Не знам за вас, но аз лично много
уважавам хората, които търсят доброто
и са готови да се борят и дори да се
жертват за него. Уважавам студентите и
всички други, които протестират и се
борят против мизерното статукво в нашата
държава. Уважавам не само тях – понеже
това не е първата борба, на която съм
свидетел. Уважавам и тези, които се
бориха през зимата на 1997г., когато и аз
самият бях студент. Много добре си
спомням митингите и демонстрациите
веднага след 1989г., борбата на изборите
след това, които тогавашното въплъщение
на надеждата – СДС – загуби. И на
следващите, които спечели. И не само тях
уважавам. С риск да ядосам някого ще
кажа, че уважавам и предишните борци за
доброто на народа – комунистите от
предкомунистическото време. Понеже
като дете (покрай моите баба и дядо)
познавах някои от тях. Затова ви моля
да не ги бъркате с властоимащите, които
се возеха във „Волги“-те. Не, те бяха
обикновени хорица, които се бяха борили
и жертвали за идеалите си, за това, което
сами като младежи са вярвали, че е добро
за България. И понеже такива хора нямаше
как да са удобни на управляващите, бяха
натикани в „трета глуха“ - с едно звание
„активен борец против фашизма и
капитализма“ (и тук там някоя инвалидна
пенсийка) за награда. А за някои от тях,
които са си позволявали да се противопоставят
на свещената „партийна линия“ се
говореше, че братята им комунисти са се
погрижили да замълчат завинаги... Аз
лично не съм изследвал съдбата им, нито
имам някакви доказателства, но знаете
как е в малкия град – хората се познават...
и говорят разни неща.
Защо ви пиша днес всички тези
неща? За да си спомните. Може би някои
от вас са се ентусиазирали покрай
големите думи – в България се раждало
гражданското общество, това било началото
на промяната и т.н. Спомнете си. Спомнете
си как от идеите за равенство и братство
се роди Червения звяр, който първо
унищожи идеалистите в собствените си
редици, които бяха готови да жертват
живота си за него. Спомнете си какво се
случи с „революциите“ от 1989 и 1997г. И
ако по някаква причина си помислите, че
това е някаква типично „българска
черта“, нещо специфично единствено за
нашия манталитети и нашите революции
– спомнете си безсмъртната фраза на
френския адвокат и революционер Пиер
Вернио „Революцията изяжда децата си“.
Пиша ви всичко това – конкретно
на вас, 10-ината души, които чете този
блог – понеже искам да ви призова да се
опитаме да направим нещо, едно последно
отчаяно усилие. Смятам, че България
умира, българския народ загива. Дано
Бог даде да греша за това, но така смятам.
Ако изобщо сме свидетели на някакво
„начало“, то според мен това е „началото
на края“. Вероятно нищо няма да се случи
следващите 5-6, дори 10 години. Може би
дори до края на живота ни държавата ще
просъществува – държавите и народите
обикновено не изчезват чак толкова
бързо. Най-вероятно процеса ще бъде
доста плавен и постепен, но той вече е
в ход. Мисля, че почти всички вече го
виждат – някои са безразлични, други
отчаяни, а трети се опитват да променят
нещо. Дори обаче тези, които се борят не
знаят как да го направят, нямат
„ключа“, който би могъл да им донесе
успех. Ние, християните имаме този
„ключ“ - поне теоретически. Знаем защо
плътската борба срещу злото е обречена
(поне на теория) и (отново на теория) би
трябвало да познаваме единственият
Път, който може да донесе успех.
Затова искам да ви призова –
опитайте се да направите нещо. Молете
се. Опитвайте се да помагате на хората.
Работете. Може би не точно сега е момента
- на мига да направите нещо. Може би не
и утре. Но не отлагайте повече отколкото
трябва.
Не искам да звуча като някой
от модерните проповедници, които
манипулират емоциите на хората. Не искам
да се ентусиазирате, да тръгнете да
вършите глупости и после да изглеждате
смешни. Не искам да се натоварите (под
влияние на емоциите) с повече отколкото
можете да носите и – след седмица, месец
или година – да рухнете под бремето,
което сами сте си наложили. Не искам
нищо от това да се случи – затова
преценете добре силите, желанието и
възможностите си. Но знайте, че другата
страна на проблема също е реална –
хората загиват. Днешните идеалисти,
които протестират в името на „една
по-добра България“ са утрешните циници,
които ще са се убедили „от собствен
опит“, че идеализма е празна работа, и
че единственото смислено нещо в живота
е личното облагодетелстване , па ако ще
„след мен и потоп“.
Затова нека се опитваме да
правим каквото е по силите ни. Да
подкрепяме всичко, което е добро. Да
даваме пример – личен пример – кое е
правилно, какво значи човек да е добър
и достоен и какъв е пътя да се постигне
това. Да вършим каквото можем всеки ден
– дори и да е малко. Да се опитваме да
показваме верния път, за който вярваме,
че единствен води към спасение...
Това не е работа за ден или два,
но за цял живот. Уинстън Чърчил беше
казал „Нямам да предложа нищо друго
освен кръв, тежък труд, сълзи и пот.“.
Такова е и нашето дело, в което ние сме
се кръстили да участваме. Това означава
да си християнин. Затова нека оставим
всичко друго и да се стремим да бъдем
това, за което сме призвани. И Бог да ни
помага.
