Конкретният повод за написването на този текст е, разбира се, плачевното състояние на Русия и руския народ, което става явно за всички покрай войната им в Украйна. Как народът, който непрекъснато говори за борбата си с фашизма в крайна сметка прегърна една явно фашистка идеология – и то не леко и неохотно, а с ревност, жар и плам?
Отговорът на този въпрос ни касае пряко – много по-пряко отколкото руската война в Украйна. Понеже този „феномен“ не е някаква характерна черта на руснаците, националистите или други групи хора – боя се, че всеки един от нас е застрашен. Понеже от години наблюдавам същото нещо - под една или друга форма – да се случва и в християнските среди (Не че не се случва при всички както имаме примера с Русия, но християнските среди представляват особен интерес за мен лично, по очевидни причини.). Последното е особено тревожно – понеже се очаква християните да бъдат известни със своята „трезвеност“ (т.е. трезва преценка) и, като такива, да бъдат „светлина на света“. Затова – съвсем накратко – искам да разгледам въпроса защо и как се стига до това състояние.
Сатана обича да прави хората достойни за подигравка и презрение.
Писано е, че Сатана е „противникът на нашите души“, но е важно християните да разбират по-добре дълбочината на омразата му, причината и посоките ѝ. Сатана е въплъщение на гордостта, мрази Бога и иска да заеме неговото място в творението. От друга страна Човекът е „венеца на Божието творение“ – създаден по Божи образ и призван да изявява Божията слава, сила и величие пред творението. От това става явно защо Сатана мрази Човека и защо се стреми да го направи да бъде за подигравка и презрение – вместо за слава и почит. Можете да видите същото дори при горделивите хора – те повече от всичко друго мразят да стават за смях, но презират и се подиграват на останалите.
А кажете ми, каква по-добра подигравка от това не само да бъдеш лишен от полагащото ти се величие, но и да бъдеш умопомрачен, така че да се хвалиш с величието си, въобразявайки си не само че все още го притежаваш, но и го притежаваш много повече от всички други?
Да вървиш по улицата гол и в същото време самодоволно изпъчен, докато се подиграваш гръмогласно на останалите колко парцаливо са облечени? Или (ако минем на по-християнска тематика) да се имаш за велик християнин, докато в същото време водиш живот по-лош и от невярващите (заради което и те те презират и хулят)? Да проповядваш любов и единство, а да си най-големият сектант от всички? Да се смяташ за велик и изпълнен със силата на Святия Дух, а да не умееш да свършиш дори най-обикновената работа като хората?
Съдете сами – не е ли това подигравка на Сатана с достойнството и самата същност на Човека?
Как се стига дотук?
„Пътят към Ада е постлан с добри намерения“ казват хората. Явно няма как да претендирам за оригиналност на горните наблюдения – те са отдавна известни на тези, които наблюдават (с разсъждение) отстрани. Но как хората стигат дотук – особено пък християните? Нали в крайна сметка уж сме ревностни за нещо добро и правилно – защо Бог допуска да стигнем до подобно плачевно положение? Без да имам претенции за изчерпателност ще се опитам да дам някакво обяснение.
Причината е тривиална – гордостта. Но понеже на пръв поглед изглежда, че човек се бори за нещо добро (и всяка следваща стъпка му изглежда логична) понякога е трудно да се забележи когато си „вътре“ (т.е. вършиш го самият ти). За външните (хора, които нямат твоята мания) обикновено е доста очевидно.
Първо се започва със желанието да се направи нещо „добро“ според както самият човек го разбира. Забравя се, че нямаме нито „всяко знание“, нито ясно виждане, нито предузнание за бъдещето. Въпреки това човекът е твърдо убеден, че знае точно какво трябва да се направи и – ако не овладее желанието си – то постепенно се превръща в мания.
Втората стъпка на вече вманиаченият човек е компромисът. Понеже всяка кауза иска жертви, той започва да ги принася - отново бавно и постепенно, като всяка жертва изглежда логична и оправдана „в името на по-голямото добро“. Ако човекът е християнин, тук постепенно започва да принася в жертва и покорството си на Божиите заповеди - започва да прави неща, които по принцип не би направил и да се държи с хората по начин, който знае, че е неугоден на Бог, понеже те пречат на въпросното "добро“. Тук тези жертви са все още полуосъзнати.
Последният етап е когато манията се превърне в религия. Тогава вече човекът – без значение дали нарича себе си християнин – е абсолютно и тотално отдаден. Мотото „доброто иска жертви“ е напълно осъзнато и официално кредо. Човекът осъзнато е посветил себе си на каузата и не възнамерява да позволи на никой и нищо да го спре. Готов е да жертва собственият си живот, както и живота на другите.
В заключение – пазете се от маниите, дори да ви изглеждат „добри“. Ако сте твърдо убедени, че нещо или някой със сигурност и непременно ще донесе добро, ако пламтите от вътрешно желание всички останали непременно да подкрепят каузата ви, ако в ума ви се промъкват идеи да се отнесете лошо с някого понеже е на различно мнение – то вероятно вече сте стъпили с единия крак на пътя, „постлан с добри намерения“. Спрете се докато е време – преди да сте достигнали до горчивия му край…
