Да осъзнаем нуждата си от Спасител

Вече говорихме за нуждата от покаяние в живота ни. За съжаление дори и това не е нещо, което можем да направим сами – имаме нужда от Божията благодат за да можем да видим греха си. Не толкова греховните действия, които сме извършили, колкото грехът, който живее в нас. Ние всички приличаме – малко или повече – на фарисея от притчата за фарисея и бирника (Лука 18:9-14). Уж казваме, че сме грешни, че се нуждаем от Спасител и т.н., но всъщност това е само на думи. Вътрешно се имаме за несъвършени (тоест допускащи от време на време грешки), но като цяло добри. Мислите, че не е така? Напротив, точно така е. Каквото и да говорим с устата си, реакциите и животът ни ни издават. Уж казваме, че сме грешни, но съдим другите и ги гледаме отвисоко, признавайки себе си за „по-добри“ от тях. Уж казваме че сме грешни, а когато грехът ни надвие изпадаме в униние (и дори в отчаяние!). Защо? Понеже всъщност сме се смятали за „добри“ или поне за „не много лоши“.

Списъка може да бъде продължен, но едва ли е нужно, а и няма как да изброим всички възможности. Гордостта и хладкостта са най-коварните ни неприятели, които могат да се преобразяват в какво ли не – дори в смирение (защо да не можем да се гордеем със смирението си?) и работа за Бога (външна активност, която замества вътрешната). Приличаме на хора, които уж пътуват от София за Пловдив, но са спрели още на Подуяне и там са се установили. Е, някой магазини може да не са така лъскави като тези в центъра, но все пак има всичко необходимо... Едно удобно място, на което може да се установим докато уж „пътуваме“. Място, на което можем да бъдем задоволени с всичко, докато си мечтаем колко хубаво ще бъде когато „стигнем“ и гледаме снизходително към тези, които продължават да живеят в центъра и не „пътуват“ като нас... За съжаление повечето църкви днес представляват точно едно такова приятно (или поне поносимо) място за почивка, с подобна „успиваща“ атмосфера. Колко е лесно просто да легнеш и да заспиш...

Бог обаче, който ни е призвал, иска да завършим пътешествието. И първото нещо, което трябва да направи, е да ни даде да видим нуждата си от Спасител. Да видим грехът и смъртта, които живеят в нас. Да изпитаме ужаса и отчаянието от невъзможността да се избавим, когато видим ада да отваря уста да ни погълне още живи. Само една такава опитност може да ни накара да обърнем лице към Бога с една последна отчаяна молба - „Моля Те, спаси ме!“. Само това може да ни накара да отхвърлим не само с готовност, но дори с ужас всички връзки, които ни държат „завързани“ към загиващия свят. Спасението не е за добрите, спасението е за загиващите. И такива сме всички – трябва само да го видим, да го проумеем със сърцето си, а не само на думи.

Затова и Божиите избрани трябва да преминат през тази опитност – Бог не би им направил никаква услуга ако поддържа „дрямката“ ни. Трябва да бъдем разтърсени грубо, фалшивите ни представи – съборени, а действителността – показа ни с цялата си ужасяваща грозота и безнадежност. Понеже ние само си мислим, че сме се „качили“ на Божия спасителен кораб. Повечето от нас са все още здраво свързани с „кораба“ на света и – ако не се развържем навреме – рискуваме да потънем заедно с него. Вярата че сме „добре“ може да се окаже фатална. Затова и Бог трябва да ни покаже, че това е лъжа, че не можем да станем добри, че всичките жестокости, убийства и злини за които чуваме и от които се възмущаваме са наше дело, дело на човека. Понеже всичките престъпници и серийни убийци не са наследници на някакъв „друг Адам“ и в тях не живее някакво „друго зло“ - не, същото зло е, което живее и в теб! И единствено въпрос на обстоятелства – и Божието допущение – е, че ти не си станал такъв. Но същото зло е в тебе. И ако си мислиш, че не можеш да се разведеш, откраднеш, в пристъп на гняв да убиеш майка си или сина си – значи си в голяма грешка. Единствено по Божията милост още не си извършил нещо подобно. Но злото е в теб, потенциала е налице – и Бог трябва да му даде да се прояви по някакъв начин, да ти ги покаже. Да ти даде да усетиш дъха на смъртта в лицето си. Само така ще видиш бедствието си и нуждата си от Спасител...

Защо е необходимо това? Може да има много причини, но днес бих искал да се спра на една – да се хванем за вечния живот, за милостта и подареното ни спасение. Понеже спасението не е някакъв абстрактен юридически казус, а жива реалност, живот в Бога. Може би най-тежката ерес на нашето време в евангелските църкви е именно тази – разглеждането на спасението единствено като юридическа декларация за праведност. В резултат мнозина наивно смятат, че са спасени понеже „вярват“, помолили са се с някаква молитва или са направили някаква декларация – докато всъщност остават в смъртта. Спасението (както се разбира термина в евангелските църкви днес) не е просто юридическо оправдание – то е вечния живот. „И съживи вас, когато бяхте мъртви чрез вашите престъпления и грехове... “ (Ефесяни 2:1). Това е всъщност спасението – новият живот, това „съвъзкресяване с Христос“. Оправданието е само първото необходимо условие за спасението. Въпросът обаче не приключва с него. Напротив, то е само необходима предпоставка за истинската цел – вечен живот с Бога. Освен оправдани, необходимо е още да бъдем и съживени и да се „хванем“ за вечния живот (1 Тим. 6:12). А колко често вместо да се „държим“ за вечния живот ние се отпускаме в стария „живот“, чийто край е смъртта. „Понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне. Защото, който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.“ пише апостол Павел до галатяните (Гал. 6:7,8). Затова и всички имаме нужда да видим сетнината на този живот в плътта, та да се покаем докато все още има време - та дано Бог се смили над нас и ни отвори „тясната порта“...

„Ето, полагам пред вас пътя на живота и пътя на смъртта.“ (Еремия 21:8) Нека изберем пътят на живота докато е още „днес“ и кръстопътя е все още пред нас. Кой може да каже със сигурност дали и утре ще имаме тази възможност? Нека молим Бог да ни дари да видим греховете си, да ни дари и покаяние за тях. Да ни роди чрез Святия Си Дух и да не остави да загинем. Да ни дари да видим връзките на смъртта, които са ни окръжили, та да извикаме за спасение към Него с цялото си сърце.