Тесният път

„Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в живот, и малцина са ония, които ги намират.“ (Матей 7:14)

Вече говорихме за греховете и лицемерието ни и за нуждата ни от Спасител. Днес искам да завършим тази тема (относно „основите“ на Благовестието) с това, кой е нашият Спасител и как всъщност ни спасява.

Понеже всички сме вярващи от години, няма да се спирам на нещата, които вероятно многократно сте чували – че нашият Спасител е Господ Исус Христос, че Той понесе нашите грехове на кръста и т.н. Вместо това ще се спра на някой неща, които се чуват доста по-рядко, а именно – как Той ни спасява.

Ние получаваме нашето осиновление (от което спасението е само част – осиновлението е по-голямото) ставайки участници в Исус Христос, или – по-точно – в Неговите смърт и възкресение. Ап. Павел пише:

„Или не знаете, че ние всички, които се кръстихме да участвуваме в Исуса Христа, кръстихме се да участвуваме в смъртта Му? Затова, чрез кръщението ние се погребахме с Него да участвуваме в смърт, тъй щото, както Христос биде възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот. Защото, ако сме се съединили с Него чрез смърт подобна на Неговата, ще се съединим и чрез възкресение подобно на Неговото; Като знаем това, че нашето старо естество бе разпнато с Него, за да се унищожи тялото на греха, та да не робуваме вече на греха. Защото, който е умрял, той е оправдан от греха.“ (Римляни 6:3-7)

Тоест, ние се кръщаваме да участваме в смъртта Му, да бъдем разпнати с Него за да се „унищожи тялото на греха“. Това е начина по който Бог ни спасява от греха – чрез смърт. Ние се кръщаваме да умрем с Него, за да бъдем и „възкресени“ с Него.
Това е мястото, където мнозина се препъват – понеже търсят директно възкресението, без да разбират, че първо се минава през смъртта. Искат да имат новия живот в Христа, без обаче да губят стария. Искат да запазят живота си като го усъвършенстват – Бог да им помогне да станат някак си „добри“ и тогава всичко ще бъде вече наред... Няма да се получи – просто не е това пътят, който ни сочи Христос. Един начин има – да предадем живота си. Мечтите си, желанията си, себе си – да бъдем разпнати с Христос.

Казаха ли ти всичко това, когато се кръщаваше? Ако не са, чуй го сега. Ако не си взел решение да го направиш, решавай сега – ще го направиш ли или не.
Сигурно сте чували, че исторически църквата обикновено е прекръщавала еретиците, които са се завръщали в нея. Това е така, защото да си еретик означава да имаш „друго благовестие“. А „друго благовестие“ означава и „друг Исус“. И, повярвайки в това „друго благовестие“, хората всъщност вземат решение и се кръщават да участват в нещо друго. Сега, когато са чули истинското благовестие, трябва да решат отново – ще участват ли в него или не.

И така, ако си решил да участваш в Исус, първо трябва да влезеш през Вратата – която отново е самият Той. Да се кръстиш не просто защото така са ти казали че трябва, не защото искаш да отидеш на небето, не дори защото вярваш че Исус е Бог – да се кръстиш за да участваш в смъртта Му. Това е едно решение за ученичество, за следване на Господа, което всеки трябва да вземе – иначе не можеш да бъдеш част от Него, не си християнин.

Вече веднъж ви казах, че за мен може би най-опасната ерес в днешните евангелски църкви е приемането на спасението като нещо абстрактно, нещо което тепърва ще се случи (ще бъдеш оправдан в последния съд) или се е случило на едно чисто юридическо ниво. Това е учение, което има потенциала да доведе мнозина „християни“ до геената - понеже притъпява сетивата и чувствителността ни. Пропускаме основни части от Благовестието, вървим в своите си пътища и Бог се е оттеглил от нас. А липсата на онази апостолска реалност, за която четем в Новия Завет изобщо не ни стряска – понеже възприемаме спасението като нещо абстрактно, нещо което се случва само „на хартия“ и от него не може да се очаква да създаде някаква нова реалност в живота ни. Приличаме на скършени пръчки, които висят на Лозата закрепени едва-едва на някое малко парченце кора, през което преминава по някоя капчица мъзга – колкото да не изсъхнем съвсем. Бере ли се грозде от подобни пръчки? Не, разбира се.
Може би смятате, че това е доста преувеличено? Помислете си – колко християни познавате около вас, които имат живота и плодовете, за които четете в Новия Завет? А вие? Имате ли този живот и победа над греха и света? Светлина ли сте за света? Имате ли църква, в която живеете в реалността на Божието царство (и го изявявате пред земята и небето)? Божиите цели и призвание са велики – нямат нищо общо с обикновения ни живот на „мишкуване“ и неизлизане от зоната на комфорта. Плът и кръв не могат да ги постигнат – само новия живот в Духа, който е и в Христос. А този нов живот не е подобрения стар, а напълно нов – това което наричаме новорождение. Старото трябва да бъде разпнато и да умре – само така може да стори път на новото. Тази „смърт“ е велико тайнство, което сам Бог извършва в нас – с избраната от Него скорост и по избрания от Него начин.

И това ни води до втората точка от днешната проповед – освен „тясна врата“ има и „тесен път“. Именно в него са всички благословения, за които четем в Библията – всяко на неговото си място. Вървенето по този път е процес, който завършва със смъртта ни и краят му е вечния живот. Само който устои до край ще приеме наградата в края му. Това, че си стъпил веднъж на него, не означава че не можеш да се отклониш или върнеш назад ако пожелаеш. Както пише автора на Евреи:

„А който е праведен пред Мене, ще живее чрез вяра; Но ако се дръпне назад, няма да благоволи в него душата Ми“ (Евреи 10:38).

Затова говорим за път, а не само за врата. „Тесният път“ както го нарича Исус или „пътят на Кръста“ както са го наричали мнозина християни в историята на църквата. Понеже смъртта на старото ни „аз“ не се случва в един миг, а е процес, който Бог извършва в нас. Той има за нас кръст с точните форма и размер, който ще свърши нужната работа. Нашата работа е да го вдигнем и да го понесем доброволно към собственото си лобно място. Не да го мразим и отхвърляме, но да го прегърнем и да го ценим – защото той е инструментът на нашето спасение. Да приемаме болката и смъртта, която носи с радост, понеже не сме като другите, които нямат надежда, но виждаме как наместо Адам, който умира, в нас постепенно се изявява Христос, който живее и над Когото смъртта няма власт.

Затова, ако вече си решил да следваш Христос, кръстил си се да участваш в смъртта Му и си бил „роден от вода и Дух“, спомни си днес в какво си се кръстил да участваш. Обърни се към Господа и му предай себе си с нова ревност и желание. Напомняй си го всяка сутрин и всеки ден – имаме твърде удобния за плътта навик да се отпускаме и да забравяме. Прегърни и днес кръста си и обърни погледа си нагоре. Приеми страданието, което ще ти донесе и му позволи да се докосне до живота ти. Не бягай от него и той и днес ще умъртви една малка част от теб – част от плътското ти себично „аз“. Приеми смъртта, която кръста днес ти подарява и не бягай от нея. Знам, че за мен и теб това е невъзможно, но Бог ще го направи възможно - чрез Своята благодат. Знай, че последното изкушение от Сатана ще ни преследва до края на живота ни - „Спаси живота си! Слез от кръста!“. Понеже този път завършва чак със смъртта. Тя е последната проверка, финалното „разтърсване“ при което всичко, което се клати ще падне. Но - ако устоим до край – това ще бъде за нас не ден на ужас, а на последното и окончателно освобождение. Ако устоим до край на кръста Бог ще ни убива по малко всеки ден, изявявайки живота Си в нас. Греха и плътта ще имат все по-малко думата и ще оказват все по-малко съпротива, докато светското в нас постепенно се замества с небесното. В деня на смъртта и последната крепост на греха и смъртта ще падне. Затова и ап. Павел възкликва триумфиращо „Где ти е, аде, победата? Где ти е, смърте, жилото?“. За разпнатия християнин това е мигът на последния триумф, когато ще каже заедно с Христос „Свърши се!“. Победата на Кръста е вече пълна, а аз съм окончателно свободен. Слава на Бога!
Но какво ще стане ако сме отхвърлили Кръста? Тогава смъртта ще бъде за нас ужас, а не победа и избавление. Понеже смъртта е край и унищожение за стария човек – за радостите му, целите му и за самия него всъщност. И същата тази смърт на стария човек ще бъде за нас ужас и поражение вместо радост и триумф – понеже той (стария човек) е всичко, което имаме. Затова и Христос казва „Който иска да запази живота си ще го изгуби, а който го изгуби заради Мене – ще го намери.“ а ап. Павел добавя „Недейте се лъга; Бог не е за подиграване: понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне. Защото, който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.“. И на друго място - „И тъй, братя, ние имаме длъжност, обаче, не към плътта, та да живеем плътски. Защото, ако живеете плътски, ще умрете; но ако чрез Духа умъртвявате телесните действия, ще живеете.“.

Това е нашето призвание – да живеем новия живот, в Духа. Понеже всичко, което е от Духа и което изградим чрез Него е вечно – то не се клати, смъртта не може да го събори, ще остане за вечността. Всички плътски неща ще паднат – рано или късно. Дори можем да кажем, че е милост от Бога ако Той ги събори рано – колкото и да ни е тежко – докато все още имаме време да се обърнем. Понеже, ако смъртта ни завари в това положение, кой може да каже какво ще се случи? Със сигурност ще преживеем страшно бедствие, като всичко което имаме (и което сме) ще изгори. От там нататък? Може би ще има такива, които ще успеят да се избавят „като през огън“ - загубили всичко, опърлени, обгорени и окаяни. Вероятно хора, които искрено са вярвали в Господ Исус Христос и са били новородени, но оттам нататък са били хванати от лъжливо благовестие и са „градили със слама“. Ще има обаче и такива, които с ужас ще установят, че вярата им е била „мъртва“, че са вярвали не в Живия Бог, а в някаква проекция на собственото си въображение, че никога не са Го познавали и Той също не ги е познавал...

Бог да пази от подобна участ! Затова нека чуем гласа Му докато е още „днес“, да влезем през Вратата и да вървим по „тесният път“ с вяра и надежда. Да събираме съкровищата си на небето и да търсим с цяло сърце огромните благословения, които са ни обещани. Бог да бъде с всички нас.

Амин.

Да осъзнаем нуждата си от Спасител

Вече говорихме за нуждата от покаяние в живота ни. За съжаление дори и това не е нещо, което можем да направим сами – имаме нужда от Божията благодат за да можем да видим греха си. Не толкова греховните действия, които сме извършили, колкото грехът, който живее в нас. Ние всички приличаме – малко или повече – на фарисея от притчата за фарисея и бирника (Лука 18:9-14). Уж казваме, че сме грешни, че се нуждаем от Спасител и т.н., но всъщност това е само на думи. Вътрешно се имаме за несъвършени (тоест допускащи от време на време грешки), но като цяло добри. Мислите, че не е така? Напротив, точно така е. Каквото и да говорим с устата си, реакциите и животът ни ни издават. Уж казваме, че сме грешни, но съдим другите и ги гледаме отвисоко, признавайки себе си за „по-добри“ от тях. Уж казваме че сме грешни, а когато грехът ни надвие изпадаме в униние (и дори в отчаяние!). Защо? Понеже всъщност сме се смятали за „добри“ или поне за „не много лоши“.

Списъка може да бъде продължен, но едва ли е нужно, а и няма как да изброим всички възможности. Гордостта и хладкостта са най-коварните ни неприятели, които могат да се преобразяват в какво ли не – дори в смирение (защо да не можем да се гордеем със смирението си?) и работа за Бога (външна активност, която замества вътрешната). Приличаме на хора, които уж пътуват от София за Пловдив, но са спрели още на Подуяне и там са се установили. Е, някой магазини може да не са така лъскави като тези в центъра, но все пак има всичко необходимо... Едно удобно място, на което може да се установим докато уж „пътуваме“. Място, на което можем да бъдем задоволени с всичко, докато си мечтаем колко хубаво ще бъде когато „стигнем“ и гледаме снизходително към тези, които продължават да живеят в центъра и не „пътуват“ като нас... За съжаление повечето църкви днес представляват точно едно такова приятно (или поне поносимо) място за почивка, с подобна „успиваща“ атмосфера. Колко е лесно просто да легнеш и да заспиш...

Бог обаче, който ни е призвал, иска да завършим пътешествието. И първото нещо, което трябва да направи, е да ни даде да видим нуждата си от Спасител. Да видим грехът и смъртта, които живеят в нас. Да изпитаме ужаса и отчаянието от невъзможността да се избавим, когато видим ада да отваря уста да ни погълне още живи. Само една такава опитност може да ни накара да обърнем лице към Бога с една последна отчаяна молба - „Моля Те, спаси ме!“. Само това може да ни накара да отхвърлим не само с готовност, но дори с ужас всички връзки, които ни държат „завързани“ към загиващия свят. Спасението не е за добрите, спасението е за загиващите. И такива сме всички – трябва само да го видим, да го проумеем със сърцето си, а не само на думи.

Затова и Божиите избрани трябва да преминат през тази опитност – Бог не би им направил никаква услуга ако поддържа „дрямката“ ни. Трябва да бъдем разтърсени грубо, фалшивите ни представи – съборени, а действителността – показа ни с цялата си ужасяваща грозота и безнадежност. Понеже ние само си мислим, че сме се „качили“ на Божия спасителен кораб. Повечето от нас са все още здраво свързани с „кораба“ на света и – ако не се развържем навреме – рискуваме да потънем заедно с него. Вярата че сме „добре“ може да се окаже фатална. Затова и Бог трябва да ни покаже, че това е лъжа, че не можем да станем добри, че всичките жестокости, убийства и злини за които чуваме и от които се възмущаваме са наше дело, дело на човека. Понеже всичките престъпници и серийни убийци не са наследници на някакъв „друг Адам“ и в тях не живее някакво „друго зло“ - не, същото зло е, което живее и в теб! И единствено въпрос на обстоятелства – и Божието допущение – е, че ти не си станал такъв. Но същото зло е в тебе. И ако си мислиш, че не можеш да се разведеш, откраднеш, в пристъп на гняв да убиеш майка си или сина си – значи си в голяма грешка. Единствено по Божията милост още не си извършил нещо подобно. Но злото е в теб, потенциала е налице – и Бог трябва да му даде да се прояви по някакъв начин, да ти ги покаже. Да ти даде да усетиш дъха на смъртта в лицето си. Само така ще видиш бедствието си и нуждата си от Спасител...

Защо е необходимо това? Може да има много причини, но днес бих искал да се спра на една – да се хванем за вечния живот, за милостта и подареното ни спасение. Понеже спасението не е някакъв абстрактен юридически казус, а жива реалност, живот в Бога. Може би най-тежката ерес на нашето време в евангелските църкви е именно тази – разглеждането на спасението единствено като юридическа декларация за праведност. В резултат мнозина наивно смятат, че са спасени понеже „вярват“, помолили са се с някаква молитва или са направили някаква декларация – докато всъщност остават в смъртта. Спасението (както се разбира термина в евангелските църкви днес) не е просто юридическо оправдание – то е вечния живот. „И съживи вас, когато бяхте мъртви чрез вашите престъпления и грехове... “ (Ефесяни 2:1). Това е всъщност спасението – новият живот, това „съвъзкресяване с Христос“. Оправданието е само първото необходимо условие за спасението. Въпросът обаче не приключва с него. Напротив, то е само необходима предпоставка за истинската цел – вечен живот с Бога. Освен оправдани, необходимо е още да бъдем и съживени и да се „хванем“ за вечния живот (1 Тим. 6:12). А колко често вместо да се „държим“ за вечния живот ние се отпускаме в стария „живот“, чийто край е смъртта. „Понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне. Защото, който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.“ пише апостол Павел до галатяните (Гал. 6:7,8). Затова и всички имаме нужда да видим сетнината на този живот в плътта, та да се покаем докато все още има време - та дано Бог се смили над нас и ни отвори „тясната порта“...

„Ето, полагам пред вас пътя на живота и пътя на смъртта.“ (Еремия 21:8) Нека изберем пътят на живота докато е още „днес“ и кръстопътя е все още пред нас. Кой може да каже със сигурност дали и утре ще имаме тази възможност? Нека молим Бог да ни дари да видим греховете си, да ни дари и покаяние за тях. Да ни роди чрез Святия Си Дух и да не остави да загинем. Да ни дари да видим връзките на смъртта, които са ни окръжили, та да извикаме за спасение към Него с цялото си сърце.

Божието слово в Църквата

 “Ако говори някой, нека говори като такъв, който прогласява Божии словеса”

(1 Петрово 4:11)

Днес бих искал да поговорим за една важна част от нашето богослужение, а именно проповедта.

Често в църквата можем да чуем оплаквания като „Ако можех само да чуя какво би ми казал Исус!“, „Ако можех само да разбера какво би ми казал Той за днешните ми проблеми!“. Тъжно е да се чуят подобни думи, защото в богослужебната практика на нашите евангелски църкви обикновено най-много внимание се отделя на проповедта. А именно тя е, която трябва да отговори на тези въпроси! И дори само наличието им показва, че има сериозни проблеми в проповядващите или в слушащите (или и в двете страни) относно разбирането на това какво всъщност представлява проповедта и как би трябвало тя да служи на събранието. Ап. Петър ни казва, че който проповядва трябва да проповядва „като такъв, който прогласява Божии словеса“ или – ако използваме по-буквален превод - „като оракул на Бога“. В класическия гръцки „оракул“ означава отговора на въпрос, получен от божеството или „обладан от божеството“ жрец (както и мястото, където може да се получи такъв отговор). И точно това е работата на проповедника – да прогласява Божиите словеса. Не абстрактно и по принцип, а живото слово на живия Бог. Той трябва не само да разсъждава върху откровенията, дадени преди хиляди години (макар че тези разсъждения са важна част от работата му), но да служи и като „посредник“, за „свръзка“ между Бог и събранието. Той трябва да бъде „оракулът“ - да предава вярно Божиите думи и учение. Като същност това е същото учение, за което четем в Библията, но като вид и думи може да бъде различно. Понеже различните църкви се сблъскват с различни проблеми, различните времена и култури също носят в себе си различни предизвикателства. Затова и с пълно право можем да кажем, че учителското служение в църквата съвсем не е чисто академично, а в известен смисъл пророческо. Проповедникът трябва да търси и разбира Божията воля, пътят в който Бог желае да води събранието. Трябва да търси мъдрост от Бога за да може когато се изправи пред събранието да може да каже подобно на старозаветните пророци „Така говори Господ“ - и да поеме отговорност за думите си. Той трябва да прогласява Божиите думи, а не своите виждания и учения. Това е и смисъла на думите на Христос че “един е вашия Учител, а всички вие сте братя“. Бог е Учителят, Той е който дава учението, думите (проповедникът само ги говори). Той е и който отваря ушите и сърцата на слушащите да разберат. Той е Учителят. Дори сам Христос изповяда, че „учението не е Негово“ (т.е. Той не е някакъв равин, който е измислил всичко това) и „каквото Ме е научил Отец, това говоря”. Така и проповедникът – когато прогласява Божиите словеса – е просто приносител, пощальон, нищо. Думите му не са негови, а Божии. И Божият авторитет стои зад тях. Този авторитет не намалява от това, че някой друг ги произнася – по същия начин, по който авторитетът на заповедта на генерала не намалява от това, че е предадена от адютанта му. Проповедникът, разбира се, може да изкаже и някои свои частни разсъждения и размишления, но най-добре е да избягва да го прави по време на проповед – това е Божието време за Божието слово, едно специално време за едно специално слово. А личните си виждания и размишления проповедника може да споделя с останалите по начина, който е достъпен за всички в събранието – на „равна нога“ с останалите братя. Понеже когато говори Божието слово, той е „оракулът“. А когато изказва своите мисли той е просто един от братята...

Дотук говорихме за проповядващите, но какво да кажем за слушащите? Идваме ли в събранието за да чуем какво Бог ни казва (тук говоря конкретно за проповедта и не коментирам останалите части на богослужението – молитвата и хвалението)? Дори да имаме идеален проповедник, който ни говори чистото Божие слово, това пак не е гаранция за нищо. Не вярвате ли? Спомнете си за самият Исус Христос. Нима някой може да бъде по-идеален от Него? И въпреки това за малцина от слушащите Го имаше истинска полза от словото Му – мнозина Го търсеха само заради чудесата, понеже „ядоха хляб и се наситиха“. Самият Той ни казва, че не всичко зависи от семето-слово, но и от почвата, върху семето ще падне и описва няколко вида в притчата за сеяча (Матей 13).

1. Pътят и птиците, които изкълваха затъпканите зърна – този, който не разбира словото и „дохожда лукавият и грабва посеяното в сърцето му“.

2. Посеяното на каменисти места, което нямаше дълбок корен – тези, които приемат словото главно емоционално и изглеждат на пръв поглед много ревностни, но после лесно „прегарят“. Понякога даже не е необходимо да има особен натиск като гонения и тормоз върху тях – когато емоцията си отиде отива си и тяхното желание да продължават напред.

3. Задушеното от тръните – тези които са с „разделено сърце“. Те се опитват да служат на двама господари, но това няма как да се получи – понеже всъщност и двамата господари са ревниви. Такива хора са намерили „съкровището в нивата“, но не са продали другите си притежания. И вместо да разработват откритото съкровище, те губят времето и силите си да копаят старите си ниви. Те са християни в църквата, но когато излязат навън биват погълнати от „реалния живот“. Светът им е скъп, те жадуват за неговите „дарове“ и за тях се трудят. Със самият си живот казват, че „трапезата Господня е за презрение“, а това което светът предлага – за предпочитане. Чудно ли е, че няма да има плод?

Тук е мястото да си зададем въпроса – казаното от Исус отнася ли се за нас? Смятам, че отговорът е твърдо „да“. Не само, че се отнася, но дори и най-отдадените християни имат проблеми с изброените дотук неща.

Кому не се е случвало да чува словото и да не го разбира? И – може би след години – изведнъж да му „просветне“ и да види колко сляп (и глух) е бил? Глухотата не е запазена марка само за невярващите.

Или може би някой (освен на най-хладните може би) може да каже, че никога не се е подлъгвал от емоциите си и, както се казва, не е опитвал да „надскача сянката си“? И не е изпитвал грубия шок от „приземяването“, което – рано или късно – следва летенето из облаците?

Може би ще кажете, че никога не ви се е случвало светските грижи, проблеми и желания да ви погълнат и да охладнеете към Бог и Божието дело?

Трудно ми е да повярвам, че има дори един-единствен сериозен християни, който да не се е сблъсквал с всички тези проблеми. Сякаш сме истински „микс“ от „почви“ - една от друга по-лоши.

За щастие има и още един вид почва – добрата. Тези, които „държат словото в искрено и добро сърце и с постоянство дават плод“. И най-чудесната новина от всички е че Божият Дух има силата да „облагородява“, да превръща постепенно лошата почва в добра...

Обобщавайки всичко дотук можем да кажем следното – две неща са необходими за да имаме плод, добро семе и добра почва. Този, който дръзва да се изправи и да претендира, че прогласява Божието слово трябва да се грижи за „качеството“ на семето – в противен случай ще си навлече единствено осъждение.

Всички ние, които слушаме, трябва да търсим добро семе, но и да внимаваме на себе си – да бъдем добра почва. А добра почва сами не можем да станем – Бог само може да ни направи такава. Затова нека не само търсим доброто слово, но заедно с това и да пристъпваме към Бог с истинско покаяние и молба да очисти сърцето ни. Да признаем вината и неспособността си да се променим. Да вземем твърдото решение да Го следваме и да Му се покоряваме във всичко. Да Го молим на колене да погледне милостиво към нас и – въпреки нашата вина и нищожество – да облагородява сърцето ни чрез Своя Дух. Нека това стане наша ежедневна молитва. Защото само чрез нашето покаяние и чрез Неговата милост и благодат можем да се надяваме един ден и ние да имаме траен плод – от и за Бога...

Големият Бог и малкия бог

“Защото Моите помисли не са като вашите помисли. Нито вашите пътища като Моите пътища, казва Господ. Понеже, както небето е по-високо от земята, Така и Моите пътища са по-високи от вашите пътища, И Моите помисли от вашите помисли.” (Исая 55:8,9)

Преди 2000г. Исус „дойде при своите Си, но своите Му не Го приеха“ (Йоан 1:11). Защо се получи така? Несъмнено когато се сетим за фарисеите, първата ни асоциация е „лицемерие“ - в това ги обвиняваше най-често Той. Но какви всъщност бяха корените на това лицемерие? Със сигурност е имало и „грубо лицемерие“ (ако мога така да се изразя) – хора които само са се представяли за религиозни за да извлекат от това някакви облаги. Хора, които днес бихме нарекли „мошеници“ и „шарлатани“. Има ги във всяка религиозна система, имало ги е със сигурност и тогава. Но нима всички са били такива? Не мисля. Смятам, че повечето са били наистина посветени, търсещи и очакващи Бога, Месията, спасението на Израел. Какъв беше проблема им тогава? Това, че бяха направили Бог част от своя свят вместо те да бъдат част от Неговия. Ще го кажа отново - бяха направили Бог част от своя свят вместо те да бъдат част от Неговия!

Те се бяха опитали да вградят Израилевия Бог в своя собствен мироглед, религиозна, система, живот. С други думи техния бог беше просто някаква част от техния свят. Те познаваха Писанията, имаха равини, които да им тълкуват трудните места, знаеха какво Бог иска от тях и смятаха, че са наясно, че имат вярната и завършена представа. Затова те (например фарисеите) бяха взели тази своя представа за Бога и бяха я положили като основа, върху която градяха религията и живота си. Или с други думи – света си. Не че има нещо неправилно в това да градиш живота си върху Бога – съвсем не! Но те бяха вкарали своя бог в рамките на техните представи, на техните разбирания, на техния свят. Техният бог беше просто част от живота им. Но Живият Бог е твърде голям за да бъде част от нещо. Така че това, което те имаха беше един малък бог, който да може удобно да се вмести в техния малък свят. Мислеха си че служат на Бога, но всъщност служеха на някакъв свой идол – бяха де факто идолопоклонници.

Затова и когато Исус дойде и им изяви Бог, те не можаха да Го познаят – Той беше твърде различен от техните представи за Него. Твърде голям, за да бъде по някакъв начин вместен в тях. И ако се бяха опитали да Го напъхат, то със сигурност техният чудесен и грижливо подреден религиозен свят щеше да се пръсне. Така че бяха поставени пред избор – или Христос или техният религиозен свят. Нямаше как да имат и двете. Е, знаем какво избраха повечето. Техният свят беше твърде подреден, твърде удобен и приятен. Не можеха да го отхвърлят с лека ръка – това беше техния живот. И да ви кажа честно разбирам много добре как са се чувствали – и колко лесно им е било да вземат това решение за да запазят съществуващия порядък...

Защо говоря всичко това? Понеже това не е присъщо само за фарисеите, а за всички религиозни хора. Това е клопка, в която и днес падат християните – аз и вие също. И това няма нищо общо с „грубото лицемерие“. Човек може да е искрен, търсещ, праведен – и въпреки това да не разбира. И когато Бог дойде, той да не Го познае.

За мен най-яркият пример в това отношение беше Йов – човек праведен, който се бои от Бога и като когото „нямаше друг измежду човеците“. Той беше човек угоден на Бог, но който въпреки това не разбираше. И беше Го вкарал в собствената си „схема“ – щом съм праведен значи ме очакват само добри неща, ще бъда още повече утвърден и т.н. Бедите, които изведнъж го сполетяха обаче бяха нещо съвсем различно от това, което очакваше и той изпадна в недоумение. Как можеше да се случва всичко това? Приятелите му не можеха да му помогнат – те живееха със същата „схема“ като него. „Бог не наказва праведните, а нечестивите. Щом те наказва значи си съгрешил тайно. Отвърни се от злото и Бог ще се смили над теб“. Ясно, просто и точно, нали? Разбира се, Йов знаеше, че не е съгрешил, но разликата между него и тях стигаше само до тук. Отхвърлил ясното и логично обяснение (което до този момент е било и негово собствено) той не знаеше с какво да го замени, не можеше да обясни привидната липса на благословение и сполетелите го нещастия. Той беше праведен и трябваше да има благословение. Ако Бог беше човек, той щеше да се срещне с него и да защити правото си, но сега...

В общи линии това беше разговора, който водеше с приятелите си през цялото време (Накрая младият Елиу каза нещо малко по-различно от вече споменатото, но няма да се спирам сега на това). Накрая Бог изпълни желанието му и му отговори изсред бурята. И му каза – най-общо казано – следното: „Кой си ти, че ме учиш какво, как и кога трябва да върша? Нима си силен, мъдър, можещ и знаещ като Мене?“
Тогава Йов разбра. Разбра, че не Бог е част от неговия малък свят, а той самият заедно със всичко, което притежава, е просто малка „тухла“ в света на Бога, с която Той ще строи и върши каквото Му е угодно според превъзходните Си сила и мъдрост. И

„Тогава Йов отговори Господу, казвайки:

Зная, че всичко можеш, и че никое Твое намерение не може да бъде възпрепятствувано. Наистина, кой е този, който помрачава Твоя съвет неразумно. Ето защо аз говорих за онова, което не съм разбирал, за неща пречудни за мене, които не съм познавал. Слушай, моля Ти се, и аз ще говоря; Ще Те попитам, и Ти ми изявявай. Слушал бях за Тебе със слушането на ухото, Но сега окото ми Те вижда; Затова отричам се от думите си и се кая в пръст и пепел.“ (Йов 42:1-6)

В общи линии можем да кажем, че дори и най-ревностните често попадат в тази клопка – на вкарването на Бог в собствената ни „схема“, на неразбирането. А колкото за нас самите като общност и за църквите ни – трудно ми е да повярвам, че бихме могли да приличаме повече на фарисеите от времето на Исус. Изградили сме свой комфортен християнски свят. И на рафта в една от стаите на този свят (понякога и поставен на красив пиедестал) стой един безопасен и удобен бог... Ние често се молим Той да дойде при нас, да ни посети с благословение отгоре. Но бихме ли Го познали когато дойде? Не е много вероятно според мен. Понеже едва ли идването и видът Му ще отговарят на нашите представи.

Затова и Бог – който ни познава по-добре отколкото се познаваме ние – не идва неочаквано, а изпраща първо вестителя Си, който да подготви хората за Него – „да не би да дойда и поразя земята с проклетия“ (Малахия 4:4). Понеже Неговото идване е винаги време за съд и разделение – благословение за тези, които Го приемат и осъждение за тези, които Го отхвърлят.

Затова всички вие, които се молите и чакате идването на Господа (не само второто Му пришествие, но идването Му във вашия живот) чуйте днес гласът който вика от пустинята:
„Пригответе пътя за Господа! Направете прав път в пустинята за нашия Бог!“

Божието царство и Църквата

„Вие, обаче, сте избран род, царско свещенство, свет народ, люде, които Бог придоби, за да възвестява превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина“ (1 Петрово 2:9)

Ако се замислим днес фокусът за християните е спасението. В повечето евангелски църкви то е началото и края на християнството. Спасен ли си? Значи вече си „достигнал“ целта. Оттам нататък като цяло остава само да разпространяваш благовестието, та да се „спасяват“ и други хора.

В това виждане наистина има истина – само че не е цялата. Спасението е наистина е основата и началото, с него християнството не свършва, а започва.

Вече говорихме накратко върху първата част на стиха - за свещенството на вярващите (http://todorkichukov.blogspot.com/2012/01/blog-post_26.html). Днес искам да се спрем върху втората част и по-специално върху това, че мисията на Църквата е не само да проповядва за Божието царство, но и да го изявява. Понеже ние изявяваме превъзходството на Този, който ни е призовал като изявяваме превъзходството на Неговото царство над сатанинското. И ако сатанинското (и човешко) царство е реалност в света, то можем да кажем че и Божието царство вече е реалност (макар и да не е дошло в пълнота). И то, дори и без своята пълнота, е по-превъзходно от човешкото понеже „Божието немощно е по-силно от човеците“. Дори само начатъка, който имаме и който е просто вкусване на това, което предстои е по-голям от това, което светът може да даде. Но къде е реалността на това царство и къде можем да го водим дошло в сила по начина, по който виждаме реалността на светското царство? Тази реалност се осъществява в църквата. Или поне би трябвало да се осъществява. Понеже – за съжаление – по мое мнение тази реалност почти (да не кажа съвсем) липсва. Дори на местата където виждаме че все пак има нещо, то е по-скоро начатък, бледо подобие на това, за което четем в библията. Не сте ли съгласни? Ако не сте следващият път когато четете например някое от евангелията опитайте да „извадите“ описанията на тази реалност, както ни ги дава Исус и преценете до колко те са реалност във вашата църква. Нека вземем дори само няколко обещания (не че главното в Божието царство са чудесата и знаменията, но те са най-лесно видими и най-неоспорими). Какво ще кажете например за Марк 16

17 И тия знамения ще придружават повярвалите: в Мое име бесове ще изгонват; нови езици ще говорят;

18 змии ще хващат; а ако изпият нещо смъртоносно, то никак няма да ги повреди; на болни ще възлагат ръце, и те ще оздравяват.

Знам, че някъде се опитват да говорят езици, но това е нещо, което лесно може да се имитира – особено ако става дума за „ангелски езици“, т.е. някакво неразбираемо (и често нечленоразделно) бърборене. Както впрочем и тълкувания и пророчества от рода на „Така казва Господ: Смирете се и се върнете при Мене и Аз ще ви приема“. Знам, че такива „пророци“ и „тълкуватели“ има в изобилие в някои среди. Но да сте виждали скоро някой да изгонва бесове? Не да бута обърканите вярващи на подиума, а да освобождава бесновати като описаните в библията ? Хора, които са в графата „луди“ и с изгонването на бесовете се оправят? Неми които проговарят? Глухи, които прочуват?
Или може би във вашата църква има хора, които полагат ръце на болни и ги изцеляват? Слепи проглеждат? Куци прохождат? Гърбави се изправят? Знам че – слава Богу! - такива хора все пак има. Но колцина са и къде?
Или – ако желаете – можем да вземем някое от обещанията на Исус. Например „Каквото и да поискате в Мое име ще го сторя“(Йоан 14:13) Или „ако двама от вас се съгласят на земята за каквото и да било нещо, което да поискат, ще им бъде дадено от Отца Ми, Който е на небесата.“ (Матей 18:19). Сигурно сами се сещате за още много подобни обещания, които - мисля че няма да сбъркаме ако кажем, че - са реалност в живота на малцина. И тук за пример взехме само обещанията за чудеса, които – сами по себе си – съвсем не са най-важната част на Божието царство! Избрах тях понеже са най-лесно видими и неоспорими.

И така, къде е проблема? Без да претендирам за изчерпателност искам да посоча няколко причини.

1. Първо, причината е в нашата западна култура, която някой беше нарекъл „културата на fast food (бързо хранене)“. Ние искаме (и очакваме) всичко на мига. С Божието Царство обаче не е така – то се възрастява бавно и постепенно, с труд, усилия и жертви. Бих го оприличил да речем на едно ябълково дърво, което Бог ни дава и казва „От това дърво ще ядеш ябълки.“ Дотук добре, но виждали ли сте какво представляват ябълковите дръвчета, които се продават есенно време по пазарите ? Те са твърде малки и не приличат много на ябълковите дървета, в каквито биха могли да се превърнат след да речем 10 години. По тях няма даже листа, да не говорим за ябълки.

И така, Бог ни дава едно такова дърво и какво правим ние с него? Като цяло разделяме се на две групи - „вярващи“ и „реалисти“. Вярващите казват:

„Ние вярваме в Божието слово! Щом Бог е казал че ще ядем ябълки от това дърво, значи ще ядем. Така че вземаме кошниците и отиваме с вяра да берем.“ Отиват и (естествено!) не намират нищо освен голи клони. Тогава обикновено – за да не се посрамят съвсем – взимат няколко топки за елха и други дрънкулки, окачват ги на дръвчето и казват „Ето ябълките, които ни обеща Бог!“ Топките изглеждат красиви, а това че всъщност не стават за ядене, се разбира едва след време. Но в крайна сметка се разбира, понеже на хората обикновено им писва да танцуват от радост около дървото, огладняват и решават да ги опитат. При което си чупят зъбите или, в най-добрия случай, остават разочаровани и с неприятен вкус в устата. Затова и в редиците на вярващите обикновено има голямо текучество.

„Реалистите“ са на другия полюс. Те казват така:

„Бог е казал че ще ядем ябълки от това дърво и ние вярваме на Божието слово. Но в същото време виждаме ясно че на него ябълки няма. Значи може би Бог е говорил фигуративно. Или е имал предвид че ще ядем ябълки от него след пришествието Му, когато Божието Царство дойде в пълнота. Или ябълковите дървета са давали плод само по времето на апостолите, понеже тогава е нямало супермаркети като днес. Така че – макар твърдо да вярваме във всяка дума от Божието слово – ние ще правим като всички останали – ще си купуваме ябълки от магазина.“

А всъщност това, което наистина е необходимо, е добър градинар. Вярно е твърдението, че дървото ражда ябълките и ние колкото и да се напъваме не можем да „произведем“ сами по себе си нито една. Обаче заедно с това е необходимо дървото да се посади, редовно да се окопава, да се полива, да се тори, да се пръска против вредители и т.н. Ако толкова труд е необходим за да се възрасти едно обикновено дърво, а колко повече дървото на Божието царство (Матей 13:31,32)! За съжаление малко са днес в църквата добрите градинари, а и малцина имат желание да им станат чираци и да научат този „занаят“. Затова и малко са красивите дървета, отрупани с много плод...

2. Втората често срещана причина е индивидуализма. Макар уж по принцип да ни е ясно, че „всички ние сме едно Тяло и отделно части от Него“, то реално всеки живее индивидуалистично, като да е сам по-себе си тяло. Но Божието царство става реалност не в индивидуалистичния живот, а в общия живот на църквата! Там където липсва реалността на общия живот в Божието присъствие, където липсва реалността на живото взаимодействие между частите на Тялото - там няма как и Божието царство да бъде жива реалност.
Трябва да е ясно, че тук не говорим за комуна или нещо подобно, а за нещо много повече – свръхестественото единство, общият живот и любовта, които са възможни единствено чрез Божия дух. Само там където ги има можем да кажем, че е дошло Божието царство. И то е също толкова реално, колкото и светското – може да се види, пипне и почувства.

От тук можем да направим важен извод – индивидуалното християнство няма място в Църквата! Как ти стоиш пред Господа не е твоя лична работа – това е работа на всички и тя ги засяга и интересува пряко! Понеже Църквата, тоест Божието царство на земята, е оприличена на сграда, но не сграда от тухли, а от дялани камъни. Крайъгълния камък (около който се строи и по който се равнява целия строеж) е сам Христос. После и ние се вграждаме – всеки на своето място. Дяланите камъни не са стандартни като тухлите – всеки си има точно определено място! Ако някой е издялан за едно място, а се опиташ да го сложиш на друго – целият градеж се проваля. Затова всеки камък трябва да си е на точното място – както в църквата, така и в личното ни стоене пред Бога. Може да се строи по-бавно и внимателно и поради това да мине време преди градежа изобщо да заприлича на сграда, но в противен случай – ако объркаме камъните – може да се наложи после да се събаря.
Можем още да сравним изграждането на Божието царство в църквата ни и с градежа на Йерусалимската стена по времето на Неемия. Всички участваме в градежа, всеки в частта която е пред него. Но заедно с нашият участък – който безспорно има приоритет пред всичко останало – трябва живо да ни интересува как напредва работата и в другите участъци. Понеже ако и да построим нашия участък до горе каква полза за градът като цяло, ако в някой участъци стената е висока все още само 20см? Само когато всички участъци са достатъчно високи от нея има смисъл и може да пази града. И ако има занемарени участъци – макар технически те да са работа на други и да не е наша вината – когато дойде враг лесно ще превземе града. И тогава ще страдат всички – и добре строилите, и лошо...

Засега нека спрем дотук и да се опитаме да обобщим най-важното. А то е че Божието царство (би трябвало да) намира своята реалност в Църквата. То е реално също колкото светското и намира израз в общия живот на християните в локалната църква, споени в едно чрез благодатта на Святия Дух. Това е реалност, която единствено Той може да създаде, но за която в същото време се изискват нашите съзнателни усилия, нашето предаване на Божията воля, нашето участие в изграждането й. Само така съдействаме наистина за това, за което се молим - „да дойде Твоето царство“. Само така наистина възвестяваме Неговото превъзходство – демонстрирайки Божието царство на света, та да могат всички да видят неговото превъзходство. Дано Бог да ни помага в това.
Амин.

Изкуплението

Предисловие

Преди да се започнем с темата по същество, редно е според мен да се дадат отговори на някои въпроси, които читателят вероятно ще си зададе. Каква е тази книга? Какво ще ми даде? Подходяща ли е за мен и има ли смисъл да я чета изобщо? Всеки, който държи нова книга в ръцете си, си задава тези въпроси, които в крайна сметка са обобщени в хамлетовата дилема „Да я чета ли или не? Това е въпросът...“ Затова и ще се опитам да отговоря на всички тези питания накратко в началото, та всеки да може да реши за себе си дали си заслужава да продължи да чете по-нататък.


Първо, тази книга не е богословски труд. Аз самият не съм богослов, нито се интересувам от богословието като академична дисциплина. Пиша тази малка книжка от позицията си на обикновен християнин за други обикновени християни. Така че ако пишете дипломна работа по въпроса и се интересувате от сериозен исторически и библейски анализ на различните доктрини, то тази книга не е за вас – обърнете се към съответната специализирана литература.


Второ, каква все пак е целта на книгата? Целта е да се опита да даде един малко по-широк поглед на обикновения християнин по въпроса за това, което имаме „в Христос”. В повечето църкви традиционно се набляга на жертвата на Христос за прощение на греховете. Но Той не е само Жертвата, Той е и Свещеникът. Той е също така нашата мъдрост от Бога, освещение, изкупление, Животът, Пътят и т.н. Въобще в Него „са скрити всичките съкровища на премъдростта и на знанието. “ (Кол. 2:3). За съжаление твърде често ние обръщаме внимание главно на едно (или най-много две) от нещата, които Той е. Говорим за тях, разсъждаваме върху тях и строим живота и християнството си върху тях. Вярвам, че това е дълбоко погрешно – дори когато знанията ни по въпроса са по принцип верни. Приличаме на хора, които се опитват да видят картината, изобразена върху гоблен като хванат една нишка и изследват нейната дължина, местата където се появява, вида и гъстотата на бодовете, вида на конеца и т.н. Дори да сме направили добросъвестно всички тези трудни и сложни изследвания, те малко ни помагат в главното - да видим картината върху гоблена. Всъщност рядко е необходимо да изследваме с математическа прецизност всеки бод и нишка поотделно – в повечето случаи е необходимо просто да отстъпим крачка назад и да погледнем. Затова и в християнството често можем да видим прости хора, достигнали до удивителна мъдрост и прозрения, както и (за съжаление) обратното – големи умове, които изследват теоретично една или друга част от християнството, но са пропуснали главното.
Целта на тази малка книжка е именно това – да се опита да предаде, макар и с най-груби щрихи, нещо като цялостна картина на това наистина пречудно дело, Изкуплението. Далеч съм от мисълта, че бих могъл да ви опиша цялата картина – не знам доколко това е изобщо по човешките възможности. Сигурен съм също така и че има хора, които биха могли да кажат по въпроса много повече от мен. За съжаление обаче към момента не съм срещал такава книга, още по-малко преведена на български. Това е и причината да се опитам сам да напиша нещо по въпроса.

Трето и последно – какъв е смисъла за обикновения християнин да чете подобна книга? Не са ли това теоретични богословски проблеми, които имат малко (или нищо) общо с ежедневният ни живот и проблеми? Според мен отговорът е категорично не. Познаването на Бога е нещо съществено за „да не бъдем вече деца, блъскани и завличани от всеки вятър на учение, чрез човешката заблуда, в лукавство, по измамителни хитрости; “ (Еф.4:14) Именно неразбирането на Бога е в основата на множеството заблуди и лъжеучения, намиращи толкова благодатна почва в църквите ни днес. Затова „да не бъдем вече деца“ както ни съветва апостолът, но „да пораснем по всичко в Него, Който е главата, Христос“. И откъде би трябвало да започнем това израстване в познаване и мъдрост ако не от самото начало, от основата на нашата вяра? Какво имаме „в Христос“ и защо? Това е въпрос, на който малцина могат да отговорят. Едни казват, че имаме съвършено здраве и изцеление от всяка болест. Други – богатство и материални успехи. Трети – запазено място в Рая. Днес се проповядват най-различни „благовестия” и най-различни „исусовци“. Кой от тях ще изберем и след кого ще тръгнем? Това съвсем не е маловажен, а по-скоро животоопределящ въпрос за всеки един от нас. Доколкото вярата ни е жива (а не нещо „отделно“ от живота ни), тя ще определя пътя и посоката на живота ни. Различни вери – различни пътища. А различните пътища обикновено водят и до различни места...
Затова и познаването на Бога съвсем не влиза в категорията на „абстрактното знание“. То е свързано с израстването ни в Христос. Понеже ние познаваме Бога само доколкото сме израсли в Него и също така познавайки Бога израстваме в Него.


Целта на тази книга е именно това – не да даде нови факти и да умножи книжното ни знание, а - с Божията помощ - да помогне на читателя да познае малко по-добре Бога и Неговият грандиозен план в лицето на нашия Господ и Спасител, Човекът Исус Христос. Разбира се, далеч съм от мисълта, че аз сам бих могъл да помогна (чрез нещо казано или написано) в това велико тайнство – познаването на Бога от човека чрез единение с Него. На това е способен единствено сам Бог чрез своя Дух и благодат. Но търсенето, четенето и размишленията определено помагат понеже „който търси - намира, който иска – ще му се даде и който хлопа – ще му се отвори“. Да копнеем по Него, да Го търсим и да размишляваме е угодно на нашия Бог. И Той възнаграждава изобилно дори и най-немощните ни усилия. Затова и смея да се надявам, че – с Божията благодат – четенето и размишленията по тези въпроси ще бъдат за вас читателите също така благословени, както са и за мен.


Искам също така да изкажа и дълбоките си благодарности на Радостин Марчев и Георги Шопов, без които написването на тази кратка книжка не би било възможно.



От автора.
01/12/2012 година



Цялата книжка тук - https://www.dropbox.com/s/zdpakvahe9marw0/Izkuplenieto.pdf

Божията почивка

„Защото оня, който е влязъл в Неговата почивка, той си е починал от своите дела, както и Бог от Своите Си.” (Евреи 4:10)

„Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя.Вземете Моето иго върху си, и научете се от Мене; защото съм кротък и смирен на сърце; и ще намерите покой на душите си.  Защото Моето иго е благо, и Моето бреме е леко.” (Матей11:28-30)

Един от фундаменталните въпроси, които ние като християни трябва да си зададем, е именно този – влезли ли сме в Божията почивка, която сам Бог е приготвил за нас? Авторът на посланието към евреите  ги подтиква да го направят, давайки им за пример техните предци, които „поради неверието си не можаха да влязат”. Но същият въпрос стои и пред нас с не по-малка сила. Успели ли сме? Или – подобно на невярващите (или непокорните) израилтяни – сме пропуснали Божието обещание?

Обърнете внимание колко близо до целта беше успял да достигне народът на Израел. Те бяха живели и страдали в робството си в Египет. Бяха повярвали в своя „месия”  - Моисей. Бяха  преживели всички чудеса и знамения и бяха излезли от Египет с високо вдигнати глави.  Бяха преминали през пустинята, където – макар и „падайки и ставайки” (Кой от нас не пада и не става непрекъснато?) – продължаваха да се предвижват в правилната посока. Накрая стигнаха до обещаната земя – до самите й граници! И все пак не можаха да влязат...  

Подобно и ние сме повярвали в Месията, излезли сме от света и сме тръгнали към „обещаната земя”. Но не всички, които са тръгнали задължително ще успеят да влязат в нея. Затова и ап. Павел ни предупреждава:

„Защото, братя, желая да знаете, че, макар да са били бащите ни всички под облака, и всички да са минали през морето, и в облака и в морето всички да са били кръстени от Моисея, и всички да са яли от същата духовна храна, и всички да са пили от същото духовно питие, (защото пиеха от една духовна канара, която ги придружаваше; и тая канара бе Христос), пак в повечето от тях Бог не благоволи; затова ги измори в пустинята.” (1 Кор. 10: 1-5)

Затова и авторът на посланието към евреите ги подтиква да влязат в обещаната „почивка” – „да не би да се окаже, че някой не е стигнал до нея”. Понеже цялото ни „пътуване” – то е именно заради крайната цел. Ако не успеем да я достигнем... всичко е напусто. Да ни пази Бог от подобен злощастен край!

Но каква е тази почивка, за която се говори и която ни е дадена в Христос? Авторът я сравнява с почивката на Бога, който в шест дни сътвори света, а на седмия си почина. Обърнете внимание, че седмия ден беше последен – той не премина в осми! Един ден, когато дойде времето Бог  да създаде новото небе и земя, Той отново ще твори. Тогава ще дойде и осмият (или новият първи) ден – денят на новото начало. Затова и Христос – първият участник в новото творение – възкръсна  в осмия ден... Но сега говорим явсе още за настоящото творение или седмица. И за това, че Божията почивка е последният ден, който не преминава. Понеже, както пише Дж. Бънян в „Пътешественикът”,  „Първото трябва да отстъпи мястото си на последното, защото на последното времето предстои да дойде. Последното обаче не отстъпва мястото си никому, тъй като след него няма какво да идва. ”  Така и първият ден трябваше да отстъпи място на втория, вттория на третия и т.н. – до седмия. Седмия ден обаче беше последният и той не свърши за отстъпи място на следващия – понеже след него нямаше вече какво да идва.

Именно това е почивката, която ни е даден в Христос – последната и финална почивка, която няма да премине. На нея беше символ и съботната почивка, заповядана от Моисей  – „Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела;  а на седмия ден, който е събота на Господа твоя Бог, да не вършиш никаква работа...”  (Изход 20:9-10). Тя обаче, както и целият Закон, съдържаше  само „сянката” на това, което имаше да дойде. Подобно на жертвите, които не можеха да очистят напълно приносителя си и трябваше да се повтарят отново и отново, съботата също не можеше да „остане”, но се повтаряше отново и отново, сочейки към истинската събота, която беше обещана и трябваше да дойде.

Но какво все пак означава това? Това означава, че за тези, които са „в Христос” „шестте дни”, през които са вършили „своите дела” са приключили. Те ,подобно на Бог, са влезли в своята събота – една почивка с начало, но без край. За този, който е отворил сърцето си за Христос и е казал „Живей в мен.” и  „Не моята, но Твоята воля да бъде”, си е починал от собствените си дела и борби.  Той е освободен от бремето да се опитва да постигне своята воля – от целите, амбициите, борбата. Не само в света, но и в църквата и дори по отношение на себе си – по отношение на собствената си „борба” за святост. Той живее за да върши Божията воля, а за да върши божията воля разчита на Божията сила. Не че няма трудности, борби или скърби (дори израилтяните отделяха съботата за Бога, а не просто за безделие), но заедно с това има и радостта, която е от Бога и спокойствието, че Той се грижи за него. Каквото и да дойде приема го с благодарност, понеже знае че – докато е „в Христос” и върши Неговата воля – всичко е допуснато от Бога и ще съдейства за негово добро...

Това е „благото иго” и „лекото бреме”, за което ни говори Христос.  Достигнали ли сме до него и влезли ли сме в Неговата почивка?