събота, 16 юни 2012 г.

Сезоните в живота на християнина


Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него, сиреч вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията; “
Римляни 1:20
[Праведният – б.а.] Ще бъде като дърво посадено при потоци води, Което дава плода си на времето си,“
Пс. 1:3


Със сигурност не съм първият, който сравнява живота на човека със сезоните в природата. Няма да бъда и последният. Но преди няколко дни съвсем спонтанно се замислих за това.
Беше средата на месец юни и – връщайки се от работа – минах по край една круша. По дървото вече имаше плодове. Наистина, бяха малко по-дребни от обичайното, но какво от това – и по-дребни круши има. Миналата година бях ял от плодовете на това дърво и знаех, че са много вкусни. Знаех също така обаче, че няма смисъл да си късам – на крушите още не им беше „дошло времето“. Плодът, макар и изглеждащ вече почти като истинска, узряла круша, щеше да бъде негоден за ядене – кисел и стипчив.
Това ме провокира да се замисля за моите собствени плодове (доколкото изобщо ги има) в живота ми на християнин – на пръв поглед налични, но все още горчиви и негодни за консумация. И оттам върху това колко много прилича пътя на живота ми на пътя, който цялата природа изминава ежегодишно. И това е напълно нормално – нали имаме един Творец, който ни учи на мъдрост чрез най-различни неща, включително и чрез образи и притчи, заложени в други части на творението Си. Затова и – с риск да отегча някого – ще изложа накратко размислите си от този ден върху сезоните на живота ни като християни.


  1. Пролетта
    Пролетта е първият сезон, сезон на раждане и бурен растеж. Тя „кипи от живот“ - тогава всичко се развива, преминавайки през етапите на раждането и младостта.
    В християнския си живот ние също сме преживели това (или го преживяваме сега) – раждането и младостта. След новорождението си сме преживели и нашето детство и младост. Кой не си спомня онези времена, когато – пълен с енергия и ентусиазъм – е търчал напред-назад и е вършил всякакви неща? Е, може би повечето от тях ни изглеждат наивни или дори глупави сега – погледнати от разстоянието на годините. Но периодът на детството е необходим – това е периодът в който бебето пораства и става възрастен и пълноценен човек. Някой от нас са случили на добри „родители“, които са им помагали и са ги превели по-лесно през този труден период, други – не. Но всички сме минали оттук - през периода на детството, когато – като всяко едно дете сме имали нужда от грижи и помощ, докато главното ни задължение е било да се развиваме.
    Днес в евангелските църква битува модата на служенията, да дейностите, на вършенето на неща. Не че нищо не трябва да се върши – пази Боже да твърдя подобно нещо! - но всяко нещо си има своето време. Няма да изпратите 10-годишния си син да строи къща, нали? Или 7-годишната ви дъщеря – да осинови дете? Така и работата на новоповярвалите е да израстват, да се утвърдят, да стъпят здраво на „тесния път“ - пътят на смирението и себеотричането – а не да вършат велики дела. И за дела ще дойде време – но по-късно.
  2. Лятото
    Лятото е времето на зрелостта. То също е време на растеж, но п оедин различен начин – време на развитие и растеж на плодовете. Растенията сами по себе си са се развили – растежа им почти спира – и започват да развиват в себе си плода.
    Така и в нашия живот на християни идва момент на промяна. Бурния растеж спира – и Бог започва да изисква от нас да погледнем и към други неща, не само към себе си. Докато през периода на „пролетта“ - бидейки още плътски – сме били вътрешно подтиквани от егото си към изява и е трябвало да се борим със себе си за да ограничим делата си, сега положението е в общи линии обратното. Егото ни е до голяма степен отсечено (иначе Бог не би ни позволил да започнем да се „изявяваме“ навън), а заедно с него си е отишло и парещото ни желание за изява (и слава, и одобрение). От плътска гледна точка, делата са се превърнали в обикновена тежест – понеже плътския ентусиазъм си е отишъл и вече не ни интересува особено дали някой ще ни вика „Браво!“ или не. Това е времето, в което Бог започва да ни обръща внимание, че целта не е само да израстем – трябва и да дадем плод. И тук – под въздействието на Божията благодат – в нас започват и да се появяват първите плодове. Това обаче не е всичко – тези плодове все още не стават за ядене, все още са блудкави и кисели. Необходимо е да обърнем внимание върху тяхното израстване и узряване.
    Тук настъпва и един повратен момент в живота на християнина. Докато през „пролетта“ Бог е поставял акцента върху отричането от себе си (понеже без отричане от себе си дарбите и служенията водят до гордост), което е включвало отричането ни и от дела и дарби, сега Той обръща нещата и иска да започнем да развиваме това, което ни е дал като дарби и което постепенно ще се превърне в наш плод.
  3. Есента
    Късното лято и есента е времето на събиране на плодовете – те вече са узрели и целият труд от пролетта и лятото най-сетне получава своята награда. Всеки плод узрява в своето си време – едни още в края на лятото, други малко преди зимата.
    Така и ние – ако не се намерим безплодни – даваме плодовете си накрая. Можем, разбира се, да бъдем полезни и през пролетта и лятото. Но истинския плод узрява през есента. След като първо сами сме израснали и после сме го отгледали с любов. Един плод узрява по-рано, друг по-късно – това не бива да ни смущава. Важното е да следим Бога и да внимаваме да не избързваме, нито да закъсняваме. Той е, който знае на всяко нещо времето, не ние. И докато се държим за Него и изпълняваме волята Му не бива да се притесняваме от укорите на хората – ето толкова години си християнин, а още нямаш служение, света загива а ти не правиш нищо и т.н. Ако се държим за Бога, Той ще произведе в нас съответния плод навремето му. Но ако се „запънем“ някъде по пътя рискуваме да остане безплодни.
  4. Зимата
    Кой не се страхува от зимата? Тя символизира края на живота, смъртта. Родили сме се израснали, дали сме плодовете си – време е да заспим след като сме „послужили на своето си време“. През зимата е студено и всичко изглежда мъртво. Всъщност обаче само така изглежда – в действителност то по-скоро е наистина заспало. Някъде там, където не можем да го видим – дълбоко в стеблата на дърветата, в корените на тревата под снега – има един друг живот, различен от буйната зеленина на лятото. Над този живот зимата няма власт, тя не може да го умъртви. И той чака своят час – първият полъх на пролетта.
    Така и ние – ако Христос живее в нас – имаме в себе си Неговият живот, над който смъртта няма власт. Плодовете ни ще свършат, листата ни ще окапят и изгният, но този живот ще остане – той не може да умре. И ще продължи да съществува скрито до деня, в който сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и Божия тръба. И ще настъпи нова Пролет.

неделя, 10 юни 2012 г.

Римляни 6



Тъй като отделните глави не представляват самостоятелни теми, а са част от едно общо послание, нека накратко обобщим казаното от ап. Павел дотук. Защото именно в контекста на написаното в първите 5 глави (и надграждайки върху него), той пише текста, който ще разгледаме днес.
  1. Ап. Павел започва писмото си (след обичайните приветствия) с обвинение срещу езичниците – че, макар Бог да се изявява чрез творението и Неговата божествена сила да е видна за всеки, те са Му „обърнали гръб“ и са „помрачили сърцето си“.
  2. След езичниците апостолът се обръща към юдеите, които – макар да имат голямото предимство да познават Бога и да имат в лицето на закона светлина и знание за това кое е право и кое не – всъщност нямата никакво предимство. Понеже – въпреки всичко което им е дадено – и те са се отдалечили от Бога и изпаднали в грях като езичниците. И в крайна сметка (и юдеи, и езичници) всички са под грях.
  3. Сега“ (т.е. тогава) независимо от закона (според който всички сме грешни) се яви и правдата, която е от Бога чрез вяра.
  4. Тази правда е за всички – юдеи и езичници, обрязани и необрязани. Както свидетелства за това и Авраам, комуто вярата се вмени на правда още преди да бъде обрязан и стана „отец на всички, които вярват“ - и обрязани, и необрязани.
  5. След това ап. Павел обяснява за оправданието ни в Исус Христос – както чрез непослушанието на един човек всички станаха грешни, така и чрез послушанието на Единия мнозина ще станат праведни. И добавя, че Божият дар е дори още по-голям защото в Христос имаме изкупление не само за греха на Адам и Ева, но за всички грехове, които се умножиха след това.
  6. И накрая апостолът завършва с това, че грехът вече не е пречка – там където той се е умножил, даровете на Бога са се умножили още повече, така че Божията благодат да е достатъчна за всички.

Именно оттук започва и 6-та глава на посланието към римляните. Апостолът риторично пита:
Добре, след като Божията благодат е достатъчна за всеки грях, означава ли това, че няма проблем да продължаваме да стоим в греха? В крайна сметка Бог просто ще умножи благодатта си към нас и всичко ще бъде наред.“ На това апостолът отговаря: „Да не бъде!“ Всички ние трябва да знаем в какво сме се „кръстили да участваме“. Който се запише във футболен отбор, записва се да играе футбол. Който се запише в художествена гимназия, записва се да учи рисуване. В какво сме се „записали“ да участваме ние, когато станахме християни? Може би просто сме се „абонирали“ за допълнителни „безплатни“ дарове от Бога? Не, но сме се „записали“ да бъдем святи, да участваме в Христос, да станем подобни на Него. Именно с тази цел (за да можем да постигнем това), а не произволно, ни се дава Божията благодат. Каква е ползата да бъдеш освободен от оковите ако продължаваш да стоиш на същото място, към което те са те приковавали досега? Какъв е смисъла да имаш пред себе си отворен пътя към Бога, ако не минеш по него?

Именно тези неща се опитва да обясни ап. Павел на римските вярващи. „Не знаете ли, че сме се кръстили да участваме в смъртта и възкресението на Христос? Че се кръстихме да разпнем нашето старо естество и да живеем за Бога?“ Това е Пътят, който „отвори“ Христос. Последната му спирка е нашето богоуподобяване. Но ние трябва още отсега да тръгнем по него. Да се съединим с Него в смъртта Му, като знаем че Бог ще ни и съвъзкреси с Него. Да разпнем нашето старо естество, плътта която „не се покорява на Божия закон, нито пък може“ и да представим себе си на Бога „като оживели от мъртвите“, като Негови слуги, като слуги на правдата. Старото ни „аз“ заедно с неговият живот, желания, стремежи... то трябва да умре. Това е тежка присъда, но за да има възкресение трябва преди това да има смърт. Това старо естество е „тялото на греха“ и единственият начин да се освободим от него е да го „разпнем“ - като имаме Божието обещание, че няма да останем в смърт, но, както Христос възкръсна, така и ние ще получим нов живот (в Христос) на мястото на този, който сме пожертвали. И така, трябва да считаме себе си мъртви за греха, но живи за Бога – като предоставяме себе си на Неговата воля да вършим правда.

Тук някои погрешно тълкуват думите „мъртви към греха“ в смисъл, че грехът вече не би могъл да ни изкушава. Не, ние все още не сме се уподобили напълно на Христос. Старото ни естество се намира в процес на умиране, който не е приключил още. То все още се изявява и може да ни се случи (даже понякога ни се случва често) да се изкушим и да сгрешим. Но трябва да знаем, че това умиране е Пътят – и трябва да оставим Бог да действа в нас за да го извърши. Да гледаме към тази крайна цел– затова и трябва да считаме себе си за „мъртви към греха“. Трябва да вървим напред по този Път, а когато се случи да сгрешим, не бива да се притесняваме – не живеем под закон, а под благодат.

Смисълът на последното е, че това което имаме не ни е дадено заради заслуги, а като дар. Когато живееш под закон, получаваш според заслугите си – ако спазваш закона получаваш съответното благословение. Ако не – съответното проклятие. И понеже грехът действаше в нас, отслабвайки плътта и карайки ни да съгрешаваме, то той по този начин отнемаше нашето благословение. Така дяволът, чрез греха, ни отдалечаваше от Бога, вкарвайки ни под проклятието на закона.
Ако живеем в Христос обаче, всичко което имаме, ни е дадено по благодат, като подарък - не по наши заслуги. Затова и – когато се случи да съгрешим – грехът не може да ни го отнеме. Благодатта не ни е дадена понеже имаме своя правда, затова и не я губим когато изгубим правдата си (имам предвид собствената ни правда, от праведните дела по закона). Така грехът няма вече силата да отнеме правдата ни и да ни откъсне от Бога, понеже правдата ни е подарък в Христос. Затова и апостола казва „грехът няма вече да ви владее“ - понеже той, нямайки възможност да ни отнеме правдата, е изгубил властта си над нас. Ние сме вече свободни да бъдем с Бога да Му служим.

Тогава какво? - пита отново ап. Павел - „Да грешим ли свободно след като грехът не може да ни отнеме правдата, която е чрез вяра в Христос?“ Естествено, че не! Тук апостола обяснява подробно това, за което вече споменах – тази благодат не ни е дадена просто така, но за да можем да се приближаваме към Бога. Дори да оставим настрана факта, че ние имаме тази праведност и благодат само когато сме „в Христос“, пак каква е ползата да имаме Път ако не минем по него? Благодатта ни се дава за да можем да се уподобяваме на Бога и в крайна сметка да станем като Него. Ако не го правим, ако продължим да предаваме себе си като „слуги на греха“ - всъщност вървим в точно обратна посока. Каква ни е ползата тогава от всички дарове в Христос? Никаква. Даже ще си навлечем по-тежко осъждение, защото – както казва ап. Петър за отстъпилите - „по-добре би било за тях да не бяха познали пътя на правдата, отколкото след като са го познали, да се отвърнат от предадената на тях света заповед.“.

И така, имаме пред нас два пътя:
Благодарение на Божията благодат можем (чрез смърт и възкресение в Христос) да се освободим от греха и да станем слуги на Бога и правдата. В края на този път ще получим (ако го изминем целия) като плод святост и вечен живот.
Или можем да продължим в пътя на греха – подобно на онези, които изобщо не са познали Христос. В края на този път ще получим естествения плод на греха – смъртта. „Недейте се лъга“ - пише ап. Павел в посланието си към Галатяните - „Бог не е за подиграване: понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне. Защото, който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.“ Този избор стои (и ще стои през целия ни живот) пред всеки един от нас.

Криейтив Комънс договор
Публикациите са лицензирани под Creative Commons Некомерсиално-Без производни 2.5 България License