Поводът да напиша този кратък текст стана поредното „брожение“, на което станах свидетел , по темата. Ако читателите са ходили в (по-) консервативна евангелска църква, вероятно знаят за какво става въпрос – възгласи от типа „Прогнилият запад отново ни напада с гей-пропаганда, ставайте всички на борба!“ Случи се така, че успях да задам няколко въпроса по темата, на които не получих задоволителен (за мен) отговор. Затова и реших да пиша – не за да им отговоря, а за да ги повдигна отново пред вас...
Бих разделил (условно) отношението ни към ЛГБТИ на две части – отношение към ЛГБТИ идеологията и отношение към ЛГБТИ хората.
1. Отношение към ЛГБТИ идеологията
Тук нещата са сравнително ясни. Християнството няма как да приеме популярната в момента сред ЛГБТИ идея, че да си транс е също толкова нормално колкото и да си хетеросексуален. Църквата смята хомосексуализма за проблем, чийто източник е грехопадението, и който няма и не може да бъде част от Божието царство – както от „сянката“ му, която в момента е сред нас, така и от пълнотата, която предстои да дойде. Също така повечето християни (по лични наблюдения) смятат, че държавните закони трябва да отразяват тези християнски виждания.
По тази точка има широк консенсус и няма какво толкова да се говори. Има, обаче, и втора точка и тя е не по-малко (може би дори повече) важна от първата
2. Отношение към ЛГБТИ хората
На кратката среща, която имах, ми бе обяснено, че съвсем наскоро сме „извоювали“ поредната си голяма „победа“ (след отхвърлянето на Истанбулската конвенция) – конституционният съд е обявил за противоконституционна възможността за смяна на пола. Добре, чудесно. Само че невъзможността за документална промяна на пола няма да направи транс-хората да изчезнат. Какво ще правим с тях? И това, приятели, беше въпросът, на който не получих отгоговор (който да намирам за задоволителен – беше ми казано, че ще им проповядваме да се покаят и това е). А според мен тук има много какво да се каже.
Християните не отхвърлят хората с проблеми – те ги обичат и, според възможностите си, се опитват да им правят добро. Дори на тези, които не желаят да се променят. Но, естествено, първият фокус е да се подаде ръка и да се помогне на желаещите да се освободят от проблема. На мен лично именно тази част от „борбата с ЛГБТИ“ ми липсва. Имаме ли контакти с тези хора? Любов към тях? Знание за живота им и проблемите, с които живеят? Добро отношение и желание да помогнем – дори на тези, които не се опитват да променят? Или обратното – смятаме ги за врагове, с които трябва да се „борим“? Без съмнение сред тях има агресивни елементи, готови да „ухапят“ протегнатата ръка, от които трябва да се пазим. Но такива хора има навсякъде – и това никога не е спирало християните...
За да разберете по-добре какво имам предвид, ще направя паралел с отношението ни към наркоманията (не приравнявам двете, сравнението е илюстративно):
От една страна и Църквата и държават считат наркоманията за зло, като това е отразено и в държавните закони, които са ориентирани към превенция на разпространението на проблема (Дотук добре – идеите съвпадат).
От друга страна обаче хората, вече имащи този проблем, не са стигматизирани. Дори напротив – и държавата, и Църквата специално подкрепят тази уязвима група (центрове, комуни, метадонова програма и др.) и се опитват да ги реинтегрират в обществото.
Имаме ли подобно милостиво и подкрепящо отношение и към ЛГБТИ хората? Не смятам. Трябва ли да променим отношението си? Какво точно трябва да направим на практика? Няма да давам готови отговори – всъщност нямам такива. Но мисля, че трябва да помислим по въпроса. И то сериозно.
