вторник, 13 ноември 2012 г.

Божията почивка


„Защото оня, който е влязъл в Неговата почивка, той си е починал от своите дела, както и Бог от Своите Си.” (Евреи 4:10)

„Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя.Вземете Моето иго върху си, и научете се от Мене; защото съм кротък и смирен на сърце; и ще намерите покой на душите си.  Защото Моето иго е благо, и Моето бреме е леко.” (Матей11:28-30)

Един от фундаменталните въпроси, които ние като християни трябва да си зададем, е именно този – влезли ли сме в Божията почивка, която сам Бог е приготвил за нас? Авторът на посланието към евреите  ги подтиква да го направят, давайки им за пример техните предци, които „поради неверието си не можаха да влязат”. Но същият въпрос стои и пред нас с не по-малка сила. Успели ли сме? Или – подобно на невярващите (или непокорните) израилтяни – сме пропуснали Божието обещание?
Обърнете внимание колко близо до целта беше успял да достигне народът на Израел. Те бяха живели и страдали в робството си в Египет. Бяха повярвали в своя „месия”  - Моисей. Бяха  преживели всички чудеса и знамения и бяха излезли от Египет с високо вдигнати глави.  Бяха преминали през пустинята, където – макар и „падайки и ставайки” (Кой от нас не пада и не става непрекъснато?) – продължаваха да се предвижват в правилната посока. Накрая стигнаха до обещаната земя – до самите й граници! И все пак не можаха да влязат...  
Подобно и ние сме повярвали в Месията, излезли сме от света и сме тръгнали към „обещаната земя”. Но не всички, които са тръгнали задължително ще успеят да влязат в нея. Затова и ап. Павел ни предупреждава:
„Защото, братя, желая да знаете, че, макар да са били бащите ни всички под облака, и всички да са минали през морето, и в облака и в морето всички да са били кръстени от Моисея, и всички да са яли от същата духовна храна, и всички да са пили от същото духовно питие, (защото пиеха от една духовна канара, която ги придружаваше; и тая канара бе Христос), пак в повечето от тях Бог не благоволи; затова ги измори в пустинята.” (1 Кор. 10: 1-5)
Затова и авторът на посланието към евреите ги подтиква да влязат в обещаната „почивка” – „да не би да се окаже, че някой не е стигнал до нея”. Понеже цялото ни „пътуване” – то е именно заради крайната цел. Ако не успеем да я достигнем... всичко е напусто. Да ни пази Бог от подобен злощастен край!

Но каква е тази почивка, за която се говори и която ни е дадена в Христос? Авторът я сравнява с почивката на Бога, който в шест дни сътвори света, а на седмия си почина. Обърнете внимание, че седмия ден беше последен – той не премина в осми! Един ден, когато дойде времето Бог  да създаде новото небе и земя, Той отново ще твори. Тогава ще дойде и осмият (или новият първи) ден – денят на новото начало. Затова и Христос – първият участник в новото творение – възкръсна  в осмия ден... Но сега говорим явсе още за настоящото творение или седмица. И за това, че Божията почивка е последният ден, който не преминава. Понеже, както пише Дж. Бънян в „Пътешественикът”,  „Първото трябва да отстъпи мястото си на последното, защото на последното времето предстои да дойде. Последното обаче не отстъпва мястото си никому, тъй като след него няма какво да идва. ”  Така и първият ден трябваше да отстъпи място на втория, вттория на третия и т.н. – до седмия. Седмия ден обаче беше последният и той не свърши за отстъпи място на следващия – понеже след него нямаше вече какво да идва.
Именно това е почивката, която ни е даден в Христос – последната и финална почивка, която няма да премине. На нея беше символ и съботната почивка, заповядана от Моисей  – „Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела;  а на седмия ден, който е събота на Господа твоя Бог, да не вършиш никаква работа...”  (Изход 20:9-10). Тя обаче, както и целият Закон, съдържаше  само „сянката” на това, което имаше да дойде. Подобно на жертвите, които не можеха да очистят напълно приносителя си и трябваше да се повтарят отново и отново, съботата също не можеше да „остане”, но се повтаряше отново и отново, сочейки към истинската събота, която беше обещана и трябваше да дойде.
Но какво все пак означава това? Това означава, че за тези, които са „в Христос” „шестте дни”, през които са вършили „своите дела” са приключили. Те ,подобно на Бог, са влезли в своята събота – една почивка с начало, но без край. За този, който е отворил сърцето си за Христос и е казал „Живей в мен.” и  „Не моята, но Твоята воля да бъде”, си е починал от собствените си дела и борби.  Той е освободен от бремето да се опитва да постигне своята воля – от целите, амбициите, борбата. Не само в света, но и в църквата и дори по отношение на себе си – по отношение на собствената си „борба” за святост. Той живее за да върши Божията воля, а за да върши божията воля разчита на Божията сила. Не че няма трудности, борби или скърби (дори израилтяните отделяха съботата за Бога, а не просто за безделие), но заедно с това има и радостта, която е от Бога и спокойствието, че Той се грижи за него. Каквото и да дойде приема го с благодарност, понеже знае че – докато е „в Христос” и върши Неговата воля – всичко е допуснато от Бога и ще съдейства за негово добро...
Това е „благото иго” и „лекото бреме”, за което ни говори Христос.  Достигнали ли сме до него и влезли ли сме в Неговата почивка?



Криейтив Комънс договор
Публикациите са лицензирани под Creative Commons Некомерсиално-Без производни 2.5 България License