и смъртта. В Марк 9 са записани следните думи:

43 И ако те съблазни ръката ти, отсечи я; по-добре е за тебе да влезеш в живота недъгав, отколкото да имаш двете си ръце и да отидеш в пъкъла, в неугасимия огън, 
44 [дето "червеят им не умира, и огънят не угасва"].
45 И ако ногата ти те съблазни, отсечи я; по-добре е за тебе да влезеш в живота куц, отколкото да имаш двете си нозе и да бъдеш хвърлен в пъкъла,
46 [дето "червеят им не умира и огънят не угасва"].
47 И ако окото ти те съблазни, извади го; по-добре е за тебе да влезеш в Божието царство с едно око, отколкото да имаш двете си очи и да бъдеш хвърлен в пъкъла,
48 дето "червеят им не умира, и огънят не угасва".

Разбира се, тук Христос говори алегорично, но смисъла е ясен – ако нещо те съблазнява да грешиш, откажи се от него, независимо от цената! Дори да става дума не просто за някакво удоволствие или нещо подобно, а за нещо което би те направило дори непълноценен в живота! По-добре да си „недъгав“ в този живот казва Христос, отколкото всичко да ти е наред, но да бъдеш после „хвърлен в пъкъла“.

Може би работиш добре платена работа, която обаче изисква от теб да лъжеш и мамиш? Потърси си друга – по-добре да живееш малко по-скромно и ли да не отидеш на почивка през лятото отколкото да рискуваш да бъдеш „хвърлен в огнения пъкъл“.

Не си семеен и приятелят/приятелката ти иска да живеете на семейни начала? Откажи – по-добре да се разделите и да бъдеш самотен отколкото да рискуваш да бъдеш „хвърлен в огнения пъкъл“.

Могат да се дадат много примери, но важен е принципа – нашият Господ ни призовава да „скъсаме“ с греха радикално и без значение от последствията! Тези, които живеят сякаш тази заповед не съществува, се излагат на реалната опасност да бъдат постепенно оплетени от греха и накрая да „берат плодовете му“ - тлението и огнения пъкъл.

2. Втората сериозна грешка е търсенето на собствена праведност

Ако първата в „клопка“, за която говорихме дотук, падат преди всичко „хладките“ християни, то за тези които са наистина ревностни, дявола е приготвил друг капан – търсенето на праведност по плът.

По принцип обикновено тези, които са ревностни и „горещи“ за Бога, рядко „пропускат“ призива на Бога към святост и са решени да Го търсят дори когато се налага да правят жертви. Това, което те обикновено „пропускат“ е, че към призива за святост е необходимо да се прибави една друга страна на Евангелието – а именно че ние „сме от плът, продадени под греха“. И макар да виждаме правилността на „духовния закон“, не можем да го изпълним.

Когато казвам, че тази група хора „не взема предвид“ горното, нямам предвид че буквално не го знаят – те обикновено четат много и добре познават Библията. Имам предвид, че липсва ясното и осъзнато разбиране че Бог не ни призовава „да поправим“ поведението (и мислите) си, а към нещо съвсем различно!

Такъв човек може днес съвсем спокойно да се съгласи с теб че „всички (включително и той) сме грешници“, а на другия ден да дойде – смазан и отчаян - и да ти сподели нещо от сорта „Отново се провалих в еди кое си. Не знам вече какво да правя. Отчаян/а съм“. А защо си отчаян – нима си очаквал нещо друго? Може би смяташ, че грешниците вършат не грехове, а правда?

Тук обикновено виждаме някаква смесица от гордост и непознаване на Евангелието – човекът, макар по принцип да признава че е грешник, всъщност не се смята за такъв. Струва му се, че може да се поправи. Разбира се, не сам, но с Божията помощ... защо не? Такъв човек обикновено си изработва „списък“ с „грехове“, от които според него трябва да се отърве (или с добродетели, които трябва да придобие), след което пристъпва към някаква форма на себенасилване да върши (или да не върши) някакви неща плюс молитви Бог да му помогне да се промени. Чудно ли е, че се проваля? И какво пропуска всъщност? Пропуска това, че всъщност вместо да предостави себе си на Бога да върши Неговата воля, той се опитва да запази стария си живот като просто го „подобри“ (обикновено морално).

„Старият човек“ не може да бъде променен и направен добър – и не е това нещото, към което ни призовава Евангелието! Ние сме призовани да признаем неговата греховност и да отстъпим давайки път в живота си на „новия човек“ – този, който се е родил от вода и дух! „Съразпнах се с Христа, и сега вече, не аз живея, но Христос живее в мене; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене.“ казва ап. Павел (Галатяни 2). Това означава „предадох живота си на Христос – Той да живее в мен чрез Св. Дух. Наместо да продължавам да живея аз, предоставих себе си на Него в послушание и вече Той живее и върши Своите дела в и чрез мен. Това изглежда лудост, но аз вярвам и уповавам на Него – че Той е верен и ще ме преведе през всички проблеми и трудности, които възникват в моя нов живот в покорство на Бога“.

Това е единственият начин да отговорим на повика на Христос към святост – да предоставим себе си за храм, в който да живее Той. Всякакви опити да се променим – със или без Божията помощ – докато продължаваме да живеем ние, а не Христос в нас, са обречени на неуспех. Старият човек – това, което сме по естество – е „продаден под греха“. Той е грешник и такъв ще си остане – няма да успеем да го „подобрим“, във всеки случай не и така, че да отговаря на Божия стандарт. Добрата новина е, че това не е необходимо. Единственото, което Бог иска, е да признаем греховността му и смирено да отстъпим път на „новия човек“, който с покорство да следва Божията воля. За нашите грехове има Изкупител и Той има достатъчно благодат за нас. Стига смирено да признаем, че имаме нужда от нея и да я поискаме по верния начин – не за да можем да продължим живота на старото ни „аз“ като го поправим, а за да прости греховете ни и да ни помогне да живеем новия живот на вяра, към който сме призвани.

Струва ми се, че именно това е имал предвид и Мартин Лутер когато пише:

„Ако проповядваш за Божията милост, проповядвай не въображаема, а истинска милост. А ако милостта е истинска, това означава че ти имаш истински,а не въображаеми грехове. Бог не спасява въображаеми грешници. Бъди грешник и нека грехът ти бъде голям, но нека упованието ти в Христос да бъде по-голямо. И се радвай в Христос, Който е победил греха, смъртта и света...“ 
(A Letter From Luther to Melanchthon Letter no. 99, 1 August 1521, From the Wartburg - http://www.iclnet.org/pub/resources/text/wittenberg/luther/letsinsbe.txt)

Тук някой казват „Ето, той проповядва открито беззаконие и неморалност! Аз не мисля, че той е имал предвид това, а по-скоро визира именно това, за което говорим в момента. „Милостта е за грешниците“ - казва той - „Докато ти не разбираш и не приемаш със сърцето си, че си наистина грешник и не можеш да се надяваш на нищо – за каква милост говорим? Подобна милост и благодат няма, те са просто игра на въображението ти. Бог има истинска милост и благодат само за тези, които наистина разбират и признават нуждата си от тях. Затова не се притеснявай че си грешник и че грешиш – не се опитвай да го омаловажиш или потулиш, не се опитвай да избягаш от този факт. Напротив, признай го открито, съзнавайки цялата сила на греха си. Но дори когато грешиш имай дързост, като знаеш че Христос е по-голям от твоя грях. Той е победил греха и смъртта и те е изкупил, така че да можеш да се наслаждаваш на живота си в Него въпреки че си грешник и че - сам по себе си - никога няма да бъдеш нещо повече.“

Тук някой предполагам ще възрази - „Не е ли това същия грях, за който говорихме че трябва да оставим на всяка цена?“ Не, съвсем различно е. Едното е например да признаеш пред себе си, Бога и другите че - колкото и да се опитваш – никога няма да успееш да станеш съвършен в говорене (което съвсем не значи че трябва да започнеш да говориш всякакви глупости!) и винаги ще се нуждаеш от Божията прошка, за лъжите и обидите, които без да желаеш изричаш. Другото е да се съблазниш от парите, които предлагат например различните псевдо-дистрибутори и други подобни хора, които мамят лековерните, и да започнеш сам да лъжеш хората за да печелиш по този начин.

Първото означава да признаеш, че си грешен и че не можеш да станеш съвършен. Второто означава да се „продадеш“ на греха, предоставяйки себе си за негов слуга. Видна е голямата разлика между двете.

Накратко: Бог ни е избрал и призовал към съвършенство – не бива в никакъв случай да забравяме това и да се оставяме грехът да ни оплита. В същото време трябва да разбираме, че съвършенството е непостижимо за „стария човек“ тъй като грехът е част от него. Пътят към небесното ни призвание задължително минава през неговата смърт (а не усъвършенстване!) и даване на място на „новия човек“ - започвайки да живеем един нов живот на покорство и вяра в Бога, „предоставяйки телесните си части за оръдия на правдата“. Усилията ни трябва да бъдат насочени именно към това – да живеем един живот на пълно упование отдаване на Божията воля. А това че не сме съвършени и продължаваме да грешим и да се проваляме понякога не бива да ни притеснява – имаме Ходатай и Първосвещеник при Бога, който е платил за нас (и нашите грехове) със собствената си кръв. Така че грехът няма вече да ни владее и да препречва пътя ни към Бога – доколкото смирено го признаваме пред Него и отиваме при него в ролята на просещи и незаслужаващи нищо добро. За такива хора Той има повече от достатъчно милост и благодат.