Да вършим Божиите дела

„Ако някой брат или някоя сестра са голи и останали без ежедневна храна, и някой от вас им рече: Идете си с мир, дано бъдете стоплени и нахранени, а не им дадете потребното за тялото, каква полза? “ (Яков 2:15,16)

Ние често си мислим, че желаем Божията воля. Дори се молим за това. Но дали сме готови да я вършим? Според мен отговорът е почти винаги „не“. Всеки от нас си е създал някаква собствена „зона на комфорта“, от която – нека да си го признаем честно – нямаме никакво желание да излезем. Защото това винаги е свързано със страдание. Да не върша моята воля, а Божията. Не моите дела, но Божиите. Да се грижа не за своето, но за Божието... На думи не изглежда може би чак толкова трудно, но на практика е. И рядко е приятно. „Защото, относно Христа, вам е дадено не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него; “ (Филипяни 1:29). Това страдание не е само при гонения. О, не – то е ежедневно. Който върши Божията воля – страда. Затова и ние предпочитаме повече да се молим и по възможност по-малко да вършим. Но ще ви кажа нещо – Бог няма да откликне на молитвите ни докато самите ние не сме готови да откликнем. Затова и Яков ни казва „ако някой брат е в нужда, а ти вместо да му помогнеш го благославяш (т.е. един вид препоръчваш го пред Бога, Той да се погрижи за него) – каква полза?“ Никаква. Та нали Бог е в теб и чрез теб работи? Но ти готов ли си да извършиш Божието дело, което твърдиш, че искаш? Готов ли си да дадеш от своето? И колко ще дадеш? Малко – като богаташите, които пускаха добре натъпкани кесии в храма? Или много – като бедната вдовица, която даде всичко което имаше?

„Но аз трябва да си купя кола.“ Ами няма да си купуваш – ще ходиш пеша ако е необходимо. Има градски (и междуградски) транспорт. „Но аз искам да отида на почивка“ Ами няма да ходиш. Ще страдаш ти, за да може на друг да е добре. Това е християнството, това е Христос – да дадеш живота си за другите.

Бог ни е дал „таланти“ (виж Матей 25:15-30), с които да „търгуваме“. Ще ги употребим ли за да спечелим нещо за Божието Царство? Ако „да“ - къде, кога как и колко? „Господарят“ ни е в „далечна страна“ и „талантите“ са на наше разположение – ние решаваме как да ги употребим. Самият Той ни съветва „Събирайте си съкровища на небето, гдето молец и ръжда не ги изяжда, и гдето крадци не подкопават нито крадат“. Но крайното решението си остава наше...

Нека помислим за това днес. Защото – макар и често да твърдим че сме готови да дадем „всичко“ за Господа – всеки (или почти всеки) от нас е поставил някаква граница. Една ограда, при която сме готови да се изправим и решително да кажем - „До тук! Оттук нататък започва моето лично пространство, което съм готов да запазя на всяка цена. Тук са моите най-големи съкровища, които просто няма да ги пожертвам.“ Нужно ли е Бог непременно да сложи ръката Си върху това, което ни е най-скъпо, за да ни изтръгне от нашето религиозно самодоволство? От пагубното самозаблуждение че „даваме много“ понеже сме пуснали „пълна кесия“ – когато в къщи имаме още сто, които пазим за себе си? Подобно „насилствено“ обръщане към реалността е винаги ужасно болезнено. По-добре да изпитаме днес себе си – доколкото ни стигат силите – и да се опитаме да видим къде сме поставили „стената“, ограждаща съкровищата ни. Да отворим сами вратата и да поканим нашият Господар вътре – предоставяйки му ги да се разпорежда с тях както му е угодно...