Големият Бог и малкия бог

“Защото Моите помисли не са като вашите помисли. Нито вашите пътища като Моите пътища, казва Господ. Понеже, както небето е по-високо от земята, Така и Моите пътища са по-високи от вашите пътища, И Моите помисли от вашите помисли.” (Исая 55:8,9)

Преди 2000г. Исус „дойде при своите Си, но своите Му не Го приеха“ (Йоан 1:11). Защо се получи така? Несъмнено когато се сетим за фарисеите, първата ни асоциация е „лицемерие“ - в това ги обвиняваше най-често Той. Но какви всъщност бяха корените на това лицемерие? Със сигурност е имало и „грубо лицемерие“ (ако мога така да се изразя) – хора които само са се представяли за религиозни за да извлекат от това някакви облаги. Хора, които днес бихме нарекли „мошеници“ и „шарлатани“. Има ги във всяка религиозна система, имало ги е със сигурност и тогава. Но нима всички са били такива? Не мисля. Смятам, че повечето са били наистина посветени, търсещи и очакващи Бога, Месията, спасението на Израел. Какъв беше проблема им тогава? Това, че бяха направили Бог част от своя свят вместо те да бъдат част от Неговия. Ще го кажа отново - бяха направили Бог част от своя свят вместо те да бъдат част от Неговия!

Те се бяха опитали да вградят Израилевия Бог в своя собствен мироглед, религиозна, система, живот. С други думи техния бог беше просто някаква част от техния свят. Те познаваха Писанията, имаха равини, които да им тълкуват трудните места, знаеха какво Бог иска от тях и смятаха, че са наясно, че имат вярната и завършена представа. Затова те (например фарисеите) бяха взели тази своя представа за Бога и бяха я положили като основа, върху която градяха религията и живота си. Или с други думи – света си. Не че има нещо неправилно в това да градиш живота си върху Бога – съвсем не! Но те бяха вкарали своя бог в рамките на техните представи, на техните разбирания, на техния свят. Техният бог беше просто част от живота им. Но Живият Бог е твърде голям за да бъде част от нещо. Така че това, което те имаха беше един малък бог, който да може удобно да се вмести в техния малък свят. Мислеха си че служат на Бога, но всъщност служеха на някакъв свой идол – бяха де факто идолопоклонници.

Затова и когато Исус дойде и им изяви Бог, те не можаха да Го познаят – Той беше твърде различен от техните представи за Него. Твърде голям, за да бъде по някакъв начин вместен в тях. И ако се бяха опитали да Го напъхат, то със сигурност техният чудесен и грижливо подреден религиозен свят щеше да се пръсне. Така че бяха поставени пред избор – или Христос или техният религиозен свят. Нямаше как да имат и двете. Е, знаем какво избраха повечето. Техният свят беше твърде подреден, твърде удобен и приятен. Не можеха да го отхвърлят с лека ръка – това беше техния живот. И да ви кажа честно разбирам много добре как са се чувствали – и колко лесно им е било да вземат това решение за да запазят съществуващия порядък...

Защо говоря всичко това? Понеже това не е присъщо само за фарисеите, а за всички религиозни хора. Това е клопка, в която и днес падат християните – аз и вие също. И това няма нищо общо с „грубото лицемерие“. Човек може да е искрен, търсещ, праведен – и въпреки това да не разбира. И когато Бог дойде, той да не Го познае.

За мен най-яркият пример в това отношение беше Йов – човек праведен, който се бои от Бога и като когото „нямаше друг измежду човеците“. Той беше човек угоден на Бог, но който въпреки това не разбираше. И беше Го вкарал в собствената си „схема“ – щом съм праведен значи ме очакват само добри неща, ще бъда още повече утвърден и т.н. Бедите, които изведнъж го сполетяха обаче бяха нещо съвсем различно от това, което очакваше и той изпадна в недоумение. Как можеше да се случва всичко това? Приятелите му не можеха да му помогнат – те живееха със същата „схема“ като него. „Бог не наказва праведните, а нечестивите. Щом те наказва значи си съгрешил тайно. Отвърни се от злото и Бог ще се смили над теб“. Ясно, просто и точно, нали? Разбира се, Йов знаеше, че не е съгрешил, но разликата между него и тях стигаше само до тук. Отхвърлил ясното и логично обяснение (което до този момент е било и негово собствено) той не знаеше с какво да го замени, не можеше да обясни привидната липса на благословение и сполетелите го нещастия. Той беше праведен и трябваше да има благословение. Ако Бог беше човек, той щеше да се срещне с него и да защити правото си, но сега...

В общи линии това беше разговора, който водеше с приятелите си през цялото време (Накрая младият Елиу каза нещо малко по-различно от вече споменатото, но няма да се спирам сега на това). Накрая Бог изпълни желанието му и му отговори изсред бурята. И му каза – най-общо казано – следното: „Кой си ти, че ме учиш какво, как и кога трябва да върша? Нима си силен, мъдър, можещ и знаещ като Мене?“
Тогава Йов разбра. Разбра, че не Бог е част от неговия малък свят, а той самият заедно със всичко, което притежава, е просто малка „тухла“ в света на Бога, с която Той ще строи и върши каквото Му е угодно според превъзходните Си сила и мъдрост. И

„Тогава Йов отговори Господу, казвайки:

Зная, че всичко можеш, и че никое Твое намерение не може да бъде възпрепятствувано. Наистина, кой е този, който помрачава Твоя съвет неразумно. Ето защо аз говорих за онова, което не съм разбирал, за неща пречудни за мене, които не съм познавал. Слушай, моля Ти се, и аз ще говоря; Ще Те попитам, и Ти ми изявявай. Слушал бях за Тебе със слушането на ухото, Но сега окото ми Те вижда; Затова отричам се от думите си и се кая в пръст и пепел.“ (Йов 42:1-6)

В общи линии можем да кажем, че дори и най-ревностните често попадат в тази клопка – на вкарването на Бог в собствената ни „схема“, на неразбирането. А колкото за нас самите като общност и за църквите ни – трудно ми е да повярвам, че бихме могли да приличаме повече на фарисеите от времето на Исус. Изградили сме свой комфортен християнски свят. И на рафта в една от стаите на този свят (понякога и поставен на красив пиедестал) стой един безопасен и удобен бог... Ние често се молим Той да дойде при нас, да ни посети с благословение отгоре. Но бихме ли Го познали когато дойде? Не е много вероятно според мен. Понеже едва ли идването и видът Му ще отговарят на нашите представи.

Затова и Бог – който ни познава по-добре отколкото се познаваме ние – не идва неочаквано, а изпраща първо вестителя Си, който да подготви хората за Него – „да не би да дойда и поразя земята с проклетия“ (Малахия 4:4). Понеже Неговото идване е винаги време за съд и разделение – благословение за тези, които Го приемат и осъждение за тези, които Го отхвърлят.

Затова всички вие, които се молите и чакате идването на Господа (не само второто Му пришествие, но идването Му във вашия живот) чуйте днес гласът който вика от пустинята:
„Пригответе пътя за Господа! Направете прав път в пустинята за нашия Бог!“

Божието царство и Църквата

„Вие, обаче, сте избран род, царско свещенство, свет народ, люде, които Бог придоби, за да възвестява превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина“ (1 Петрово 2:9)

Ако се замислим днес фокусът за християните е спасението. В повечето евангелски църкви то е началото и края на християнството. Спасен ли си? Значи вече си „достигнал“ целта. Оттам нататък като цяло остава само да разпространяваш благовестието, та да се „спасяват“ и други хора.

В това виждане наистина има истина – само че не е цялата. Спасението е наистина е основата и началото, с него християнството не свършва, а започва.

Вече говорихме накратко върху първата част на стиха - за свещенството на вярващите (http://todorkichukov.blogspot.com/2012/01/blog-post_26.html). Днес искам да се спрем върху втората част и по-специално върху това, че мисията на Църквата е не само да проповядва за Божието царство, но и да го изявява. Понеже ние изявяваме превъзходството на Този, който ни е призовал като изявяваме превъзходството на Неговото царство над сатанинското. И ако сатанинското (и човешко) царство е реалност в света, то можем да кажем че и Божието царство вече е реалност (макар и да не е дошло в пълнота). И то, дори и без своята пълнота, е по-превъзходно от човешкото понеже „Божието немощно е по-силно от човеците“. Дори само начатъка, който имаме и който е просто вкусване на това, което предстои е по-голям от това, което светът може да даде. Но къде е реалността на това царство и къде можем да го водим дошло в сила по начина, по който виждаме реалността на светското царство? Тази реалност се осъществява в църквата. Или поне би трябвало да се осъществява. Понеже – за съжаление – по мое мнение тази реалност почти (да не кажа съвсем) липсва. Дори на местата където виждаме че все пак има нещо, то е по-скоро начатък, бледо подобие на това, за което четем в библията. Не сте ли съгласни? Ако не сте следващият път когато четете например някое от евангелията опитайте да „извадите“ описанията на тази реалност, както ни ги дава Исус и преценете до колко те са реалност във вашата църква. Нека вземем дори само няколко обещания (не че главното в Божието царство са чудесата и знаменията, но те са най-лесно видими и най-неоспорими). Какво ще кажете например за Марк 16

17 И тия знамения ще придружават повярвалите: в Мое име бесове ще изгонват; нови езици ще говорят;

18 змии ще хващат; а ако изпият нещо смъртоносно, то никак няма да ги повреди; на болни ще възлагат ръце, и те ще оздравяват.

Знам, че някъде се опитват да говорят езици, но това е нещо, което лесно може да се имитира – особено ако става дума за „ангелски езици“, т.е. някакво неразбираемо (и често нечленоразделно) бърборене. Както впрочем и тълкувания и пророчества от рода на „Така казва Господ: Смирете се и се върнете при Мене и Аз ще ви приема“. Знам, че такива „пророци“ и „тълкуватели“ има в изобилие в някои среди. Но да сте виждали скоро някой да изгонва бесове? Не да бута обърканите вярващи на подиума, а да освобождава бесновати като описаните в библията ? Хора, които са в графата „луди“ и с изгонването на бесовете се оправят? Неми които проговарят? Глухи, които прочуват?
Или може би във вашата църква има хора, които полагат ръце на болни и ги изцеляват? Слепи проглеждат? Куци прохождат? Гърбави се изправят? Знам че – слава Богу! - такива хора все пак има. Но колцина са и къде?
Или – ако желаете – можем да вземем някое от обещанията на Исус. Например „Каквото и да поискате в Мое име ще го сторя“(Йоан 14:13) Или „ако двама от вас се съгласят на земята за каквото и да било нещо, което да поискат, ще им бъде дадено от Отца Ми, Който е на небесата.“ (Матей 18:19). Сигурно сами се сещате за още много подобни обещания, които - мисля че няма да сбъркаме ако кажем, че - са реалност в живота на малцина. И тук за пример взехме само обещанията за чудеса, които – сами по себе си – съвсем не са най-важната част на Божието царство! Избрах тях понеже са най-лесно видими и неоспорими.

И така, къде е проблема? Без да претендирам за изчерпателност искам да посоча няколко причини.

1. Първо, причината е в нашата западна култура, която някой беше нарекъл „културата на fast food (бързо хранене)“. Ние искаме (и очакваме) всичко на мига. С Божието Царство обаче не е така – то се възрастява бавно и постепенно, с труд, усилия и жертви. Бих го оприличил да речем на едно ябълково дърво, което Бог ни дава и казва „От това дърво ще ядеш ябълки.“ Дотук добре, но виждали ли сте какво представляват ябълковите дръвчета, които се продават есенно време по пазарите ? Те са твърде малки и не приличат много на ябълковите дървета, в каквито биха могли да се превърнат след да речем 10 години. По тях няма даже листа, да не говорим за ябълки.

И така, Бог ни дава едно такова дърво и какво правим ние с него? Като цяло разделяме се на две групи - „вярващи“ и „реалисти“. Вярващите казват:

„Ние вярваме в Божието слово! Щом Бог е казал че ще ядем ябълки от това дърво, значи ще ядем. Така че вземаме кошниците и отиваме с вяра да берем.“ Отиват и (естествено!) не намират нищо освен голи клони. Тогава обикновено – за да не се посрамят съвсем – взимат няколко топки за елха и други дрънкулки, окачват ги на дръвчето и казват „Ето ябълките, които ни обеща Бог!“ Топките изглеждат красиви, а това че всъщност не стават за ядене, се разбира едва след време. Но в крайна сметка се разбира, понеже на хората обикновено им писва да танцуват от радост около дървото, огладняват и решават да ги опитат. При което си чупят зъбите или, в най-добрия случай, остават разочаровани и с неприятен вкус в устата. Затова и в редиците на вярващите обикновено има голямо текучество.

„Реалистите“ са на другия полюс. Те казват така:

„Бог е казал че ще ядем ябълки от това дърво и ние вярваме на Божието слово. Но в същото време виждаме ясно че на него ябълки няма. Значи може би Бог е говорил фигуративно. Или е имал предвид че ще ядем ябълки от него след пришествието Му, когато Божието Царство дойде в пълнота. Или ябълковите дървета са давали плод само по времето на апостолите, понеже тогава е нямало супермаркети като днес. Така че – макар твърдо да вярваме във всяка дума от Божието слово – ние ще правим като всички останали – ще си купуваме ябълки от магазина.“

А всъщност това, което наистина е необходимо, е добър градинар. Вярно е твърдението, че дървото ражда ябълките и ние колкото и да се напъваме не можем да „произведем“ сами по себе си нито една. Обаче заедно с това е необходимо дървото да се посади, редовно да се окопава, да се полива, да се тори, да се пръска против вредители и т.н. Ако толкова труд е необходим за да се възрасти едно обикновено дърво, а колко повече дървото на Божието царство (Матей 13:31,32)! За съжаление малко са днес в църквата добрите градинари, а и малцина имат желание да им станат чираци и да научат този „занаят“. Затова и малко са красивите дървета, отрупани с много плод...

2. Втората често срещана причина е индивидуализма. Макар уж по принцип да ни е ясно, че „всички ние сме едно Тяло и отделно части от Него“, то реално всеки живее индивидуалистично, като да е сам по-себе си тяло. Но Божието царство става реалност не в индивидуалистичния живот, а в общия живот на църквата! Там където липсва реалността на общия живот в Божието присъствие, където липсва реалността на живото взаимодействие между частите на Тялото - там няма как и Божието царство да бъде жива реалност.
Трябва да е ясно, че тук не говорим за комуна или нещо подобно, а за нещо много повече – свръхестественото единство, общият живот и любовта, които са възможни единствено чрез Божия дух. Само там където ги има можем да кажем, че е дошло Божието царство. И то е също толкова реално, колкото и светското – може да се види, пипне и почувства.

От тук можем да направим важен извод – индивидуалното християнство няма място в Църквата! Как ти стоиш пред Господа не е твоя лична работа – това е работа на всички и тя ги засяга и интересува пряко! Понеже Църквата, тоест Божието царство на земята, е оприличена на сграда, но не сграда от тухли, а от дялани камъни. Крайъгълния камък (около който се строи и по който се равнява целия строеж) е сам Христос. После и ние се вграждаме – всеки на своето място. Дяланите камъни не са стандартни като тухлите – всеки си има точно определено място! Ако някой е издялан за едно място, а се опиташ да го сложиш на друго – целият градеж се проваля. Затова всеки камък трябва да си е на точното място – както в църквата, така и в личното ни стоене пред Бога. Може да се строи по-бавно и внимателно и поради това да мине време преди градежа изобщо да заприлича на сграда, но в противен случай – ако объркаме камъните – може да се наложи после да се събаря.
Можем още да сравним изграждането на Божието царство в църквата ни и с градежа на Йерусалимската стена по времето на Неемия. Всички участваме в градежа, всеки в частта която е пред него. Но заедно с нашият участък – който безспорно има приоритет пред всичко останало – трябва живо да ни интересува как напредва работата и в другите участъци. Понеже ако и да построим нашия участък до горе каква полза за градът като цяло, ако в някой участъци стената е висока все още само 20см? Само когато всички участъци са достатъчно високи от нея има смисъл и може да пази града. И ако има занемарени участъци – макар технически те да са работа на други и да не е наша вината – когато дойде враг лесно ще превземе града. И тогава ще страдат всички – и добре строилите, и лошо...

Засега нека спрем дотук и да се опитаме да обобщим най-важното. А то е че Божието царство (би трябвало да) намира своята реалност в Църквата. То е реално също колкото светското и намира израз в общия живот на християните в локалната църква, споени в едно чрез благодатта на Святия Дух. Това е реалност, която единствено Той може да създаде, но за която в същото време се изискват нашите съзнателни усилия, нашето предаване на Божията воля, нашето участие в изграждането й. Само така съдействаме наистина за това, за което се молим - „да дойде Твоето царство“. Само така наистина възвестяваме Неговото превъзходство – демонстрирайки Божието царство на света, та да могат всички да видят неговото превъзходство. Дано Бог да ни помага в това.
Амин.

Изкуплението

Предисловие

Преди да се започнем с темата по същество, редно е според мен да се дадат отговори на някои въпроси, които читателят вероятно ще си зададе. Каква е тази книга? Какво ще ми даде? Подходяща ли е за мен и има ли смисъл да я чета изобщо? Всеки, който държи нова книга в ръцете си, си задава тези въпроси, които в крайна сметка са обобщени в хамлетовата дилема „Да я чета ли или не? Това е въпросът...“ Затова и ще се опитам да отговоря на всички тези питания накратко в началото, та всеки да може да реши за себе си дали си заслужава да продължи да чете по-нататък.


Първо, тази книга не е богословски труд. Аз самият не съм богослов, нито се интересувам от богословието като академична дисциплина. Пиша тази малка книжка от позицията си на обикновен християнин за други обикновени християни. Така че ако пишете дипломна работа по въпроса и се интересувате от сериозен исторически и библейски анализ на различните доктрини, то тази книга не е за вас – обърнете се към съответната специализирана литература.


Второ, каква все пак е целта на книгата? Целта е да се опита да даде един малко по-широк поглед на обикновения християнин по въпроса за това, което имаме „в Христос”. В повечето църкви традиционно се набляга на жертвата на Христос за прощение на греховете. Но Той не е само Жертвата, Той е и Свещеникът. Той е също така нашата мъдрост от Бога, освещение, изкупление, Животът, Пътят и т.н. Въобще в Него „са скрити всичките съкровища на премъдростта и на знанието. “ (Кол. 2:3). За съжаление твърде често ние обръщаме внимание главно на едно (или най-много две) от нещата, които Той е. Говорим за тях, разсъждаваме върху тях и строим живота и християнството си върху тях. Вярвам, че това е дълбоко погрешно – дори когато знанията ни по въпроса са по принцип верни. Приличаме на хора, които се опитват да видят картината, изобразена върху гоблен като хванат една нишка и изследват нейната дължина, местата където се появява, вида и гъстотата на бодовете, вида на конеца и т.н. Дори да сме направили добросъвестно всички тези трудни и сложни изследвания, те малко ни помагат в главното - да видим картината върху гоблена. Всъщност рядко е необходимо да изследваме с математическа прецизност всеки бод и нишка поотделно – в повечето случаи е необходимо просто да отстъпим крачка назад и да погледнем. Затова и в християнството често можем да видим прости хора, достигнали до удивителна мъдрост и прозрения, както и (за съжаление) обратното – големи умове, които изследват теоретично една или друга част от християнството, но са пропуснали главното.
Целта на тази малка книжка е именно това – да се опита да предаде, макар и с най-груби щрихи, нещо като цялостна картина на това наистина пречудно дело, Изкуплението. Далеч съм от мисълта, че бих могъл да ви опиша цялата картина – не знам доколко това е изобщо по човешките възможности. Сигурен съм също така и че има хора, които биха могли да кажат по въпроса много повече от мен. За съжаление обаче към момента не съм срещал такава книга, още по-малко преведена на български. Това е и причината да се опитам сам да напиша нещо по въпроса.

Трето и последно – какъв е смисъла за обикновения християнин да чете подобна книга? Не са ли това теоретични богословски проблеми, които имат малко (или нищо) общо с ежедневният ни живот и проблеми? Според мен отговорът е категорично не. Познаването на Бога е нещо съществено за „да не бъдем вече деца, блъскани и завличани от всеки вятър на учение, чрез човешката заблуда, в лукавство, по измамителни хитрости; “ (Еф.4:14) Именно неразбирането на Бога е в основата на множеството заблуди и лъжеучения, намиращи толкова благодатна почва в църквите ни днес. Затова „да не бъдем вече деца“ както ни съветва апостолът, но „да пораснем по всичко в Него, Който е главата, Христос“. И откъде би трябвало да започнем това израстване в познаване и мъдрост ако не от самото начало, от основата на нашата вяра? Какво имаме „в Христос“ и защо? Това е въпрос, на който малцина могат да отговорят. Едни казват, че имаме съвършено здраве и изцеление от всяка болест. Други – богатство и материални успехи. Трети – запазено място в Рая. Днес се проповядват най-различни „благовестия” и най-различни „исусовци“. Кой от тях ще изберем и след кого ще тръгнем? Това съвсем не е маловажен, а по-скоро животоопределящ въпрос за всеки един от нас. Доколкото вярата ни е жива (а не нещо „отделно“ от живота ни), тя ще определя пътя и посоката на живота ни. Различни вери – различни пътища. А различните пътища обикновено водят и до различни места...
Затова и познаването на Бога съвсем не влиза в категорията на „абстрактното знание“. То е свързано с израстването ни в Христос. Понеже ние познаваме Бога само доколкото сме израсли в Него и също така познавайки Бога израстваме в Него.


Целта на тази книга е именно това – не да даде нови факти и да умножи книжното ни знание, а - с Божията помощ - да помогне на читателя да познае малко по-добре Бога и Неговият грандиозен план в лицето на нашия Господ и Спасител, Човекът Исус Христос. Разбира се, далеч съм от мисълта, че аз сам бих могъл да помогна (чрез нещо казано или написано) в това велико тайнство – познаването на Бога от човека чрез единение с Него. На това е способен единствено сам Бог чрез своя Дух и благодат. Но търсенето, четенето и размишленията определено помагат понеже „който търси - намира, който иска – ще му се даде и който хлопа – ще му се отвори“. Да копнеем по Него, да Го търсим и да размишляваме е угодно на нашия Бог. И Той възнаграждава изобилно дори и най-немощните ни усилия. Затова и смея да се надявам, че – с Божията благодат – четенето и размишленията по тези въпроси ще бъдат за вас читателите също така благословени, както са и за мен.


Искам също така да изкажа и дълбоките си благодарности на Радостин Марчев и Георги Шопов, без които написването на тази кратка книжка не би било възможно.



От автора.
01/12/2012 година



Цялата книжка тук - https://www.dropbox.com/s/zdpakvahe9marw0/Izkuplenieto.pdf

Божията почивка

„Защото оня, който е влязъл в Неговата почивка, той си е починал от своите дела, както и Бог от Своите Си.” (Евреи 4:10)

„Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя.Вземете Моето иго върху си, и научете се от Мене; защото съм кротък и смирен на сърце; и ще намерите покой на душите си.  Защото Моето иго е благо, и Моето бреме е леко.” (Матей11:28-30)

Един от фундаменталните въпроси, които ние като християни трябва да си зададем, е именно този – влезли ли сме в Божията почивка, която сам Бог е приготвил за нас? Авторът на посланието към евреите  ги подтиква да го направят, давайки им за пример техните предци, които „поради неверието си не можаха да влязат”. Но същият въпрос стои и пред нас с не по-малка сила. Успели ли сме? Или – подобно на невярващите (или непокорните) израилтяни – сме пропуснали Божието обещание?

Обърнете внимание колко близо до целта беше успял да достигне народът на Израел. Те бяха живели и страдали в робството си в Египет. Бяха повярвали в своя „месия”  - Моисей. Бяха  преживели всички чудеса и знамения и бяха излезли от Египет с високо вдигнати глави.  Бяха преминали през пустинята, където – макар и „падайки и ставайки” (Кой от нас не пада и не става непрекъснато?) – продължаваха да се предвижват в правилната посока. Накрая стигнаха до обещаната земя – до самите й граници! И все пак не можаха да влязат...  

Подобно и ние сме повярвали в Месията, излезли сме от света и сме тръгнали към „обещаната земя”. Но не всички, които са тръгнали задължително ще успеят да влязат в нея. Затова и ап. Павел ни предупреждава:

„Защото, братя, желая да знаете, че, макар да са били бащите ни всички под облака, и всички да са минали през морето, и в облака и в морето всички да са били кръстени от Моисея, и всички да са яли от същата духовна храна, и всички да са пили от същото духовно питие, (защото пиеха от една духовна канара, която ги придружаваше; и тая канара бе Христос), пак в повечето от тях Бог не благоволи; затова ги измори в пустинята.” (1 Кор. 10: 1-5)

Затова и авторът на посланието към евреите ги подтиква да влязат в обещаната „почивка” – „да не би да се окаже, че някой не е стигнал до нея”. Понеже цялото ни „пътуване” – то е именно заради крайната цел. Ако не успеем да я достигнем... всичко е напусто. Да ни пази Бог от подобен злощастен край!

Но каква е тази почивка, за която се говори и която ни е дадена в Христос? Авторът я сравнява с почивката на Бога, който в шест дни сътвори света, а на седмия си почина. Обърнете внимание, че седмия ден беше последен – той не премина в осми! Един ден, когато дойде времето Бог  да създаде новото небе и земя, Той отново ще твори. Тогава ще дойде и осмият (или новият първи) ден – денят на новото начало. Затова и Христос – първият участник в новото творение – възкръсна  в осмия ден... Но сега говорим явсе още за настоящото творение или седмица. И за това, че Божията почивка е последният ден, който не преминава. Понеже, както пише Дж. Бънян в „Пътешественикът”,  „Първото трябва да отстъпи мястото си на последното, защото на последното времето предстои да дойде. Последното обаче не отстъпва мястото си никому, тъй като след него няма какво да идва. ”  Така и първият ден трябваше да отстъпи място на втория, вттория на третия и т.н. – до седмия. Седмия ден обаче беше последният и той не свърши за отстъпи място на следващия – понеже след него нямаше вече какво да идва.

Именно това е почивката, която ни е даден в Христос – последната и финална почивка, която няма да премине. На нея беше символ и съботната почивка, заповядана от Моисей  – „Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела;  а на седмия ден, който е събота на Господа твоя Бог, да не вършиш никаква работа...”  (Изход 20:9-10). Тя обаче, както и целият Закон, съдържаше  само „сянката” на това, което имаше да дойде. Подобно на жертвите, които не можеха да очистят напълно приносителя си и трябваше да се повтарят отново и отново, съботата също не можеше да „остане”, но се повтаряше отново и отново, сочейки към истинската събота, която беше обещана и трябваше да дойде.

Но какво все пак означава това? Това означава, че за тези, които са „в Христос” „шестте дни”, през които са вършили „своите дела” са приключили. Те ,подобно на Бог, са влезли в своята събота – една почивка с начало, но без край. За този, който е отворил сърцето си за Христос и е казал „Живей в мен.” и  „Не моята, но Твоята воля да бъде”, си е починал от собствените си дела и борби.  Той е освободен от бремето да се опитва да постигне своята воля – от целите, амбициите, борбата. Не само в света, но и в църквата и дори по отношение на себе си – по отношение на собствената си „борба” за святост. Той живее за да върши Божията воля, а за да върши божията воля разчита на Божията сила. Не че няма трудности, борби или скърби (дори израилтяните отделяха съботата за Бога, а не просто за безделие), но заедно с това има и радостта, която е от Бога и спокойствието, че Той се грижи за него. Каквото и да дойде приема го с благодарност, понеже знае че – докато е „в Христос” и върши Неговата воля – всичко е допуснато от Бога и ще съдейства за негово добро...

Това е „благото иго” и „лекото бреме”, за което ни говори Христос.  Достигнали ли сме до него и влезли ли сме в Неговата почивка?

Сезоните в живота на християнина

„Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него, сиреч вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията; “

Римляни 1:20

„[Праведният – б.а.] Ще бъде като дърво посадено при потоци води, Което дава плода си на времето си,“

Пс. 1:3

Със сигурност не съм първият, който сравнява живота на човека със сезоните в природата. Няма да бъда и последният. Но преди няколко дни съвсем спонтанно се замислих за това.

Беше средата на месец юни и – връщайки се от работа – минах по край една круша. По дървото вече имаше плодове. Наистина, бяха малко по-дребни от обичайното, но какво от това – и по-дребни круши има. Миналата година бях ял от плодовете на това дърво и знаех, че са много вкусни. Знаех също така обаче, че няма смисъл да си късам – на крушите още не им беше „дошло времето“. Плодът, макар и изглеждащ вече почти като истинска, узряла круша, щеше да бъде негоден за ядене – кисел и стипчив.

Това ме провокира да се замисля за моите собствени плодове (доколкото изобщо ги има) в живота ми на християнин – на пръв поглед налични, но все още горчиви и негодни за консумация. И оттам върху това колко много прилича пътя на живота ми на пътя, който цялата природа изминава ежегодишно. И това е напълно нормално – нали имаме един Творец, който ни учи на мъдрост чрез най-различни неща, включително и чрез образи и притчи, заложени в други части на творението Си. Затова и – с риск да отегча някого – ще изложа накратко размислите си от този ден върху сезоните на живота ни като християни.

1. Пролетта
   Пролетта е първият сезон, сезон на раждане и бурен растеж. Тя „кипи от живот“ - тогава всичко се развива, преминавайки през етапите на раждането и младостта.
   В християнския си живот ние също сме преживели това (или го преживяваме сега) – раждането и младостта. След новорождението си сме преживели и нашето детство и младост. Кой не си спомня онези времена, когато – пълен с енергия и ентусиазъм – е търчал напред-назад и е вършил всякакви неща? Е, може би повечето от тях ни изглеждат наивни или дори глупави сега – погледнати от разстоянието на годините. Но периодът на детството е необходим – това е периодът в който бебето пораства и става възрастен и пълноценен човек. Някой от нас са случили на добри „родители“, които са им помагали и са ги превели по-лесно през този труден период, други – не. Но всички сме минали оттук - през периода на детството, когато – като всяко едно дете сме имали нужда от грижи и помощ, докато главното ни задължение е било да се развиваме.
   Днес в евангелските църква битува модата на служенията, да дейностите, на вършенето на неща. Не че нищо не трябва да се върши – пази Боже да твърдя подобно нещо! - но всяко нещо си има своето време. Няма да изпратите 10-годишния си син да строи къща, нали? Или 7-годишната ви дъщеря – да осинови дете? Така и работата на новоповярвалите е да израстват, да се утвърдят, да стъпят здраво на „тесния път“ - пътят на смирението и себеотричането – а не да вършат велики дела. И за дела ще дойде време – но по-късно.
2. Лятото
   Лятото е времето на зрелостта. То също е време на растеж, но п оедин различен начин – време на развитие и растеж на плодовете. Растенията сами по себе си са се развили – растежа им почти спира – и започват да развиват в себе си плода.
   Така и в нашия живот на християни идва момент на промяна. Бурния растеж спира – и Бог започва да изисква от нас да погледнем и към други неща, не само към себе си. Докато през периода на „пролетта“ - бидейки още плътски – сме били вътрешно подтиквани от егото си към изява и е трябвало да се борим със себе си за да ограничим делата си, сега положението е в общи линии обратното. Егото ни е до голяма степен отсечено (иначе Бог не би ни позволил да започнем да се „изявяваме“ навън), а заедно с него си е отишло и парещото ни желание за изява (и слава, и одобрение). От плътска гледна точка, делата са се превърнали в обикновена тежест – понеже плътския ентусиазъм си е отишъл и вече не ни интересува особено дали някой ще ни вика „Браво!“ или не. Това е времето, в което Бог започва да ни обръща внимание, че целта не е само да израстем – трябва и да дадем плод. И тук – под въздействието на Божията благодат – в нас започват и да се появяват първите плодове. Това обаче не е всичко – тези плодове все още не стават за ядене, все още са блудкави и кисели. Необходимо е да обърнем внимание върху тяхното израстване и узряване.
   Тук настъпва и един повратен момент в живота на християнина. Докато през „пролетта“ Бог е поставял акцента върху отричането от себе си (понеже без отричане от себе си дарбите и служенията водят до гордост), което е включвало отричането ни и от дела и дарби, сега Той обръща нещата и иска да започнем да развиваме това, което ни е дал като дарби и което постепенно ще се превърне в наш плод.
3. Есента
   Късното лято и есента е времето на събиране на плодовете – те вече са узрели и целият труд от пролетта и лятото най-сетне получава своята награда. Всеки плод узрява в своето си време – едни още в края на лятото, други малко преди зимата.
   Така и ние – ако не се намерим безплодни – даваме плодовете си накрая. Можем, разбира се, да бъдем полезни и през пролетта и лятото. Но истинския плод узрява през есента. След като първо сами сме израснали и после сме го отгледали с любов. Един плод узрява по-рано, друг по-късно – това не бива да ни смущава. Важното е да следим Бога и да внимаваме да не избързваме, нито да закъсняваме. Той е, който знае на всяко нещо времето, не ние. И докато се държим за Него и изпълняваме волята Му не бива да се притесняваме от укорите на хората – ето толкова години си християнин, а още нямаш служение, света загива а ти не правиш нищо и т.н. Ако се държим за Бога, Той ще произведе в нас съответния плод навремето му. Но ако се „запънем“ някъде по пътя рискуваме да остане безплодни.
4. Зимата
   Кой не се страхува от зимата? Тя символизира края на живота, смъртта. Родили сме се израснали, дали сме плодовете си – време е да заспим след като сме „послужили на своето си време“. През зимата е студено и всичко изглежда мъртво. Всъщност обаче само така изглежда – в действителност то по-скоро е наистина заспало. Някъде там, където не можем да го видим – дълбоко в стеблата на дърветата, в корените на тревата под снега – има един друг живот, различен от буйната зеленина на лятото. Над този живот зимата няма власт, тя не може да го умъртви. И той чака своят час – първият полъх на пролетта.
   Така и ние – ако Христос живее в нас – имаме в себе си Неговият живот, над който смъртта няма власт. Плодовете ни ще свършат, листата ни ще окапят и изгният, но този живот ще остане – той не може да умре. И ще продължи да съществува скрито до деня, в който сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и Божия тръба. И ще настъпи нова Пролет.

Римляни 6

Тъй като отделните глави не представляват самостоятелни теми, а са част от едно общо послание, нека накратко обобщим казаното от ап. Павел дотук. Защото именно в контекста на написаното в първите 5 глави (и надграждайки върху него), той пише текста, който ще разгледаме днес.

1. Ап. Павел започва писмото си (след обичайните приветствия) с обвинение срещу езичниците – че, макар Бог да се изявява чрез творението и Неговата божествена сила да е видна за всеки, те са Му „обърнали гръб“ и са „помрачили сърцето си“.
2. След езичниците апостолът се обръща към юдеите, които – макар да имат голямото предимство да познават Бога и да имат в лицето на закона светлина и знание за това кое е право и кое не – всъщност нямата никакво предимство. Понеже – въпреки всичко което им е дадено – и те са се отдалечили от Бога и изпаднали в грях като езичниците. И в крайна сметка (и юдеи, и езичници) всички са под грях.
3. „Сега“ (т.е. тогава) независимо от закона (според който всички сме грешни) се яви и правдата, която е от Бога чрез вяра.
4. Тази правда е за всички – юдеи и езичници, обрязани и необрязани. Както свидетелства за това и Авраам, комуто вярата се вмени на правда още преди да бъде обрязан и стана „отец на всички, които вярват“ - и обрязани, и необрязани.
5. След това ап. Павел обяснява за оправданието ни в Исус Христос – както чрез непослушанието на един човек всички станаха грешни, така и чрез послушанието на Единия мнозина ще станат праведни. И добавя, че Божият дар е дори още по-голям защото в Христос имаме изкупление не само за греха на Адам и Ева, но за всички грехове, които се умножиха след това.
6. И накрая апостолът завършва с това, че грехът вече не е пречка – там където той се е умножил, даровете на Бога са се умножили още повече, така че Божията благодат да е достатъчна за всички.

Именно оттук започва и 6-та глава на посланието към римляните. Апостолът риторично пита:

„Добре, след като Божията благодат е достатъчна за всеки грях, означава ли това, че няма проблем да продължаваме да стоим в греха? В крайна сметка Бог просто ще умножи благодатта си към нас и всичко ще бъде наред.“ На това апостолът отговаря: „Да не бъде!“ Всички ние трябва да знаем в какво сме се „кръстили да участваме“. Който се запише във футболен отбор, записва се да играе футбол. Който се запише в художествена гимназия, записва се да учи рисуване. В какво сме се „записали“ да участваме ние, когато станахме християни? Може би просто сме се „абонирали“ за допълнителни „безплатни“ дарове от Бога? Не, но сме се „записали“ да бъдем святи, да участваме в Христос, да станем подобни на Него. Именно с тази цел (за да можем да постигнем това), а не произволно, ни се дава Божията благодат. Каква е ползата да бъдеш освободен от оковите ако продължаваш да стоиш на същото място, към което те са те приковавали досега? Какъв е смисъла да имаш пред себе си отворен пътя към Бога, ако не минеш по него?

Именно тези неща се опитва да обясни ап. Павел на римските вярващи. „Не знаете ли, че сме се кръстили да участваме в смъртта и възкресението на Христос? Че се кръстихме да разпнем нашето старо естество и да живеем за Бога?“ Това е Пътят, който „отвори“ Христос. Последната му спирка е нашето богоуподобяване. Но ние трябва още отсега да тръгнем по него. Да се съединим с Него в смъртта Му, като знаем че Бог ще ни и съвъзкреси с Него. Да разпнем нашето старо естество, плътта която „не се покорява на Божия закон, нито пък може“ и да представим себе си на Бога „като оживели от мъртвите“, като Негови слуги, като слуги на правдата. Старото ни „аз“ заедно с неговият живот, желания, стремежи... то трябва да умре. Това е тежка присъда, но за да има възкресение трябва преди това да има смърт. Това старо естество е „тялото на греха“ и единственият начин да се освободим от него е да го „разпнем“ - като имаме Божието обещание, че няма да останем в смърт, но, както Христос възкръсна, така и ние ще получим нов живот (в Христос) на мястото на този, който сме пожертвали. И така, трябва да считаме себе си мъртви за греха, но живи за Бога – като предоставяме себе си на Неговата воля да вършим правда.

Тук някои погрешно тълкуват думите „мъртви към греха“ в смисъл, че грехът вече не би могъл да ни изкушава. Не, ние все още не сме се уподобили напълно на Христос. Старото ни естество се намира в процес на умиране, който не е приключил още. То все още се изявява и може да ни се случи (даже понякога ни се случва често) да се изкушим и да сгрешим. Но трябва да знаем, че това умиране е Пътят – и трябва да оставим Бог да действа в нас за да го извърши. Да гледаме към тази крайна цел– затова и трябва да считаме себе си за „мъртви към греха“. Трябва да вървим напред по този Път, а когато се случи да сгрешим, не бива да се притесняваме – не живеем под закон, а под благодат.

Смисълът на последното е, че това което имаме не ни е дадено заради заслуги, а като дар. Когато живееш под закон, получаваш според заслугите си – ако спазваш закона получаваш съответното благословение. Ако не – съответното проклятие. И понеже грехът действаше в нас, отслабвайки плътта и карайки ни да съгрешаваме, то той по този начин отнемаше нашето благословение. Така дяволът, чрез греха, ни отдалечаваше от Бога, вкарвайки ни под проклятието на закона.
Ако живеем в Христос обаче, всичко което имаме, ни е дадено по благодат, като подарък - не по наши заслуги. Затова и – когато се случи да съгрешим – грехът не може да ни го отнеме. Благодатта не ни е дадена понеже имаме своя правда, затова и не я губим когато изгубим правдата си (имам предвид собствената ни правда, от праведните дела по закона). Така грехът няма вече силата да отнеме правдата ни и да ни откъсне от Бога, понеже правдата ни е подарък в Христос. Затова и апостола казва „грехът няма вече да ви владее“ - понеже той, нямайки възможност да ни отнеме правдата, е изгубил властта си над нас. Ние сме вече свободни да бъдем с Бога да Му служим.

„Тогава какво? - пита отново ап. Павел - „Да грешим ли свободно след като грехът не може да ни отнеме правдата, която е чрез вяра в Христос?“ Естествено, че не! Тук апостола обяснява подробно това, за което вече споменах – тази благодат не ни е дадена просто така, но за да можем да се приближаваме към Бога. Дори да оставим настрана факта, че ние имаме тази праведност и благодат само когато сме „в Христос“, пак каква е ползата да имаме Път ако не минем по него? Благодатта ни се дава за да можем да се уподобяваме на Бога и в крайна сметка да станем като Него. Ако не го правим, ако продължим да предаваме себе си като „слуги на греха“ - всъщност вървим в точно обратна посока. Каква ни е ползата тогава от всички дарове в Христос? Никаква. Даже ще си навлечем по-тежко осъждение, защото – както казва ап. Петър за отстъпилите - „по-добре би било за тях да не бяха познали пътя на правдата, отколкото след като са го познали, да се отвърнат от предадената на тях света заповед.“.

И така, имаме пред нас два пътя:

Благодарение на Божията благодат можем (чрез смърт и възкресение в Христос) да се освободим от греха и да станем слуги на Бога и правдата. В края на този път ще получим (ако го изминем целия) като плод святост и вечен живот.

Или можем да продължим в пътя на греха – подобно на онези, които изобщо не са познали Христос. В края на този път ще получим естествения плод на греха – смъртта. „Недейте се лъга“ - пише ап. Павел в посланието си към Галатяните - „Бог не е за подиграване: понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне. Защото, който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.“ Този избор стои (и ще стои през целия ни живот) пред всеки един от нас.

Да вършим Божиите дела

„Ако някой брат или някоя сестра са голи и останали без ежедневна храна, и някой от вас им рече: Идете си с мир, дано бъдете стоплени и нахранени, а не им дадете потребното за тялото, каква полза? “ (Яков 2:15,16)

Ние често си мислим, че желаем Божията воля. Дори се молим за това. Но дали сме готови да я вършим? Според мен отговорът е почти винаги „не“. Всеки от нас си е създал някаква собствена „зона на комфорта“, от която – нека да си го признаем честно – нямаме никакво желание да излезем. Защото това винаги е свързано със страдание. Да не върша моята воля, а Божията. Не моите дела, но Божиите. Да се грижа не за своето, но за Божието... На думи не изглежда може би чак толкова трудно, но на практика е. И рядко е приятно. „Защото, относно Христа, вам е дадено не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него; “ (Филипяни 1:29). Това страдание не е само при гонения. О, не – то е ежедневно. Който върши Божията воля – страда. Затова и ние предпочитаме повече да се молим и по възможност по-малко да вършим. Но ще ви кажа нещо – Бог няма да откликне на молитвите ни докато самите ние не сме готови да откликнем. Затова и Яков ни казва „ако някой брат е в нужда, а ти вместо да му помогнеш го благославяш (т.е. един вид препоръчваш го пред Бога, Той да се погрижи за него) – каква полза?“ Никаква. Та нали Бог е в теб и чрез теб работи? Но ти готов ли си да извършиш Божието дело, което твърдиш, че искаш? Готов ли си да дадеш от своето? И колко ще дадеш? Малко – като богаташите, които пускаха добре натъпкани кесии в храма? Или много – като бедната вдовица, която даде всичко което имаше?

„Но аз трябва да си купя кола.“ Ами няма да си купуваш – ще ходиш пеша ако е необходимо. Има градски (и междуградски) транспорт. „Но аз искам да отида на почивка“ Ами няма да ходиш. Ще страдаш ти, за да може на друг да е добре. Това е християнството, това е Христос – да дадеш живота си за другите.

Бог ни е дал „таланти“ (виж Матей 25:15-30), с които да „търгуваме“. Ще ги употребим ли за да спечелим нещо за Божието Царство? Ако „да“ - къде, кога как и колко? „Господарят“ ни е в „далечна страна“ и „талантите“ са на наше разположение – ние решаваме как да ги употребим. Самият Той ни съветва „Събирайте си съкровища на небето, гдето молец и ръжда не ги изяжда, и гдето крадци не подкопават нито крадат“. Но крайното решението си остава наше...

Нека помислим за това днес. Защото – макар и често да твърдим че сме готови да дадем „всичко“ за Господа – всеки (или почти всеки) от нас е поставил някаква граница. Една ограда, при която сме готови да се изправим и решително да кажем - „До тук! Оттук нататък започва моето лично пространство, което съм готов да запазя на всяка цена. Тук са моите най-големи съкровища, които просто няма да ги пожертвам.“ Нужно ли е Бог непременно да сложи ръката Си върху това, което ни е най-скъпо, за да ни изтръгне от нашето религиозно самодоволство? От пагубното самозаблуждение че „даваме много“ понеже сме пуснали „пълна кесия“ – когато в къщи имаме още сто, които пазим за себе си? Подобно „насилствено“ обръщане към реалността е винаги ужасно болезнено. По-добре да изпитаме днес себе си – доколкото ни стигат силите – и да се опитаме да видим къде сме поставили „стената“, ограждаща съкровищата ни. Да отворим сами вратата и да поканим нашият Господар вътре – предоставяйки му ги да се разпорежда с тях както му е угодно...