Представете си един затвор. В него, естествено, са затворени
престъпници – хора, които са определени като опасни или незаслужаващи да бъдат
част от обществото. Изведнъж всички тези хора получават помилване – вече са
свободни и могат да излязат на свобода. Каква чудесна новина! Или може би… не е
чак толкова чудесна?
Предполагам всички християни (освен ако не сте повярвали вчера)
сме чували много пъти подобни сравнения, с които ни е обяснявано какво е
направил за нас Христос. Той дойде и ни освободи, слава на Бога и т.н. И така, ние вече сме свободни от робството на
греха, света и дявола и сме пълноправни и свободни граждани на Неговото
царство. Дотук – чудесно. Оттук нататък обаче какво?
Да се върнем пак към нашия затвор. Представете си, че вие
сте един от тези затворници. Осъдени сте още като дете и сте прекарали целия си
живот там. Сега изведнъж идва свободата – можете да излезете и да бъдете
свободни. На пръв поглед чудесно, но… Заедно със свободата вървят множество
отговорности. В затвора може да няма
свобода, живота може да е мизерен, но все пак е уреден. Храната идва точно на
времето си, подслона ви е осигурен. Въобще всички минимални нужди, необходими за живота са подсигурени, има
предполагам (никога не съм бил в затвор) дори и някакви минимални социална
среда и удоволствия. За всички тези неща в света отвън ще трябва да се грижите
сам. Ще трябва сам да си търсите работа, жилище, да учите за да постигнете
квалификация и т.н. Ще трябва да участвате в много битки, да преживеете много
трудности. Ако срещу това ви се предложи живота на затвора - един живот на ограничена свобода и
посредственост, но все пак без необходимостта да поемате отговорност и да се
борите сам – какво ще изберете? Според
мен – колкото и странно да звучи – много хора (да не кажа повечето) ще изберат
сигурността, макар и с цената на свободата си.
Да се върнем сега отново към нашия християнски живот.
Примера със затвора не е напълно аналогичен, понеже – веднъж освободени - ние не сме оставени сами на себе си, но Бог е
който се грижи за нас. Ние влизаме в Неговата почива и си почиваме от
собствените си дела. И все пак… Светът, този затвор, от който сме освободени, е
едно доста добре уредено място , в което сме прекарали целия си живот. В него има правила и сигурност – макар и
измамна. Има и своите дребни удоволствия.
И колко християни са готови да го напуснат за да се сблъскат с
непознатото, с борбите и трудностите в духовния свят, уповавайки се единствено
на Божиите обещания? Малцина, оказва се. Дори в църквите множеството е
доброволно приело ролята на добитък (говоря по принцип, винаги има изключения),
над който властва местната църковна клика, обикновено в лицето на пастира. На
повечето хора обаче така им харесва понеже ги избавя от необходимостта сами да
се борят в духовния живот, който от своя страна е сведен до редица прости задължения
от типа на „присъствай редовно на богослужение”, „давай дарение”, „прави
каквото ти казва пастира” и т.н. Не че
тези неща сами по себе си са лоши – добре е и да се събираш с братята, и да
даваш, и да се покоряваш на съответните авторитети. Просто те са част от
живота, но не самият живот. Лесно могат да се изпълняват и от хора, които реално
не водят духовен живот. И вероятно повечето са такива – защото така е много
по-лесно. Тук някой ще каже „Това не се
отнася за мен, аз ходя на църква и имам много активен духовен живот.” Възможно
е да е така, но добре ще сториш да изпиташ себе си – не заради мен, а заради теб
самия и заради собствения ти живот. Ще ти предложа двата критерия, които –
макар да са далеч от изчерпателност – използвам обикновено за себе си:
- Животът е жив (както се пееше в една известна навремето песен). Ако наистина си жив ти ще притежаваш характеристиките на живот.
- Ще растеш и ще се развиваш
Няма естествен живот без растеж и
развитие. В духовния живот също е така. Ако си жив ще израстваш духовно. Всеки
следващ ден ще ставаш все по-„голям” и „развит”,
все по-близо до „пълнолетно мъжество”, до образа на самия Христос. Наблюдава ли се такава промяна в живота ти и
хората около теб свидетелстват ли за нея?
- „Реки от жива вода ще текат от утробата ти”
Всички ние сме части от едно
тяло, а органите в едно тяло не живеят изолирано – те си взаимодействат,
работят един за друг. Според това каква част си в Тялото служиш ли на
останалите, тече ли Божията благодат през теб към тях? Може да си наскоро
повярвал или да имаш множество проблеми в момента, които ти пречат. Може би все
още нямаш голяма ефективност, по-често си в тежест отколкото в помощ - това са
нормални неща. Но истинския живот в Тялото се характеризира с една жива „връзка”
между членовете – те не могат един без друг. Имаш ли подобна връзка с другите
или поне вътрешния копнеж и търсене за подобна връзка и подобни взаимоотношения?
Те никак не са лесни (както може да потвърди всеки, който е в близко общение с
чужди за него хора), нито са приятни за плътта, но въпреки това вътрешния
копнеж у духовния човек за тях е силен и той е готов да страда за да ги има.
- Да отделиш плътското от духовното.
Това е тема, почти непозната за
повечето евангелски християни, затова те моля, читателю, да прочетеш и да
размислиш над нея внимателно. Живота
може да бъде два вида – плътски и духовен. И плътският живот може да имитира духовния много успешно! Може да
растеш и да се развиваш – дори и в църквата – по плът, а не по дух. Може много неща
да вършиш - и дори да си мислиш че ги правиш за Бога – но те да не са от Него. Единият
живот е угоден на Бога ,а другият – макар да може на пръв поглед да го
наподобява – не може да Му угоди. Как да различим единия от другия? Трудно, много трудно е човек да изпитва сам
себе си. Освен всичко друго дори когато имаме в някаква степен истински духовен
живот, плътта (и Сатана, който я „подклажда) непрекъснато се опитва да внесе в него нещо от
себе си, някакъв „чужд огън” с който да го омърси и опорочи. Затова добре е,
ако има около нас братя или сестри, които считаме за духовни, да ги помолим да
споделят проблемите, които виждат в нас, без да се притесняват, че може да ни
обидят. Понеже най-често самозаблудата е много по-явна за някой отвън,
отколкото за този, който е вътре в нея. Когато
изпитваме сами себе си… най-общо правилото е, че Духа се противи на плътта и
плътта – на Духа. Ако такова противопоставяне липсва, тогава за мен лично е
много вероятно ентусизама ни да е плътски – колкото и „богоугодно” да изглежда
делото. Затова съм изключително резервиран към изявления от рода на „Бог вложи в
сърцето ми желание за…”. Да, Бог наистина може да вложи в сърцето ни желание за
нещо, но това може и да е собственото ни плътско желание. И ако въпросното
противопоставяне „Дух-плът” липсва, то тогава според мен е по-скоро второто.
Или най-малкото е изключително съмнително…
Да обобщим казаното в няколко
изречения:
Първо, ние трябва да пожелаем
свободата и „гражданството” си „в Христос” и да ги потърсим, изоставяйки „уюта”
на този свят. Иначе ще си останем свободни само „на хартия, де юре, докато
всъщност продължаваме да живеем в „затвора” на света, под робството на греха и
Сатана.
Второ, ако наистина искаме този
нов живот да го търсим активно и да изпитваме себе си – дали реално сме
достигнали нещо или единствено лъжем себе си. Две критерия с които можем да
започнем това изпитване:
-
Имаме ли признаците на един жив човек в себе си или
не
-
Ако все пак живеем – от плътта ли е живота ни (и
всяко едно нещо в него) или от Духа.
Естествено ние всички сме далеч от съвършенство и – колкото и
да сме духовни - в живота ни винаги ще има и нещо от „стария човек”, от плътта.
Но
посоката и стремежа ни трябва да бъдат ясни – да търсим това, което е от Духа.
Понеже:
„…който сее за плътта
си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен
живот.”
(Галатяни 6:8)
Амин.
