Божието царство и Църквата

„Вие, обаче, сте избран род, царско свещенство, свет народ, люде, които Бог придоби, за да възвестява превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина“ (1 Петрово 2:9)

Ако се замислим днес фокусът за християните е спасението. В повечето евангелски църкви то е началото и края на християнството. Спасен ли си? Значи вече си „достигнал“ целта. Оттам нататък като цяло остава само да разпространяваш благовестието, та да се „спасяват“ и други хора.

В това виждане наистина има истина – само че не е цялата. Спасението е наистина е основата и началото, с него християнството не свършва, а започва.

Вече говорихме накратко върху първата част на стиха - за свещенството на вярващите (http://todorkichukov.blogspot.com/2012/01/blog-post_26.html). Днес искам да се спрем върху втората част и по-специално върху това, че мисията на Църквата е не само да проповядва за Божието царство, но и да го изявява. Понеже ние изявяваме превъзходството на Този, който ни е призовал като изявяваме превъзходството на Неговото царство над сатанинското. И ако сатанинското (и човешко) царство е реалност в света, то можем да кажем че и Божието царство вече е реалност (макар и да не е дошло в пълнота). И то, дори и без своята пълнота, е по-превъзходно от човешкото понеже „Божието немощно е по-силно от човеците“. Дори само начатъка, който имаме и който е просто вкусване на това, което предстои е по-голям от това, което светът може да даде. Но къде е реалността на това царство и къде можем да го водим дошло в сила по начина, по който виждаме реалността на светското царство? Тази реалност се осъществява в църквата. Или поне би трябвало да се осъществява. Понеже – за съжаление – по мое мнение тази реалност почти (да не кажа съвсем) липсва. Дори на местата където виждаме че все пак има нещо, то е по-скоро начатък, бледо подобие на това, за което четем в библията. Не сте ли съгласни? Ако не сте следващият път когато четете например някое от евангелията опитайте да „извадите“ описанията на тази реалност, както ни ги дава Исус и преценете до колко те са реалност във вашата църква. Нека вземем дори само няколко обещания (не че главното в Божието царство са чудесата и знаменията, но те са най-лесно видими и най-неоспорими). Какво ще кажете например за Марк 16

17 И тия знамения ще придружават повярвалите: в Мое име бесове ще изгонват; нови езици ще говорят;

18 змии ще хващат; а ако изпият нещо смъртоносно, то никак няма да ги повреди; на болни ще възлагат ръце, и те ще оздравяват.

Знам, че някъде се опитват да говорят езици, но това е нещо, което лесно може да се имитира – особено ако става дума за „ангелски езици“, т.е. някакво неразбираемо (и често нечленоразделно) бърборене. Както впрочем и тълкувания и пророчества от рода на „Така казва Господ: Смирете се и се върнете при Мене и Аз ще ви приема“. Знам, че такива „пророци“ и „тълкуватели“ има в изобилие в някои среди. Но да сте виждали скоро някой да изгонва бесове? Не да бута обърканите вярващи на подиума, а да освобождава бесновати като описаните в библията ? Хора, които са в графата „луди“ и с изгонването на бесовете се оправят? Неми които проговарят? Глухи, които прочуват?
Или може би във вашата църква има хора, които полагат ръце на болни и ги изцеляват? Слепи проглеждат? Куци прохождат? Гърбави се изправят? Знам че – слава Богу! - такива хора все пак има. Но колцина са и къде?
Или – ако желаете – можем да вземем някое от обещанията на Исус. Например „Каквото и да поискате в Мое име ще го сторя“(Йоан 14:13) Или „ако двама от вас се съгласят на земята за каквото и да било нещо, което да поискат, ще им бъде дадено от Отца Ми, Който е на небесата.“ (Матей 18:19). Сигурно сами се сещате за още много подобни обещания, които - мисля че няма да сбъркаме ако кажем, че - са реалност в живота на малцина. И тук за пример взехме само обещанията за чудеса, които – сами по себе си – съвсем не са най-важната част на Божието царство! Избрах тях понеже са най-лесно видими и неоспорими.

И така, къде е проблема? Без да претендирам за изчерпателност искам да посоча няколко причини.

1. Първо, причината е в нашата западна култура, която някой беше нарекъл „културата на fast food (бързо хранене)“. Ние искаме (и очакваме) всичко на мига. С Божието Царство обаче не е така – то се възрастява бавно и постепенно, с труд, усилия и жертви. Бих го оприличил да речем на едно ябълково дърво, което Бог ни дава и казва „От това дърво ще ядеш ябълки.“ Дотук добре, но виждали ли сте какво представляват ябълковите дръвчета, които се продават есенно време по пазарите ? Те са твърде малки и не приличат много на ябълковите дървета, в каквито биха могли да се превърнат след да речем 10 години. По тях няма даже листа, да не говорим за ябълки.

И така, Бог ни дава едно такова дърво и какво правим ние с него? Като цяло разделяме се на две групи - „вярващи“ и „реалисти“. Вярващите казват:

„Ние вярваме в Божието слово! Щом Бог е казал че ще ядем ябълки от това дърво, значи ще ядем. Така че вземаме кошниците и отиваме с вяра да берем.“ Отиват и (естествено!) не намират нищо освен голи клони. Тогава обикновено – за да не се посрамят съвсем – взимат няколко топки за елха и други дрънкулки, окачват ги на дръвчето и казват „Ето ябълките, които ни обеща Бог!“ Топките изглеждат красиви, а това че всъщност не стават за ядене, се разбира едва след време. Но в крайна сметка се разбира, понеже на хората обикновено им писва да танцуват от радост около дървото, огладняват и решават да ги опитат. При което си чупят зъбите или, в най-добрия случай, остават разочаровани и с неприятен вкус в устата. Затова и в редиците на вярващите обикновено има голямо текучество.

„Реалистите“ са на другия полюс. Те казват така:

„Бог е казал че ще ядем ябълки от това дърво и ние вярваме на Божието слово. Но в същото време виждаме ясно че на него ябълки няма. Значи може би Бог е говорил фигуративно. Или е имал предвид че ще ядем ябълки от него след пришествието Му, когато Божието Царство дойде в пълнота. Или ябълковите дървета са давали плод само по времето на апостолите, понеже тогава е нямало супермаркети като днес. Така че – макар твърдо да вярваме във всяка дума от Божието слово – ние ще правим като всички останали – ще си купуваме ябълки от магазина.“

А всъщност това, което наистина е необходимо, е добър градинар. Вярно е твърдението, че дървото ражда ябълките и ние колкото и да се напъваме не можем да „произведем“ сами по себе си нито една. Обаче заедно с това е необходимо дървото да се посади, редовно да се окопава, да се полива, да се тори, да се пръска против вредители и т.н. Ако толкова труд е необходим за да се възрасти едно обикновено дърво, а колко повече дървото на Божието царство (Матей 13:31,32)! За съжаление малко са днес в църквата добрите градинари, а и малцина имат желание да им станат чираци и да научат този „занаят“. Затова и малко са красивите дървета, отрупани с много плод...

2. Втората често срещана причина е индивидуализма. Макар уж по принцип да ни е ясно, че „всички ние сме едно Тяло и отделно части от Него“, то реално всеки живее индивидуалистично, като да е сам по-себе си тяло. Но Божието царство става реалност не в индивидуалистичния живот, а в общия живот на църквата! Там където липсва реалността на общия живот в Божието присъствие, където липсва реалността на живото взаимодействие между частите на Тялото - там няма как и Божието царство да бъде жива реалност.
Трябва да е ясно, че тук не говорим за комуна или нещо подобно, а за нещо много повече – свръхестественото единство, общият живот и любовта, които са възможни единствено чрез Божия дух. Само там където ги има можем да кажем, че е дошло Божието царство. И то е също толкова реално, колкото и светското – може да се види, пипне и почувства.

От тук можем да направим важен извод – индивидуалното християнство няма място в Църквата! Как ти стоиш пред Господа не е твоя лична работа – това е работа на всички и тя ги засяга и интересува пряко! Понеже Църквата, тоест Божието царство на земята, е оприличена на сграда, но не сграда от тухли, а от дялани камъни. Крайъгълния камък (около който се строи и по който се равнява целия строеж) е сам Христос. После и ние се вграждаме – всеки на своето място. Дяланите камъни не са стандартни като тухлите – всеки си има точно определено място! Ако някой е издялан за едно място, а се опиташ да го сложиш на друго – целият градеж се проваля. Затова всеки камък трябва да си е на точното място – както в църквата, така и в личното ни стоене пред Бога. Може да се строи по-бавно и внимателно и поради това да мине време преди градежа изобщо да заприлича на сграда, но в противен случай – ако объркаме камъните – може да се наложи после да се събаря.
Можем още да сравним изграждането на Божието царство в църквата ни и с градежа на Йерусалимската стена по времето на Неемия. Всички участваме в градежа, всеки в частта която е пред него. Но заедно с нашият участък – който безспорно има приоритет пред всичко останало – трябва живо да ни интересува как напредва работата и в другите участъци. Понеже ако и да построим нашия участък до горе каква полза за градът като цяло, ако в някой участъци стената е висока все още само 20см? Само когато всички участъци са достатъчно високи от нея има смисъл и може да пази града. И ако има занемарени участъци – макар технически те да са работа на други и да не е наша вината – когато дойде враг лесно ще превземе града. И тогава ще страдат всички – и добре строилите, и лошо...

Засега нека спрем дотук и да се опитаме да обобщим най-важното. А то е че Божието царство (би трябвало да) намира своята реалност в Църквата. То е реално също колкото светското и намира израз в общия живот на християните в локалната църква, споени в едно чрез благодатта на Святия Дух. Това е реалност, която единствено Той може да създаде, но за която в същото време се изискват нашите съзнателни усилия, нашето предаване на Божията воля, нашето участие в изграждането й. Само така съдействаме наистина за това, за което се молим - „да дойде Твоето царство“. Само така наистина възвестяваме Неговото превъзходство – демонстрирайки Божието царство на света, та да могат всички да видят неговото превъзходство. Дано Бог да ни помага в това.
Амин.