Господната вечеря

Бих искал днес да продължим разговорите си за основите на нашата вяра и да се спрем на един друг основен момент – Господната вечеря. Всички християнски църкви прилежно изпълняват този ритуал, макар и за съжаление да имат някой различия във вижданията си какво всъщност представлява той.

1. Традиционните църкви като католицизъм и православие смятат, че по време на службата хляба и виното се „трансформират“ (преосъществяват) в истинските Тяло и Кръв Христови и, участвайки в тях, вярващият става участник в Христос. Затова и самият ритуал е наречен „тайнство“ - понеже в него невидимо работи Святия Дух – и чрез него вярващият получава Христовите живот и благодат.

2. Лутераните отхвърлят преосъществяването на елементите, но приемат че Христовите Тяло и Кръв присъстват реално „в, с и под“ хляба и виното. Тоест, те също приемат, че в Господната вечеря имаме участие в реалните Тяло и Кръв Христови.

3. Разпространено е също така и мнението на Жан Калвин, според когото в Господната вечеря имаме „духовното присъствие“ чрез Святия Дух. Тоест, макар тялото на Христос да остава на небето от дясната страна на Отец, Той все пак присъства в Господната вечеря чрез Святия Дух и по този начин вярващия, който участва, приема Тялото и Кръвта Христови и Бог използва ритуала за да му предаде Своята освещаваща благодат.

4. Последно, много деноминации приемат мнението изразено за пръв път от Улрих Цвингли, според което Господната трапеза е просто символ и спомен за Христовите страдания и смърт. Тъй като ритуалът е просто символ и спомен за реалните събития, то според това мнение чрез него не се получава някаква реална благодат, нито има връзка с истинските Тяло и Кръв Христови.

Може би тъкмо заради широкото разпространение на това последно мнение днес голяма част от евангелските християни в България рядко се замислят за значението на Господната трапеза и я считат просто за празен ритуал. Бих искал днес да изразя личното си несъгласие с тази позиция. Макар да не бих могъл да отговоря на въпроса „как“, то според мен е очевидно, че Господната вечеря не ние дадена само и единствено за възпоменание на Христовата жертва. Тъй като ние трябва съвсем реално да станем част от Него, съобразувани в Неговата смърт и Неговия живот, то не виждам никакво основание да смятаме, че Бог не действа реално в заповяданите от самия Него ритуали като кръщението и Господната вечеря. Да, Той върши свръхестествено Своята работа чрез Святия Дух и вероятно би могъл – при някакви изключителни обстоятелства – да я извърши и без съответния ритуал. Но ако Той е казал: „Който яде Моят плът и пие Моята кръв има този живот в себе си“ и после казва за хляба и виното „Това е Моето тяло“ и „Това е Моята кръв“ то на какво основание можем да смятаме, че Той ще отдели свръхестественото си действие от самото ядене и пиене, в и чрез което това действие е обещано? Според мен такова основание няма. Така че - ако приемем, че Божието свръхестествено действие е нормално да съпътства ритуалите, за които то е обещано – то тогава Господната вечеря представлява едно непрекъснато участие в Него, в Неговите смърт и възкресение. Как технически Бог го осъществява – дали Той присъства реално, духовно, или по някакъв друг начин – аз не бих могъл да кажа, а и не смятам че това е чак толкова важно. По-важното е да разберем какво имаме в този ритуал, а не как точно го получаваме. Затова - без да претендирам за някаква изчерпателност – бих искал днес да се спра на двата, според мен, основни момента – участието в Неговата жертва и в неговия живот.

Участие в Христовата жертва

Чашата, която биде благословена, и която ние благославяме, не е ли това да имаме общение в Христовата кръв? Хлябът, който пречупваме, не е ли да имаме общение в Христовото тяло? Тъй като ние, ако и да сме мнозина, сме един хляб, едно тяло, понеже всички в единия хляб участвуваме. Гледайте Израиля по плът; тия, които ядат жертвите, нямат ли общение в олтара? Тогава що? Казвам ли аз, че идоложертвеното е нещо, или че идолът е нещо? Не. Но казвам, че онова, което жертвуват езичниците, жертвуват го на бесовете, а не на Бога; но аз не желая вие да имате общение с бесовете. Не можете да пиете Господната чаша и бесовската чаша; не можете да участвувате в Господната трапеза и в бесовската трапеза. Или искаме да подбудим Господа на ревнивост? Ние по-силни ли сме от Него? (1 Коринтяни 10:16-22)

Сравнението на ап. Павел на Господната трапеза с бесовската трапеза със сигурност е говорело много неща на коринтяните – по това време подобни трапези са били нещо обикновено и познато. Всеки култ е имал собствена традиция, но най-общо казано когато се е принасяла жертва част от нея се е принасяла (обикновено чрез огън) на божеството, част от нея се е използвала за „трапезата“, където принасящите са ядели и пиели пред техния бог (сравни Изход 24:11). Считало се е, че божеството присъства на трапезата и – макар да не съм изследвал подробно - мисля, че няма да отидем далеч ако кажем че божеството в оизвестен смисъл е „домакинът“, даващ угощението. Също така знаем, че яденето и пиенето с някого в тяхната култура е изразявало общение, единство и връзка между хранещите се заедно (Спомнете си например забраната на израелтяните да влязат в дома или да се хранят с заедно езичник.). Така че чрез тази трапеза жертващите са имали всъщност са имали общение помежду си и с божеството.

В един свят, където месото не е било част от ежедневното меню на обикновения човек, подобни трапези са били със сигурност доста изкусителни и изглежда, че коринтяните са били запазили навика си да се „отзовават“ на подобни покани от техните езически съседи. Ап. Павел обаче рязко възразява срещу подобна практика. Очевидно той смята общението и единството, което тази трапеза дава, за съвсем реални и затова ги класифицира като духовно блудство, което „подбужда Господа към ревност“.

Ако погледнем Господната трапеза по този начин – както несъмнено е правел тогавашния човек – пред нас се открива една много по-широка „гледка“. Ние също имаме нашата Жертва и нашата Трапеза, в която имаме общение с нашия Бог и помежду си. И както езичниците ( и израилтяните също, но това е друга тема) участват заедно в жертвата, която принасят, така и ние участваме всички заедно в нашата Жертва – Господ Исус Христос. Господната трапеза е мястото, където имаме общение с Него и помежду си. В нея времето и пространството престават да съществуват. Ние стоим на една и съща трапеза, с една и съща Жертва навсякъде по света, във всички времена. Седим на една маса с коринтяните, до които ап. Павел пише, със самият ап. Павел, с останалите апостоли. Няма много трапези и много жертви, които да следват една след друга във времето – Жертвата е една и Трапезата е една. Същата Жертва, която първи вкусиха апостолите в горната стая, ядем и ние. И участваме в същата Трапеза. Комуто Бог отвори очите, може да зърне тук частица от голямата тайна – мистичното единство на Църквата помежду си и с Христос...

И така, ние имаме единство и общение - както помежду си така и с Господ – в Христос, и по-точно в Жертвата, в която Той представи себе си. И това участие се осъществява в Господната трапеза.

Участие в живота

„Аз съм хлябът на живота. Бащите ви ядоха манната в пустинята и все пак измряха. Тоя е хлябът, който слиза от небето, за да яде някой от него и да не умре. Аз съм живият хляб, който е слязъл от небето. Ако яде някой от тоя хляб, ще живее до века; да! и хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът [която Аз ще дам] за живота на света. Тогава юдеите взеха да се препират помежду си, казвайки: Как може Този да ни даде да ядем плътта Му? Затова Исус им рече: Истина, истина ви казвам, ако не ядете плътта на Човешкия Син, и не пиете кръвта Му, нямате живот в себе си. Който се храни с плътта Ми и пие кръвта Ми, има вечен живот; и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото Моята плът е истинска храна, и Моята кръв е истинско питие. Който се храни с Моята плът и пие Моята кръв, той пребъдва в Мене, и Аз в него. Както живият Отец Ме е пратил, и Аз живея чрез Отца, така и онзи, който се храни с Мене, ще живее чрез Мене. Тоя е хлябът, който слезе от небето; онзи който се храни с тоя хляб, ще живее до века, а не както бащите ви ядоха и измряха.“ (Йоан 6:48-58)

Пасажът Йоан 30-58 традиционно се свързва с Господната вечеря, която се смята за изпълнение именно на това „ядене на плътта Му и пиене на кръвта Му“. Разбира се, привържениците на мемориалната теория (че Господната вечеря е единствено за спомен) отричат това. Нека се опитаме да разгледаме – без да се задълбочаваме в конкретни стихове - какво най-общо ни казва текста.

1. Евреите искат знамение от Исус като доказателство, че Той е това, което твърди. Очевидно простото умножаване на хлябовете не им е достатъчно и те намекват, че Моисей е извършил нещо много по-голямо – дал е на бащите им „небесен хляб“, манната.

2. Исус им отговаря, че не Моисей им е дал манната, а Бог. Очевидно продължавайки аналогията с „небесния хляб“, Той им казва че манната е била само преобраз на истинския хляб, който Отец дава за живота на света. Манната няма как да е била истинския хляб на живота, понеже тези които са яли от нея също са умрели като всички други. Истинският „хляб на живота“ е самият Той и който яде от Него няма да умре, а ще живее чрез Него. Очевидно е че тук Исус говори – поне в известен смисъл – фигуративно. Той нито е буквално хляб, нито изисква да бъде буквално изяден в някаква особена форма на канибализъм.

3. Юдеите започват да се препират как е възможно Той да им даде да ядат плътта Му, на което Исус отговаря като повтаря това, което вече е казал – че който не яде плътта Му и не пие кръвта Му (сега е включена и кръвта) няма живот и че Той е хлябът на живота, който единствен може да оживотворява.

Какво можем да кажем със сигурност за текста:

1. Исус говори – поне в някаква степен – със сигурност фигуративно, продължавайки аналогията с манната.

2. Вземайки в предвид цялостното учение на Християнството според мен няма как да проектираме текста „едно към едно“ върху Господната вечеря – очевидно тук „яденето“ е синоним на нашето „участие“ в Христос. Ако го приемем буквално влизаме в сериозни противоречия – например с текста „който яде има този живот, а който не яде – няма“. Ако простото „ядене“ на Господната вечеря дава живот то тогава излиза ,че например един християнин, който е хвърлен в затвора заради вярата си и няма как да участва, няма вечен живот. Обратно, категории хора, за които е ясно написано че няма да наследят божието царство, биха могли да получат този живот стига само да участват в Господната трапеза. Очевидно е, че подобен автоматизъм липсва и че „яденето“ (т.е. нашето участие) на Христос е нещо много по-обширно от простото „ядене“ на Господната трапеза.

И все пак дали тези разсъждения ни дават правото да отхвърлим изцяло Господната трапеза като тайнство и да кажем, че това е обикновен символ, без реално знаение и благодат? Според мен отговора е твърдо не. Дори да приемем, че повторението на думите „Вземете и яжте – това е Моята плът“ (и кръв) на Пасха е просто съвпадение (което дори в най-добрия случай е съмнително и спорно) пак дори само въз основа на разсъжденията ни в първата част можем да заключим, че Господната трапеза се явява един вид кулминация на нашето участие в Христос. Да, ние участваме в Христос чрез вяра, съединяваме се с Него в кръщението, получаваме благодатта му чрез четене на боговдъхновеното слово и т.н. Ние сме свързани с Него многостранно и разнообразно. И все пак ако трябва да се запитаме къде най-явно и директно се свързваме с Него, участваме в Неговата жертва и се „храним“ с Него? Според мен естественият отговор, който веднага би ни дошъл наум е Господната трапеза - стига да знаем какво всъщност означава. Но някой ще каже „Това е само символ на изкупителната Жертва и в него няма благодат“. Не искам да споря, но все пак – какво означава „просто символ“? Нима ще приравниш ритуала, заповядан от самия Господ например с рибката, която си залепил на колата си? Какво означава „няма благодат“? Дори самото ни послушание в пазене на заповяданото е достатъчно за да привлече благодатта. Но може би просто нямаме реално общение с Христос на Господната трапеза. Защо да нямаме? Общението ни с Христос по принцип реално ли е или само символично? А участието ни в Неговата жертва? Реални са – Бог по свръхестествен начин ги прави реални в живота ни. Защо тогава казваме, че тази реалност се осъществява другаде, а не там където е най-естествено, там където сам Бог казва? Нима Той ще работи чрез Духа си в нас изработвайки тази реалност по всяко друго време, само не и по времето, когато ние физически участваме в ритуала на Господната трапеза, който всъщност представлява участие в Жертвата? Не е ли много по-логично, че чрез предписания от Него ритуал Той ще работи най-много, ако и да работи понякога и чрез други неща? Оставям на вас да прецените – според мен лично отговора е ясен.

Апостол Павел допълва картината в 1 Корнитяни 11:

27 Затова, който яде хляба или пие Господната чаша недостойно, ще бъде виновен за грях против тялото и кръвта на Господа.

28 Но да изпитва човек себе си, и така да яде от хляба и да пие от чашата;

29 защото, който яде и пие без да разпознае Господното тяло, той яде и пие осъждане на себе си.

„Всеки, който третира непочтително и с пренебрежение хлябът и виното ще му се счете, че е третирал по този начин Тялото и Кръвта на Господа“ - казва апостола. Очевидно участието ни в Жертвената Трапеза е нещо много сериозно и отношението ни към нея се прехвърля към Господа „едно към едно“. „Затова – продължава ап. Павел – нека изпитваме себе си и така да ядем от хляба и да пием от чашата“. Пристъпвайки към Трапезата ние пристъпваме към Господа, към участие в Неговата жертва, към съединяване с Него в смъртта и живота Му. Пристъпването към Бог обаче винаги крие опасност – понеже Той е огън, който пояжда. Колкото сме по-близо до Него, толкова по-голямо благословение можем да очакваме, но и толкова по-бързо може да падне върху нас осъждение - ако в нас се намерят непокорство и нечистота. Бог не иска смъртта на грешника, а неговото обръщане, но също така трябва да имаме предвид и нещо друго – не може тъмнина да обитава всред всепроникващата Светлина. Пристъпването на тъмнината към Светлината ще я унищожи. Хората лъжат непрестанно, но лъжата на Ананий и Сапфира в Божието присъствие се оказа гибелна за тях. Хората грешат непрекъснато, но една грешка на свещеника, когато влизаше в Светая Светих обикновено водеше до гибелта му. Колкото по-близо, толкова по-голяма чистота беше необходима за да не загинеш. Затова нечистите от израелтяните обитаваха извън стана – възможно най-далеч от Божието присъствие. Станът беше за чистите, които трябваше да се пазят от всякаква нечистота. В скинията имаха право да влизат сам освещениците и то след като се умият ритуално – още едно допълнително очистване. А в Светя Светих влизаше само първосвещеникът – веднъж годишно, след като в допълнение към всички тези неща носеше със себе си кръв, с която да покрие греховете си. И дори и така, той в никакъв случай не биваше да поглежда директно към Божията слава, която сияеше между херувимите, за да не умре...

Ако всичко това беше необходимо за да влезеш в земната скиния, какво ли е необходимо за да пристъпиш към небесната? Смелост за това можем да имаме единствено чрез Кръвта на нашия Господ Исус Христос, Когото и сме облекли като кристално чиста дреха, без петънце от нечистота. Само че ние твърде често се отнасяме небрежно и с презрение към тази Дреха, захвърляйки я на моменти като непотребен парцал и цапайки я с различни нечистотии. Дори само това е немислимо тежко престъпление, за което заслужаваме моментална смърт. Но Божията любов, „която никой ум не може да схване“, продължава да ни търпи и търпеливо да ни води към себе си. Това обаче може да продължава само докато сме извън скинията – тогава можем да се „цапаме“ и „очистваме“ без особени последствия. Ако обаче нечистият влезе в скинията – умира.

Нашата цел е да пребиваваме постоянно с Бог – да бъдем осветени и усъвършенствани завинаги чрез нашият Господ Исус Христос. Това освещаване не включва непогрешимост – ние винаги грешим и Той е промислил за това като е дал Своята Кръв за да покрие греховете ни – но едно вътрешно очистване и освещаване. Понеже Кръвта наистина покрива греховете ни, но само когато прибегнем към Нея с искрено покаяние. Ако в нас има съзнателно пренебрежение, непокорство и нежелания да се съединим с Христос – тогава Неговата жертва не ни ползва. И ако пристъпим към Бог в такова състояние... ап. Павел пише по този повод на Коринтяните „Поради това мнозина между вас са слаби и болнави, а доста са и починали“. Затова нека изпитваме себе си когато пристъпваме към Бог – за да не би вместо благословение да дойде осъждение върху нас. Понеже Божието присъствие означава благословение, но означава и съд.

Какво да кажем в заключение? Участието в Господната трапеза е – без значение от това как точно Бог действа в нея - участие в Христовата жертва, в Неговите смърт и възкресение. В съединението с Него чрез Божия Дух, ние ставаме едно с него. Това съединение се извършва с нова сила, когато застанем пред Бог, за да участваме в Неговата трапеза. Участието в тази Трапеза е велико благословение, но може да ни донесе също и осъждение – ако пристъпваме недостойно. Затова нека го търсим и желаем, но в същото време нека изпитваме себе си и нека пристъпваме с нужната боязън, като знаем с Кого всъщност седим на една маса...