„Ако някой брат или някоя
сестра са голи и останали без ежедневна
храна, и
някой от вас им рече: Идете си с мир, дано
бъдете стоплени и нахранени, а не им
дадете потребното за тялото, каква
полза? “ (Яков 2:15,16)
Ние често си
мислим, че желаем Божията воля. Дори се
молим за това. Но дали сме готови да я
вършим? Според мен отговорът е почти
винаги „не“.
Всеки от нас си е създал някаква собствена
„зона на комфорта“, от която – нека да
си го признаем честно – нямаме никакво
желание да излезем. Защото това винаги
е свързано със страдание. Да
не върша моята воля, а Божията. Не моите
дела, но Божиите. Да се грижа не за своето,
но за Божието... На думи не изглежда може
би чак толкова трудно, но на практика
е. И рядко е приятно. „Защото,
относно Христа, вам е дадено не само да
вярвате в Него, но и да страдате за Него;
“
(Филипяни 1:29). Това страдание не е само
при гонения. О, не – то е ежедневно.
Който
върши Божията воля – страда. Затова и
ние предпочитаме повече да се молим и
по възможност по-малко да вършим. Но ще
ви кажа нещо – Бог
няма да откликне на молитвите ни докато
самите ние не сме готови да откликнем.
Затова
и Яков ни казва „ако някой брат е в
нужда, а ти вместо да му помогнеш го
благославяш (т.е. един вид препоръчваш
го пред Бога, Той да се погрижи за него)
– каква полза?“ Никаква. Та нали Бог е
в теб и чрез теб работи? Но ти готов ли
си да извършиш Божието дело, което
твърдиш, че искаш? Готов ли си да дадеш
от своето? И колко ще дадеш? Малко – като
богаташите, които пускаха добре натъпкани
кесии в храма? Или много – като бедната
вдовица, която даде всичко което имаше?
„Но
аз трябва да си купя кола.“ Ами няма да
си купуваш – ще ходиш пеша ако е
необходимо. Има градски (и междуградски)
транспорт. „Но аз искам да отида на
почивка“ Ами няма да ходиш. Ще страдаш
ти, за да може на друг да е добре. Това е
християнството, това е Христос – да
дадеш живота си за другите.
Бог
ни е дал „таланти“ (виж Матей 25:15-30), с
които да „търгуваме“. Ще ги употребим
ли за да спечелим нещо за Божието Царство?
Ако „да“ - къде, кога как и колко?
„Господарят“ ни е в „далечна страна“
и „талантите“ са на наше разположение
– ние решаваме как да ги употребим.
Самият Той ни съветва „Събирайте си
съкровища на небето, гдето молец
и ръжда не ги изяжда, и гдето крадци не
подкопават нито крадат“. Но крайното
решението си остава наше...
Нека помислим за това днес.
Защото – макар и често да твърдим че
сме готови да дадем „всичко“ за Господа
– всеки (или почти всеки) от нас е поставил
някаква граница. Една ограда, при която
сме готови да се изправим и решително
да кажем - „До тук! Оттук нататък започва
моето лично пространство, което съм
готов да запазя на всяка цена. Тук
са моите най-големи съкровища, които
просто няма
да ги пожертвам.“ Нужно ли е Бог непременно
да сложи ръката Си върху това, което ни
е най-скъпо, за да ни изтръгне от нашето
религиозно самодоволство? От пагубното
самозаблуждение че „даваме много“
понеже сме пуснали „пълна кесия“ –
когато в къщи имаме още сто, които пазим
за себе си? Подобно „насилствено“
обръщане към реалността е винаги ужасно
болезнено. По-добре да изпитаме днес
себе си – доколкото ни стигат силите –
и да се опитаме да видим къде сме поставили
„стената“, ограждаща съкровищата ни.
Да отворим сами вратата и да поканим
нашият Господар вътре – предоставяйки
му ги да се разпорежда с тях както му е
угодно...