Политиците и Помазаникът

„...мнозина ще дойдат в мое име, казвайки: Аз съм Помазаникът...“

Матей 24:4

 

Повода да напиша този кратък материал е поредното изказване по въпроса, с което се сблъсках с днес (перефразирам го леко) :

„Как може да казваш, че обичаш Бог, когато не харесваш политика Х?“

Това ми напомни за проблем, с който се сблъсквам непрекъснато – съзнателно или не, християните търсят „Господният Помазаник“ сред политиците. Всъщност, докато пиша тези редове, президента Тръмп е даже открито обявяван за „Господният Помазаник“ в християнските среди в САЩ (виж „Помазанието на Кир“).

Ще познаете кой е „помазаникът“ за определен чове/избирателк обикновено по тези две неща:

1. В неговите очи той е на практика съвършен – винаги защитаван и никога критикуван. Няма сфери и политики, за които избирателя не е съгласен с него и му се противопоставя. Практически всичко, което този политик върши, е добро.

2. Който харесва този политик е от „добрите“, който не го харесва е от „лошите“.  Често дори нехаресващите го са определяни директно като (волни или неволни) „богопротивници“ – както в цитираният въпрос в началото на текста.

 

Сравнете горните 2 точки със следните „атрибути“ на Исус Христос:

1. Той е „без петно или недостатък“.

2. Който Го приеме, приема Бога, а който Го отхвърли – отхвърля Бога.

 

За мен приликата е повече от очевидна, но няма да се впускам сега в подробности – вместо това ще посоча какво (според мен) би трябвало да е правилното отношение.

 

Наскоро писах подробно как функционира демокрацията като система – че това е „управление на народа“, където ние управляваме държавата непряко, чрез избрани от нас представители. В този смисъл политиците се явяват нещо като „наемни работници“ – хора, които ние „наемаме“ (избираме) за да свършат определена работа, в случая да управляват държавата...

 

В този смисъл управляващите се явяват обикновени хора, назначени от нас на тази длъжност(управители). Те не са съвършени, още по-малко са „богопомазани“ – и християните не би трябвало да изискват или очакват подобни неща от тях. 

Затова и нашата длъжност – като избиратели – е да следим за провежданите политики, съответно одобрявайки или противопоставяйки се на различните неща, които се вършат или говорят.

 

Вземайки впредвид горното виждаме, че е напълно естествено да имаме помежду си политически различия – за различните хора различни неща са важни, преценката  ни за хора и идеи е субективна и т.н. Всичко това определя кои политици ние ще смятаме за по-добри (и желани да управляват) от други. Това обаче не ни освобождава от следните отговорности:

1. Да не обожествяваме въпросният политик, постепенно приемайки го за (почти) съвършен.

2. Ясно и открито да се противопоставяме на политиките на нашите любимци, които смятаме за грешни и/или неправедни.

 

Предизвикателствата на времената

„Ecclesia sеmper reformanda est.“

St. Augustine

 

Църквата, ако и да е пазител на непроменимото Божие откровение, се е сблъсквала, сблъсква се и ще се сблъсква с непрестанно променящият се свят, който – с всяко следващо поколение - представя пред нея нови и различни предизвикателства. Можем да видим в историята на църквата периодите на първите гонения, ересите и формирането на догматиката, институционализирането на църквата и т.н. (Тъй като смятам материала да бъде кратък няма да се разпростирам върху миналото – комуто е интересно може да прочете за историята на Църквата и да я разгледа от тази гледна точка).

Последната голяма реформация се осъществява 16 век в Католическата църква, когато реформаторите – освен всичко друго – реформират богослужението (и се отделя клона на протестантизма). Адресирайки (вярвам правилно) предизвикателството на своето време, а именно невежеството на масите те прехвърлят акцента от обредите върху проповедта, целейки Евангелието да достигне до обикновените хора. Общите проповеди обаче, както и всичко друго на тази земя, си имат своите предимства и недостатъци.

Предимства? Позволяват на ограничен брой учени мъже (по онова време повечето учени са били мъже) да научат голям брой обикновени хора. Това е било от изключителна важност във време, когато знанието е било достъпно за изключително тесен кръг хора.

Недостатъци? Общите проповеди позволяват предаването на ограничен брой истини, на сравнително ниско ниво (поради многообразието на слушателите). И те слабо (да не кажа почти никак не) помагат на израстването на християните над това „начално“ ниво. Всъщност даже се забелязва обратния ефект – събранието „тегли назад“ всички, които се опитват да надскочат общото ниво. За „различните“ има само 2 опции:
1. Да станат „служители“ – част от отделен елитарен кръг, който на практика не е част от мнозинството

2. Да бъдат „дамгосани“ като различни – да, търпиме ги, но те (в най-добрия случай) не са „част от нас“ или (в по-лошия) са страшни и опасни, подобно на заразно болни.

И така, какви са предизвикателствата на днешните времена към Църквата? Аз лично вярвам, че едно от основните е израстването на християните.

 

Вярвам, че събитията от последните няколко години, които ни засегнаха пряко (и по които се наложи да вземем отношение) -  Ковид и войната в Украйна – ясно показаха на всеки, който има очи да види една тъжна истина:

В църквите има доста „бебета“ и почти никакви „възрастни“.

 

Не че самите хора са лоши (тук разисквам само истинните и посветени християни – другите не представляват интерес) – напротив, те искрено желаят доброто. И, когато става дума за нещо просто, на тях може да се разчита. Ако си болен и се нуждаеш от молитва, ако си закъсал с колата и трябва някой да те бутне – за такива неща те са насреща. Когато стане дума за по-големи неща обаче, те са объркани, „носени от всеки вятър на учение“, „неспособни да различат дясната си ръка от лявата“ (т.е. добро от зло).

 

Истината е, че в тези две кризи от последните няколко години – когато хората бяха уплашени и объркани – християтните в България претърпяха пълен провал в ролята си да бъдат „светлина на света“. Когато хората бяха объркани, нямаше кой да им посочи „светлината“ – всъщност оказа се, че християните са дори по-объркани от обикновените хора...

Още по-тревожното е, че не се наблюдава никакво покаяние, никакво учене от грешките.   По време на Ковид – епидемията чух най-невероятни неща от приятели християни, при това защитавани с фанатична увереност. Ето някои от тях:
1. Ковид изобщо не съществува – всичко е манипулация в медиите
2. Ваксините срещу Ковид били „белега на Звяра“, а самият Звяр – Бил Гейтс

3. Ваксините срещу Ковид съдържали микрочипове, с които щели да ни контролират

4. Ваксините срещу Ковид били смъртоносни – използвали ги за намаляване на световното население, всички ваксинирани сме щели да умрем в рамките на 6 месеца/2 години

5. Маските били за да ни накарат да мълчим и вече никога нямало да ги махнат

И т.н.

Чух всички тези неща от много различни хора, но не знам нито един, който да се е покаял след като стана очевидно, че нищо от горното не е вярно. Като казвам „да се покае“ нямам предвид да се извинява на някого (най-малкото на мен), а да промени убежденията си и да се спаси от безумието.

Не е ли най-естественото нещо на света – когато някой ти е говорил неща, които са се оказали неверни – да си кажеш „След като виждам че тези ме лъжат повече няма да ги слушам?“ Най-естествено е, но не знам дори един, който да го е направил.

Защо? Каква е причината за това безумие у иначе добри хора? Аз лично вярвам, че основният проблем е липсата на зрялост. Както едно дете е сравнително лесно да го излъжеш многократно (колкото по-малко, толкова по-лесно) – то бързо забравя какво е било, а иму липсва задълбоченост да анализира информиция, мотиви и т.н. Децата най-често реагират емоционално и прибързано – и това е, което наблюдавам в повечето хора.

Какво трябва да се направи? Смятам, че - ако искат да отговорят на предизвикателствата на времето – малцината по-зрели люде трябва да „сменят фокуса“. Акцента трябва да бъде не толкова вече върху предаването на елементарни знания (знаем, че нашето време изобилства от информация), а да полагат повече усилия за израстването и изграждането на зрели личности...

Молбата ми е особено към пастирите и другите хора с авторитет – хората гледат на вас, идват при вас за съвет. Ако случайно прочетете това и сте съгласен – помислете за приоритетите си. Знам, че пълните църкви са приятни за окото, но може би влагането на повече в по-малко хора е това, което Бог иска от вас днес... Нямам намерение да ви казвам какво да правите – всеки си има свой път, отреден от Бог. Но може би си струва да помислите – понеже все някой трябва да отговори и на тази нужда... нали така? 

Християните и ЛГБТИ

Поводът да напиша този кратък текст стана поредното „брожение“, на което станах свидетел , по темата. Ако читателите са ходили в (по-) консервативна евангелска църква, вероятно знаят за какво става въпрос – възгласи от типа „Прогнилият запад отново ни напада с гей-пропаганда, ставайте всички на борба!“ Случи се така, че успях да задам няколко въпроса по темата, на които не получих задоволителен (за мен) отговор. Затова и реших да пиша – не за да им отговоря, а за да ги повдигна отново пред вас...

Бих разделил (условно) отношението ни към ЛГБТИ на две части – отношение към ЛГБТИ идеологията и отношение към ЛГБТИ хората.

 1. Отношение към ЛГБТИ идеологията

Тук нещата са сравнително ясни. Християнството няма как да приеме популярната в момента сред ЛГБТИ идея, че да си транс е също толкова нормално колкото и да си хетеросексуален. Църквата смята хомосексуализма за проблем, чийто източник е грехопадението, и който няма и не може да бъде част от Божието царство – както от „сянката“ му, която в момента е сред нас, така и от пълнотата, която предстои да дойде. Също така повечето християни (по лични наблюдения) смятат, че държавните закони трябва да отразяват тези християнски виждания.

По тази точка има широк консенсус и няма какво толкова да се говори. Има, обаче, и втора точка и тя е не по-малко (може би дори повече) важна от първата

2. Отношение към ЛГБТИ хората

На кратката среща, която имах, ми бе обяснено, че съвсем наскоро сме „извоювали“ поредната си голяма „победа“ (след отхвърлянето на Истанбулската конвенция) – конституционният съд е обявил за противоконституционна възможността за смяна на пола. Добре, чудесно. Само че невъзможността за документална промяна на пола няма да направи транс-хората да изчезнат. Какво ще правим с тях? И това, приятели, беше въпросът, на който не получих отгоговор (който да намирам за задоволителен – беше ми казано, че ще им проповядваме да се покаят и това е). А според мен тук има много какво да се каже. 

Християните не отхвърлят хората с проблеми – те ги обичат и, според възможностите си, се опитват да им правят добро. Дори на тези, които не желаят да се променят. Но, естествено, първият фокус е да се подаде ръка и да се помогне на желаещите да се освободят от проблема. На мен лично именно тази част от „борбата с ЛГБТИ“ ми липсва.  Имаме ли контакти с тези хора? Любов към тях? Знание за живота им и проблемите, с които живеят? Добро отношение и желание да помогнем – дори на тези, които не се опитват да променят? Или обратното – смятаме ги за врагове, с които трябва да се „борим“? Без съмнение сред тях има агресивни елементи, готови да „ухапят“ протегнатата ръка, от които трябва да се пазим. Но такива хора има навсякъде – и това никога не е спирало християните...

За да разберете по-добре какво имам предвид, ще направя паралел с отношението ни към наркоманията (не приравнявам двете, сравнението е илюстративно):

От една страна и Църквата и държават считат наркоманията за зло, като това е отразено и в държавните закони, които са ориентирани към превенция на разпространението на проблема (Дотук добре – идеите съвпадат).

От друга страна обаче хората, вече имащи този проблем, не са стигматизирани. Дори напротив – и държавата, и Църквата специално подкрепят тази уязвима група (центрове, комуни, метадонова програма и др.) и се опитват да ги реинтегрират в обществото.

Имаме ли подобно милостиво и подкрепящо отношение и към ЛГБТИ хората? Не смятам. Трябва ли да променим отношението си? Какво точно трябва да направим на практика? Няма да давам готови отговори – всъщност нямам такива. Но мисля, че трябва да помислим по въпроса. И то сериозно.

Обсесията по „правдата“, която постепенно се превръща в своята противоположност

  

Конкретният повод за написването на този текст е, разбира се, плачевното състояние на Русия и руския народ, което става явно за всички покрай войната им в Украйна. Как народът, който непрекъснато говори за борбата си с фашизма в крайна сметка прегърна една явно фашистка идеология – и то не леко и неохотно, а с ревност, жар и плам?

Отговорът на този въпрос ни касае пряко – много по-пряко отколкото руската война в Украйна. Понеже този „феномен“ не е някаква характерна черта на руснаците, националистите или други групи хора – боя се, че всеки един от нас е застрашен. Понеже от години наблюдавам същото нещо - под една или друга форма – да се случва и в християнските среди (Не че не се случва при всички както имаме примера с Русия, но християнските среди представляват особен интерес за мен лично, по очевидни причини.). Последното е особено тревожно – понеже се очаква християните да бъдат известни със своята „трезвеност“ (т.е. трезва преценка)  и, като такива, да бъдат „светлина на света“. Затова – съвсем накратко – искам да разгледам въпроса защо и как се стига до това състояние.

 

Сатана обича да прави хората достойни за подигравка и презрение.

Писано е, че Сатана е „противникът на нашите души“, но е важно християните да разбират по-добре дълбочината на омразата му, причината и посоките ѝ. Сатана е въплъщение на гордостта, мрази Бога и иска да заеме неговото място в творението. От друга страна Човекът е „венеца на Божието творение“ – създаден по Божи образ и призван да изявява Божията слава, сила и величие пред творението. От това става явно защо Сатана мрази Човека и защо се стреми да го направи да бъде за подигравка и презрение – вместо за слава и почит. Можете да видите същото дори при горделивите хора – те повече от всичко друго мразят да стават за смях, но презират и се подиграват на останалите.

А кажете ми, каква по-добра подигравка от това не само да бъдеш лишен от полагащото ти се величие, но и да бъдеш умопомрачен, така че да се хвалиш с величието си, въобразявайки си не само че все още го притежаваш, но и го притежаваш много повече от всички други?

Да вървиш по улицата гол и в същото време самодоволно изпъчен, докато се подиграваш гръмогласно на останалите колко парцаливо са облечени? Или (ако минем на по-християнска тематика) да се имаш за велик християнин, докато в същото време водиш живот по-лош и от невярващите (заради което и те те презират и хулят)? Да проповядваш любов и единство, а да си най-големият сектант от всички? Да се смяташ за велик и изпълнен със силата на Святия Дух, а да не умееш да свършиш дори най-обикновената работа като хората?

Съдете сами – не е ли това подигравка на Сатана с достойнството и самата същност на Човека?


Как се стига дотук?

„Пътят към Ада е постлан с добри намерения“ казват хората. Явно няма как да претендирам за оригиналност на горните наблюдения – те са отдавна известни на тези, които наблюдават (с разсъждение) отстрани. Но как хората стигат дотук – особено пък християните? Нали в крайна сметка уж сме ревностни за нещо добро и правилно – защо Бог допуска да стигнем до подобно плачевно положение? Без да имам претенции за изчерпателност ще се опитам да дам някакво обяснение.

Причината е тривиална – гордостта. Но понеже на пръв поглед изглежда, че човек се бори за нещо добро (и всяка следваща стъпка му изглежда логична) понякога е трудно да се забележи когато си „вътре“ (т.е. вършиш го самият ти). За външните (хора, които нямат твоята мания) обикновено е доста очевидно.

Първо се започва със желанието да се направи нещо „добро“ според както самият човек го разбира. Забравя се, че нямаме нито „всяко знание“, нито ясно виждане, нито предузнание за бъдещето. Въпреки това човекът е твърдо убеден, че знае точно какво трябва да се направи и – ако не овладее желанието си – то постепенно се превръща в мания.

Втората стъпка на вече вманиаченият човек е компромисът. Понеже всяка кауза иска жертви, той започва да ги принася  - отново  бавно и постепенно, като всяка жертва изглежда логична и оправдана „в името на по-голямото добро“. Ако човекът е християнин, тук постепенно започва да принася в жертва и покорството си на Божиите заповеди  - започва да прави неща, които по принцип не би направил и да се държи с хората по начин, който знае, че е неугоден на Бог, понеже те пречат на въпросното "добро“. Тук тези жертви са все още полуосъзнати.

Последният етап е когато манията се превърне в религия. Тогава вече човекът – без значение дали нарича себе си християнин – е абсолютно и тотално отдаден. Мотото „доброто иска жертви“ е напълно осъзнато и официално кредо. Човекът осъзнато е посветил себе си на каузата и не възнамерява да позволи на никой и нищо да го спре. Готов е да жертва собственият си живот, както и живота на другите.


В заключение – пазете се от маниите, дори да ви изглеждат „добри“. Ако сте твърдо убедени, че нещо или някой със сигурност и непременно ще донесе добро, ако пламтите от вътрешно желание всички останали непременно да подкрепят каузата ви, ако в ума ви се промъкват идеи да се отнесете лошо с някого понеже е на различно мнение – то вероятно вече сте стъпили с единия крак на пътя, „постлан с добри намерения“. Спрете се докато е време – преди да сте достигнали до горчивия му край…

Кратки размисли за gender и Истанбулската конвенция

Във връзка с разгорелият се в началото на 2018г. дебат относно Истанбулската конвенция за защита на жените от насилие бих искал да предложа един кратък (и без претенции за изчерпателност) анализ от християнска гледна точка. Преди това обаче нека изясним използваната терминология.

Какво означава думата  gender?

„Gender“ традиционно означава „(граматически) род“ и до времето на така наречената „сексуална революция“ (1960-1980г) се е използвала в предимно в този смисъл. Значението на „социален пол“ (или по-скоро „социална роля“, което ще използвам по-нататък) се свързва със сексологът Джон Мъни, който през 1955г. публикува труд,  в който прави разлика между „биологичен пол“ и „полова роля“.  Идеята му е първоначално  възприета и развита от феминистите и днес в социалните науки се прави ясно разграничение между „биологичен пол“ (sex) и „социален пол“ (gender). (източник - https://en.wikipedia.org/wiki/Gender )

Най-общо казано социалния пол/роля (gender) е съвкупността от всички характеристики и роли, които обществото възприема като „типично мъжки“ или „типично женски“ – като се започне от начина на обличане и се стигне до сексуалната  ориентация(Съответно трансджендър се наричат всички хора, които са възприели някаква роля, която е типична за другия пол.). Тъй като това понятие е доста широко Истнабулската конвенция дефинира в чл.3 значението на думата gender за целите на самия документ:

„„пол“ (gender – Б.м.)означава социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете; “

Понеже ще разглеждам темата в контекста на документа , оттук нататък ще се огранича до горната дефиниция за значението на думата gender.

Има ли социални роли според християните?

Може би някои ще се изненадат, но отговора е „да“.

      1. В Библията можем да намерим текстове, очертаващи различни роли за мъжа и жената – като се започне от Битие (различната форма на проклятието в Битие 3:16-18) и се стигне до посланията на ап. Петър и Павел (които говорят какво е подходящата роля за жените и мъжете в семейството и църквата)

          2. Дори „самото естество“ ни учи, че мъжете и жените имат различни роли. Половете се различават и физически, и психически(душевно).

3    

      3. Също така подобен извод можем да направим от света около нас (Бог се изявява и чрез творението Си). Виждаме (от Творението), че нашият Бог е Бог на разнообразието, на уникалността.  Колко различни видове цветя имаме например – и дори цветята от един и същи вид се различават едно от друго. В общи линии можем да кажем, че принципа на цялото творение е „много части с различни функции, които работят заедно и не могат една без друга“. Същият принцип се наблюдава и в човешкото общество.

Следователно можем да кажем, че всяко нещо, създадено от Бог е надарено от Него и с „Божествена роля“, която да изпълнява в едиността и цялостността на Творението.

Може ли християнин да изпълнява трансджендър-роля?

Вероятно отново ще стресна мнозина с отговора си – да (макар и не всяка роля). Вземете за пример вдовицата, която е принудена да изпълнява „мъжки“ роли в семейството. Или малка църква, състояща се само от жени (или само от мъже). Най-общо казано отношението ни към трансджендър ролите не бива да бъде „Не пипай, защото ще умреш!“. В много случаи се налага да помагаме (или да компенсираме липсата на човек от другия пол) с каквото можем. Голямата разлика с трансджендър хората е, че християнинът може да помага, но не губи/сменя половата си идентичност! Той се идентифицира със своята джендър роля и тя си остава главна и водеща за него. Трансджендър ролята е непривична тежест , едно „разсейване“, отклонение и забавяне в пътя, по който той трябва( и иска) да върви.

Основни изводи

Мъжете и жените, макар и равни (като „сънаследници на дадения чрез благодат живот“), са сътворени различни(„Равни“ не означава „еднакви“!) и имат различни функции в семейството, църквата и обществото. Понеже тези функции са „Божествено дадени“  в контекста на живота на цялото Творение, то те са единствено добри и правилни и неизпълнението им поражда зло както за самият индивид, така и за останалите хора и Творението като цяло. Функциите могат както да се припокриват в някаква степен (например и двата пола господаруват над и трябва да имат грижа за природата), така и да бъдат „полово ексклузивни“ (например раждането на деца). Можем (и трябва!) да помагаме в „чуждите“ функции, когато се налага, но приоритет и основа на живота ни остават функциите на собственият ни биологичен пол.

Проблемни концепции в Истанбулската конвенция

По надолу ще разгледам главните (според мен) проблемни концепции, залегнали в Иснабулската конвенция (По-нататък нарична за краткост  „Конвенцията“).

Конвенцията се занимава с проблемите на насилието над жените и начините за неговото изкореняване – една несъмнено правилна и достойна цел. Най-общо казано това трябва да бъде постигнато чрез инкриминиране актовете на насилие и превенция (отново няма какво да възразя относно принципа).  Проблемът е в погрешната идея за това кой е правилният модел на общество, към който трябва да се стремим.

Конвенцията стъпва върху модерното днес в западната култура разбиране за „абсюлютната индивидуална свобода“ (всеки може да прави каквото си иска със себе си). Колкото и добре да звучи на пръв поглед обаче, подобно виждане е несъвместимо с християнското виждане за  „интелигентния дизаин“ на Творението, което се състои от множество различни части, всяка от които има своя функция. Бих отишъл дори по-далеч като кажа, че това би трябвало да е очевидно за всеки здрав разум. Представете си например едно общество, състоящо се изцяло от трансджендъри, които да имат всички трансджендър роли (т.е. всяка част от обществото е напуснала определеното ѝ от Бог място) – няма начин подобно общество да бъде стабилно.  От друга страна да си представим обратния сценарий – всеки член от обществото взема насериозно отредената си роля на мъж/жена (Важно е обаче ролите да бъдат правилно дефинирани! Именно неправилни стериотипни идеи пораждат проблеми - като дискриминация на жените например.). Кой не би искал да живее в подобно общество?
Идеализираните крайни модели, разбира се, няма как да бъдат реализирани – винаги ще бъдем някъде по средата. Въпросът е към коя крайност се стремим? Към кое сме по-близо – възможно най-доброто или възможно най-лошото? Затова вместо да приемаме предлаганият ни „морален релативизъм“ (всички роли са еднакво добри за всеки) трябва ясно да заявим, че се стремим към ненасилствено изкореняване  на това, което е зло както за обществото, така и за отделния индивид.

За съжаление Истанбулската конвенция – изхождайки от възприетия днес в западната култура „морален релативизъм“ – предполага, че всякакви роли са еднакво добри за всеки и „правото на избор“ трябва да бъде промотирано и защитавано.  Това се вижда особено ясно в частта за превенция, където страните се задължават да „насърчават“ „нестереотипните роли“  и да „изкореняват“ на  „стереотипните роли“  (Член 12).  Това трябва да се постигне чрез кампании (Член 13), промени в образованието (Член 14) и участието на медиите (Член 17).

Не толкова явно идеята се промъква и в указанията за инкриминиране на насилието. Например член 3 говори, че разпоредбите на конвенцията ще се прилагат без дискриминация на база „сексуална ориентация“ . Как се тълкува това? Ако кажем, че гей-мъжете (които се самоопределят като жени) не са жени (или поне, че са непълноценни жени) - дискриминираме ли ги? Ако кажем, че транс-хората не могат да заемат определени длъжности (например в църквата) – дискриминираме ли ги? Ако кажем че транс-сексуалните „няма да наследят Божието царство“ – дискринминираме ли ги? Имайки предвид общоевропейският контекст, в който ще се тълкуват горните казуси мисля, че отговора е да. Тоест проповядването, че злото е зло и противоестественото е противоестетвено ще се приема като дискриминация към злите и противоестествените.

Да обобщим:

Истанбулската конвениция – ако и да засяга реални проблеми в обществото – е продукт на съвременната секуларана мисъл и поради това няма как да адресира проблемите по правилния начин, нито може да предложи правилните решения.  Всъщност в стремежа си да изкорени злото (под формата на насилието над жените), тя легализира и промотира други форми на злото (които в момента се възпримат като „ценност“), разрушителни за обществото и отделния индивид.

Какво трябва да се направи?

Отстояването на позицията „проив“ конвенцията (и други подобни документи) е само част от необходимите действия. Проблемът с насилието над жени, грешните стереотипни роли в някои общности и т.н. е съвсем реален и трябва да бъде адресиран. Необходимо е християните активно да участват в изготвянето на подобни документи и да пледират за използването на християнски подход към съответния проблем. За документите, за които сме „против“ е необходимо да бъдат предложени подходящи корекции, за които да настояваме. Не открих достоверни статистики, но в България би трябвало да има над 100 000 активни християни (съдейки по активност в популярни страници и харесвания във Фейсбук). Това е изключително сериозна сила, с която на всяко правителство би му се наложило да се съобразява. Ако сме достатъчно единни и активни. 

За мъжете, жените, семейството и бъдещия век

Когато Бог сътвори мъжа и жената, Той даде на мъжа силата, а на жената красотата. Това едва ли се нуждае от доказателство – достатъчно е просто да се огледаме около нас. На следващите редове ще разгледаме накратко как дарбите на мъжа и жената се осъществяват поотделно, в семейството и в духовния план на Църквата, който е „сянка“ на живота в бъдещия век

Мъжът

Славата на мъжа е в силата му. Сила не само физическа, но във всяко отношение – като характер, ум, духовност. Мъжът е роден за да бъде герой - да се бори, да воюва и да побеждава. Това може да се види още при децата – от техните живот, наклонности и мечти. Момчетата още от малки обичат съзтезанията, единоборствата, победите. Играят такива игри, четат такива книги, гледат такива филми. С израстването им обаче този потенциал може да се развие по различен начин. Както мъжът така и жената в течение на живота си биват постоянно изправяни пред два избора – доколко да развият потенциала си и в чия служба да го поставят.  Тъй като първият въпрос е в общи линии ясен сам по себе си, ще се спрем направо на втория.

Може би най-лошата възможност е когато мъжът служи на самия себе си. Тогава силата му е поставена в услуга единствено на собствените му егоистични интереси, а останалите хора се възприемат като „съперници“. Именно борбата със „съперниците“ се превръща в смисъл на живота му – те трябва да „победени“, поставени в подчинено положение. Това го превръща в зъл деспот, непрекъснато тормозещ тези, които е успял да подчини и мразещ тези, които са над него. Ако все пак успее да се изкачи „на върха на стълбицата“ (или поне достатъчно високо за да смята, че е успял) в живота му (след първата радост от „победата“) обикновено настъпва празнота.

Другата възможност е да има някаква цел/мечта/идеал, по-големи от самия него. Създаден от Твореца за взаимоотношения с Него, човекът вътрешно усеща, че би трябвало да има нещо по-голямо от самия него, на което да служи (да посвети живота си). Някои служат на родината, други на различни благородни каузи, трети – на някакъв кумир.  Колкото по-добра и благородна кауза толкова по-добре, но все пак това не е най-добрият вариант. Понеже всяко добро, което не е от Бога, постепенно се деформира и извращава, превръщайки се в крайна сметка в зло...

Третата възможност е службата на Бога. Този, който е познал живия Бог и му е предал живота си, вижда реалното изпълнение на мечтите си. Именно в духовните битки – на страната на абсолютното добро срещу абсолютното зло – мъжът може по най-правилния начин да развие потенциала си на герой. Тук всемогъщият Бог е неговата сила и гаранцията за неговата победа, а победите и славата ще бъдат неговата корона за вечността.

Жената

Славата на жената е красотата. Жената не просто е красива, тя има дарбата да създава красота – започвайки отсебе си и продължавайки със света около себе си. Красотата (също както силата на мъжа) не е само физическа, а може да приема най-различни форми. Развивайки потенциала си, жената не само превръща себе си в избрана скъпоценност, но и придобива способността да превръща в злато това, до което се докосне. Тя създава красота.

Разбира се, жената също има избор на кого да служи – на себе си, на някаква кауза или на Бог. За да не се повтарям с казаното в предната точка ще се спра направо на третата възможност – службата на Бог.

Как жената служи на Бог с дарбата си? Като става проводник на Божията благодат. Благодатта, докосвайки се до човека, приема различни форми. При мъжа тя приема (най-общо казано) формата на сила, чрез която той изявява Божието величие. При жената тя приема формата на красота, която изявява на света Божието великолепие. Това означава, че жената, която се е докоснала до Божието великолепие може – по един или друг начин – да го направи видимо за света.

Тук е мястото да направим едно важно уточнение – Божията сила и красота са различни от светските! Всъщност често са толкова различни, че света не може дори да ги разпознае. Силата на Исус например често е приемана като слабост – да се остави да бъде разпнат вместо да изтреби противниците си в един миг, възтържествувайки (според светските представи!) над тях! Така също и Божията красота често приема форма, неразпознаваема за света – например „украшението на кротък и тих дух, кето е скъпоценно пред Бога.“ В крайна сметка обаче ще дойде момент, в който Божията сила и красота ще станат явни за целия свят – и ще красят притежателите им за вечността.

Семейството

"Затова ще остави човек баща си и майка си, и ще се привърже към жена си, и двамата ще станат една плът". Тая тайна е голяма; но аз говоря това за Христа и за църквата.“

                                                            /Ефесяни 5:31-32/

Каква е тази голяма тайна, която освен това е преобраз на единството между Христос и Църквата?  „Двамата ще станат една плът.“  Не двама, а една плът. А едната плът има един живот. Мъжът и жената оставят своя индивидуален живот, за да се посветят на общия, семеен живот.  Този общ живот не е просто съвкупност от живота на двамата какъвто е бил преди да сключат брак, той е нов, различен.

Подобно и Църквата – чрез Духа – се съединява с Бог за да бъде Христово тяло, част от Него. Да бъдат едно и да имат един живот. „Който се съединява с Господа е един дух с Него“. Многото стават едно с Господа и един с друг – понеже ако двама са „един дух с Господа“, те няма как да не са „един дух“ и помежду си. Затова и истинските братя в Господа имат любов помежду си – понеже са едно в Духа както семейството е едно в плътта.

 Бъдещият век

Какво да кажем за живота в бъдещия век? Единството на семейството ще изчезне – то е само преобраз, то е по плът. „Ония, които се удостоят да достигнат онзи свят и възкресението от мъртвите, нито се женят нито се омъжват.“ Единството в Духа обаче ще остане – Църквата е  „Христова невяста“ не само сега, но завинаги. Също така и останалите ни „дарби“ ще „изчезнат“ – но не за да ги загубим, а за да ги придобием в пълнота. Преобразите ще изчезнат и ще дойде времето на истинските неща, на цялата пълнота. Можем ли да опитаме от тях днес, да видим какви ще бъдат, на какво приличат? Можем. „А на нас Бог откри това чрез Духа - понеже Духът издирва всичко, даже и Божиите дълбочини“. Както опитвайки мъничко парченце можем да почустваме вкуса на цялата торта, така и чрез Духа можем да „вкусим“ нещичко от бъдещия век още сега - понеже „Божието царство е във вас. Изобразявайки Христос в нас Духа ни дава все по-голямо (опитно) разбиране за това, което предстои.

Изкуството

Изкуството е начин за комуникация, средство чрез което можем да докоснем сърцата и да предадем послания на хората около нас.

Мога да кажа, че - без значение дали става дума за музика, картини, поезия, проза или друго - разделям, най-общо казано произведенията в три категории:

1. Страстното изкуство
Това е най-примитивната, почти животинска форма на изкуството (разбирай "докосването"). Тя се състои във възбуждане на плътските страсти у хората и е в основата на почти всички "бестселъри" - еднодневки в съвременния западен свят. Като се започне от поп-музиката минем през шоутата и стигнем до най-касовите произведения на Холивуд -  почти всички те са ориентирани към събуждането на някакви (малко или повече) животински страсти у хората. Но понеже хората постепенно "привикват"  към подобна "стимулация" на страстите си и тя става все по-малко действена, затова и всяко следващо "произведение" се стреми да "удари нови върхове" (или ново "дъно" на перверзия) в опит да поддържа огъня на страстите. Оттук и падението на масовото "изкуство" - доколкото изобщо можем да го наречем с тази дума.

2. Душевното изкуство 
Тази категория стои с едно ниво по-високо от предходната. Освен множеството творци-еднодневки на страстно изкуство има и някакво малцинство творци, които търсят по-големи дълбочини. Незрелите им представители обикновено просто изваждат на показ собствената си душа, която - поради своята незрялост - е лишена от нужната дълбочина. Но когато узреят, когато придобият мъдрост, дълбочина и сила те могат да произведат това, което света би нарекъл "безсмъртно". Те могат да докосват сърцата на хората, събуждайки в тях чувства като обич, състрадание, милост, жертвоготовност(ако самите те ги имат, разбира се). С две думи - те умеят да направят света съпричастен на своята душа.

3. Духовното изкуство 

Изкуството, вдъхновено от Божия дух е, разбира се, най-висшата форма (може да има и изкуство вдъхновено от други духове, но няма да говорим за това сега). Страстното изкуство ни прави причастни на изразените от него страсти. Душевното ни прави причастни на душата на твореца (на неговите емоции, мисли, преживявания. или терзания). Духовното изкуство ни прави причастни на Бога - понеже тук твореца не изразява себе си, а Него чрез изкуството си. Както проповедника, който познава Бог, може да направи слушателите си да познаят Бога и да се приближат към Него чрез думите си (действието в сърцата на слушащите е на Светия Дух, но Той използва думите на проповедника), така и творецът може чрез изкуството си. И това би трябвало да бъде основна цел за твореца-християнин.

В заключение - Божията благодат е многообразна и дарбите са различни, но основната мисия на християнина (като свещеник) е да бъде посредник между хората и Бог. И част от свещенството е да представя Бог пред хората, да им помага да Го познаят. А това може да стане по много различни начини - и един от тях е чрез изкуството. Ако можем да имаме "помазана" проповед, защо да нямаме и "помазана" музика например. Или картина. Или дори театрално представление.