Бих искал днес да
продължим разговорите си за основите
на нашата вяра и да се спрем на един друг
основен момент – Господната вечеря.
Всички християнски църкви прилежно
изпълняват този ритуал, макар и за
съжаление да имат някой различия във
вижданията си какво всъщност представлява
той.
1. Традиционните църкви
като католицизъм и православие смятат,
че по време на службата хляба и виното
се „трансформират“ (преосъществяват)
в истинските Тяло и Кръв Христови и,
участвайки в тях, вярващият става
участник в Христос. Затова и самият
ритуал е наречен „тайнство“ - понеже
в него невидимо работи Святия Дух – и
чрез него вярващият получава Христовите
живот и благодат.
2. Лутераните отхвърлят
преосъществяването на елементите, но
приемат че Христовите Тяло и Кръв
присъстват реално „в, с и под“ хляба и
виното. Тоест, те също приемат, че в
Господната вечеря имаме участие в
реалните Тяло и Кръв Христови.
3. Разпространено е също
така и мнението на Жан Калвин, според
когото в Господната вечеря имаме
„духовното присъствие“ чрез Святия
Дух. Тоест, макар тялото на Христос да
остава на небето от дясната страна на
Отец, Той все пак присъства в Господната
вечеря чрез Святия Дух и по този начин
вярващия, който участва, приема Тялото
и Кръвта Христови и Бог използва ритуала
за да му предаде Своята освещаваща
благодат.
4. Последно, много
деноминации приемат мнението изразено
за пръв път от Улрих Цвингли, според
което Господната трапеза е просто символ
и спомен за Христовите страдания и
смърт. Тъй като ритуалът е просто символ
и спомен за реалните събития, то според
това мнение чрез него не се получава
някаква реална благодат, нито има връзка
с истинските Тяло и Кръв Христови.
Може би тъкмо заради
широкото разпространение на това
последно мнение днес голяма част от
евангелските християни в България рядко
се замислят за значението на Господната
трапеза и я считат просто за празен
ритуал. Бих искал днес да изразя личното
си несъгласие с тази позиция. Макар да
не бих могъл да отговоря на въпроса
„как“, то според мен е очевидно, че
Господната вечеря не ние дадена само и
единствено за възпоменание на Христовата
жертва. Тъй като ние трябва съвсем реално
да станем част от
Него, съобразувани в Неговата смърт
и Неговия живот, то не виждам никакво
основание да
смятаме, че Бог не действа реално в
заповяданите от самия Него ритуали като
кръщението и Господната вечеря. Да, Той
върши свръхестествено Своята работа
чрез Святия Дух и вероятно би могъл –
при някакви изключителни обстоятелства
– да я извърши и без съответния ритуал.
Но ако Той е казал: „Който яде Моят плът
и пие Моята кръв има този живот в себе
си“ и после казва за хляба и виното
„Това е Моето тяло“ и „Това е Моята
кръв“ то на какво основание можем да
смятаме, че Той ще отдели свръхестественото
си действие от самото ядене и пиене, в
и чрез което това действие е обещано?
Според мен такова основание няма. Така
че - ако приемем, че Божието свръхестествено
действие е нормално да съпътства
ритуалите, за които то е обещано – то
тогава Господната вечеря представлява
едно непрекъснато участие в Него,
в Неговите смърт и възкресение.
Как технически Бог го осъществява –
дали Той присъства реално, духовно, или
по някакъв друг начин – аз не бих могъл
да кажа, а и не смятам че това е чак
толкова важно. По-важното е да разберем
какво имаме в този ритуал, а не как точно
го получаваме. Затова - без да претендирам
за някаква изчерпателност – бих искал
днес да се спра на двата, според мен,
основни момента – участието в Неговата
жертва и в неговия живот.
Участие
в Христовата жертва
Чашата,
която биде благословена, и която ние
благославяме, не е ли това да имаме
общение в Христовата кръв? Хлябът, който
пречупваме, не е ли да имаме общение в
Христовото тяло? Тъй като ние, ако и да
сме мнозина, сме един хляб, едно тяло,
понеже всички в единия хляб участвуваме.
Гледайте Израиля по плът; тия, които
ядат жертвите, нямат ли общение в олтара?
Тогава що? Казвам ли аз, че идоложертвеното
е нещо, или че идолът е нещо? Не. Но
казвам, че онова, което жертвуват
езичниците, жертвуват го на бесовете,
а не на Бога; но аз не желая вие да имате
общение с бесовете. Не можете да пиете
Господната чаша и бесовската чаша; не
можете да участвувате в Господната
трапеза и в бесовската трапеза. Или
искаме да подбудим Господа на ревнивост?
Ние по-силни ли сме от Него? (1 Коринтяни
10:16-22)
Сравнението
на ап. Павел на Господната трапеза с
бесовската трапеза със сигурност е
говорело много неща на коринтяните –
по това време подобни трапези са били
нещо обикновено и познато. Всеки култ
е имал собствена традиция, но най-общо
казано когато се е принасяла жертва
част от нея се е принасяла (обикновено
чрез огън) на божеството, част от нея се
е използвала за „трапезата“, където
принасящите са ядели и пиели пред техния
бог (сравни Изход 24:11). Считало се е, че
божеството присъства на трапезата и –
макар да не съм изследвал подробно -
мисля, че няма да отидем далеч ако кажем
че божеството в оизвестен смисъл е
„домакинът“, даващ угощението. Също
така знаем, че яденето и пиенето с някого
в тяхната култура е изразявало общение,
единство и връзка между хранещите се
заедно (Спомнете си например забраната
на израелтяните да влязат в дома или да
се хранят с заедно езичник.). Така че
чрез тази трапеза жертващите са имали
всъщност са имали общение помежду си и
с божеството.
В
един свят, където месото не е било част
от ежедневното меню на обикновения
човек, подобни трапези са били със
сигурност доста изкусителни и изглежда,
че коринтяните са били запазили навика
си да се „отзовават“ на подобни покани
от техните езически съседи. Ап. Павел
обаче рязко възразява срещу
подобна практика. Очевидно той смята
общението и единството, което тази
трапеза дава, за съвсем реални и затова
ги класифицира като духовно
блудство, което
„подбужда Господа към ревност“.
Ако
погледнем Господната трапеза по този
начин – както несъмнено е правел
тогавашния човек – пред нас се открива
една много по-широка „гледка“. Ние също
имаме нашата Жертва и нашата Трапеза,
в която имаме общение с нашия Бог и
помежду си. И както езичниците ( и
израилтяните също, но това е друга тема)
участват заедно в жертвата, която
принасят, така и ние участваме всички
заедно в нашата Жертва – Господ Исус
Христос. Господната трапеза е мястото,
където имаме общение с Него и помежду
си. В нея времето и пространството
престават да съществуват. Ние стоим на
една и съща трапеза, с една и съща Жертва
навсякъде по света, във всички времена.
Седим на една маса с коринтяните, до
които ап. Павел пише, със самият ап.
Павел, с останалите апостоли. Няма много
трапези и много жертви, които да следват
една след друга във времето – Жертвата
е една и Трапезата е една. Същата Жертва,
която първи вкусиха апостолите в горната
стая, ядем и ние. И участваме в същата
Трапеза. Комуто Бог отвори очите, може
да зърне тук частица от голямата тайна
– мистичното единство на Църквата
помежду си и с Христос...
И така,
ние имаме единство и общение - както
помежду си така и с Господ – в Христос,
и по-точно в Жертвата, в която Той
представи себе си. И това участие се
осъществява в Господната трапеза.
Участие в живота
„Аз съм хлябът на
живота. Бащите ви ядоха манната в
пустинята и все пак измряха. Тоя е хлябът,
който слиза от небето, за да яде някой
от него и да не умре. Аз съм живият хляб,
който е слязъл от небето. Ако яде някой
от тоя хляб, ще живее до века; да! и хлябът,
който Аз ще дам, е Моята плът [която Аз
ще дам] за живота на света. Тогава юдеите
взеха да се препират помежду си, казвайки:
Как може Този да ни даде да ядем плътта
Му? Затова Исус им рече: Истина, истина
ви казвам, ако не ядете плътта на Човешкия
Син, и не пиете кръвта Му, нямате живот
в себе си. Който се храни с плътта Ми и
пие кръвта Ми, има вечен живот; и Аз ще
го възкреся в последния ден. Защото
Моята плът е истинска храна, и Моята
кръв е истинско питие. Който се храни с
Моята плът и пие Моята кръв, той пребъдва
в Мене, и Аз в него. Както живият Отец Ме
е пратил, и Аз живея чрез Отца, така и
онзи, който се храни с Мене, ще живее
чрез Мене. Тоя е хлябът, който слезе от
небето; онзи който се храни с тоя хляб,
ще живее до века, а не както бащите ви
ядоха и измряха.“ (Йоан 6:48-58)
Пасажът
Йоан 30-58 традиционно се свързва с
Господната вечеря, която се смята за
изпълнение именно на това „ядене на
плътта Му и пиене на кръвта Му“. Разбира
се, привържениците на мемориалната
теория (че Господната вечеря е единствено
за спомен) отричат това. Нека се опитаме
да разгледаме – без да се задълбочаваме
в конкретни стихове - какво най-общо ни
казва текста.
1. Евреите искат знамение от Исус като
доказателство, че Той е това, което
твърди. Очевидно простото умножаване
на хлябовете не им е достатъчно и те
намекват, че Моисей е извършил нещо
много по-голямо – дал е на бащите им
„небесен хляб“, манната.
2. Исус им отговаря, че не Моисей им е дал
манната, а Бог. Очевидно продължавайки
аналогията с „небесния хляб“, Той им
казва че манната е била само преобраз
на истинския хляб,
който Отец дава за живота на света.
Манната няма как да е била истинския
хляб на живота, понеже тези които са яли
от нея също са умрели като всички други.
Истинският „хляб на живота“ е
самият Той и който яде от Него няма да
умре, а ще живее чрез Него. Очевидно е
че тук Исус говори – поне в известен
смисъл – фигуративно. Той нито е буквално
хляб, нито изисква да бъде буквално
изяден в някаква особена форма на
канибализъм.
3. Юдеите започват да се препират как е
възможно Той да им даде да ядат плътта
Му, на което Исус отговаря като повтаря
това, което вече е казал – че който не
яде плътта Му и не пие кръвта Му (сега е
включена и кръвта) няма живот и че Той
е хлябът на живота, който единствен може
да оживотворява.
Какво можем да кажем със сигурност за
текста:
1. Исус говори – поне в някаква степен
– със сигурност фигуративно, продължавайки
аналогията с манната.
2. Вземайки в предвид цялостното учение
на Християнството според мен няма как
да проектираме текста „едно към едно“
върху Господната вечеря – очевидно тук
„яденето“ е синоним на нашето „участие“
в Христос. Ако го приемем буквално
влизаме в сериозни противоречия –
например с текста „който яде има този
живот, а който не яде – няма“. Ако
простото „ядене“ на Господната вечеря
дава живот то тогава излиза ,че например
един християнин, който е хвърлен в
затвора заради вярата си и няма как да
участва, няма вечен живот. Обратно,
категории хора, за които е ясно написано
че няма да наследят божието царство,
биха могли да получат този живот стига
само да участват в Господната трапеза.
Очевидно е, че подобен
автоматизъм липсва и че „яденето“
(т.е. нашето участие) на Христос е нещо
много по-обширно от простото „ядене“
на Господната трапеза.
И все пак дали тези
разсъждения ни дават правото да отхвърлим
изцяло Господната трапеза като тайнство
и да кажем, че това е обикновен символ,
без реално знаение и благодат? Според
мен отговора е твърдо не.
Дори да приемем, че повторението на
думите „Вземете и яжте – това е Моята
плът“ (и кръв) на Пасха е просто съвпадение
(което дори в най-добрия случай е
съмнително и спорно) пак дори само въз
основа на разсъжденията ни в първата
част можем да заключим, че Господната
трапеза се явява един вид кулминация
на нашето участие в Христос.
Да, ние участваме в Христос чрез вяра,
съединяваме се с Него в кръщението,
получаваме благодатта му чрез четене
на боговдъхновеното слово и т.н. Ние сме
свързани с Него многостранно и
разнообразно. И все пак ако трябва да
се запитаме къде най-явно и директно се
свързваме с Него, участваме в Неговата
жертва и се „храним“ с Него? Според мен
естественият отговор, който веднага би
ни дошъл наум е Господната трапеза -
стига да знаем какво всъщност означава.
Но някой ще каже „Това е само символ на
изкупителната Жертва и в него няма
благодат“. Не искам да споря, но все пак
– какво означава „просто символ“? Нима
ще приравниш ритуала, заповядан от самия
Господ например с рибката, която си
залепил на колата си? Какво означава
„няма благодат“? Дори самото ни
послушание в пазене на заповяданото е
достатъчно за да привлече благодатта.
Но може би просто нямаме реално общение
с Христос на Господната трапеза. Защо
да нямаме? Общението ни с Христос по
принцип реално ли
е или само символично? А участието ни в
Неговата жертва? Реални са – Бог по
свръхестествен начин ги прави реални
в живота ни. Защо тогава казваме, че тази
реалност се осъществява другаде, а не
там където е най-естествено, там където
сам Бог казва? Нима Той ще работи чрез
Духа си в нас изработвайки тази реалност
по всяко друго време, само не и по времето,
когато ние физически участваме в ритуала
на Господната трапеза, който всъщност
представлява участие в Жертвата? Не е
ли много по-логично, че чрез предписания
от Него ритуал Той ще работи най-много,
ако и да работи понякога и чрез други
неща? Оставям на вас да прецените –
според мен лично отговора е ясен.
Апостол Павел допълва картината в 1
Корнитяни 11:
27 Затова, който яде хляба или пие
Господната чаша недостойно, ще бъде
виновен за грях против тялото и кръвта
на Господа.
28 Но да изпитва човек себе си, и така да
яде от хляба и да пие от чашата;
29 защото, който яде и пие без да разпознае
Господното тяло, той яде и пие осъждане
на себе си.
„Всеки, който третира непочтително и
с пренебрежение хлябът и виното ще му
се счете, че е третирал по този начин
Тялото и Кръвта на Господа“ - казва
апостола. Очевидно участието ни в
Жертвената Трапеза е нещо много сериозно
и отношението ни към нея се прехвърля
към Господа „едно към едно“. „Затова
– продължава ап. Павел – нека изпитваме
себе си и така да ядем от хляба и да пием
от чашата“. Пристъпвайки към Трапезата
ние пристъпваме към Господа, към участие
в Неговата жертва, към съединяване с
Него в смъртта и живота Му. Пристъпването
към Бог обаче винаги крие опасност –
понеже Той е огън, който пояжда. Колкото
сме по-близо до Него, толкова по-голямо
благословение можем да очакваме, но и
толкова по-бързо може да падне върху
нас осъждение - ако в нас се намерят
непокорство и нечистота. Бог не иска
смъртта на грешника, а неговото обръщане,
но също така трябва да имаме предвид и
нещо друго – не може тъмнина да обитава
всред всепроникващата Светлина.
Пристъпването на тъмнината към Светлината
ще я унищожи. Хората лъжат непрестанно,
но лъжата на Ананий и Сапфира в Божието
присъствие се оказа гибелна за тях.
Хората грешат непрекъснато, но една
грешка на свещеника, когато влизаше в
Светая Светих обикновено водеше до
гибелта му. Колкото по-близо, толкова
по-голяма чистота беше необходима за
да не загинеш. Затова нечистите от
израелтяните обитаваха извън стана –
възможно най-далеч от Божието присъствие.
Станът беше за чистите, които трябваше
да се пазят от всякаква нечистота. В
скинията имаха право да влизат сам
освещениците и то след като се умият
ритуално – още едно допълнително
очистване. А в Светя Светих влизаше само
първосвещеникът – веднъж годишно, след
като в допълнение към всички тези неща
носеше със себе си кръв, с която да покрие
греховете си. И дори и така, той в никакъв
случай не биваше да поглежда директно
към Божията слава, която сияеше между
херувимите, за да не умре...
Ако всичко това беше необходимо за да
влезеш в земната скиния, какво ли е
необходимо за да пристъпиш към небесната?
Смелост за това можем да имаме единствено
чрез Кръвта на нашия Господ Исус Христос,
Когото и сме облекли като кристално
чиста дреха, без петънце от нечистота.
Само че ние твърде често се отнасяме
небрежно и с презрение към тази Дреха,
захвърляйки я на моменти като непотребен
парцал и цапайки я с различни нечистотии.
Дори само това е немислимо тежко
престъпление, за което заслужаваме
моментална смърт. Но Божията любов,
„която никой ум не може да схване“,
продължава да ни търпи и търпеливо да
ни води към себе си. Това обаче може да
продължава само докато сме извън скинията
– тогава можем да се „цапаме“ и
„очистваме“ без особени последствия.
Ако обаче нечистият влезе в скинията
– умира.
Нашата цел е да
пребиваваме постоянно с Бог – да бъдем
осветени и усъвършенствани завинаги
чрез нашият Господ Исус Христос. Това
освещаване не включва непогрешимост
– ние винаги грешим
и Той е промислил за това като е дал
Своята Кръв за да покрие греховете ни
– но едно вътрешно очистване и
освещаване. Понеже
Кръвта наистина покрива греховете ни,
но само когато прибегнем към Нея с
искрено покаяние. Ако в нас има съзнателно
пренебрежение, непокорство и нежелания
да се съединим с Христос – тогава
Неговата жертва не ни ползва. И ако
пристъпим към Бог в такова състояние...
ап. Павел пише по този повод на Коринтяните
„Поради това мнозина между вас са слаби
и болнави, а доста са и починали“. Затова
нека изпитваме себе си когато пристъпваме
към Бог – за да не би вместо благословение
да дойде осъждение върху нас. Понеже
Божието присъствие означава благословение,
но означава и съд.
Какво да кажем в заключение? Участието
в Господната трапеза е – без значение
от това как точно Бог действа в нея -
участие в Христовата жертва, в Неговите
смърт и възкресение. В съединението с
Него чрез Божия Дух, ние ставаме едно с
него. Това съединение се извършва с нова
сила, когато застанем пред Бог, за да
участваме в Неговата трапеза. Участието
в тази Трапеза е велико благословение,
но може да ни донесе също и осъждение –
ако пристъпваме недостойно. Затова нека
го търсим и желаем, но в същото време
нека изпитваме себе си и нека пристъпваме
с нужната боязън, като знаем с Кого
всъщност седим на една маса...
