Сезоните в живота на християнина

„Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него, сиреч вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията; “

Римляни 1:20

„[Праведният – б.а.] Ще бъде като дърво посадено при потоци води, Което дава плода си на времето си,“

Пс. 1:3

Със сигурност не съм първият, който сравнява живота на човека със сезоните в природата. Няма да бъда и последният. Но преди няколко дни съвсем спонтанно се замислих за това.

Беше средата на месец юни и – връщайки се от работа – минах по край една круша. По дървото вече имаше плодове. Наистина, бяха малко по-дребни от обичайното, но какво от това – и по-дребни круши има. Миналата година бях ял от плодовете на това дърво и знаех, че са много вкусни. Знаех също така обаче, че няма смисъл да си късам – на крушите още не им беше „дошло времето“. Плодът, макар и изглеждащ вече почти като истинска, узряла круша, щеше да бъде негоден за ядене – кисел и стипчив.

Това ме провокира да се замисля за моите собствени плодове (доколкото изобщо ги има) в живота ми на християнин – на пръв поглед налични, но все още горчиви и негодни за консумация. И оттам върху това колко много прилича пътя на живота ми на пътя, който цялата природа изминава ежегодишно. И това е напълно нормално – нали имаме един Творец, който ни учи на мъдрост чрез най-различни неща, включително и чрез образи и притчи, заложени в други части на творението Си. Затова и – с риск да отегча някого – ще изложа накратко размислите си от този ден върху сезоните на живота ни като християни.

1. Пролетта
   Пролетта е първият сезон, сезон на раждане и бурен растеж. Тя „кипи от живот“ - тогава всичко се развива, преминавайки през етапите на раждането и младостта.
   В християнския си живот ние също сме преживели това (или го преживяваме сега) – раждането и младостта. След новорождението си сме преживели и нашето детство и младост. Кой не си спомня онези времена, когато – пълен с енергия и ентусиазъм – е търчал напред-назад и е вършил всякакви неща? Е, може би повечето от тях ни изглеждат наивни или дори глупави сега – погледнати от разстоянието на годините. Но периодът на детството е необходим – това е периодът в който бебето пораства и става възрастен и пълноценен човек. Някой от нас са случили на добри „родители“, които са им помагали и са ги превели по-лесно през този труден период, други – не. Но всички сме минали оттук - през периода на детството, когато – като всяко едно дете сме имали нужда от грижи и помощ, докато главното ни задължение е било да се развиваме.
   Днес в евангелските църква битува модата на служенията, да дейностите, на вършенето на неща. Не че нищо не трябва да се върши – пази Боже да твърдя подобно нещо! - но всяко нещо си има своето време. Няма да изпратите 10-годишния си син да строи къща, нали? Или 7-годишната ви дъщеря – да осинови дете? Така и работата на новоповярвалите е да израстват, да се утвърдят, да стъпят здраво на „тесния път“ - пътят на смирението и себеотричането – а не да вършат велики дела. И за дела ще дойде време – но по-късно.
2. Лятото
   Лятото е времето на зрелостта. То също е време на растеж, но п оедин различен начин – време на развитие и растеж на плодовете. Растенията сами по себе си са се развили – растежа им почти спира – и започват да развиват в себе си плода.
   Така и в нашия живот на християни идва момент на промяна. Бурния растеж спира – и Бог започва да изисква от нас да погледнем и към други неща, не само към себе си. Докато през периода на „пролетта“ - бидейки още плътски – сме били вътрешно подтиквани от егото си към изява и е трябвало да се борим със себе си за да ограничим делата си, сега положението е в общи линии обратното. Егото ни е до голяма степен отсечено (иначе Бог не би ни позволил да започнем да се „изявяваме“ навън), а заедно с него си е отишло и парещото ни желание за изява (и слава, и одобрение). От плътска гледна точка, делата са се превърнали в обикновена тежест – понеже плътския ентусиазъм си е отишъл и вече не ни интересува особено дали някой ще ни вика „Браво!“ или не. Това е времето, в което Бог започва да ни обръща внимание, че целта не е само да израстем – трябва и да дадем плод. И тук – под въздействието на Божията благодат – в нас започват и да се появяват първите плодове. Това обаче не е всичко – тези плодове все още не стават за ядене, все още са блудкави и кисели. Необходимо е да обърнем внимание върху тяхното израстване и узряване.
   Тук настъпва и един повратен момент в живота на християнина. Докато през „пролетта“ Бог е поставял акцента върху отричането от себе си (понеже без отричане от себе си дарбите и служенията водят до гордост), което е включвало отричането ни и от дела и дарби, сега Той обръща нещата и иска да започнем да развиваме това, което ни е дал като дарби и което постепенно ще се превърне в наш плод.
3. Есента
   Късното лято и есента е времето на събиране на плодовете – те вече са узрели и целият труд от пролетта и лятото най-сетне получава своята награда. Всеки плод узрява в своето си време – едни още в края на лятото, други малко преди зимата.
   Така и ние – ако не се намерим безплодни – даваме плодовете си накрая. Можем, разбира се, да бъдем полезни и през пролетта и лятото. Но истинския плод узрява през есента. След като първо сами сме израснали и после сме го отгледали с любов. Един плод узрява по-рано, друг по-късно – това не бива да ни смущава. Важното е да следим Бога и да внимаваме да не избързваме, нито да закъсняваме. Той е, който знае на всяко нещо времето, не ние. И докато се държим за Него и изпълняваме волята Му не бива да се притесняваме от укорите на хората – ето толкова години си християнин, а още нямаш служение, света загива а ти не правиш нищо и т.н. Ако се държим за Бога, Той ще произведе в нас съответния плод навремето му. Но ако се „запънем“ някъде по пътя рискуваме да остане безплодни.
4. Зимата
   Кой не се страхува от зимата? Тя символизира края на живота, смъртта. Родили сме се израснали, дали сме плодовете си – време е да заспим след като сме „послужили на своето си време“. През зимата е студено и всичко изглежда мъртво. Всъщност обаче само така изглежда – в действителност то по-скоро е наистина заспало. Някъде там, където не можем да го видим – дълбоко в стеблата на дърветата, в корените на тревата под снега – има един друг живот, различен от буйната зеленина на лятото. Над този живот зимата няма власт, тя не може да го умъртви. И той чака своят час – първият полъх на пролетта.
   Така и ние – ако Христос живее в нас – имаме в себе си Неговият живот, над който смъртта няма власт. Плодовете ни ще свършат, листата ни ще окапят и изгният, но този живот ще остане – той не може да умре. И ще продължи да съществува скрито до деня, в който сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и Божия тръба. И ще настъпи нова Пролет.