вторник, 30 януари 2018 г.

Кратки размисли за gender и Истанбулската конвенция

Във връзка с разгорелият се в началото на 2018г. дебат относно Истанбулската конвенция за защита на жените от насилие бих искал да предложа един кратък (и без претенции за изчерпателност) анализ от християнска гледна точка. Преди това обаче нека изясним използваната терминология.

Какво означава думата  gender?

Gender“ традиционно означава „(граматически) род“ и до времето на така наречената „сексуална революция“ (1960-1980г) се е използвала в предимно в този смисъл. Значението на „социален пол“ (или по-скоро „социална роля“, което ще използвам по-нататък) се свързва със сексологът Джон Мъни, който през 1955г. публикува труд,  в който прави разлика между „биологичен пол“ и „полова роля“.  Идеята му е първоначално  възприета и развита от феминистите и днес в социалните науки се прави ясно разграничение между „биологичен пол“ (sex) и „социален пол“ (gender). (източник - https://en.wikipedia.org/wiki/Gender )
Най-общо казано социалния пол/роля (gender) е съвкупността от всички характеристики и роли, които обществото възприема като „типично мъжки“ или „типично женски“ – като се започне от начина на обличане и се стигне до сексуалната  ориентация(Съответно трансджендър се наричат всички хора, които са възприели някаква роля, която е типична за другия пол.). Тъй като това понятие е доста широко Истнабулската конвенция дефинира в чл.3 значението на думата gender за целите на самия документ:

„„пол“ (gender – Б.м.)означава социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете; “

Понеже ще разглеждам темата в контекста на документа , оттук нататък ще се огранича до горната дефиниция за значението на думата gender.

Има ли социални роли според християните?

Може би някои ще се изненадат, но отговора е „да“.

      1. В Библията можем да намерим текстове, очертаващи различни роли за мъжа и жената – като се започне от Битие (различната форма на проклятието в Битие 3:16-18) и се стигне до посланията на ап. Петър и Павел (които говорят какво е подходящата роля за жените и мъжете в семейството и църквата)

          2. Дори „самото естество“ ни учи, че мъжете и жените имат различни роли. Половете се различават и физически, и психически(душевно).
3    
      3. Също така подобен извод можем да направим от света около нас (Бог се изявява и чрез творението Си). Виждаме (от Творението), че нашият Бог е Бог на разнообразието, на уникалността.  Колко различни видове цветя имаме например – и дори цветята от един и същи вид се различават едно от друго. В общи линии можем да кажем, че принципа на цялото творение е „много части с различни функции, които работят заедно и не могат една без друга“. Същият принцип се наблюдава и в човешкото общество.

Следователно можем да кажем, че всяко нещо, създадено от Бог е надарено от Него и с „Божествена роля“, която да изпълнява в едиността и цялостността на Творението.

Може ли християнин да изпълнява трансджендър-роля?

Вероятно отново ще стресна мнозина с отговора си – да (макар и не всяка роля). Вземете за пример вдовицата, която е принудена да изпълнява „мъжки“ роли в семейството. Или малка църква, състояща се само от жени (или само от мъже). Най-общо казано отношението ни към трансджендър ролите не бива да бъде „Не пипай, защото ще умреш!“. В много случаи се налага да помагаме (или да компенсираме липсата на човек от другия пол) с каквото можем. Голямата разлика с трансджендър хората е, че християнинът може да помага, но не губи/сменя половата си идентичност! Той се идентифицира със своята джендър роля и тя си остава главна и водеща за него. Трансджендър ролята е непривична тежест , едно „разсейване“, отклонение и забавяне в пътя, по който той трябва( и иска) да върви.

Основни изводи

Мъжете и жените, макар и равни (като „сънаследници на дадения чрез благодат живот“), са сътворени различни(„Равни“ не означава „еднакви“!) и имат различни функции в семейството, църквата и обществото. Понеже тези функции са „Божествено дадени“  в контекста на живота на цялото Творение, то те са единствено добри и правилни и неизпълнението им поражда зло както за самият индивид, така и за останалите хора и Творението като цяло. Функциите могат както да се припокриват в някаква степен (например и двата пола господаруват над и трябва да имат грижа за природата), така и да бъдат „полово ексклузивни“ (например раждането на деца). Можем (и трябва!) да помагаме в „чуждите“ функции, когато се налага, но приоритет и основа на живота ни остават функциите на собственият ни биологичен пол.

Проблемни концепции в Истанбулската конвенция

По надолу ще разгледам главните (според мен) проблемни концепции, залегнали в Иснабулската конвенция (По-нататък нарична за краткост  „Конвенцията“).
Конвенцията се занимава с проблемите на насилието над жените и начините за неговото изкореняване – една несъмнено правилна и достойна цел. Най-общо казано това трябва да бъде постигнато чрез инкриминиране актовете на насилие и превенция (отново няма какво да възразя относно принципа).  Проблемът е в погрешната идея за това кой е правилният модел на общество, към който трябва да се стремим.

Конвенцията стъпва върху модерното днес в западната култура разбиране за „абсюлютната индивидуална свобода“ (всеки може да прави каквото си иска със себе си). Колкото и добре да звучи на пръв поглед обаче, подобно виждане е несъвместимо с християнското виждане за  „интелигентния дизаин“ на Творението, което се състои от множество различни части, всяка от които има своя функция. Бих отишъл дори по-далеч като кажа, че това би трябвало да е очевидно за всеки здрав разум. Представете си например едно общество, състоящо се изцяло от трансджендъри, които да имат всички трансджендър роли (т.е. всяка част от обществото е напуснала определеното ѝ от Бог място) – няма начин подобно общество да бъде стабилно.  От друга страна да си представим обратния сценарий – всеки член от обществото взема насериозно отредената си роля на мъж/жена (Важно е обаче ролите да бъдат правилно дефинирани! Именно неправилни стериотипни идеи пораждат проблеми - като дискриминация на жените например.). Кой не би искал да живее в подобно общество?
Идеализираните крайни модели, разбира се, няма как да бъдат реализирани – винаги ще бъдем някъде по средата. Въпросът е към коя крайност се стремим? Към кое сме по-близо – възможно най-доброто или възможно най-лошото? Затова вместо да приемаме предлаганият ни „морален релативизъм“ (всички роли са еднакво добри за всеки) трябва ясно да заявим, че се стремим към ненасилствено изкореняване  на това, което е зло както за обществото, така и за отделния индивид.

За съжаление Истанбулската конвенция – изхождайки от възприетия днес в западната култура „морален релативизъм“ – предполага, че всякакви роли са еднакво добри за всеки и „правото на избор“ трябва да бъде промотирано и защитавано.  Това се вижда особено ясно в частта за превенция, където страните се задължават да „насърчават“ „нестереотипните роли“  и да „изкореняват“ на  „стереотипните роли“  (Член 12).  Това трябва да се постигне чрез кампании (Член 13), промени в образованието (Член 14) и участието на медиите (Член 17).

Не толкова явно идеята се промъква и в указанията за инкриминиране на насилието. Например член 3 говори, че разпоредбите на конвенцията ще се прилагат без дискриминация на база „сексуална ориентация“ . Как се тълкува това? Ако кажем, че гей-мъжете (които се самоопределят като жени) не са жени (или поне, че са непълноценни жени) - дискриминираме ли ги? Ако кажем, че транс-хората не могат да заемат определени длъжности (например в църквата) – дискриминираме ли ги? Ако кажем че транс-сексуалните „няма да наследят Божието царство“ – дискринминираме ли ги? Имайки предвид общоевропейският контекст, в който ще се тълкуват горните казуси мисля, че отговора е да. Тоест проповядването, че злото е зло и противоестественото е противоестетвено ще се приема като дискриминация към злите и противоестествените.

Да обобщим:
Истанбулската конвениция – ако и да засяга реални проблеми в обществото – е продукт на съвременната секуларана мисъл и поради това няма как да адресира проблемите по правилния начин, нито може да предложи правилните решения.  Всъщност в стремежа си да изкорени злото (под формата на насилието над жените), тя легализира и промотира други форми на злото (които в момента се възпримат като „ценност“), разрушителни за обществото и отделния индивид.

Какво трябва да се направи?


Отстояването на позицията „проив“ конвенцията (и други подобни документи) е само част от необходимите действия. Проблемът с насилието над жени, грешните стереотипни роли в някои общности и т.н. е съвсем реален и трябва да бъде адресиран. Необходимо е християните активно да участват в изготвянето на подобни документи и да пледират за използването на християнски подход към съответния проблем. За документите, за които сме „против“ е необходимо да бъдат предложени подходящи корекции, за които да настояваме. Не открих достоверни статистики, но в България би трябвало да има над 100 000 активни християни (съдейки по активност в популярни страници и харесвания във Фейсбук). Това е изключително сериозна сила, с която на всяко правителство би му се наложило да се съобразява. Ако сме достатъчно единни и активни. 

петък, 11 август 2017 г.

За мъжете, жените, семейството и бъдещия век


Когато Бог сътвори мъжа и жената, Той даде на мъжа силата, а на жената красотата. Това едва ли се нуждае от доказателство – достатъчно е просто да се огледаме около нас. На следващите редове ще разгледаме накратко как дарбите на мъжа и жената се осъществяват поотделно, в семейството и в духовния план на Църквата, който е „сянка“ на живота в бъдещия век

Мъжът

Славата на мъжа е в силата му. Сила не само физическа, но във всяко отношение – като характер, ум, духовност. Мъжът е роден за да бъде герой - да се бори, да воюва и да побеждава. Това може да се види още при децата – от техните живот, наклонности и мечти. Момчетата още от малки обичат съзтезанията, единоборствата, победите. Играят такива игри, четат такива книги, гледат такива филми. С израстването им обаче този потенциал може да се развие по различен начин. Както мъжът така и жената в течение на живота си биват постоянно изправяни пред два избора – доколко да развият потенциала си и в чия служба да го поставят.  Тъй като първият въпрос е в общи линии ясен сам по себе си, ще се спрем направо на втория.
Може би най-лошата възможност е когато мъжът служи на самия себе си. Тогава силата му е поставена в услуга единствено на собствените му егоистични интереси, а останалите хора се възприемат като „съперници“. Именно борбата със „съперниците“ се превръща в смисъл на живота му – те трябва да „победени“, поставени в подчинено положение. Това го превръща в зъл деспот, непрекъснато тормозещ тези, които е успял да подчини и мразещ тези, които са над него. Ако все пак успее да се изкачи „на върха на стълбицата“ (или поне достатъчно високо за да смята, че е успял) в живота му (след първата радост от „победата“) обикновено настъпва празнота.
Другата възможност е да има някаква цел/мечта/идеал, по-големи от самия него. Създаден от Твореца за взаимоотношения с Него, човекът вътрешно усеща, че би трябвало да има нещо по-голямо от самия него, на което да служи (да посвети живота си). Някои служат на родината, други на различни благородни каузи, трети – на някакъв кумир.  Колкото по-добра и благородна кауза толкова по-добре, но все пак това не е най-добрият вариант. Понеже всяко добро, което не е от Бога, постепенно се деформира и извращава, превръщайки се в крайна сметка в зло...
Третата възможност е службата на Бога. Този, който е познал живия Бог и му е предал живота си, вижда реалното изпълнение на мечтите си. Именно в духовните битки – на страната на абсолютното добро срещу абсолютното зло – мъжът може по най-правилния начин да развие потенциала си на герой. Тук всемогъщият Бог е неговата сила и гаранцията за неговата победа, а победите и славата ще бъдат неговата корона за вечността.

Жената

Славата на жената е красотата. Жената не просто е красива, тя има дарбата да създава красота – започвайки отсебе си и продължавайки със света около себе си. Красотата (също както силата на мъжа) не е само физическа, а може да приема най-различни форми. Развивайки потенциала си, жената не само превръща себе си в избрана скъпоценност, но и придобива способността да превръща в злато това, до което се докосне. Тя създава красота.
Разбира се, жената също има избор на кого да служи – на себе си, на някаква кауза или на Бог. За да не се повтарям с казаното в предната точка ще се спра направо на третата възможност – службата на Бог.
Как жената служи на Бог с дарбата си? Като става проводник на Божията благодат. Благодатта, докосвайки се до човека, приема различни форми. При мъжа тя приема (най-общо казано) формата на сила, чрез която той изявява Божието величие. При жената тя приема формата на красота, която изявява на света Божието великолепие. Това означава, че жената, която се е докоснала до Божието великолепие може – по един или друг начин – да го направи видимо за света.
Тук е мястото да направим едно важно уточнение – Божията сила и красота са различни от светските! Всъщност често са толкова различни, че света не може дори да ги разпознае. Силата на Исус например често е приемана като слабост – да се остави да бъде разпнат вместо да изтреби противниците си в един миг, възтържествувайки (според светските представи!) над тях! Така също и Божията красота често приема форма, неразпознаваема за света – например „украшението на кротък и тих дух, кето е скъпоценно пред Бога.“ В крайна сметка обаче ще дойде момент, в който Божията сила и красота ще станат явни за целия свят – и ще красят притежателите им за вечността.

Семейството

"Затова ще остави човек баща си и майка си, и ще се привърже към жена си, и двамата ще станат една плът". Тая тайна е голяма; но аз говоря това за Христа и за църквата.“
                                                            /Ефесяни 5:31-32/

Каква е тази голяма тайна, която освен това е преобраз на единството между Христос и Църквата?  „Двамата ще станат една плът.“  Не двама, а една плът. А едната плът има един живот. Мъжът и жената оставят своя индивидуален живот, за да се посветят на общия, семеен живот.  Този общ живот не е просто съвкупност от живота на двамата какъвто е бил преди да сключат брак, той е нов, различен.
Подобно и Църквата – чрез Духа – се съединява с Бог за да бъде Христово тяло, част от Него. Да бъдат едно и да имат един живот. „Който се съединява с Господа е един дух с Него“. Многото стават едно с Господа и един с друг – понеже ако двама са „един дух с Господа“, те няма как да не са „един дух“ и помежду си. Затова и истинските братя в Господа имат любов помежду си – понеже са едно в Духа както семейството е едно в плътта.

 Бъдещият век


Какво да кажем за живота в бъдещия век? Единството на семейството ще изчезне – то е само преобраз, то е по плът. „Ония, които се удостоят да достигнат онзи свят и възкресението от мъртвите, нито се женят нито се омъжват.“ Единството в Духа обаче ще остане – Църквата е  „Христова невяста“ не само сега, но завинаги. Също така и останалите ни „дарби“ ще „изчезнат“ – но не за да ги загубим, а за да ги придобием в пълнота. Преобразите ще изчезнат и ще дойде времето на истинските неща, на цялата пълнота. Можем ли да опитаме от тях днес, да видим какви ще бъдат, на какво приличат? Можем. „А на нас Бог откри това чрез Духа - понеже Духът издирва всичко, даже и Божиите дълбочини“. Както опитвайки мъничко парченце можем да почустваме вкуса на цялата торта, така и чрез Духа можем да „вкусим“ нещичко от бъдещия век още сега - понеже „Божието царство е във вас. Изобразявайки Христос в нас Духа ни дава все по-голямо (опитно) разбиране за това, което предстои.

петък, 7 октомври 2016 г.

Изкуството


Изкуството е начин за комуникация, средство чрез което можем да докоснем сърцата и да предадем послания на хората около нас.

Мога да кажа, че - без значение дали става дума за музика, картини, поезия, проза или друго - разделям, най-общо казано произведенията в три категории:

1. Страстното изкуство
Това е най-примитивната, почти животинска форма на изкуството (разбирай "докосването"). Тя се състои във възбуждане на плътските страсти у хората и е в основата на почти всички "бестселъри" - еднодневки в съвременния западен свят. Като се започне от поп-музиката минем през шоутата и стигнем до най-касовите произведения на Холивуд -  почти всички те са ориентирани към събуждането на някакви (малко или повече) животински страсти у хората. Но понеже хората постепенно "привикват"  към подобна "стимулация" на страстите си и тя става все по-малко действена, затова и всяко следващо "произведение" се стреми да "удари нови върхове" (или ново "дъно" на перверзия) в опит да поддържа огъня на страстите. Оттук и падението на масовото "изкуство" - доколкото изобщо можем да го наречем с тази дума.

2. Душевното изкуство 
Тази категория стои с едно ниво по-високо от предходната. Освен множеството творци-еднодневки на страстно изкуство има и някакво малцинство творци, които търсят по-големи дълбочини. Незрелите им представители обикновено просто изваждат на показ собствената си душа, която - поради своята незрялост - е лишена от нужната дълбочина. Но когато узреят, когато придобият мъдрост, дълбочина и сила те могат да произведат това, което света би нарекъл "безсмъртно". Те могат да докосват сърцата на хората, събуждайки в тях чувства като обич, състрадание, милост, жертвоготовност(ако самите те ги имат, разбира се). С две думи - те умеят да направят света съпричастен на своята душа.

3. Духовното изкуство 
Изкуството, вдъхновено от Божия дух е, разбира се, най-висшата форма (може да има и изкуство вдъхновено от други духове, но няма да говорим за това сега). Страстното изкуство ни прави причастни на изразените от него страсти. Душевното ни прави причастни на душата на твореца (на неговите емоции, мисли, преживявания. или терзания). Духовното изкуство ни прави причастни на Бога - понеже тук твореца не изразява себе си, а Него чрез изкуството си. Както проповедника, който познава Бог, може да направи слушателите си да познаят Бога и да се приближат към Него чрез думите си (действието в сърцата на слушащите е на Светия Дух, но Той използва думите на проповедника), така и творецът може чрез изкуството си. И това би трябвало да бъде основна цел за твореца-християнин.

В заключение - Божията благодат е многообразна и дарбите са различни, но основната мисия на християнина (като свещеник) е да бъде посредник между хората и Бог. И част от свещенството е да представя Бог пред хората, да им помага да Го познаят. А това може да стане по много различни начини - и един от тях е чрез изкуството. Ако можем да имаме "помазана" проповед, защо да нямаме и "помазана" музика например. Или картина. Или дори театрално представление.


сряда, 5 октомври 2016 г.

Да си направим богове



Правим ли си и днес ние, християните, богове, които да "ходят пред нас" (Изход 32:1)? Според мен да. И даже бих казал, че това е масово явление в днешните евангелски църкви. Всъщност голяма част от тях се занимават точно с това - да "правят" богове и да ги "продават".  Но какъв е смисъла да правиш идоли? И защо търговията с тях преуспява? Основният смисъл според мен е, желанието да имаме бог, който да е част от нашия живот. Чували ли сте  въпроса "Бог част от твоя живот ли е"? Точно това е, което хората искат да имат. Понеже все пак е много по-добре да имаш "богове, които да ходят пред теб"  и да ти помагат в нужда, нали? Без съмнение е така. Затова и всеки човек си мечтае да има един малък бог - достатъчно малък, за да бъде удобно "вграден" в "постройката" на неговия живот. Само че истинският Бог е твърде голям, твърде неподходящ за тази цел (Всъщност ние сме малките "тухлички" в Божия градеж, ние сме тези, които са част от Божия план, а не обратното.). Оттук и голямото търсене на "малки" богове, които могат да бъдат удобна част от живота ни.

Със съжаление виждам, че църквите откликват на голямото търсене с дори още по-голямо предлагане и разнообразие от идоли. Да, казвам идоли. Вие преценете как трябва да бъде наречен бога на някой, който е обърнал Божия ред (нашият живот е станал "сградата", а Бог - "тухла" от нея), "изрязал" е фундамента на Благовестието (че трябва да умрем за да живеем, да се съразпнем с Христос за да получим нов живот, който вече ще живеем като едни малки "тухлички" в Божието творение - само за Него и според Неговата воля), "излъскал" е максимално "външността" на своя бог (с обещания за просперитет, здраве, щастие и т.н.) и иска да ми го "продаде". Всеки бог, който удобно се вгражда в стария плътски живот и който няма нищо против приятелството със света, аз го наричам идол - вие можете да го наречете както си искате...

петък, 16 септември 2016 г.

Богатството в Новия завет

Сред християните често възниква въпроса „Какво трябва да бъде нашето отношение към богатството?“  Защо и нашият Господ Исус Христос и неговите апостоли се изказват толкова негативно за богатството и богатите? Не е ли богатството благословение и не бяха ли мнозина от старозаветните праведници ( например Йов, Авраам, Исаак, Яков и др.) богати? Нещо повече – не е ли казано изрично  (поне за някои от тях), че богатството им се дължи на благословението от Господа? (напр. Йов 42:12, Битие 24:1, Битие 26:12-16, Битие 30:27-30)
В Новият завет обаче виждаме съвършено друга картина  - предупреждението на Исус колко „мъчно е да влезе богат в Божието царство (Матей 19:23), призиви към учениците да продават имота си и да дават на сиромасите(Матей 19:21, Лука 12:33), наставления да не се грижим „какво ще ядем и пием“ и др.

За да разберем това привидно противоречие е необходимо да се вгледаме в новото откровение, което получихме от нашият Господ Исус Христос – и по-специално в Неговата мисия. Христос дойде на света за да бъде света спасен чрез Него. По-конкретно :
  1. Той ни изкупи от силата и проклятието на греха, ставайки сам Той жертва за грях.
  2.  Той (бидейки „образ на невидимия Бог) ни изяви и показа Бога.

За да извърши това Той „се отказа да държи твърдо равенство с Бога“  (Филипяни 2:7) и „като бе богат, за нас стана сиромах“ (2 Коринтяни 8:9). Защо беше необходимо това? Защото за да ни помогне беше необходимо Той да страда вместо нас. А за да може да страда вместо нас беше необходимо да стане като нас. Как би могъл да понесе греха на Човека (т.е. на цялото човечество) без сам Той да стане Човек?  И не просто стана Човек, но най-последния между човеците – за да не му бъде спестена никоя човешка скръб и тегота, но Той да ги понесе всички и да ги унищожи на Кръста заедно с "тялото на греха" (Очевидно е, че ако беше по някакъв начин привилегирован, Той не би могъл да представлява цялото човечество.).

Христос не само изпълни всичко това, но ни даде и друга огромна привилегия – възможността да участваме в Неговото дело и да споделим Неговата слава. Той основа Църквата Си, която да бъде Негово тяло тук, на земята. Какво означава това? Означава че Той не само се възнесе в плът стои „отдясно на Отца“, но в известен смисъл продължава да живее  в плът и на земята – чрез Църквата. Църквата е Неговото тяло тук и сега. Когато Той иска да отиде някъде, отива чрез Църквата. Когато иска да извърши нещо, върши го чрез Църквата.  Той е в Църквата и Църквата е в Него. По този начин Църквата съучаства в Неговото дело, а оттам и в Неговата слава.

Какво означава това на практика за мен, обикновения редови  християнин? Означава, че  (макар и в един много ограничен контекст) Христос  продължава делото си в и чрез мен – там където е благоволи да ме постави, сред някаква малка или по-голяма общност от хора.  Означава, че – в и чрез мен – Той отново трябва да се смири и да стане „последен“ за да може да бъде свещеник (в и чрез  мен) за тези хора. Само по този начин ще мога – макар и в моя мъничък локален контекст – да изпълня (или Христос да изпълни в мен – то е едно и също) горните две точки.
Какво ще стане ако не го направя?
  1.  Ако не съм последен от всички няма да мога да понеса теготите им и да им бъда свещеник пред Бога.
  2. Няма да им представя истинския Бог, а друг бог – такъв който не се смирява, държи на своето, а често и не само че не се задоволява с положението, което вече има, а държи и още повече да придобие.

Не съм сигурен, че мнозина християни се замислят за величината на богохулството, което се крие в последната точка, за петното, което можем да лепнем върху Божието лице.  Ако твърдим, че сме „тяло Христово“, че сме се „облекли в Христос“  то това означава че ние сме Негов образ – точно както Той е „образ на невидимия Бог“. И е естествено хората да погледнат да видят що за човек е този Исус – най-малкото от любопитство. И какво виждат?

Най-лошото от всичко е, че освен нашата немощ – която е поне в някаква степен естествена – твърде много лъжебратя са се вмъкнали между нас, които не само че не се срамуват от това, че изобщо не приличат на Христос, но и с необяснима дързост и безочие твърдят, че всъщност това бил истинския Му образ – един христос, който обича богатството и комфорта, стреми се към светска власт и почести и мисли единствено какво още може да “издои“ от Бога за да си живее максимално дълго и комфортно в този свят и чието царство е тук и сега (без значение дали го заявяват в прав текст или не).

Затова в заключение бих искал да призова всички истински братя в Христос – разграничете се от подобни хора и техния христос.  За да не станете съучастници в злите им дела и в наказанието им, което неизбежно ще дойде ако не се покаят.


вторник, 1 декември 2015 г.

Праведните и управлението на държавите

Част 1

Част 2

Автор:  Watchman
1Петр. 2:9  Вие, обаче, сте избран род, царско свещенство, свят народ, люде, които Бог придоби, за да възвестява превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина. 

Откр. 1:6  Който е направил нас царе и свещеници Богу и Отцу своему, на него да бъде слава и държава във веки веков. Амин 

Божият народ е народ с царско и свещеническо призвание. Това не е някаква "духовна" абстракция както смятат "небесните шматки", нито е политическа кариера, както считат реконструкционистите. Това е съвсем реална работа, която изисква нужното обучение и подготовка. И Христовото ученичество има за цел да ни подготви именно за това призвание.

Пс.149:5  Светиите ще тържествуват славно, Ще се радват на леглата си.
Пс.149:6  Славословия към Бога ще бъдат в устата им. И меч остър от двете страни на ръката им,
Пс.149:7  За да отдават възмездие на народите И наказание на племената,
Пс.149:8  За да вържат царете им с вериги, И благородните им с железни окови, -
Пс.149:9  За да извършат над тях написания съд! Тая чест принадлежи на всички Негови светии. Алилуя. 


Този пасаж говори съвсем ясно за ролята, която светиите ще изпълняват в Милениума, но мнозина напълно погрешно си представят, че управленските умения ще им се появят ей така от нищото с възкресението от мъртвите. Подобно очакване напълно обезсмисля ученичеството, защото ако умения и характер се придобиваха от нищото след възкресението, то така щяхме да придобием всички необходими качества за придобиването на които светиите през историята са претърпявали множество страдания и лишения, проявявали са усърдие, постоянство и дълготърпение.

За упражняването на тази власт Бог е отредил не политическата система, а определени оръжия чрез които праведните воюват за правдата и опазването на народите си. Апостол Павел говори за тези оръжия не веднъж:

2Коринт. 10:4  Защото оръжията, с които воюваме, не са плътски, но пред Бога са силни за събаряне на крепости. 

2Коринт. 6:7  с говорене истината, с Божия сила, чрез оръжията на правдата в дясната ръка и в лявата; 

Еф. 6:10  Най-после, заяквайте в Господа и в силата на Неговото могъщество.
Еф. 6:11  Облечете се в Божието всеоръжие, за да можете да устоите срещу хитростите на дявола.
Еф. 6:12  Защото нашата борба не е срещу кръв и плът, но срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесните места.
Еф. 6:13  Затова вземете Божието всеоръжие, за да можете да противостоите в злия ден, и, като надвиете на всичко, да устоите. 


Очевидно под "оръжия" апостола няма предвид методите на политическата система, както предлага Гари Норт. Когато използва термина "оръжията на правдата", защото методите на системата се използват от нечестивите, а "оръжията на правдата" се подразбира, че са достъпни само за праведните.

Апостол Павел също дефинира и конфликта в който участваме и в който прилагаме тези оръжия. Нашата борба не е срещу плът и кръв, срещу нещо, чийто източник са човеци, а срещу предалите се на сатана структури на власт във небесните места. С други думи християните се намират в постоянен конфликт с намеренията на демоничните началства и власти спрямо народите, като нашата задача е да блокираме тези намерения и да бъдем проводници на Божиите цели и намерения.

Прекрасен пример на борба за такова блокиране на намерения виждаме в молитвите на цар Давид:

Пс.  140:8  Господи, не удовлетворявай желанията на нечестивия; Не оставяй да успее злият му помисъл, Да не би да се надигат.

Пс. 64:2  Покрий ме от събора на лукавите,От сганта на делащите беззаконие,
Пс. 64:3  Които острят като меч езика си:Приготвят като стрели горчиви думи,
Пс. 64:4  За да устрелят тайно непорочния:Внезапно го устреляват, и не се боят.
Пс. 64:5  Утвърждават се на едно лукаво нещо:Наговарят се да крият сети,И казват: Кой ще ги види?
Пс. 64:6  Изнамерват беззакония:Думат: Извършихме намерение добре измислено.Вътрешността и сърдцето на всекиго са дълбоки.
Пс. 64:7  Но Бог ще ги устрели:От внезапна стрела ще бъдат ранени.
Пс. 64:8  И езикът им ще ги спъне:Ще бягат всички които ги гледат. 


Пс. 55:9  Опропасти ги, Господи, и раздели съвета им; Защото видях насилие и разпра в града. 

Това е само малка част от непрестанната борба на Давид в молитвите си срещу кроежите и плановете на нечестивите. Ако изучаваме Псалмите ще видим, че подобни молитви бяха основна част от молитвения живот на Давид.

Днес на повечето християни е внушено (чрез непрестанна доктринална инфилтрация от врага), че моливите за хората с власт и сила трябва да бъдат само позитивни молитви за благословение и успех. Такова беззъбо и наивно християнство води до инфантилността и наивността, която се е превърнала в масово явление по църквите. Божиите хора трябва да разпознават слугите на поднебесните началства и власти срещу които е нашата непрестанна борба.

За да можем въобще да водим такава борба, ние на първо място трябва да сме наясно със ситуацията в която се намираме. Точно затова апостол Павел поставя на първо място от Божието въоръжение - да бъдем препасани с истина през кръста си. Ние трябва да сме наясно на първо място с истината за това какви са Божиите цели и намерения в нашето поколение и на второ място да не сме невежи относно конкретните кроежи и цели на врага. Само по този начин ние можем да воюваме на страната на истината. Но ако нехаем и сме в "блаженно" невежество, то ние сме напълно неспособни да водим каквато и да е борба с врага. Който е ходил в казармата знае, че когато един войник бъде пленен или вкаран в ареста, първото нещо, което се прави е че му се сваля колана от кръста. Ако ти си без колан, това означава, че си пленник или арестант. И точно такова ще бъде състоянието ни спрямо врага ако не сме здраво препасани с истината през кръста си.

Накрая бих искал да направя няколко обобщения от казаното до момента по темата:

1. Първото и най-важно нещо е да осъзнаем нашата отговорност спрямо народа част от който Бог ни е направил да се родим и сред който Бог е избрал да живеем. Народите са под непрестанната атака на врага от една страна, но от друга Бог има цел и намерение за всеки народ, който Той е създал на земята.

2. Тази отговорност изисква, да изоставим безучастното нехайство по отношение на това, което се случва с народа ни, и да търсим Божията воля за този народ, като воюваме за тази воля с оръжията на правдата в дясната ръка и в лявата.

3. На нечестивите не е даден мандат да безчистват на воля, но Бог е избрал народа Си да бъде глава над тях, а не опашка. Да ги държи с железни вериги и да обуздава тяхното непрестанно увеличаващо се нечестие. Това обуздаване не става посредством политическата система и придобиване на политическа власт, а чрез оръжията на правдата, които следва да бъдат прилежно изучавани от Писанията и прилагани на практика.

Моето дълбоко убеждение е, че ако успеем да вникнем, разберем и приложим тази толкова важна тема, ние ще се превърнем в инструмет за промяната на съдбата на нашия народ и нейното насочване в руслото на Божията воля и далеч от деструктивните усилия на врага.

Праведните и управлението на държавите

Част 1

Част 2

Автор:  Watchman


Сред християнските кръгове битуват различни представи относно отношението на християните към властта и управлението на държавите. Тези представи обхващат пълния спектър на възможните варианти, от пълното безхаберие по отношение на властта и управлението до целенасочения стремеж към завземане на властта чрез политически методи.

В тази тема, аз бих искал да разгледам този въпрос, който е от изключителна важност, защото в последните времена дори ние да игнорираме властта, ние самите няма да бъдем игнорирани от нея. Има една поговорка, която казва, че ако ти оставиш на мира дявола, това не означава, че и той ще те остави на мира. Същото може да се каже и за нечестивата власт, каквато виждаме, че се установява все повече във всяко кътче на Земята.

Искам също да кажа, че започвайки тази тема аз нямам за цел да наложа някакво мое непременно правилно и безпогрешно разбиране, а по-скоро да споделя онова, до което съм достигнал до момента в моето търсене на истината. Да изложа моите аргументи и тези, за да може те да бъдат изпитани и ако трябва коригирани от останалите.

От друга страна аз започвам темата, защото смятам, че в нея се съдържат неща, които са спешни и важни да бъдат разбрани и приложени от светиите, с цел успеха на Божия народ в тези зли и коварни времена.

Ще започна накратко с двете крайности в отношението към този въпрос, които крайности аз наричам митове.


Мит. No.1 - "Ние трябва да мислим за духовните и небесните неща, Господ си знае работата за всичко останало."

Това е отношението на типа хора, които някой веднъж много удачно нарече "небесни шматки". Според тях "духовните" и "небесните" неща по никой начин не са свързани с реалния живот и реалните ситуации в които се намират народите, а единствено с някакво вътрешно преживяване (най-вече на емоционално ниво) на някакви дълбоки духовни работи, които те наричат с термини като "поклонение", "търсене на Божието лице", "духовен живот" и прочие.

Проблема разбира се не е в самите термини, а в тяхното подменено съдържание, което подобно на дрога изстрелва небесните шматки в необятния простор на въображаемата духовност и емоционалното християнство.

Според философията на игнориране на реалността на тези хора, властта си е в ръцете на нечестивите и те трябва да си правят каквото искат, а пък ние трябва да вършим "божието дело", което според тези хора се състои предимно в черкуване, молитви и "печелене на души", които на свой ред трябва да вършат абсолютно същото. Т.е души се печелят за да се печелят други души, за да се печелят още души, без въобще да става ясно от какво и към какво са спечелени тези души. Т.е липсват ясни цели касаещи реалния живот, касаещи народите и тяхната съдба.

Ако изследваме Писанието, ще видим, че Бог не е безразличен към съдбата на народите, както и праведните не са безучастни наблюдатели по отношение на тази съдба. Бог дори изпрати еврейски пророк за да спаси от унищожение езическата Ниневия, народ, който не само нямаше завет с Бога, ни и беше враждебен на Божия народ.

От друга страна Антихристът има за цел за провали народите, да ги отклони от Божието призвание за всеки народ и да ги вкара в своята програма за обезличаване и разруха:

Ис. 14:12  Как си паднал от небето, ти Деннице, сине на зората! Как си отсечен до земята, ти, който поваляше народите;
Оригиналната еврейска дума преведена в нашия превод като "поваляше" разкрива доста богата картина на това, какво всъщност цели сатана спрямо народите:

Цитат от : Strong's
H2522
חָלַשׁ
châlash
khaw-lash'
A primitive root; to prostrate; by implication to overthrow, decay: - discomfit, waste away, weaken.

Самият въпрос за народите в Божия план и призвание заслужава свое собствено изследване, което неизбежно е свързано и с тази тема, но ако целта на сатана е да разруши народите, Христос се яви за да разруши делата на дявола. 1 Йоан 3:8

Т.е отговорността на християните бидейки ученици на Христос е да участват в това разрушаване на делата на дявола, които от своя страна включват разрушаването на народите.


Казано с други думи част от призванието на праведните е да противостоят на разрушителните усилия на дявола и неговите слуги спрямо народите. Именно това е истинско участие в Божието дело на земята и истинска духовна работа и небесно призвание.

Не трябва да забравяме, че "небесните неща" т.е нещата свързани с Божия ред и управление, с Божията слава, спасение и царство са неща предназначени за Земята. Точно както Исус ни учеше да се молим:

Матей 6:10  да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето така и на земята

Т.е нашия ангажимент спрямо Небесните неща има за цел тяхното довеждане в реалностите на Земята, а не игнорирането на реалностите на Земята в името на Небесните неща. Виждате как представите на "небесните шматки" са обърнати надолу с главата и за мен няма никакво съмнение, че тази сбъркана представа за нещата е дело на лукавия, доктрина на демони обслужваща интересите на поднебесните началства и власти.


Мит. No.2 - "След като Бог желае Царството Му да дойде на Земята, християните трябва да превземат властта над народите и да наложат спазването на "Божият закон" чрез политическата система и политическото управление."

Това е доктрината на така наречените доминионисти, които се подвизават и под ред други имена, като теономи, реконструкционисти и прочие. Те разпознават отговорността на християните спрямо народите и целите на Божието Царство на земята. Но се препъват в начините за постигането на тези цели.

Трябва да се има предвид, че Божията воля има поне 3 измерения за да бъде наистина Божия воля:

1. Правилното нещо.
2. По правилния начин.
3. На правилното време.

Ако едно от тези 3 неща не е изпълнено, то вече имаме извращение, а не реално изпълнение на Божията воля. Нека дам пример.

Един баща казва на сина си да дойде да му помогне в работилницата. Това е волята на бащата спрямо сина му. Какво обаче ще стане ако:

1. Синът дойде в работилницата да помогне на баща си влизайки през комина, при което или се заклещва вътре или излиза целия омазан, черен и наранен? Т.е той прави правилното нещо - идва да помогне на баща си според неговата дума. Но правилен ли е начинът по който идва? Това ли е била волята на баща му?

2. Синът дойде в работилницата да помогне на баща си влизайки през вратата, но идвайки през нощта в 3 часа, когато бащата вече си е легнал да спи и почива. Изпълнил ли е такъв син волята на баща си? Той е направил правилното нещо, дошъл е да помогне, влязъл е по правилния начин, през вратата, но прави всичко това в напълно неподходящо време, което напълно проваля неговото послушание спрямо волята на баща му.

С този прост пример съвсем ясно се вижда, че за да се изпълни Божията воля не е достатъчно само да се направи правилното нещо, но то трябва да бъде изпълнено и по правилния начин и на правилното време.

Именно това е проблема на доминионистите. Те желаят да постигнат правилното нещо, но напълно игнорират Божият начин за неговото постигане и подобно на йезуитите са приели максимата "целта оправдава средствата". Те желаят да участват в схемите, които дявола е инсталирал за да мами народите за да победят самия дявол. Политическата система и въобще политическите методи са част от схемите на дявола. Това е една мръсна игра в която няма начин да участваш и да останеш чист. Веднъж един човек много точно беше описал подобни опити казвайки:

"Да се мъчиш да оправиш системата на света е все едно да се мъчиш да научиш едно прасе да танцува. Ти се омърсяваш до ушите като прасе. А прасето полудява."

Доминионизма води до нещо още по-лошо, той води до сливане на вярващите със света и неговия вървеж, защото за да имаш шанс да успееш чрез методите на този свят - ти трябва да вникнеш в тях, да задълбочиш в техните тънкости, да експлоатираш техните възможности и така неусетно ти се ставаш част от тях, част от тяхната мъдрост, техния вървеж, тяхното коварство. Именно защото тези методи работят не по Божия начин, а са базирани на коварство и измама.

Пример за това коварство може да се види в следния цитат на един от водещите теолози на доминионизма Гари Норт:


Цитат от : Gary North
So let us be blunt about it: we must use the doctrine of religious liberty to gain independence for Christian schools until we trak up a generation of people who know that there is no religious neutral- it y, no neutral law, no neutral education, and no neutral civil gov- ernment. Then they will get busy in constructing a Bible-based social, political, and religious order which finally denies the religious liberty of the enemies of God.

В превод:

Цитат от : Гари Норт
Нека да го кажем направо: ние трябва да използваме доктрината за религиозна свобода за придобиване на независимост на Християнските училища, докато създадем поколение от хора, които знаят, че няма религиозен неутралитет, че няма неутрален закон, неутрално образование и няма неутрално гражданско правителство. Тогава те ще се захванат да конструират базирано на Библията социално, политическо и религиозно устройство, което в края на краищата ще отнеме религиозната свобода от Божиите врагове.

С други думи те заявяват, че ще издигат лозунгите на религиозна свобода съвсем лицемерно с цел да се възползват от нея докато са в позиция на немощ, за да могат подмолно да катаплутират себе си в позиция на сила и от тази позиция да отнемат свободата на която лицемерно са държали - от всички останали. Това е изцяло йезуитска логика и показва че поговорката за омърсяването от заиграване с политическата система не е мит, а е напълно реално и работи безапелативно.

В крайна сметка реконструкционистите извращават Божиите цели и воля чрез своите светски и нечисти методи и така поставят себе си в служба на Антихриста и неизбежно се позиционират като реални Божии врагове.

И така като разгледах накратко двете крайности в отношението към въпроса за управлението на народите е време да се фокусирам на балансираното и Библейско учение по този въпрос. Но понеже настоящия постинг се получи твърде дълъг и следователно уморителен за четене и осмисляне - ще направя това в последващ постинг.

Криейтив Комънс договор
Публикациите са лицензирани под Creative Commons Некомерсиално-Без производни 2.5 България License